РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 260056 29.03.2022
г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: петнадесети
март две хиляди двадесет и втора година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Стойка Вълкова
Прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 1847 по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Главна
дирекция „Гранична полиция“ – МВР, гр.София, бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от
директора, подадена чрез ю.к.Красимира Иванова, с адрес за призоваване
гр.Бургас, ул.“Цар Асен“ № 4, против
решение № 1399/23.06.2020 г., постановено по гр.д.№ 1136/2020 г. по описа на Районен съд – Бургас,
с което Главна дирекция „Гранична полиция“ МВР е осъдена да заплати на Е.К.М. с
адрес ***, сумата от 1614.35 лв.,
представляваща нетния размер на дължимото и неизплатено допълнително
възнаграждение за извънреден
труд – общо 225.51 часа, получени след преизчисляване с коефициент 1.143 на
положения от нея 1577 часа нощен труд в дневен за периода 17.02.2017 г. –
17.02.2020 г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 17.02.2020 г. до окончателното плащане, както и сумата от 360 лв.
за направените по делото разноски. С решението ГД „Гранична полиция“ – МВР е
осъдена да заплати по сметка на БРС сумата 64.57 лв. за държавна такса и 200
лв. за разноски за експертиза.
Въззивникът изразява недоволство от
първоинстанционното решение в осъдителната му част, като счита същото за
неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост на акта.
Считат се за неправилни изводите на съда за основателност на предявения иск за
заплащане на допълнително възнаграждение за „своеобразен извънреден труд“,
както и за наличието на празнота в специалната нормативна уредба, касаеща
служителите на МВР, която следвало да се попълни от нормативната база на КТ. В
тази връзка се сочи, че от министъра на МВР са издадени Наредба№
8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г., които уреждат по специален начин заплащането на нощния труд в
системата на МВР, поради което и с оглед уредения в специалните правила ред и
основание за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните
служители в МВР, приложното поле на НСОРЗ, издадена по КТ се прилага единствено
и само за работници и служители по трудово правоотношение, какъвто ищецът не е
бил през процесния период, а по отношение на него се прилага специалната
уредба. Развиват се съображения относно нощния труд и извънредния труд, като се
счита, че извънреден труд би бил налице само, ако служителят действително
работи извън установеното работно време, като дори и да се приеме, че НСОРЗ е
приложима, то преизчисляването с коефициент 1.143 е с цел увеличено заплащане
на нощния труд, а не с цел натрупване на часове, чието надвишаване да кумулира
извънреден труд. Моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
постанови ново, с което предявения иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Не
се правят доказателствени искания. Претендират
се разноските пред двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззиваемата-ищца Е.К.М., подаден чрез пълномощник адв.Станко
Кралев, в който са изложени съображения за неоснователност на въззивната жалба.
Изразява се съгласие с изводите на БРС за приложение на НСОРЗ, като се счита,
че липсата на изрични норми в действалите за процесния период наредби на МВР не
следва да се тълкува като законово въведена забрана за преизчисляване на
положения от служителите на МВР нощен труд в дневен, а същата е празнота в
нормативната уредба, поради което следва субсидиарно да се приложи общата
НСОРЗ, а именно чл.9, ал.2 от същата. В тази връзка се изразява съгласие с
изводите на районния съд и се моли въззивния съд да потвърди обжалваното решение
като правилно и законосъобразно. Не се правят доказателствени искания.
Претендират се на разноските пред въззивната инстанция.
Бургаският окръжен съд,
като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице, поради което съдът я
намира за допустима.
Предявеният иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187,
ал.5, т.2 ЗМВР.
Ищцата Е.К.М. претендира за осъждане на ответника ГД
„Гранична полиция“ – МВР да й заплати сумата от 1614.35 лв. (съобразно изменението на претенцията по реда на
чл.214 ГПК), представляваща дължимо допълнително възнаграждение за
извънреден труд от 225.51 часа
за периода от 17.02.2017 г. до 17.02.2020 г., получен при
преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1.143, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
плащане.
В депозирания в срока по чл.131 ГПК
писмен отговор ответникът ГД
„Гранична полиция“ – МВР, чрез процесуалния си представител е
оспорил предявения иск като неоснователен и по размер.
Твърди се, че положеният
от ищеца извънреден труд е бил надлежно начислен и заплатен по правилата на действалите през процесния период Наредби на министъра
на МВР, в които липсвал текст за преизчисляване на нощния труд в дневен с коефициент 1.143. Счита се, че в случая не намират
приложение правилата на НСОРЗ, за което за изложени съображения.
