РЕШЕНИЕ
№ 1430
гр. Пловдив , 09.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на осми юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Людмила Людм. Митрева
при участието на секретаря Величка Хр. Грабчева
като разгледа докладваното от Людмила Людм. Митрева Гражданско дело №
20215330100369 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от А. В. Л. срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с
която е предявен иск за прогласяване за недействителен договор за кредит № *** поради
противоречие със закона – чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11, чл.10а, ал.2 ЗПК, както и
да бъде осъден ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 902.35 лева,
представляваща платена без основание по договора за кредит № ***, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.01.2021 г. до окончателното
плащане на вземането.
В исковата молба се излагат твърдения, че между страните е сключен договор за
кредит от ***, по силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 800 лева, при
фиксиран лихвен процент от 35 % и ГПР 41.27 % със срок на погасяване 10 месеца, с размер
на погасителната вноска 93.39 лева. В договора е предвидена неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение във фиксиран размер от 634.90 лева. Счита, че
договорът за кредит е недействителен доколкото в него не са посочени условията за
прилагане на договорения лихвен процент, както и не е посочен реален ГПР, което е
основание за недействителност, съгласно чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК. Към
договора липсва погасителен план., няма и разбивка на сумите, които се погасяват с всяка
парична вноска. По договора за кредит ищецът заплатил сума в общ размер на 1792.35 лева.
С оглед недействителността на договора за кредит, счита, че сумата в размер на 902.35 лева
подлежи на връщане, като недължимо платена.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника, в който оспорва исковете.
Счита, че исковете са неоснователни, доколкото договорът не страдал от посочените в
исковата молба пороци.. Счита същите за неоснователни и моли за тяхното отхвърляне по
подробни съображения, изложени в отговора. Претендират се разноски.
1
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Предявени са обективно, кумулативно съединени искове по чл. 26, ал.1, пр.1, вр. с
чл.22, вр. с чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК за признаване за установено, недействителността
на договора за кредит от *** и осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на
недължимо платена сума по договора за кредит.
За да бъдат уважени така предявените искове ищецът следва да установи твърдението
си за недействителност на договора, както и че е платил на ответника по договора сума в
общ размер на 1702.35 лева. В тежест на ответника е да докаже валидно възникнало
правоотношение по договор за паричен заем от ***, че в него е предвидено съдържанието по
чл.11, ал.1 т.9 и т. 10 и т.11 от ЗПК. Ответникът следва да докаже основание, въз основа на
което е заплатена от ищеца сума в размер на 902.35 лева, както и право да я задържи.
С определение от 10.03.2021 г. като безспорно между страните е отделено, че са
сключили договор за кредит от *** с посоченото от ищеца съдържание, в който е уговорена
клауза за неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение в
размер на 634.90 лева, така както е посочена като съдържание в исковата молба.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД представлява финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Това означава, че дружеството
предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното сключеният между страните договор за заем по своята същност
е договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са
приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
По исковете за недействителност на договора за заем
За да бъде валидно сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да
отговаря на предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В настоящия случай, съдът е обвързан от заявените в исковата молба основания за
недействителност на процесния договор, които са предмет на делото и не следва служебно
да разглежда други основания за нищожност на договора, незаявени от ищеца.
В исковата молба са изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на
процесния договор за заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9,
т.10 и т.11 от ЗПК.
След изследване съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени
изискванията към съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в
цитираните разпоредби.
Ищецът счита, че договорът за кредит е сключен в нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото не са посочени условията за прилагане на лихвения процент.
2
В чл.11, ал.1, т.9 ЗПК ясно е посочено какви следва да са реквизитите на договора за
кредит съобразно тази разпоредба – лихвен процент и условията за прилагането му.
Видно от договора за заем от *** /л.7/, в чл.2, т.6 е посочен фиксиран годишен лихвен
процент по заема от 35 %, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото е
фиксиран за целия период от договора, не е необходимо да се посочват условията за
прилагането му, доколкото такива условия не са поставяни. Лихвата е фиксирана за целия
срок на договора и не подлежи на промяна, за да се посочат условията, от които да се влия
размера на лихвата.
