Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 450
22.07.2021
г., гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Хасково, в открито съдебно заседание на тринадесети юли две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Съдия:
АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА
при секретаря Ангелина Латунова
като разгледа докладваното от съдия
А.Митрушева
адм. дело № 501 по описа на съда за
2021 година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във
връзка с чл. 172, ал. 5, вр. ал. 1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).
Образувано
е по жалба на Г.С.А., ЕГН : **********, адрес: ***, против Заповед за прилагане
на принудителна административна мярка № 20-0254-000293/16.11.2020 г., издадена
от полицейски инспектор в РУ – Димитровград към ОДМВР – Хасково А. Т. А..
Жалбоподателят
оспорва законосъобразността на приложената принудителна административна мярка,
поради съществено нарушение на
административно-производствените правила, несъответствие с целта на закона и
липса на мотиви. Заявява, че същественото нарушение на
административнопроизводствените правила се изразява във факта, че заповедта
трябвало не само да бъде издадена, но и да бъде надлежно връчена преди налагане
на самата мярка, което в случая не било спазено от актоиздателя. В настоящия
случай жалбоподателят веднага предал на контролните органи описаните в
обжалваната заповед като отнети документи, но едва на 19.04.2021 г., тоест
повече от пет месеца по-късно му бил връчен акт, който да обективира
последиците на властническата принуда, насочена към преустановяване на
административните нарушения. В тази връзка същият заявява, че фактическото
предаване на описаните документи било при липса на законово основание, респективно
изземването им било в противоречие с целта на закона, което било порок,
предпоставящ необходимостта от отмяна на оспорената ЗППАМ.
Заявява
още, че връчването в края на месец април 2021 г. на издадена в средата на м.
ноември 2020 г. ЗППАМ нарушавало основен принцип на административното
производство, което доказвало твърдението му за несъответствие на обжалвания
акт с целта на закона, защото актоиздателят препятствал правото му на защита
посредством невръчване на властническото волеизявление. Ненавременният
властнически акт бил некачествен и излишен, израз на тенденциозно и
дискриминационно отношение и като такъв подлежал на отмяна, в какъвто смисъл
била непротиворечивата съдебна практика по административни спорове. Касаело се
за неотстранимо съществено нарушение на административно-производствени правила,
което било основание за отмяна на обжалваната ЗППАМ.
В жалбата се
оспорва подписа на лицето, посочено като актоиздател, поради наличието на пълно
и очевидно различие между подписа в оспорваната ЗППАМ и подписа по чл. 26, ал.
1, т. 6 от ЗБЛД, който соченият за актоиздател поставил върху личния си
документ, като в тази връзка се прави и доказателствено искане, което се
оттегля от процесуалния представител на жалбоподателя в съдебно заседание.
На
следващо място се посочва, че в съдържанието на заповедта се съдържала
двусмисленост, изразяваща се във факта, че изцяло неясно било от кога започва да
тече указаният в ЗППАМ 18-месечен срок: от датата на издаване на заповедта или
от надлежното й връчване.
Заявява се
още, че в обжалваната ЗППАМ липсват мотиви за налагането на конкретната ПАМ. Цитирането
на правната норма и изписването на съдържанието й, без към нея да била изложена
лична на актоиздателя обосновка под формата на мотиви, правела волеизявлението
порочно. Липсата на мотиви винаги била основание за отмяна на обжалвано
властническо волеизявление, в какъвто смисъл била и непротиворечивата съдебна
практика, защото липсата на мотиви по същество съставлявала порок във формата
на административния акт. В случая оспорената ЗППАМ била постановена в
законоустановената писмена форма, но в същата не се съдържали фактически
основания (мотиви) за постановяването й, също както не се сочело кое конкретно
е онова последващо деяние, което трябва да бъде преустановено и предотвратено с
налагането на конкретната ПАМ.
Незаконосъобразно
било твърдението на актоиздателя, че „виновно нарушил чл. 171, ал. 3, пр. 2 от ЗДвП“, защото вината в административните правоотношения се подчинявала на
правилата на чл. 7 и чл. 8 от ЗАНН. Актоиздателят не бил изследвал наличните
фактически данни и предпоставките по чл. 8 от ЗАНН за крайна необходимост и
медицински причини за употребата на обезболяващи и болкоуспокояващи средства. Презумирането
от страна на актоиздателя на „вина” било абсолютно нарушение на основен принцип
на чл. 6 от ЕКЗПЧОС, което обуславяло директното приложение на чл. 5, ал. 2,
вр. ал. 4, изр. 2 от Конституцията.