Първоинстанционният съд е приел, че в действалата в процесния период Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. на министъра на МВР
липсва изрично правило за
преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с определен коефициент, което представлява
празнота в специалната правна уредба, касаеща служителите на МВР и същата следва да бъде преодоляна чрез субсидиарното прилагане на
общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата – чл.9, ал.2
от същата. По горните мотиви и съобразно приетото експертно заключение, БРС е
приел, че искът е основателен и доказан в установения от вещото лице размер от 1614.35
лв., поради което е уважил същия в претендирания размер, съобразно изменението
на претенцията, ведно със законната лихва от предявяването на иска до
окончателното плащане.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се
проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни
материалноправни норми.
След
самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и като съобрази приложимите
разпоредбите на закона, БОС намира въззивната жалба за неоснователна, като изцяло
споделя окончателните правни изводи на районния съд и счита, че решението му
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
Фактическата обстановка по делото се установява такава,
каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между страните. Районният съд
е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства,
въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви
релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното
производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена
от районния съд фактическа обстановка, поради което, БОС я възприема изцяло и
препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо същата да се
преповтаря и в настоящото решение. Въззивната
инстанция напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на районния съд за основателност
на предявения иск по чл.179, ал.1, т.3, вр. чл.187, ал.5, т.2 КТ, като препраща
към мотивите на решението на основание чл.272 ГПК.
По изложените във въззивната
жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се
отбележи следното:
Наведените във въззивната жалба възражения
обобщено се свеждат до това, че по отношение на
служителите на МВР следва да се прилагат наредбите на Министъра на вътрешните
работи, издадени по
чл.187, ал.9 ЗМВР, уреждащи реда за организация и разпределяне на
работното време, за неговото отчитане и
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно
време, режимът на дежурствата,
времето за отдих и почивки, а не
трудовото законодателство. Поради това се счита от въззивника, че районният съд неправилно е приел наличие на
непълнота в специалната уредба, при която следва субсидиарно да се приложи
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, в т.ч. и нормата
на чл.9, ал.2 НОСРЗ.
Настоящата инстанция намира така релевираните възражения
за неоснователни.
Съгласно разпоредбата
на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР,
към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за за извънреден труд. Какво се разбира под извънреден труд се казва в нормата
на чл.143, ал.1 КТ – „извънреден е трудът,
който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време. В
случая, съгласно действащата към процесния период редакция чл.187, ал.1 и ал.3 ЗМВР (преди изменението с ДВ-бр.60/2020 г.) нормалната
продължителност на работното време на
държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна
работна седмица, като
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно,
а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие, а при
работа на смени е възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните
часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период. А разпоредбата на чл.187,
ал.5, т.2 и ал.6
ЗМВР (понастоящем ал.7) постановява, че работата извън редовното работно време от 280 часа годишно
се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на
тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение
върху основното месечно възнаграждение. При преценката дали
служителят/работникът е положил извънреден труд се изхожда от нормалната
продължителност на работното време. Безспорно е, че ищецът има качеството
на държавен служител – полицейски орган по
смисъла на чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР. Както бе
посочено по-горе, в действащата за периода разпоредба на чл.187, ал.3 МВР е предвидено, че при работа на смени е възможно полагане на труд през
нощта между 22 часа и 6 часа, като работните часове не следва да надвишават
средно 8 часа за всеки 24-часов период.
Но от анализа
на тази разпоредба става ясно, че посочените в нея 8 часа нощен труд са максимално допустимите за работа през нощта и същите не са определени като нормална
продължителност на работното време през нощта, тъй като законодателят е използвал именно термина „средно 8 часа“
за всеки 24-часов период. Поради това,
не могат да бъдат споделени доводите на въззивника, че нормалната продължителност на работното
време през нощта за държавните служители
по ЗМВР е била 8
часа и е равна на нормалната продължителност на дневното работно време, като съдът намира,
че за процесния период в ЗМВР не е имало
фиксирана такава нормална продължителност на работното
време през нощта. Аргумент в подкрепа на това е, че едва след изменението на
чл.187, ал.1 ЗМВР с ДВ бр.60/2020 г. вече нормативно е определена нормалната
продължителност на работното време през нощта – на 8 часа.
Действително, по отношение реда за организацията и
разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на
работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на
дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители, са създадени
специални правила, определени с наредба на министъра на МВР на основание
законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР (сега ал.10). За процесния период са
действали няколко наредби на министъра на вътрешните работи – Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба № 8121з-908/02.08.2018г, в които липсва изрично
регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат
отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при
сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между
22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото
число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период, т.е.
преизчисляването е с коефициент 1.143.