Действително в договора няма отделно записване на общия размер на договорната
лихва, но това не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за
съдържанието на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в
друга разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК. Освен това от договора става ясно
какъв е общият размер на дължимата договорна лихва за целия срок на договора, а именно
133.90 лева /разликата между предоставения кредит в размер на 800 лева – чл.2 и общо
дължима сума по договора 933.90 лева – чл.2, т.7, който размер е фиксиран за целия период
на договора.
Обстоятелството дали предвидената в договора за кредит неустойка представлява
скрита възнаградителна лихва и следва да бъде включена в лихвения процент не рефлектира
върху действителността на договора като цяло, то би могло да доведе до разсъждения за
недействителност на клаузата за неустойка.
Предвид изложеното този иск се явява неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По иска за недействителност на договора за заем, поради нарушение на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, съгласно която в договора за потребителски кредит следва да е
посочен Годишния процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР, съдът намира следното:
В чл.2, т. 7 от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в
размер на 933.90 лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 41.27 % –
реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Обстоятелството дали така посочения ГПР в договора
отговаря на действителния размер, както и какво включва същия по смисъла на чл.19, ал.1
ЗПК е относимо към разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК и касае действителността на клаузите
за вземания, относими към ГПР и невключени в него, което не влече след себе си
недействителност на целия договор. Също така обстоятелството дали предвидената в
договора неустойка следва да бъде включена към общо дължимата сума по договора и в ГПР
е въпрос относим към действителността на тази клауза, а не на договора за кредит като цяло,
което е предвидено изрично в разпоредбата на чл.19, ал.5 ЗПК, която е в смисъл, че
вземанията, които следва да са включени в ГПР, но не са включени и с тях ГПР ще е повече
от 50 % са недействителни. Волята на законодателя е била именно това, което се разбира и
от чл.19, ал.6 ЗПК, съгласно която при плащания по договори, съдържащи клаузи, които са
обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при
последващи плащания по кредита.
В случая безспорно е, че в ГПР е включена единствено възнаградителната лихва,
предвид което не са посочени и взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР,
доколкото в случая ГПР е неизменен, в него не се предвижда да се включват други разходи
по кредита, единствения такъв е възнаградителната лихва, която е фиксирана и не се
променя и поради което и ГПР е непроменяем.
Дори и да се приеме, че не е ясно защо ГПР е 41.27 %, то това по никакъв начин не
заблуждава потребителя за параметрите на договора и задълженията му по него. В договора
3
ясно и недвусмислено е посочено, с фиксирани суми, какъв заем се отпуска, при каква
възнаградителна лихва и каква неустойка се дължи и при настъпване на какви
обстоятелства. Други вземания по този договор няма. Още повече, както беше посочено по-
горе дали посочения размер на ГПР е правилно посочен е относимо към чл.19, ал.4 ЗПК и не
води до недействителност на целия договор.
Следва да се посочи, че в Закона за потребителския кредит лимитивно и
изчерпателно са предвидени основанията за недействителност на договора за потребителски
кредит и същите не могат да бъдат заменяни с други и да се тълкуват превратно, а именно,
че при неправилно посочен ГПР да се счита, че договорът е недействителен като цяло, при
положение, че има изрична разпоредба, която регламентира това, а именно чл.19, ал.4 ЗПК.
Предвид изложеното съдът намира, че е спазена и разпоредба по чл.11, ал.1, т.10 от
ЗПК – посочен е ГПР и общо дължима сума, съобразно допусканията при изчисление на
ГПР.
Претенцията за прогласяване на недействителност на договора, основана на чл.11,
ал.1, т.11 ЗПК, а именно, че към договора липсва погасителен план също е неоснователна.
Видно от самия договор за кредит в него е инкорпориран погасителен план, като са
посочени броя на вноските по кредита чл.4, дата на всяка една от вноските – чл.5,
периодичността на вноските – чл.3 и чл.5, както и размерът на всяка една от вноските –
чл.2. Наред с това сам ищецът представя отделно изготвен към договора за заем погасителен
план, в който отново са посочени горните обстоятелства, както и разбивка на отделните
вземания с включена неустойка неустойка и общ размер на вноската.
