Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 05.12.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Б въззивен състав, в публичното заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ

 ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА

мл. съдия КОНСТАТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова в. гр. дело № 4556 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 235131 от 10.10.2017 г., постановено по гр. д. № 7036/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 78-ми състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответницата Й.А.Т. дължи на ищеца следните суми: 1./ сумата от  2 074,72 лева – главница, представляваща стойността за незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., 2./ сумата от 136,19 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата от 2 074,72 лева за периода 15.09.2015 г. – 27.09.2016 г., 3./ сумата от 49,44 лева – стойността на доставена услуга дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., и 4./ сумата от 8,21 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата от 49,44 лева за периода 15.09.2015 г. – 27.09.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване заповед за изпълнение до окончателното плащане. С решението ответницата Й.А.Т. е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата от 287,61 лева – деловодни разноски по исковото производство, както и сумата от 104,76 лева – деловодни разноски по заповедното производство.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Б.Б.“ ООД.

С определение № 361567 от 15.03.2018 г., постановено по същото гр. д. № 7036/2017 г.,  по описа на СРС, 78-ми състав, е оставена без уважение молбата на ответницата по чл. 248 от ГПК за изменение на решението в частта за разноските.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Й.А.Т.. В същата се излагат доводи, че обжалваният съдебен акт, обективизиран в протокола от последното съдебно заседание по делото, не съставлява валидно решение, тъй като не е изготвен в писмена форма, не са посочени имената на съдиите и на съдебния секретар и не съставлява отделен, самостоятелен акт. Допълнително се счита, че с оглед направеното от ответницата признание на иска, то в тежест на последната не е следвало да се възлагат сторените от ищеца разноски, като се сочи, че същата не е допринесла за завеждане на делото. Поради което се отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение като нищожно, а алтернативно се претендира същото да бъде отменено в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на ищеца сторените от него разноски в исковото производство.

 

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразяват становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.

От ответницата по делото е подадена и частна жалба срещу определението на СРС от 15.03.2018 г., с което е оставена без уважение молбата й за изменение на решението в частта за разноските, в която излага съображения за недължимост на присъдените в полза на ищеца разноски.

Ответникът по частната жалба „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Б.Б.“ ООД не изразяват становище по жалбата в срока по чл. 276, ал. 1 от ГПК.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира следното:

Въззивната жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си задължения, настоящият въззивен съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно. В тази връзка, неоснователен е доводът на въззивниците за нищожност на обжалваното съдебно решение. Нищожността е възможно най-тежкият порок на съдебния акт. В закона не са посочени хипотези на нищожност, но същите са изведени в доктрината и съдебната практика. Нищожно е съдебно решение, постановено от лице, което няма съдийска правоспособност или от незаконен състав, постановено по предмет, по който съдът не разполага с правораздавателна власт, както и решение по спор, който е извън пределите на личната и териториална компетентност на българския съд, тъй като е в изключителната компетентност на чуждестранен съд. Нищожно е устно постановеното решение или решението, изготвено в писмена форма, но останало неподписано, когато липсата на подписи се дължи на отказ на съдиите, образуващи мнозинство от членовете на съдебния състав да го подпишат, както и решението постановено при липса на мотиви, когато то е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване – в този смисъл е ТР № 1 от 10.02.2012 г. по тълкувателно дело № 1/2011 г. на ОСГТК на ВКС. Обжалваното в настоящото производство решение не страда от сочените пороци, за част от които и жалбоподателят твърди да са налице, поради което същото е валидно.

На следващо място, настоящата съдебна инстанция намира, че първоинстанционното решението е допустимо в обжалваната част, като с оглед релевираните от жалбоподателя доводи, същото е и правилно.

Софийски районен съд е бил сезиран с искове от „Т.С.“ ЕАД срещу Й.А.Т., предявени по реда на чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, за установяване дължимостта на следните суми: 1./ сумата от 2 074,72 лева – главница, представляваща стойността за незаплатена топлинна енергия за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., 2./ сумата от 136,19 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата от 2 074,72 лева за периода 15.09.2015 г. – 27.09.2016 г., 3./ сумата от 49,44 лева – стойността на доставена услуга дялово разпределение за периода м. 05.2014 г. – м. 04.2016 г., и 4./ сумата от 8,21 лева – обезщетение за забавено плащане на главницата от 49,44 лева за периода 15.09.2015 г. – 27.09.2016 г.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответницата не е подала писмен отговор. Същевременно, с молба с вх. № 5082035/30.05.2017 г. на СРС, Й.А.Т. е заявила, че предявеният срещу нея иск е основателен и признава същия. Поради което е отправила молба да не се назначават поисканите от ищеца съдебни експертизи и е оспорила претенцията на последния за присъждане на сторените от него разноски, като е изложила аргументи, че с поведението си не е дала повод за завеждане на делото.

Предвид процесуалното поведение на ответницата, в проведеното на 10.10.2017 г. пред районната съдебна инстанция публично съдебно, процесуалният представител на ищеца е направил искане за постановяване на решение по реда на чл. 237, ал. 1 от ГПК - при признание на иска. В съдебното заседание на 10.10.2017 г. първоинстанционният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 237 от ГПК, поради което е прекратил съдебното дирене и се е произнесъл с атакуваното решение при признание на иска.