Следва да се отбележи, че редът и начинът на отчитане на
работното време, при сумирано такова, не е уреден в КТ, ЗМВР или ЗДСл., а е предмет на подзаконова
нормативна уредба. По отношение на работещите по трудови правоотношения уредбата е в Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата (НСОРЗ)
и Наредбата за работното време, почивките и отпуските (НРВПО).
Съгласно чл.9, ал.2 НСОРЗ,
при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в
дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното
време за съответното работно място. Тъй като според КТ нормалната
продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното – 7 часа, то
отношението между двете величини формира коефициент 1.143. Съгласно чл.9а, ал.4 НРВПО предвижда, че когато се полага нощен труд,
сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се
изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от
4 часа нощен труд, с коефициента по чл.9, ал.2 НСОРЗ. Съответно чл.9г НРВПО предвижда
отработените часове от работника/служителя, които в края на периода, за който е
установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете,
определени съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 КТ пред инспекцията по труда. Разпоредбата на чл.9г НРВПО е в сила от 01.01.2018 г., но
разпоредбата на чл.9, ал.2 НСОРЗ
е с това съдържание от 2007 г., когато е приета и
не следва да се изключва от приложение за работещите до приемане на изменението
на НРВПО. Подзаконовите нормативни
актове, издадени на основание законовата делегация на чл.187, ал.9 ЗМВР, с
изключение на наредбата от 2014 г., не съдържат регламентация, аналогична на тази в подзаконовите нормативни актове,
издадени по КТ и по-конкретно НСОРЗ. Ето защо и поради липсата на законова норма, уреждаща нормалната продължителност на
работното време през нощта за държавните служители (до изменението на закона през 2020 г.), вкл. и тези по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР, настоящият съд намира, че
за неуредените случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до
подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта (чл.46, ал.2 ЗНА). В случая
става дума за непълнота, както изрично е посочено в цитираната разпоредба на
Закона за нормативните актове.
Предвид горното и с оглед безспорния факт, че
служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон
отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния
служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.д.№ 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС, съгласно
които ЗДСл се прилага субсидиарно
за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в
ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране
би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо
другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по
трудови правоотношения. Ето защо, макар и в действащия ЗМВР да
няма законова делегация, препращаща към общия ЗДСл, както е било в отменения ЗМВР,
то доколкото
няма изрично уредено нещо друго,
за неуредените отношения приложение намира ЗДСл, който от своя страна препраща към трудовото
законодателство по КТ. Така, съгласно чл.67, ал.3 ЗДСл, минималните и максималните размери на основните заплати по нива
и степени за държавните служители, на допълнителните възнаграждения и редът за
получаването им се определят с наредба на МС и не могат да бъдат
по-ниски от определените в трудовото законодателство, като чл.50а, ал.2
ЗДСл също препраща към КТ, относно продължителността, отчитането и заплащането на
извънредния труд.
Предвид горното и при безспорната липса на
изрична уредба в специалните наредби,
издадени от министъра на МВР, в случая за процесния период субсидиарно приложение
намира чл.140, ал.1 КТ относно нормалната продължителност на работното време
през нощта – 7 часа при 5-дневна работна седмица, както и правилата на Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата. Ето защо, изводите на районния съд са
правилни, а всички изложени възражения от въззивника са неоснователни. Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумарно изчисляване на работното време нощните часове
се превръщат в дневни с коефициент, равен на съотношението между нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно
отчитане на работното време за
съответното работно място, т.е. приложимият коефициент е 1.143. Възприемането на обратното становище би поставило
държавния служител в системата на МВР в неравностойно положение спрямо
работниците по трудово правоотношение и другите държавни служители, чийто
правоотношения се регламентират от КТ и ЗДСл. Ето защо, настоящата инстанция
намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения и доводи относно неприложимост към
процесното служебно правоотношение на установения в нормата на чл.9, ал.2 НСОРЗ
коефициент за преизчисление на нощния труд в
дневен.
Горните изводи на настоящия съд не се променят и от
постановеното Решение на СЕС от 24.02.2022г по дело
С-262/20, образувано по преюдициалното запитване, отправено от РС-Луковит. В решението е прието, че чл.8 и чл.12, б.“а“
от Директива 2003/88ЕО не налагат да се приема национална правна уредба, която
да предвижда, че
нормалната продължителност на нощния труд за работници в публичния сектор е
по-кратка от нормалната продължителност на труда през деня. В тази връзка е прието от СЕС, че във всички случаи в полза на такива работници трябва да има
други мерки за защита под формата на продължителност на работното време,
заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволят да се
компенсира особената тежест на нощния труд. В случая, в българското законодателство
до 2020 г. не съществува норма, определяща
нормалната продължителност на нощния труд на държавните служители в системата
на МВР, поради което отговорът
на въпроса по т.1 от решението на СЕС не променя становището на настоящата инстанция, което е изложено по-горе в мотивите. От друга страна, БОС намира, че предвиденото заплащане на
нощния труд от 0.25
лв.