Наред с това тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия
му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за
посочване последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми в това число главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази
информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на
различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.
Предвид всичко изложено предявени от ищеца искове се явяват неоснователни и ще
се отхвърлят, доколкото не се установиха, сочените от ищеца нарушения в процесния
договор за кредит.
По иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД
Макар съдът да прие, че договорът за кредит не е недействителен на сочените от ищеца
основания за това, то по иска по чл.55 ЗЗД за връщане на недължимо платени суми, за
разлика от иск за нищожност, съдът може служебно да прави проверка за валидността на
правоотношението или клаузите от договора, на които ответникът основава вземанията си,
като предела на служебната проверка е дали договорът или клауза от него не противоречи
на императивна правна норма, на добрите нрави или клаузи от договора са неравноправни.
При служебна проверка съдът не констатира нарушения на импертативни правила при
сключване на договора, незаявени от ищца, като процесният договор за заем е сключен в
4
писмена форма, на хартиен носител, по ясен и разбираем начин, с необходимия шрифт.
Липсват нарушения на формата /външната страна на представения правопораждащ
спорното право документ/, съгласно специалния ЗПК. Посочена е чистата стойност на
кредита, годишният процент на разходите, фиксираният годишен лихвен процент по
кредитът, общият размер на всички плащания по договора, условията за издължаване на
кредита от потребителя, елементите на общата стойност на кредита, денят на плащане на
погасителните вноски и размерът на дължимата погасителна вноска, представен е
погасителен план към договора, инкорпориран в самия договор, предвидено е правото на
потребителя да погаси предсрочно кредита /чл.7, ал.2 от договора/, право да получи
погасителен план за извършени и предстоящи плащания /чл.7, ал.1/, право да се откаже от
договора /чл.7, ал.3/. Предоставянето, респ. получаването на предварителна информация е
удостоверено в договора, което обстоятелство е признато от ответника с поставянето на
подпис на договора за паричен заем. Всяка страница от договора е подписана от
кредитополучателя. Общите условия не съществуват като самостоятелен документ, а са
инкорпорирани в договора, който е подписан на всяка страница от ответника.
Следва да се посочи, че и използването на заблуждаваща или нелоялна търговска
практика в потребителски договори не е предвидено като основание за недействителност на
потребителския договор, а води до налагане на административни наказания. В ЗПК и ЗЗП
изрично и лимитивно е посочено кога договора за кредит е недействителен, респективно кои
клаузи са неравноправни и като такива само те са недействителни, а не целия договор.
С оглед изложеното съдът приема, че между страните е възникнало валидно заемно
правоотношение.
По отношение на отделните клаузи, които формират вземанията на ответника, съдът
намира следното:
По отношение на клаузата за възнаградителна лихва, същата е уговорена в
договора в общ размер на 133.90 лева, по която е безспорно, че ищецът е заплатил сума в
размер на 44.63 лева.
Съдът е запознат с практиката на ВКС, цитирана и в исковата молба, която указва в
кои случаи възнаградителната лихва по договори за потребителски кредит е недействителна,
а именно когато надхвърля два пъти законната лихва при обезпечени кредити и три пъти –
при необезпечени кредити. Следва да се посочи, че тази практика е формирана преди
изменението на чл.19, ал.4 ГПК /в сила 23.07.2014 г./ и касае договори за кредит, сключени
преди изменението.
Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./ годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България.
5
Безспорно елемент от ГПР е възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК е
допустимо възнаградителната лихва дори да е 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако е
единственият разход по кредита. В процесния договор, единственият разход, който формира
ГПР е договорната лихва, доколкото не са предвидени други в самия договор, което да
следва да бъдат включени в ГПР. С оглед изложеното предвидения в договора лихвен
процент не противоречи на предвидения в закона максимум по чл.19, ал.4 ЗПК.
Наред с това в договора за кредит е предвидена фиксиран размер на договорната
възнаградителна лихва за целия период на договора в размер на 133.90 лева. Периодът на
договора е от усвояване на кредита *** до крайния падеж 27.09.2018 г. за този период, ако
приложим практиката на ВКС, законната лихва върху главница от 800 лева е в размер на
64.37 лева /изчислена служебно от съда с помощта на онлайн калкулатор на НАП/.