Приложимият Граждански процесуален кодекс е уредил с нормата на чл. 237, ал. 1 правната възможност на съда да постанови по искане на ищеца срещу ответника решение при признание на иска, при което не се излагат мотиви за съществуването на предявените материални права. Решението се мотивира с факта, че предявените искове се признават– чл. 237, ал. 2 от ГПК, като в мотивите на същото не се съдържат изводи относно съществуването и параметрите на материалното правоотношение, т. е. няма обсъждане по същество на спора, тъй като след признанието на иска спор не съществува. Единствената проверка, която съдът извършва, е за наличието на формалните изисквания за постановяване на решение при признаване на иска. Решението при признание на иск не е резултат от проведено съдебно дирене, поради което и не може да бъде квалифицирано като правилно или неправилно - в този смисъл е определение № 256 от 17.02.2014 г. на ВКС, ІІІ ГО по гр. д. № 5880/13 г. Затова и дължимата от въззивната инстанция проверка на първоинстанционното решение е ограничена само до законосъобразността му, включваща единствено преценка за наличието на предпоставките по чл. 237 от ГПК.

Разпоредбата на чл. 237, ал. 1 от ГПК дава правна възможност на ищеца при заявено признание на иска от страна на ответника, да поиска от съда да бъде постановено решение, с което да се уважат исковете съобразно признанието, като на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК е достатъчно решаващият съд да обоснове своя съдебен акт с указанието, че то се постановява при признание на иска, в случай че не са налице уредените в чл. 237, ал. 3 от ГПК отрицателни процесуални предпоставки – признатото право да не противоречи на закона и на добрите нрави и да не е признато право, с което страната не може да се разпорежда.

В настоящия случай при гореустановената фактическа обстановка въззивният съд приема, че обжалваното решение е постановено при спазване на нормата на 237 от ГПК: заявено е изрично признание на исковете от ответницата в молба вх. № 5082035/30.05.2017 г., признатите вземания са парични притезания за стойността на доставена топлинна енергия и за доставена услуга дялово разпределение и лихви за забавено изпълнение на главниците, с които ответникът може да се разпорежда и които не противоречат на закона и на добрите нрави, налице е и изрично искане на ищеца за постановяване на решението по чл. 237 от ГПК – при признание на иска.

При този изход на спора, направените от ищеца и своевременно поискани разноски за заповедното и исковото производство пред районния съд правилно са възложени в тежест на ответницата. Противно на заявеното от последната във въззивната й жалба, в случая разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК не намира приложение. Посочената норма изисква кумулативното наличие на две предпоставки, а именно – признание на иска, каквото в случая без съмнение е своевременно изразено от ответника, както и той да не е причинил с поведението си завеждането на делото. Именно тази втора предпоставка не се установява от данните по делото. След връчването лично на Й.Т. на издадената по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. дело. № 62620/2016 г. на СРС, ГО, 78-ми състав, последната е подала в законоустановения срок възражения срещу същата, в което е оспорила дължимостта на всички претендирани от ищеца суми по заповедта. Поради което, за „Т.С.“ ЕАД е бил налице правен интерес от предявяването на иск за съществуване на вземането.  Затова, макар и в последствие ответницата да е признала изцяло предявената срещу нея искова претенция, то, доколкото същата с поведението си е дала повод за завеждане на дело, правилно в нейна тежест са присъдени сторените от ищцовото дружество разноски по делото.

Предвид изложеното, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

По отношение частната жалба по чл. 248, ал. 3 от ГПК срещу определението на СРС, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката за изменение на решението в частта за разноските, въззивният съд приема следното:

Жалбата е процесуално недопустима, доколкото е подадена извън законоустановения срок. В атакуваното определение СРС е посочил, че същото подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните. От представената по делото разписка се установява, че преписът от определение № 361567 от 15.03.2018 г. е бил връчен в деловодството на СРС лично на Й.Т. на 02.07.2018 г. Частната жалба срещу определението е подадена на 14.09.2018 г., или след изтичането на законоустановения срок.

При този изход на спора на осн. чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК право на разноски има въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, която претендира възнаграждение за юрисконсулт. Такова обаче не се следва да се присъжда на ищцовото дружество, тъй като от процесуалния му представител реално не са извършвани никакви процесуални действия в конкретното въззивно производство, извън депозирането на еднотипната молба, която ищецът подава по всички водените от и срещу него дела, и с която е заявено бланковото искане за отхвърляне на въззивната жалба.

Воден от горното,  СОФИЙСКИ  ГРАДСКИ  СЪД

 

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 235131 от 10.10.2017 г., постановено по гр. д. № 7036/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 78-ми състав.

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна жалба с вх. № 5143648/14.09.2018 г., подадена от ответницата Й.А.Т. срещу определение № 361567 от 15.03.2018 г., постановено по гр. д. № 7036/2017 г., по описа на СРС, 78-ми състав, с което е оставена без уважение молбата на ответницата по чл. 248 от ГПК за изменение на решение № 235131/10.10.2017 г., по гр. д. № 7036/2017 г. на СРС, в частта за разноските.

ПРЕКРАТЯВА производството по в. гр. дело № 4556/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II- Б въззивен състав, в частта по подадената частна жалба с вх. № 5143648/14.09.2018 г. от ответницата Й.А.Т. срещу определение № 361567 от 15.03.2018 г., постановено по гр. д. № 7036/2017 г.,  по описа на СРС, 78-ми състав.

Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ищеца - „Б.Б.“ ООД.

Решението в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение, е окончателно и не подлежи на обжалване.

Решението в частта, в която е оставена без разглеждане частна жалба с вх. № 5143648/14.09.2018 г. от ответницата Й.А.Т. срещу определение № 361567 от 15.03.2018 г., постановено по гр. д. № 7036/2017 г.,  по описа на СРС, 78-ми състав, и производството в тази част по в. гр. дело № 4556/2019 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, II- Б въззивен състав, е прекратено, може да се обжалва с частна жалба пред Софийски апелативен съд в едноседмичен срок от съобщението.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.                                 

 

2.