за всеки отработен час и ободряващи напитки,
на което се позовава въззивника, не може да компенсира
особената тежест на нощния труд, по смисъла вложен в решението на СЕС. Следва да се има
предвид, че посочената ставка от 0.25 лв. е определена и в чл.8 НСОРЗ, и работниците по трудово
правоотношение също получават допълнително възнаграждение в този размер за
всеки отработен час нощен труд, което води до извод, че в това отношение е
налице равно третиране между държавните служители в МВР и работещите по трудово
правоотношение. Остава обаче различното третиране на двете категории лица
по отношение на преобразуването на нощните часове в дневни. А това означава, че
посоченото допълнително заплащане от 0.25 лв.
на час не съставлява компенсаторен механизъм за служителите в МВР по начин,
различен от прилагания за работещите по трудово правоотношение. Ето защо се налага извод за
липсата на такъв механизъм за гарантиране защитата на здравето и безопасността
на служителите в МВР с оглед по-голямата продължителност на нощния труд. Останалите посочени от въззивника
придобивки –
ранно пенсиониране, безплатна храна, униформено облекло, обезщетения при прекратяване на
служебното правоотношение в по-голям размер и др., не могат да бъдат възприети от съда като такива,
компенсиращи конкретно тежестта на полагания нощен труд. Изложените по-горе изводи на настоящия съд не се
променят и от приетото по т.2 в
решението на СЕС, че чл.20 и чл.31 ХОПЕС допускат определената в законодателството на
държава-членка
нормалната продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от
частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, вкл.
полицаи и пожарникари, ако такава разлика в третирането се основава на
обективен и разумен критерий, т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна с тази цел.
Тук следва отново да се има предвид, че до 2020 г
няма определена нормална продължителност на нощния труд за полицаите, такава
е определена по-късно. А изложените
доводи от въззивника за специфичния характер на работа на служителите в МВР, свързана
със защита правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността
и опазване на обществения ред, с което се обосновава различното третиране, не могат да бъдат
възприети като обективен и разумен критерий, свързан с допустима от закона цел
за неприлагане преобразуването на часовете положен нощен труд в дневен. Това
е така, защото
посочените по-горе придобивки са свързани именно със специфичния характер на
длъжността, а не конкретно с полагането на нощен
труд. Показателно в тази
връзка е, че до м.август 2016 г. наредбите на министъра
на МВР са предвиждали преобразуване на
нощните часове в дневни, като отпадането му след този
момент не е обосновано с никаква допустима от закона цел. Но
дори и да
се приеме, че
подобна цел е
налице, както
бе посочено по-горе
в полза на служителите в МВР не са предвидени мерки за защита и компенсиране на
особената тежест на положения нощен труд.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по
делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата
претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за
положен от ищеца извънреден труд за процесния
период, получен след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по
основание. По отношение размера на претенцията,
съдът съобрази приетата в първата инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за процесния период ищцата Е.М. е положила нощен труд от 1577 часа, които
преизчислени с коефициент 1.143 и приравнени на дневно работно време възлизат на 1802.51 часа, като разликата
от 225.51
часа не
е отчетена
по протоколи за положен труд и стойността
им в размер на 1614.35 лв. не е начислена,
съответно – не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск се явява основателен
и доказан в претендирания размер от 1314.35 лв., поради което следва да бъде
уважен, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба.
Предвид горното,
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради съвпадане
на изводите на настоящата инстанция с тези на районния съд, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този изход
на спора и направените искания за разноски, съдът намира, че на основание
чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на въззиваемата М. сумата от 390
лв. с ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство,
съгласно представен договор за правна защита и съдействие. В тази връзка, съдът
намира за неоснователно възражението на въззивника по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като
заплатеното от въззивната страна адвокатско възнаграждение граничи с минималния
размер, определен по Наредба № 1/2004 г. за МРАВ и в този смисъл не се явява
прекомерно.
Мотивиран от
горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1399 от 23.06.2020 г., постановено по гр.д.№ 1136/2020
г. по описа на РС – Бургас.
ОСЪЖДА Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР, гр.София,
бул.“Княгиня Мария Луиза“ № 46, представлявана от директора, на основание чл.78, ал.3 ГПК да заплати на Е.К.М., ЕГН **********, сумата от 390 лв. (триста и деветдесет лева) за направените във
въззивното производство пред БОС съдебни разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.