Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 25.01.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на двадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА

 ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ

мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА

при секретаря Маргарита Димитрова, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 1817 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 308663 от 23.12.2019 г., постановено по гр. д. № 42500/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 41-ви състав, е осъден ответникът З. „Б.И.“ АД да заплати на ищеца З. „А.Б.“ на основание чл. 410 и чл. 411 от КЗ, вр. чл. 45 от ЗЗД сумата от 1 807,19 лева, представляваща изплатено и невъзстановено застрахователно обезщетение за причинени вреди на автомобил марка „Мицубиши“, с рег. № ******, при настъпило на 09.02.2019 г. в с. Бистрица, ул. „Шопско хоро“, застрахователно събитие – ПТП, с включени ликвидационни разходи по щета № 0300/19/777/500831, ведно със законната лихва от 23.07.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлен искът за разликата над сумата от 1 807,19 лева до пълния предявен размер от 2 337,14 лева.

Срещу решението в частта, в която исковата претенция е отхвърлена, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца З. „А.Б.“, в която са изложени оплаквания за неговата неправилност и за постановяването му в нарушение на материалния закон и събраните по делото доказателства. Сочи се, че от представеното удостоверение от „Б.С.М.“ АД и фактура се установява, че към датата на извършване на ремонта увреденият автомобил е бил с пробег от 74 987 км., съответно същият е бил в производствена гаранция. Поради което се намира, че релевантно за определяне на възстановителната стойност на автомобила е не дали той е под или над три години, считано от датата на въвеждането му в експлоатация до датата на настъпване на застрахователното събитие, а дали автомобилът е в производствена гаранция или не. Счита се, че изложеното т. 2, абзац 3 от официалния вносител на автомобила в издаденото удостоверение се отнася единствено за случаите на удължена гаранция, а не производствена такава, а и за да запази действието си удължената гаранция са въведени множество изисквания, изпълнението на които е изключително трудно и практически невъзможно ако ремонтът не е извършен в оторизиран сервиз. Затова се акцентира, че за запазване действието на производствената гаранция, отремонтирането на процесния автомобил в официален сервиз е било задължително, като изложените в обратния смисъл изводи на районния съд са неправилни. Затова се отправя искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната му част уважена изцяло на исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника З. „Б.И.“ АД, в който се излагат доводи за нейната недопустимост поради подаването й извън срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Отделно същата се счита и за неоснователна, доколкото е правилен изводът на СРС, че дължимата от ответника стойност на причинените щети следва да се определи по средни пазарни цени, а не по официалните сервизни цени. Твърди се, че когато застрахователят предостави на застрахования преференциални условия, то съответно застрахователят носи риска за това и не може да претендира суми, надвишаващи средната пазарна цена за отстраняване на вредите, дори и автомобилът да е в гаранционен срок. Релевира се, че евентуалното загубване на правата по гаранцията не е пряка и непосредствена последица от увреждането, съответно липсва причинна връзка и деликвентът не дължи възмездяване на вредите при по-високите цени на официалния сервиз. Оправя се искане за потвърждаване на атакуваното решение. Претендират се разноски.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, в която предявеният иск е уважен до сумата в размер на 1 807,19 лева, ведно със законната лихва върху нея от 23.07.2019 г. до окончателното изплащане, поради което в тази част то е влязло в сила.

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. В тази връзка, неоснователно е възражението на въззиваемия за недопустимост на жалбата подари подаването й извън срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК. Видно от материалите по делото, съобщението за постановеното първоинстанционно решение и препис от същото е било връчено на З. „А.Б.“ на 06.01.2020 г., а разглежданата в настоящото въззивна жалба е постъпила в съда на 17.01.2020 г., или преди изтичането на двуседмичния срок за страната да го обжалва.

Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.

Въззивният съд, съобразявайки разпоредбата на чл. 269 от ГПК, според която дължи служебна проверка за валидността на решението, за неговата допустимост в обжалваната част и за правилността му единствено по въведените в жалбата основания, намира обжалваното решение за валидно, допустимо и правилно. Във връзка с доводите на жалбоподателя е необходимо да се изложи следното:

Предявен за разглеждане е иск с правно основание чл. 411 от КЗ.

За възникване на регресното вземане по иска с правно основание чл. 411 от КЗ е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за имуществено застраховане между ищеца и водача на увредения автомобил, в срока на застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило събитие, за което ответникът носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на действителните вреди.

Съобразно разпоредбата на чл. 154 от ГПК ищецът следва да установи горепосочените обстоятелства, а в тежест на ответника е да докаже възраженията си, а при установяване на посочените обстоятелства и че е погасил претендираното вземане.

