Решение по дело №12656/2018 на Софийски градски съд

Номер на акта: 2206
Дата: 26 март 2019 г. (в сила от 26 март 2019 г.)
Съдия: Хрипсиме Киркор Мъгърдичян
Дело: 20181100512656
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 1 октомври 2018 г.

Съдържание на акта

                                Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

                               гр.София, 26.03.2019 год.

 

                                 В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на деветнадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:                                                          

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян

Пламен Генев

 

при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №12656 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение от 02.07.2018 год., постановено по гр.дело №83108/2017 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу И.Б.И. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 1 135.36 лв. – главница, представляваща незаплатена стойност на консумирана топлинна енергия за периода от 01.08.2014 год. до 30.04.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №63530/2017 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в – 12.09.2017 год., сумата от 9.41 лв. – главница, представляваща стойност на услугата дялово разпределение за периода от 01.08.2014 год. до 30.04.2015 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №63530/2017 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в – 12.09.2017 год. и сумата от 225.97 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност на доставена топлинна енергия, за периода от 15.09.2015 год. до 30.08.2017 год., като исковете за главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия и за обезщетение за забава в плащането й са отхвърлени в останалата им част, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7.20 лв. – обезщетение за забава върху главницата за цена на услугата дялово разпределение за периода от 15.09.2015 год. до 30.08.2017 год. – изцяло и ответникът И.Б.И. е осъден да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 176.36 лв. и направените разноски в заповедното производство в размер на 40.88 лв., а ищецът „Т.С.“ ЕАД е осъден да заплати на адв. К.К.сумата 433.36 лв. – адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ответника.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове за главница, представляваща стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. и за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху посочената главница, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че главните искове за посочения период са погасени с изтичането на тригодишна погасителна давност. Видно било от данните по делото, че за тези вземания била издадена фактура №********** от м.юли 2014 год., в която бил определен срок за плащане, а именно 15.09.2014 год., от който именно момент започвала да тече давността. В раздел VІІ от Общите условия – „Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответника/ са длъжни да заплащат сумите по издадените фактури за топлинна енергия, а именно 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл задължението за заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури, следвало да се изпълни до края на текущия месец, следващ месеца на издаването им. Следователно процесните вземания не били погасени по давност. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата И.Б.И. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Безспорно е във въззивното производство, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа, че ответникът е собственик на 1/2 ид.ч. от апартамент №5, находящ се в гр.София, ж.к.“********, вх.А и има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на доставената през периода от м.август 2014 год. до м.април 2015 год. топлинна енергия възлиза на 2 270.91 лв., стойността на услугата дялово разпределение – в размер на 18.81 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва върху главницата от 2 270.91 лв. за периода от 15.09.2015 год. до 30.08.2017 год. – в размер на 451.94 лв.

Не се спори също така, че стойността на доставената през периода от м.май 2013 год. до м.април 2015 год. топлинна енергия възлиза на 4 181.18 лв., стойността на услугата дялово разпределение – в размер на 29.01 лв., а обезщетението за забава в размер на законната лихва върху главницата от 4 181.18 лв. за периода от 15.09.2015 год. до 30.08.2017 год. – в размер на 983.53 лв.

Единственият спорен между страните въпрос по същество във въззивното производство е свързан с това дали вземанията за стойността на доставена топлинна енергия, които се отнасят за периода от м.май 2013 год. до м.юли 2014 год. включително, са погасени по давност.

Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.

По отношение на процесните задължения за главници въззивният съд приема, че е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, поради следните съображения:

Действащата през процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска; 2/ на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалата през процесния период Наредба за топлоснабдяването.

Анализът на цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При всички случаи, обаче, това “изравнително” вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.

Съгласно действалите Общите условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.

Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача. 

Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и стойността на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия/, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването на правото.

В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска. Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за периода от м.май 2013 год. до м.юли 2014 год. включително е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец и е изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №63530/2017 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в – 12.09.2017 год., както законосъобразно е приел и СРС. Следователно процесните главни вземания се явяват погасени по давност, ведно с натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД,

Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната фактура, с който жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече погасителната давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.

Изводите на въззивния съд съвпадат с изводите на първоинстанционния съд. Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част, като правилно.

 

По отношение на разноските:

При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски.

Доколкото адв. К.К.е оказала безплатна правна помощ на ответника по жалбата, на основание чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА жалбоподателят /ищецът/ следва на бъде осъден да заплати на посочения адвокат възнаграждение в размер на 402.34 лв., съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                  

                                  Р    Е    Ш    И    :  

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решението от 02.07.2018 год., постановено по гр.дело №83108/2017 год. по описа на СРС, ГО, 77 с-в, в обжалваната му част.

ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. К.И.К., с адрес: гр.София, пл.“******“ №******на основание чл. 78, ал. 3 ГПК дължимо при условията на чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 3 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 402.34 лв.

Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                        

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1/

 

 

 

2/