С оглед на
така изложеното, жалбоподателят моли съда да постанови решение, с което да
отмени изцяло ЗППАМ № 20-0254-000293/16.11.2020 г. и му присъди разноски по
защита и процесуално представителство, както и лихви върху всички дължими суми
до окончателното им изплащане от бюджета на органа, издал отменения акт.
Ответникът -
Полицейски инспектор в РУ – Димитровград към ОДМВР – Хасково А. Т. А., не се
явява в съдебно заседание и не изразява становище по основателността на
жалбата.
Административен
съд – Хасково, като прецени събраните по делото доказателства, прие за
установено от фактическа страна следното:
На 16.11.2020 г. срещу жалбоподателя Г.С.А. е
съставен Акт за установяване на административно нарушение серия АA № 096062 за
това, че на 15.11.2020 г. около 23:50 часа в гр.Д. по ул.***на кръстовището с бул.***
в посока юг управлява лек автомобил „Хонда“ с рег. № ***, като водачът отказва
да му бъде извършена проверка с техническо средство Drugtest 5000 за употреба на наркотични вещества или
техни аналози. Издаден талон за медицинско изследване № 0051377 и 8 бр. стикери
с № А008589. Посочено е, че с това деяние Г.С.А. виновно е нарушил чл. 174, ал.
3 от ЗДвП. Отбелязано е, че са иззети като доказателство СУМПС № ********* и
контролен талон № 6384016. АУАН е подписан от актосъставителя, от свидетеля по
акта и от нарушителя, като е вписано, че същият няма възражения.
Със
Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 20-0254-000293/16.11.2020
г., полицейски инспектор при РУ – Димитровград при ОДМВР - Хасково А. Т. А., на
основание чл. 22 от ЗАНН е наложил на Г.С.А. принудителна административна мярка
по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП – временно отнемане на свидетелството за
управление на моторно превозно средство на водач до решаване на въпроса за
отговорността, но не повече от 18 месеца. Заповедта е обоснована с това, че на
15.11.2020 г. около 23:50 часа в гр.Димитровград по ул.***на кръстовището с бул.***
в посока юг управлява лек автомобил „Хонда“ с рег. № ***, като водачът отказва
да му бъде извършена проверка с техническо средство Drugtest 5000 за употреба
на наркотични вещества или техни аналози. Издаден талон за медицинско
изследване № 0051377 и 8 бр. стикери с № А008589. Видно от разписката,
инкорпорирана под текста на заповедта, препис от същата е връчен на
жалбоподателя на 19.04.2021 г., което обстоятелство е удостоверено с подписа на
лицето. Жалбата срещу заповедта е подадена на 07.05.2021 г. до Административен
съд – Хасково чрез РУ - Димитровград.
Към
административната преписка е приложен Талон за изследване № 0051377, издаден от
младши инспектор при РУ – Димитровград при ОДМВР – Хасково Д. А. С., връчен на
жалбоподателя на 16.11.2021 г. в 01.05 часа, в който е посочено, че
жалбоподателят отказва проверка с техническо средство Drugtest 5000 за употреба
на наркотични вещества или техни аналози. Приложен е и Протокол за медицинско
изследване и вземане на биологични проби за употреба на алкохол и/или
наркотични вещества и техни аналози, Приложение № 4 към чл. 14, ал. 2 от
Наредба № 1 от 19.07. 2017 г., съставен от медицински специалист в ЦСМП – филиал
Димитровград на дата 16.11.2020 г., в който е отбелязано, че лицето отказва да се
подложи на изследване, удостоверено с подписа на Г.С.А., собственоръчно положен
на 16.11.2020 г. в 01.25 часа. По делото като писмени доказателства са приети
документите, съдържащи се в административната преписка, включително писмени
доказателства, удостоверяващи компетентността на издателя.
Така
установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Жалбата
е процесуално допустима, подадена е в преклузивния срок за обжалване на годен
за оспорване административен акт и от надлежна страна, за която е налице правен
интерес от търсената защита.
Разгледана
по същество, жалбата се явява неоснователна.
На
основание чл. 172, ал. 1 от ЗДвП, принудителните административни мерки по чл.