Тъй като ответникът не е обжалвал първоинстанционното решение, с което частично е уважен предявеният иск и в тази част то е влязло в сила, настоящата съдебна инстанция приема, че всички материални предпоставки /юридически факти/, обуславящи възникването на предявеното спорно материално право, са породени в обективната действителност. Следователно, правният спор пред въззивната инстанция се съсредоточава единствено относно размера на регресната претенция, респ. дали правилно същият е бил определен от районния съд на база средни пазарни цени, или е следвало да бъде определен по претендираните от ищеца цени на официалния сервиз.

Според настоящия съдебен състав, отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ е ограничена от това, което застрахователят по имуществена застраховка е заплатил на застрахования, а от друга страна от отговорността на делинквента по чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. В този смисъл регресното обезщетение винаги е в размер, който е равен на по - малката сума между платеното застрахователно обезщетение и дължимото от делинквента обезщетение по правилата на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Именно тази принцип е възпроизведен в разпоредбата на чл. 449, ал. 2, изр. 1 от КЗ, според която при вреди на имущество обезщетението не може да надвиши действителната стойност на причинената вреда. В чл. 400, ал. 1 от КЗ е уредена легална дефиниция на понятието действителна стойност – „за действителна застрахователна стойност се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество“.

В процесния случай съгласно заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС САвТЕ, което настоящият състав намира за обективно и компетентно изготвено, се установява, че средната пазарна стойност към датата на ПТП, необходима за възстановяване на щетите по застрахованото при ищцовото дружество МПС марка „Мицубиши“, с рег. № ******, възлиза на сумата от 1 792,19 лева, а с включени ликвидационни разходи – на сумата от 1 807,19 лева. В разпита си пред съда експертът е уточнил, че разликата между стойността по средни пазарни цени и тази в официален сервиз идва от стойността на един човеко/час труд в официален сервиз, който с ДДС е 72 лева, а разликата от тези по средни пазарни цени с включено ДДС е 48 лева, като в официален сервиз се използват и бои, консумативи, които са на по-високи стойности и там има разлика, но основната такава е в цените на човеко/час труд. Поради което според СГС,  дължимото от ответното дружество обезщетение възлиза на сумата от 1 807,19 лева, каквато сума би дължал и виновният водач по правилата на чл. 45, ал. 1 от ЗЗД, а не по изплатеното от ищеца на сервиза, отремонтирал щетите, по представената по делото фактура на стойност 2 322,14 лева. Съответно, ирелевантни са доводите на жалбоподателя, че въпреки че към датата на ПТП застрахованият при него автомобил е бил над три години, то същият е бил с пробег от 74 987 км и за него е важала производствената гаранция, следователно отремонтирането му в официален сервиз е било задължително. Това е така, тъй като допълнително постигнатите между страните по лизинговия договор уговорки във връзка с гаранционните срокове и условия за процесния автомобил имат обвързваща сила само между тях, но не и спрямо застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“. Той е задължен да заплати размера на вредата към деня на настъпването на събитието. Това е действителната й стойност по смисъла на чл. 400, ал. 1 от КЗ. Нещо повече, от представената по делото справка от „Б.С.М.“ АД се установява, че въпреки че увреденият автомобил е с удължена гаранция до 20.10.2020 г. или до достигане на пробег от 150 000 км, то условие за запазване на гаранционното покритие е сервизирането на автомобила при спазване на технологията на периодично техническо обслужване и ремонт, разработела от производителя в т. ч. използване на консумативи, експлоатационни материали и резервни части, удовлетворяващи изискванията, но няма ограничение по отношение на това, къде ще се извършва сервизирането – в оторизиран или неоторизиран сервиз. В тази връзка според съда, противно на релевираното в обратния мисъл от въззивника, използваният в коментираната справка израз „гаранционното покритие“ с оглед цялостното съдържание на документа не може да се приеме, че се отнася единствено до периода на т. нар. удължена гаранция, а в действителност се отнася до цялостния период на гаранция на автомобила – от 21.10.2015 г. до 20.10.2020 г.

Предвид изложеното, поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС – потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната му част.

По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 от ГПК и с оглед на цената на иска по процесното търговско дело, въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна, но същата не е претендирала присъждането на такива.

Воден от горното, Софийски градски съд

                                   

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА решение № 308663 от 23.12.2019 г., постановено по гр. д. № 42500/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 41-ви състав, в обжалваната част.

Решението в необжалваната част е влязло в сила.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                            ЧЛЕНОВЕ: 1.                                      2.