№ 12515
гр. София, 14.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 40 СЪСТАВ, в закрито заседание на
четиринадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от СВЕТЛОЗАР Д. ДИМИТРОВ Гражданско
дело № 20221110162105 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 250 и чл. 248 ГПК.
С молба от 22.06.2023г. "(ФИРМА)" ЕАД е поискало допълване на постановеното решение в
частта по насрещния иск, като върху присъдената му главница от 1785лв. бъде присъдена и
законна лихва от датата на насрещната искова молба до окончателното плащане. Твърди, че
е направил искане в тази насока с насрещната искова молба, а съдът не се е произнесъл по
него с решението.
Със същата молба, дружеството е поискало и изменение на решението в частта за
разноските, като на процесуалния представител на ищеца не бъде присъждано ДДС върху
адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАДв., тъй като такова не се дължало,
доколкото била извършвана безвъзмездна необлагаема доставка на услуга.
Ответникът "(ФИРМА)" е депозирал идентична молба по чл. 248 ГПК за изменение на
решението в частта за разноските, като на процесуалния представител на ищеца не бъде
присъждано ДДС върху адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАДв., тъй като такова
не се дължало, доколкото била извършвана безвъзмездна необлагаема доставка на услуга.
Насрещната страна е подала отговор на молбите в законоустановения срок, с който излага
съображения за тяхната неоснователност.
Съдът, като съобрази доказателствата по делото и доводите на страните, намира
следното:
Молбите са подадени от легитимирани лица в законоустановения срок, като по отношение
на молбите по чл. 248 ГПК списък по чл. 80 ГПК не е необходим, тъй като същият се
изисква само когато страната иска изменение на собствените си разноски, но не и на
1
насрещната страна, в който смисъл е непротиворечивата практика ВКС. Ето защо, молбите
са допустими.
Разгледани по същество, молби са неоснователни.
По молбата по чл. 250 ГПК:
Вярно е, че с насрещната искова молба "(ФИРМА)" ЕАД е поискало присъждане и на
законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждането й до окончателното
плащане. Вярно е също, че с постановеното решение съдът е уважил иска за главницата, но
не е присъдил законната лихва. Но съдът изрично се е аргументирал защо не го прави.
Договорът за паричен заем е прогласен за нищожен с решението, което в тази част е влязло в
сила. Съдът е приел, че договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22
ЗПК, тоест поради противоречие на императивни норми на закона. Съгласно разпоредбата
на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по
кредита. Тоест, същият дължи връщане само на главницата по договора, като тази норма
представлява своеобразна санкция за заемодателя, който при сключване на договора се е
отклонил от императивните материалноправни норми на закона. Нормата на чл. 23 ГПК не
прави разграничение между възнаградителна и мораторна лихва, а използва родовото
понятие лихва, поради което следва да се приеме, че потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита и никакви лихви – възнаградителни или мораторни,
включително законна лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
плащане, която по същността си е мораторна.
Ето защо, молбата за допълване на решението е неоснователна.
По молбите по чл. 248 ГПК:
В трайната практика на ВКС - ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 98 ОТ 08.03.2022 Г. ПО Ч. Т. Д. №
1544/2021 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 351 ОТ 23.09.2020 Г. ПО Ч. Т. Д. №
1485/2020 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС, ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 112 ОТ 01.03.2019 Г. ПО Ч. Т. Д. №
141/2019 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 50411 ОТ 04.10.2022 Г. ПО Ч. Т. Д. №
1888/2022 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, определение № 306/06.06.2017 г. по ч. т. д. № 2559/2016
г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 490/19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, ІІ т. о.,
определение № 91/31.01.2018 г. по ч. т. д. № 1700/2017 г. на ВКС, ІІ т. о., определение №
660/03.12.2018 г. по ч. т. д. № 2784/2018 г. на ВКС, ІІ т. о., и много други, се приема, че
съгласно § 2а от ДР на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху
възнагражденията по наредбата и се счита за неразделна част от възнаграждението.
Предвиденият в цитираната разпоредба начин, по който се формира минималният размер на
адвокатското възнаграждение за регистрираните по ДДС адвокати, е приложим както за
случаите, когато възнаграждението е предмет на договаряне между адвоката и неговия
клиент, така и за случаите на оказано от адвоката безплатно процесуално представителство
по чл. 38, ал. 2 ЗА, в които размерът на възнаграждението се определя от съда. При
2
отправено до съда основателно искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.
38, ал. 2 ЗА, изхождащо от адвокат, регистриран по ДДС, в полза на адвоката следва да се
присъди възнаграждение в приложимия за конкретното дело минимален размер по Наредба
№ 1/2004 г., изчислен върху защитения материален интерес, към който следва да се прибави
20 % ДДС.
Именно горепосочената съдебна практика има траен характер, а цитираното от молителите
определение е единствено и следва да се приеме за изолиран случай.
Процесуалният представител на ищеца по първоначалните искове е представил
доказателства за регистрация по ДДС /л. 146/, а и ответниците не оспорват този факт, който
е и служебно известен на настоящия съдебен състав от други производства. Ето защо, при
съобразяване на горецитираната трайна съдебна практика, съдът му е присъдил и ДДС върху
дължимото адв. възнаграждение.
С оглед изложеното, молбите по чл. 248 ГПК също са неоснователни.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на "(ФИРМА)" ЕАД за допълване на основание чл.
250 ГПК на постановеното по делото решение.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбите на "(ФИРМА)" ЕАД и "(ФИРМА)" ЕООД за
изменение на основание чл. 248 ГПК на постановеното по делото решение в частта за
разноските.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
3