171, т. 1 от същия закон се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на
службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност, или от
оправомощени от тях длъжностни лица. Съгласно нормативната уредба на чл. 165 от ЗДвП, във връзка с чл. 43 от ЗМВР и чл. 42, ал. 2, вр. чл. 37, ал. 1, т. 2 и
чл. 30, ал. 1, т. 5 от ЗМВР, Директорът на Областна Дирекция на МВР е
ръководител на служба с правомощия по осъществяване на контролна дейност върху
движението по пътищата, включваща и прилагане на принудителни административни
мерки (чл. 31, т. 2 от ЗМВР). Видно от представената по делото Заповед №
1253з-479/16.11.2020 г., Директорът на ОДМВР Хасково е оправомощил (т. 10)
държавните служители от звената "Пътен контрол" в РУ при ОДМВР
Хасково – полицейски органи по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, да прилагат с
мотивирана заповед принудителни административни мерки, включително такива по
чл. 171, т. 1 от ЗДвП, поради което настоящият състав приема, че е налице
материалната и териториална компетентност на издателя на акта.
Съгласно
чл. 171 от ЗДвП, принудителните административни мерки се налагат за осигуряване
на безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на
административните нарушения по този закон. Волеизявлението за налагане на
принудителна административна мярка се обективира в заповед, която има характер
на индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 от АПК и се
издава съобразно изискванията на този кодекс, като специалният закон въвежда и
изрично изискването същата да е мотивирана.
Оспорената
заповед е обективирана в писмена форма, подписана е от издателя си и съдържа
изискуемите от чл. 59, ал. 2 от АПК реквизити, включително фактически и правни
основания за издаване на акта, което я прави надлежно мотивирана. Налице е ясно
и точно описание на фактите, въз основа на които органът е обосновал
постановяване на процесния акт.
Относно
съответствието на оспорената заповед с материалния закон, съдът намира следното:
В случая
правното основание за налагане на принудителната административна мярка е чл.
171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП, съгласно която разпоредба „За осигуряване на
безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на
административните нарушения спрямо водач, за който се установи, че управлява
моторно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0,5 на хиляда,
установена с медицинско и химическо лабораторно изследване или с изследване с
доказателствен анализатор, или с друго техническо средство, определящо
съдържанието на алкохол в кръвта чрез измерването му в издишания въздух, или
след употреба на наркотични вещества или техни аналози, установена с медицинско
и химико-токсикологично лабораторно изследване или с тест, както и който откаже
да бъде проверен с техническо средство или с тест, изследван с доказателствен
анализатор или да даде биологични проби за химическо изследване и/ или
химико-токсикологично лабораторно изследване“, се прилага принудителна
административна мярка „временно отнемане на свидетелството за управление на
моторно превозно средство“ до решаване на въпроса за отговорността му, но за не
повече от 18 месеца.
Предпоставка
за издаването на заповед с правно основание по различните състави на чл. 171 ЗДвП, е извършено от водача на МПС съответно на хипотезата на правната норма
административно нарушение, което се установява с акт за административно
нарушение (АУАН), съставен от компетентните длъжностни лица.
В случая,
съобразно възприетото от ответника в мотивната част на самата заповед,
необходимата предпоставка за налагане на тази ПАМ е: отказ на водача да му бъде
извършена проверка с тест за установяване употреба на наркотични вещества или
техни аналози и неизпълнение от негова страна на предписание за химико-токсилогично
лабораторно изследване за установяване на употреба на наркотични вещества или
техни аналози, за което на същия е съставен акт за установяване на
административно нарушение, като съгласно чл. 189, ал. 2 от ЗДвП, АУАН се ползва
с доказателствена сила до доказване на противното, поради което
доказателствената тежест за установяване на фактическа обстановка, различна от
тази по АУАН, лежи върху оспорващия заповедта за прилагане на ПАМ.
В
случая такъв акт е редовно съставен на жалбоподателя – от длъжностно лице в
кръга на правомощията му, при подробно описана фактическа обстановка и при
правилна правна квалификация на констатираното релевантно за настоящия правен
спор нарушение на ЗДвП, а именно чл. 174, ал. 3 от същия нормативен акт.
От
същия АУАН безспорно се установява, че на 15.11.2020 г. в гр.Д. при извършена проверка след установено управление на лек автомобил „Хонда“
с рег. № ***, водачът в лицето на жалбоподателя отказва да му бъде извършена
проверка с техническо средство Drugtest 5000 за употреба на наркотични вещества
или техни аналози, като по категоричен начин е установено и неизпълнение от
негова страна на предписание за химико-токсилогично лабораторно изследване за
установяване на употреба на наркотични вещества или техни аналози.
