№ 1355
гр. Перник, 31.10.2024 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесет и първи октомври през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ
като разгледа докладваното от БИСЕР ЦВ. ПЕТРОВ Въззивно гражданско
дело № 20241700500612 по описа за 2024 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 628 от 27.06.2024 г., постановено по гр.д. № 1180/2023 г. Районен
съд - П. е отхвърлил изцяло предявените искове от Ч. В. П., ЕГН: ********** от гр.
***, срещу „Кредит Инкасо Инвестмънт БГ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, район Люлин, бул. „Панчо Владигеров“ № 21, Бизнес
център „Люлин“ 6, ет. 2 с правно основание чл. 439 ГПК с искане за признаване за
установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи сумите по
Изпълнителен лист, издаден на 02.07.2010 г., издаден по ч.гр.д. № 1784 по описа на
ПРС за 2009 г., възлизащи на сумата от 899.00 лв. – изискуема главница по договор за
потребителски заем и кредит за покупка на стоки и услуги с № CREX - 01091616 от
04.01.2006 г., за сумата от 288.85 лв. - изискуема редовна лихва за периода 15.02.2006г.
до 13.07.2007г. вкл., за сумата от 403.82 лева изискуема законна лихва начислена за
периода от 15.03.2006 г. до 21.05.2009 г., вкл., ведно със законната лихва върху
главницата от 899.00 лева, считано от датата на подаване на заявлението в съда -
15.07.2009 г. до окончателно изплащане на вземането, както и направените по делото
разноски в размер на 31.83 лева ДТ, като погасени по давност като неоснователни
поради неизтичане на законоустановения давностен срок. Със същото решение,
съобразно изхода на спора, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК съдът е възложил разноски в
тежест на ищеца.
В законоустановения срок по чл. 259 от ГПК е депозирана въззивна жалба от Ч.
В. П., чрез адв. Б. В., с която се твърди, че постановеното от първата инстанция
решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено при неправилно приложение
на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд
независимо от посоченото е приел, че предявените искове са неоснователни, доколкото
предмет на спора по предявения отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК е
отричаното от ищеца право на принудително изпълнение за вземането на ответника
поради погасяването му по давност, въз основа на факти, непреклудирани от
формираната сила на пресъдено нещо и водещи до погасяване на възникналото и
претендирано право на взискателя или на отговорността на длъжника. Сочи се, че в
1
настоящия случай ищеца се е позовавал на нов факт - погасителна давност, изтекла
след издаване на процесния изпълнителен лист, което свидетелства за правния му
интерес от предявяване на исковете. За правилно се сочи възприетото от ПРС, че
спорния въпрос в случая е дали от датата на влизане в сила на акта подлежащ на
принудително изпълнение са правени искания за прилагане на конкретни
изпълнителни способи, на коя дата са били предприемани такива валидни
изпълнителни действия и дали от тази дата са изминали повече от пет години, за да се
приеме, че вземането, което е предмет на принудително изпълнение е погасено по
давност. На следващо място се излагат твърдения, че първоинстанционният съд цитира
неотносима съдебна практика . Допълва, че по силата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК,
действал към този момент и след изтичането на 2 години изпълнителното дело се
прекратява, като отбелязва, че в процесния случай това е станало на 16.11.2012 г. и от
17.11.2012 г. напред това производство е прекратено, като с обратна сила се заличават
и каквито и да било действия извършени от ЧСИ или взискателя. В продължение с
въззивната жалба се навеждат твърдения, че неправилно районният съд е приел, че
давността за вземанията на взискателя спрямо Ч. П. била започнала да тече от
26.06.2015 г., като игнорира факта, че към тази дата изпълнителното производство
отдавна е било прекратено по силата на закона. Твърди се, че всички действия по
новообразуваното ИД № 88/2017 г. по описа на ЧСИ Анелия В.а, по което са
инициирани от взискателя множество изпълнителни действия вкл. с молбата за
образуване на изпълнителното дело на 26.01.2017 г. и допълнителни искания с молба
от 19.12.2017 г., с молба от 11.02.2019 г., с молба от 31.07.2020 г., с молба от 25.08.2021
г. и с молба от 12.06.2023 г. са без никакво правно значение за вече изтеклата вкл. и
към тези дати погасителна давността на претендираните вземания, както и правото на
принудително изпълнение върху тези вземания. В заключение заявява, че поддържа
изцяло изложеното в първоначалната искова молба, становищата и пледоарията. Въз
основа на подробно изложени аргументи се твърди, че атакуваното решение е
неправилно, включително в частта за разноските за процесуален представител на
ответното дружество. Моли се съда за неговата отмяна и постановяване на ново, с
което предявените искови претенции да бъдат уважени. Прави се искане за
присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски. Прави са
възражение за прекомерност на претендираните от ответната страна разноски. С
въззивната жалба не се представят и не се сочи необходимост от събирането на нови
доказателства.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от „Кредит Инкасо
Инвестмънт БГ” ЕАД, чрез юрк. Симеон Книжаров, с който се оспорва подадената
въззивна жалба, като се твърди, че същата е неоснователна. Твърди, че ключово за
разрешаването на настоящия спор се явява значението на перемцията и давността като
два отделни института на правото, както и тълкуванията на ВКС. Сочи, че съгласно ТР
№ 2/04.07.2024 г. по т.д. № 2/2023 г. на ОСГТК, ВКС по такива дела и при липса на
действия, годни да подържат висящността на процеса до 26.06.2015 г., давност започва
да тече от деня на прекратяването на изпълнителното производство. Правят се
твърдения, че насрочването на опис на движими вещи в дома на длъжника е валидно
изпълнително действие, което прекъсва погасителната давност, като в подкрепа на
изложеното се цитират редица съдебни решения. На следващо място отбелязва, че не е
необходимо предприемането на действия от съдебния изпълнител в рамките на
изпълнителния способ да е задължително успешно за да счита давността за
прекъсната. Излага, че настъпилата перемция по изпълнително дело е без правно
значение за давността, а обезсилването по право на изпълнителните действия по
2
перемираното дело не се отразява на настъпилото по същото прекъсване на
погасителната давност съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД. Относно
оплакванията изложени във въззивната жалба по отношение размера на присъденото
юрисконсулко възнаграждение излага становище, че същата се явява недопустима, тъй
като сега действащия ГПК не съдържа законова разпоредба, даваща възможност за
обжалване на решението в частта за разноските. Допълва, че Районен съд – П. на осн.
чл. 248 от ГПК е изменил атакуваното решение в частта за разноските, като от
първоначалния размер от 300 лева е определено възнаграждение в размер на 155 лева.
Въз основа на подробно изложени аргументи се моли съда да постанови решение, с
което въззивната жалба да бъде отхвърлена, а постановеното от първата инстанция
решение да бъде потвърдено. Прави се искане за присъждане на сторените по делото
разноски, а именно юрисконсулско възнаграждение в размер на 360 лева на осн. чл. 78,
ал. 8 от ГПК и чл. 25, ал. 1 от Наредбата за плащане на правна помощ, вр. чл. 37 от
Закона за правната помощ, както и възнаграждение в размер на 80 лева на осн. чл. 13,
т. 2 от Наредбата за плащане на правна помощ. В условията на евентуалност моли, ако
съдът възложи разноски в тежест на ответното дружество, то да се приложи чл. 78, ал.
5 от ГПК. В условията на евентуалност се прави и възражение за прекомерност на
претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение. Не се представят и не
се сочи необходимост от събирането на нови доказателства. С отговора на въззивната
жалба е направено особено искане съдът на укаже на насрещната страна да предостави
банкова сметка, по която ще следва да се преведат присъдените разноски, с оглед
евентуалния и неизвестен към момента изход на спора.
При извършената по реда на чл. 267, ал. 1, изр. първо ГПК служебна проверка,
съдът установява, че жалбата е допустима и е съобразена с изискванията за редовност
по чл. 260 и 261 ГПК.
С жалбата и отговора страните не са поискали събиране на нови доказателства
във въззивното производство по смисъла на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, поради което за
въззивния съд не възниква задължение да се произнесе служебно в процедурата по чл.
267 ГПК.
Доколкото във въззивната жалба и отоговора не се представят и не се сочи
необходимост от събирането на нови доказателства, въззивният съд намира, че
преценката за спазване на разпоредбите на чл. 146 ГПК, извън вече обсъдените по-
горе възражения, и правилността на фактическите и правни изводи на
първоинстанционния съд относно релевантните за спорното право факти, касае оценка
по съществото на спора, която въззивната инстанция следва да даде с решението си.
По отношение на направеното от въззиваемия особено искане, съдът намира, че
същото е основателно, поради което следва да укаже на въззивния жалбоподател да
предостави банкова сметка, по която ще следва да се преведат евентуално присъдените
суми.
Предвид изложеното и на основание чл. 267, ал. 1 ГПК, съдът
РАЗПОРЕДИ:
3
ДОКЛАДВА делото така, както е посочено в мотивите на разпореждането. УКАЗВА
на страните, че мотивите на настоящото разпореждане имат
характер на окончателен доклад на жалбите и отговора по реда на чл. 268, ал. 1 от
ГПК.
УКАЗВА на Ч. В. П. да предостави банкова сметка, по която ще следва да се
преведат евентуално присъдените суми, в срок до заседанието по делото.
НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито заседание на 20.11.2024 г. от 10.30
часа, за когато да се призоват страните, като им се връчи препис от настоящото
разпореждане.
РАЗПОРЕЖДАНЕТО не подлежи на обжалване.
Съдия при Окръжен съд – Перник: _______________________
4