О П Р Е Д Е
Л Е Н И Е
Номер І-1109 22.04.2020 година град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, II-ро
Гражданско отделение, първи въззивен състав, на двадесет и втори април две
хиляди и двадесета година в закрито заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ:
1. Пламена Върбанова
2. мл.с. Марина Мавродиева
Секретар
Прокурор
като разгледа докладваното от младши съдия Марина Мавродиева
въззивно частно гражданско дело № 956 по
описа за 2020 г. на Окръжен съд Бургас, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 413, ал. 2 вр. чл. 274 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от „КРЕДИТ ИНС” АД
ЕИК *********, представлявано от Изпълнителен директор Марио Алексиев чрез адв.
Ренета Даньовска с адрес за връчване гр. София, бул. „Цар Борис III” № 19, вх. В, ет. 1, ап. 6 против Разпореждане от
18.02.2020г. по ч.гр.д. № 1133/2020г. по описа на РС Бургас, с което е
отхвърлено заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК на „КРЕДИТ ИНС” АД срещу Я.И.П. за сумата в размер на
72 лева – договорна лихва и 228 лева – договорна такса „Гарант”.
Счита обжалваното разпореждане на съда за неправилно и
незаконосъобразно. Намира, че е необоснован изводът на съда за противоречие на
дължимата такса „Гарант” с добрите нрави и закона. Сочи, че П. е имала
възможност да избере дали да се предостави банкова гаранция или да се
предостави такава от дружеството, с което кредитополучателят имал сключен
договор. Кредитополучателят избрал да кандидатства за заем с осигурен гарант и
по този начин „КРЕДИТ ИНС“ ООД осигурявало гаранцията, а кредитополучателят се
задължавал да заплати услугата. Задължение на наредителя по сключения договор
за поръчка с банката било да заплати възнаграждение на банката-гарант. С
подаване на заявката Янкова заявила желание за заем с осигурен гарант, с оглед
на което се задължила да заплаща възнаграждението за предоставената от
дружеството гарант гаранция по отпуснатия потребитески кредит. По силата на
сключен договор за предоставяне на гаранция по потребителски кредити 25.10.2014г.
с „БИКНЕЛ КОРП” ООД дружеството гарант се задължило при писмено поискване от
страна на кредитодателя да плати всички
описани в договора задължения след като последният е положил усилия и грижа на
добър търговец и не е събрал дължимите му суми включително по съдебен ред.
Счита, че по аналогия следва да се приложат правилата за банковата гаранция и възнаграждението
дължимо от наредителя по банковата гаранция не следва да се включва към разходите
по потребителския кредит, а било дължимо
по силата на самостоятелно правоотношение, което било резултат от съзнателен
избор на Янкова. На следващо място неоснователно било прието, че
възнаградителната лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Било налице изрично договаряне между страните
като съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да е
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на МС на РБългария. Ясно и
конкретно бил посочен размерът на възнаграждението, видът и размерът на
годишния лихвен процент. Правата на потребителя били допълнително защитени като
била предвидена възможност да се откаже от договора без да сочи причина и без
да дължи обезщетение и неустойка в 14-дневен срок от сключване на договора.
Поддържа, че липсва противоречие със ЗПК или заобикаляне на закона и моли да се
отмени обжалваното разпореждане и да се издаде заповед за изпълнение на парично
задължение за 72 лева договорна лихва и за 228 лева договорна такса „Гарант”.
Съдът като взе предвид изложените възражения намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Препис от разпореждането е връчен на 05.03.2020г. като
частната жалба е постъпила с пощенско клеймо от 12.03.2020г., поради което
същата е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
акт.
Съгласно разпоредбата на чл. 413, ал. 2 ГПК препис не е
представен за връчване на насрещната страна.
Съдът намира, че частната жалба е редовна и допустима, от
фактическа и правна страна намира следното:
РС Бургас е сезиран от „КРЕДИТ ИНС” АД със заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Я.И.П. за парично вземане в размер на
400 лева главница, 72 лева договорна лихва за периода 30.07.2019г. до 12.02.2020г.
и 228 лева договорна такса „Гарант” и 15,96 лева законна лихва от 31.08.2019г.
до 12.02.2020г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до
изплащане на вземането. Сочи, че вземането произтича от договор за
потребителски кредит на граждани без поръчителство „ЕКСТРА” №
90022/30.07.2019г., сключен между „КРЕДИТ ИНС” АД (правоприемник на КРЕДИТ ИНС
ООД) и Я.И.П.. Изложени са твърдения, че
договорът е сключен при спазване на Закона за предоставяне на финансови услуги
от разстояние, Закон за платежните услуги и платежните системи, Закон за
задълженията и договорите и Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги. Я.П. подала електронна заявка, която била одобрена.
Била й предоставена преддоговорна информация, която длъжникът приел, съгласно формата за
кандидатстване Я.П. избрала опция да бъде осигурен гарант за ползване на
кредита от „КРЕДИТ ИНС” АД, с което се задължила към ежемесечната вноска по кредита
да се начислява такса „Гарант”. Общият размер на задължението от 700 лева бил
платим на равни месечни вноски съгласно посочени в заявлението падежни дати, но
кредитополучателят не погасил нито една от вноските, последната от които е с падеж
30.01.2020г.
Представя се договор за потребителски кредит „Екстра” от 30.07.2019г.,
съгласно който на Я.П. бил предоставен кредит в размер на 400 лева за срок от 6
месеца като кредитът се издължава на равни месечни вноски ведно с лихвата като
крайния срок за издължаване на кредита е 30.01.2020г. Предвидено е, че дългът
се олихвява при годишен лихвен процент в размер на 36%, ГПР 49,7%.
Кредитополучателят избрал да ангажира дружество гарант за гарантиране връщане
на вноските му по кредита, за което се е съгласил да заплати в полза на
кредитодателя такса гарант, разсрочена към месечните му вноски съгласно
приложен погасителен план Приложение 1. Съгласно погасителен план месечната
такса гарант е в размер на 38 лева или общо 228 лева, а месечната лихва е в
размер на 12 лева или общо 72 лева. Представят се общи условия на „КРЕДИТ ИНС“ ООД
като в т. 8.4 е предвидено, че кредитодателят може да предостави на
кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено от страните дружество гарант
в този случай кредитодателят се задължава да събира дължимите гаранционни такси
от името на избраното от кредитополучателя дружество гарант като същия урежда
отношенията си с ответното дружество гарант съгласно условията на сключен
помежду им договор.
С обжалваното разпореждане БРС е намерил, че искането за
заплащане на такса гарант, както и договорна лихва са неоснователни, тъй като
клаузите, които регламентират посочените вземания са нищожни поради
противоречие с добрите нрави, съответното противоречие с чл. 10а ЗПК. В
останалата част заявлението е уважено и не е предмет в настоящото производство.
По правило целта на производството по чл. 410 ГПК не е да
установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно като издадената
заповед за изпълнение съдържа покана до длъжника да изпълни задължението си.
Проверката, която прави съдът в това производство се ограничава до редовност на
заявлението, което трябва да отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 ГПК и в случай, че е редовно, издава заповед за изпълнение,
освен при наличие на някоя от хипотезите по чл. 411, ал. 2 ГПК. В случая съдът е сезиран с надлежен формуляр,
който отговаря на изискванията за редовност, поради което следва да се определи
дали е налице някое от изключенията по чл. 411, ал. 2 ГПК. Със законодателните
изменения ДВ, бр. 100 от 2019г. в чл. 410, ал. 3 ГПК се предвиди, че изключение
от общото правило е когато вземането произтича от договор, сключен с потребител
и че в тази хипотеза към заявлението се прилагат договорът, ако е в писмена
форма, заедно с всички негови приложения и изменения, както и приложимите общи
условия, ако има такива. Съгласно въведените законодателни изменения се
предостави възможност на съда да следи освен за редовност на заявлението и за
наличието на неравноправни клаузи още в този начален етап на производството и
да откаже издаването на заповед за изпълнение, в случай, че искането се
основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице
обоснована вероятност за това– така чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК. Задължението
произтича и от общия принцип за служебно начало като в чл. 7, ал. 3 ГПК се
въведе изрично задължение съдът служебно да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Новото правило на чл. 411 ал. 2 т. 3 ГПК,
като изрично проявление на общ принцип чл. 7 ГПК,
не може да се схваща като ограничение на служебното задължение на съда да
приложи закрилни императивни норми, изключващи безспорен характер на задълженията
и разпоредбата на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. За разлика от другите договорни
задължения, възникнали на основа на договорната свобода, чиято валидност при
довършен фактически състав, може да се оспори само с възражение, основано на
допълнителен факт (основание по чл. 26 и
сл. ЗЗД),
адекватната защита на правата на потребителите изисква от съда да изясни
въпроса относно валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя,
дори и да няма възражение от длъжника - потребител. За специфичните сделки,
какъвто е договора за потребителски кредит, законодателят е преценил толкова
високи рискове за потребителите, че освен най-общата императивна закрила срещу
неравноправно договаряне (чл. 146 ал.1 ЗЗП)
са въведени и специални правила,
ограничаващи допълнително договорната свобода като засилена защита на
потребителя кредитополучател по Закона за потребителския кредит.
Съдът счита, че клаузата, с която се уговаря такса „Гарант”,
води до неравновесие на правата на страните, създават се права само за едната
страна по правоотношението - кредитора, която е икономически по –силната страна
и не отговаря на изискването за добросъвестност. В този смисъл таксата, която следва да се
плати за целия срок на договора е в размер на 228 лева, при предоставен кредит
в размер на 400 лева, което означава, че е повече от половината от
предоставената сума и създава предпоставка за неоснователно обогатяване на
едната страна по правоотношението, която в случая е и икономически по-силната
страна. На следващо място дължимата такса, с оглед твърденията на
жалбоподателя, не е предвидена като част от разходите по предоставения кредит,
поради което за потребителя е налице неяснота изначално каква е общата дължима
от него по кредита сума и какъв е общия размер на разходите. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Таксата
"Гарант", се кумулира към погасителните вноски, което води до
оскъпяване на кредита и дава възможност за неоснователно обогатяване на
търговеца за сметка на потребителя. Съгласно чл. 19, ал.4 годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В случая чрез отделно начисляване на
такса „гарант“ се цели заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и съгласно
чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузата, която предвижда заплащане на такса „гарант“ е
нищожна. Освен посоченото допълнителната такса по същината си е за действие,
обслужващо усвояването и управлението на кредита, а в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрично е регламентирана забраната да се изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Ето защо настоящия състав намира, че и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК, клаузата, като противоречаща на нормата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, е нищожна. По тези съображения правилно е отказано от РС издаването
за заповед за изпълнение и в тази част разпореждането на БРС като правилно и
законосъобразно следва да се потвърди.
Мотивираният отказ за снабдяване на кредитора с изпълняема
заповед е основание за трансформиране на искането в защита по общия ред, за да
бъде установена с участието на надлежно информирания потребител твърдяната
безспорност на валидността на клаузите, ползващи кредитора.
Относно частта, в която е отказано издаването на заповед за
изпълнение за възнаградителна лихва, съдът намира, че страните имат автономията
на волята да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят
възнаградителни лихви като тази възможност е ограничена от разпоредбата на чл.
9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Съдът е задължен да следи
за спазване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, които са неписани морални норми с правно значение,
нарушаването, на които има същата правна последица като противоречието със
закона - нищожност на договора или отделни негови клаузи. При преценка дали
уговорения размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави следва
да се отчита характера на договора, неговата цел, задължението на кредитодателя
да предостави договорената сума в уговорения срок и възможността потребителя да
я върне разсрочено и на вноски, макар и с лихва. В случая само размерът на
договорната лихва (72 лева за целия период на кредита съгласно погасителен
план, за предоставен кредит в размер на 400 лева) не е достатъчно обстоятелство,
за да обоснове нарушаване на добрите нрави предвид едностранния характер на
заповедното производство. Ето защо в тази част разпореждането следва да се
отмени и да се издаде заповед за изпълнение за претендираната възнаградителна лихва.
Мотивиран от изложеното окръжен съд Бургас
О П Р Е Д Е Л И:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 4244 от 18.02.2020г. по ч.гр.д. №
1133/2020г. по описа на РС Бургас, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено заявлението
на „КРЕДИТ ИНС” АД ЕИК *********, за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК против длъжника Я.И.П. ЕГН ********** за сумата от 72,00 лв. –
договорна лихва за периода 30.07.2019г.-12.02.2020г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК в полза на
„КРЕДИТ ИНС” АД ЕИК ********* против длъжника Я.И.П. ЕГН ********** за сумата
от 72,00 лв. – договорна лихва за периода 30.07.2019г.-12.02.2020г.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 4244 от 18.02.2020г. по ч.гр.д. №
1133/2020г. по описа на РС Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „КРЕДИТ
ИНС” АД ЕИК ********* за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК против
длъжника Я.И.П. ЕГН ********** за сумата от 228,00 лева – договорна такса
„Гарант“ за периода 30.07.2019 г. – 12.02.2020 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.