В
тази връзка следва да се посочи, че съгласно чл. 3, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1
от 19.07.2017 г. именно в случаите, в които лицето откаже извършване на
проверка с тест, употребата на наркотични вещества или техни аналози се
установява с химико-токсикологично лабораторно изследване, поради което и
правилно е разпоредено от контролните органи извършването на такова, но
жалбоподателят е отказал даването на кръвна проба.
В
случая същият на практика не оспорва тази фактическа обстановка, поради което
следва да се приеме, че ответникът е доказал по несъмнен начин наличието на
условията (отказа на водача да му бъде извършена проверка с тест за
установяване употреба на наркотични вещества или техни аналози и е отказал
даването на биологична проба за извършването химико-токсилогично лабораторно
изследване за установяване на употреба на наркотични вещества или техни
аналози), с възникването на които относимата правна норма в случаи като
процесния свързва настъпването на определени правни последици, изразяващи се
във временно отнемане на свидетелството за управление на МПС.
Константна
е съдебната практика, че разпоредбата на чл. 171, т. 1 б. „б“ от ЗДвП съдържа
няколко хипотези, които са предвидени алтернативно, а не кумулативно.
Самостоятелното осъществяване на която и да е от тях дава възможност на органа
да упражни властническата си компетентност за прилагане на ПАМ с цел
преустановяване на констатираното нарушение на правилата за движение по
пътищата (в този смисъл Решение № 436/13.01.2017 г. по адм. дело № 4083/2016 г.
по описа на ВАС; Решение № 8077 от 12.06.2014 г. по адм. дело № 800/2014 г. по
описа на ВАС; Решение № 3588/31.03.2015 г. по адм. дело № 10872/2014 г. на ВАС
и др.).
В
случая приложената по отношение на Г.С.А. ПАМ се основава на наличието на две
от нормативно регламентираните хипотези по чл. 171, т. 1, б. „б“ от ЗДвП -
отказ на водача на МПС да му бъде извършена проверка с тест за установяване
употреба на наркотични вещества или техни аналози и отказ от негова страна да
даде биологична проба за химико-токсилогично лабораторно изследване за
установяване на употреба на наркотични вещества или техни аналози, всяко едно
от които съставлява необходимото и достатъчно фактическо основание за
законосъобразното упражняване на административното правомощие. С проявлението
на посочения релевантен правопораждащ юридически факт е възникнало публичното
право на органа да наложи ПАМ, като отнеме временно свидетелството за
управление на МПС на водача.
Следва
да се отбележи, че тази мярка има превантивен характер - да осуети възможността
на дееца да извърши други противоправни деяния, като същата не съставлява
административно наказание. Именно затова тя се прилага под прекратително
условие – „до решаване на въпроса за отговорността на водача на МПС, но за не
повече от 18 месеца“. При произнасянето на компетентния орган относно
осъществяването на административната или наказателна отговорност на водача или
след изтичане на предвидения в закона срок, принудителната мярка се счита за
отпаднала. В този смисъл не могат да се споделят изложените в тази връзка в
жалбата възражения относно неяснота на продължителността на наложената мярка, с
която да е нарушено правото на защита на санкционираното лице.
Принципно основателен
е доводът на жалбоподателя за забавеното връчване на заповедта, с която
принудителната административна мярка е приложена. Нарушението е извършено на 15.11.2020
г., на която дата е и установено от контролните органи. На 15.11.2020 г. е
иззето и свидетелството за управление на моторно превозно средство. Обжалваната
заповед носи дата 16.11.2020 г., но тя е връчена на жалбоподателя едва на 19.04.2021
г. - пет месеца по-късно. По делото няма представени доказателства, че жалбоподателят
е търсен и не е намерен на посочения от него адрес. В тази връзка следва
изрично да се посочи, че предвидената в закона възможност - чл. 172, ал. 3 от ЗДвП,
за изземване на свидетелството за управление на моторно превозно средство
незабавно при установяване на нарушението по чл. 171, т. 1, б. "б" от ЗДвП, тоест само при установяване на основанията за прилагане на мярката от
органите, компетентни да установят административното нарушение, не и от органа,
компетентен да приложи мярката, не освобождава органа, компетентен да издаде
заповедта, с която юридически да приложи мярката, от задължението във възможно
най-кратък срок да издаде и най-вече да връчи на лицето заповедта. По този
начин адресатът на мярката може ефикасно да упражни правото си съдебна защита и
разглеждането на спора да премине, преди да изтече законово определеният срок
за действие на мярката. Връчването на заповедта за прилагане на принудителната
мярка месеци след фактическото отнемане на свидетелството прави съдебната
защита неефикасна. Изложеното обаче няма пряко отношение към административнопроизводствените
правила по издаване на заповедта, тъй като не става въпрос за правила за
издаване на акта, а за добросъвестно, по смисъла на чл. 6, ал. 1 от АПК,
упражняване на задължението на органа да връчи издаден акт. С оглед на посоченото,
в конкретния случай, то не прави оспорената заповед незаконосъобразна.