Трикратният размер на законната лихва за този период при необезпечен кредит, какъвто е
процесния е 193.11 лева. Тоест договорната лихва, предвидена в договора не надхвърля, а
напротив е в размер по-малък от трикратния размер на законната лихва за срока на договора.
Няма пречка страните да уговорят договорна надбавка в размер по-голям от законната
лихва. В случая съдът намира, че уговорената възнаградителна лихва не противоречи на
добрите нрави, до който извод достигна след преценка на конкретните данни по
производството - срока на договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната
лихва спрямо размера на кредита и рискът от сделката, който носи кредитора, както и
автономията на волята. Няма нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР /в който е
включена възнаградителната лихва/ е в размер на допустимия от закона. Поради което и
платената по договора възнаградителна лихва в размер на 44.63 лева не е недължимо
платена.
По отношение на клаузата за неустойка – в случая страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на
конкретно посочени в договора условия /чл.4, ал.1 от договора/, като при неизпълнение са
предвидили неустойка във фиксиран размер от 634.90 лв. – чл.4, ал.2 от договора.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави
обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с
6
оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е добавък към
възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя,
която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената
неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата
излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради
противоречие с добрите нрави.
Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още
при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице валидно
неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си
част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора.
Предвид което платените по тази клауза суми, който безспорно между страните са в
размер на 126.98 лева, са недължимо платени и подлежат на връщане.
С оглед изложените мотиви осъдителния иск ще се уважи до сумата от 126.98 лева,
като доказан и основателен, а за горницата над уважения размер до пълния предявен такъв
от 902.35 лева, искът като неоснователен ще се отхвърли.
Като законна последица от уважаване на тази претенция, върху нея следва да се
присъди и законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.01.2021 г. до
окончателното плащане, каквото искане изрично е направено в исковата молба.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от двете страни и при този изход на
спора право на разноски се пораждат и за двете страни.
Ищецът доказа разноски в размер на 100 лева – платена държавна такса, от която на
основание чл.78, ал.1 ГПК, с оглед уважената част от исковете ще се присъди сума в размер
на 7.04 лева.
По делото ищецът се е представлявал от адв. С.П., който е поискал присъждане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА.
Представен договор за правна помощ и съдействие /л.6/, съгласно който на ищеца е
предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА от адв. С.П.. Съгласно чл.38, ал.2
ЗА на адвоката се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за адв. С.П. в размер на 300
7
лева /по уважения осъдителен иск/, от която сума, съобразно уважената част от иска ще се
присъди сума в размер на 42.22 лева.
Ответникът се е представлявал по делото от юрисконсулт, като претендира
юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя на основание чл.78, ал.8 ГПК, във
вр. с чл.37 ЗПП, във вр. с чл.25, ал.1, вр. с ал.2 ЗПП на 100 лева, като взе предвид
конкретната фактическа и правна сложност, проведените съдебни заседания и извършените
процесуални действия, от които на основание чл.78, ал.3 ГПК ще се присъди сума в размер
на 92.96 лева, съобразно отхвърлената част от претенциите.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от А. В. Л., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – и.
д., искове за прогласяване на недействителността на договор за кредит № ***, сключен
между А. В. Л., ЕГН **********и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, поради
противоречие със закона, с правно основание чл. 26, ал.1, пр.1, вр. с чл.22, вр. с чл.11, ал.1,
т.9, т.10 и т.11 и чл.10а, ал.2 ЗПК.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от С. К. – и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА А. В. Л., ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата в размер на 126.98 лева, недължимо платена по договор за кредит № ***, ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 13.01.2021 г. до
окончателното плащане на вземането, както и сумата в размер на 7.04 лева – разноски в
производството, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над уважения размер до пълния
предявен такъв от 902.35 лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от С. К.– и. д. ДА ЗАПЛАТИ НА адв. С.Ж.П., вписан в АК – П., с адрес:
***, на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на 42.22 лева - адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА А. В. Л., ЕГН **********, с адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – и.
д., сумата в размер на 92.96 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: /п/_______________________
8