Съдът
намира, че оспорената заповед съответства и на целта на закона. Съгласно
разпоредбата на чл. 171, т. 1, б. "б" от ЗДвП административният орган
действа при условията на обвързана компетентност, което означава, че при
установяване на фактическите основания, визирани в хипотезата на правната
норма, както е в случая, същият няма право на избор или на свободна преценка
дали да наложи принудителната административна мярка или не, а в условията на
обвързана компетентност е длъжен да издаде административен акт с указаното от
закона съдържание. Анализът на разпоредбата на чл. 171 от ЗДвП сочи, че мерките
от вида на процесната имат две цели. Те са с превантивен характер и целят
осуетяване възможността на дееца да извърши други подобни нарушения и
едновременно с това имат преустановяващ ефект, тъй като са насочени към
прекратяване на деянието, осъществяващо състав на административно нарушение по
смисъла на специалния закон – в случая чл. 174, ал. 3 от ЗДвП. Именно с оглед
непосредствената цел за ограничаване на евентуално противоправно поведение и
обезпечаване положителните действия на субекта на нарушението, мярката се
прилага под прекратително условие – до решаване на въпроса за отговорността на
водача на МПС, но за не повече от 18 месеца. При произнасянето на компетентния
орган относно осъществяването на административната или наказателна отговорност
на водача или след изтичане на нормативно определения максимален 18-месечен
срок – ако до този момент въпросът за отговорността не е решен, ПАМ следва да
се счита автоматично за отпаднала с оглед настъпилото прекратително условие, с
което е обвързано действието й.
По
силата на чл. 190, ал. 2 от ЗДвП, наказанието лишаване от право да се управлява
МПС тече от датата на изземването на свидетелството за управление, а според чл.
172, ал. 3 от ЗДвП в случаите по чл. 171, т. 1, б. "б" от ЗДвП,
свидетелството на водача се изземва със съставянето на АУАН. Разпоредбата на
чл. 20 от Наредба № I-157 от 01.10.2002 г. за условията и реда за издаване на
свидетелство за управление на моторни превозни средства, отчета на водачите и
тяхната дисциплина предвижда, че отнемане на свидетелства за управление на МПС
се извършва въз основа на: 1. Влезли в сила наказателни постановления, решения
или присъди, с които е наложено наказание лишаване от право да се управлява
МПС; 2. Заповед за прилагане на принудителна административна мярка; 3. Съставен
акт за установяване на административното нарушение, в изрично предвидените от
ЗДвП случаи.
Видно
от доказателствата по делото към датата на издаване на процесната заповед,
свидетелството за правоуправление на жалбоподателя вече е било иззето от
контролните органи със съставянето на АУАН. Тази заповед има предварително
изпълнение на основание чл. 172, ал. 6 от ЗДвП. Нейните правни последици
възникват от момента на издаване на заповедта, а не от влизането й в сила. Ето
защо следва да се приеме, че изземването на свидетелството на управление на МПС
във въпросната хипотеза е извършено със съставянето на АУАН, който съвпада с
датата на издаване на заповедта за налагане на ПАМ, поради което неоснователни
се явяват изложените от жалбоподателя възражения за фактическа неяснота относно
началото на 18-месечния срок, указан в заповедта.
С
оглед на така изложеното, настоящият съдебен състав счита, че са налице
сочените фактически и правни основания за издаване на административния акт, с
който е наложена ПАМ, като при постановяването му са спазени
административнопроизводствените правила и същият е съобразен с целта на закона.
Предвид
изложените правни изводи, настоящият състав на Административен съд –Хасково
намира, че жалбата като неоснователна и недоказана следва да бъде отхвърлена.
От
ответника по делото не се претендират разноски, поради което не следва да бъдат
присъждани такива.
Водим от
горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
оспорването по жалба на Г.С.А., ЕГН : **********, адрес: ***, против
Заповед за прилагане на принудителна административна мярка №
20-0254-000293/16.11.2020 г., издадена от полицейски инспектор в РУ –
Димитровград към ОДМВР – Хасково А. Т. А., като НЕОСНОВАТЕЛНО.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Преписи от решението
да бъдат връчени на страните.
СЪДИЯ: