РЕШЕНИЕ
№ 545
гр. Бургас, 19.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Албена Янч. Зъбова Кочовска
Членове:Таня Д. Евтимова
Радостина П. Иванова
при участието на секретаря Станка Д. Чавдарова
като разгледа докладваното от Албена Янч. Зъбова Кочовска Въззивно
гражданско дело № 20242100500376 по описа за 2024 година
Производството е по чл.258 и сл. от ГПК, образувано по въззивната жалба на „Юробанк
България“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район „Витоша“,
улица „Околовръстен път“ № 260, чрез ю.к. Красимир Запрянов с приложено пълномощно, срещу
Решение №543/29.12.23година, постановено по гражданско дело №335 по описа на Несебърски
районен съд за 2023 година в ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА му част за главница, възнаградителна и
мораторна лихви.
Въззивникът е правоприемник на заличеното, считано от 04.12.23 година в Търговския
регистър ЮЛ „БНП Париба Пърсънал Файненс- Клон България“ КЧТ ЕИК204915054, в резултат
от прехвърлянето на търговското предприятие на банката, с оглед което е конституиран в
производството вместо праводателя си, по реда на чл.227 от ГПК.
С жалбата решението се обжалва в неговата отхвърлителна част като неправилно, т.к.
въззивникът не споделя мотивите на първата инстанция, че процесният договор е недействителен
на основание чл. 22 ЗПК(Закона за потребителския кредит), връзка чл. 11 алинея 1 точка 10 ЗПК.
Поддържа се, че по този въпрос е налична задължителна практика на ВКС(Решение № 106/
03.06.22 година по гр.д. № 3253/21 година на ВКС, Трето гражданско отделение), визираща, че
чл.11, ал.1,т.10 ЗПК е спазен, когато в ДПК(договор за потребителски кредит) са посочени
годишният процент на разходите(ГПР) по същия и общата сума за връщане, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключването на договора. Затова и тъй като посочените
изисквания в случая са спазени, според жалбоподателя следва да се направи обоснованият извод,
че всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК са изпълнени.
1
Същевременно се моли съдът да вземе предвид, че както националното законодателство,
така и приложимата Директива 2008/48/ЕО не поставят към съдържанието на договора изискване
за посочване на компонентите на ГПР, тъй като са нормативно определени в чл. 19, ал.1 ЗПК,
респективно в Приложение №1 към ЗПК. В този смисъл се цитира и съдебна практика.
В обобщение на казаното и като се твърди валидност на конкретния ДПК, се моли за
отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната част и за постановяването на друго, с
което разглеждайки спора по същество, въззивният съд да уважи изцяло предявената претенция по
чл. 422 от ГПК срещу П. Б. Р.. Дирят се и съдебно деловодни разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер от 100 лв. Не се ангажират нови доказателства.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба, подаден от въззиваема ответница П. Б.
Р. ЕГН ********** с постоянен адрес: ****, чрез особен представител, назначен от РС- Несебър-
адвокат Георги Кермедчиев с адрес за призоваване: град Бургас,пл. „Баба Ганка“ 4, апартамент 10.
В отговора жалбата се сочи за изцяло неоснователна, като се възразява срещу въведените
пред БОС оплаквания. Страната изцяло се придържа към подробните мотиви на съда, изложени на
страница 8 и 9 от обжалваното решение и намира за напълно обосновани аргументите на първата
инстанция, че в случая се касае за неравноправни клаузи, при които не са спазени изискванията на
чл. 11, ал.1,т.10 от ЗПК, поради което процесният ДПК следва да бъде обявен за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК.
Поддържа се, че въззиваемата е изплатила частично дълга си, погасявайки кредита в размер
на 4668, 03 лв. при обща главница от 5790 лв., поради което намира за напълно обосновано и
правилно, вземането на кредитора да се признае от съда само за разликата от 1121, 97 лв. ведно със
съответната законна лихва и деловодни разноски.
Не се ангажират нови доказателства.
Проверката на съда по чл.267 от ГПК е посочила въззивната жалба за редовна и
допустима, а служебната такава по чл.269 от ГПК , определя обжалваното съдебно решение като
валидно и допустимо.
По съществото на спора, с оглед въведените оплаквания за неправилност на съдебното
решение, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона
,съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството по делото е било образувано под № 335/23г. по описа на Несебърски РС,
по искова молба с правно основание чл.422, вр. чл.415 от ГПК, подадена от праводателя на
въззивника- „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ С.А.- за установяване съществуването на негово
вземане на обща стойност от 10 820, 82 лв., от които 5437,84лв. главница по договор за кредит
№РLUS -17107485; 4557,89лв. възнаградителна лихва, начислена върху главницата за периода от
20.05.21г. до 20.10.24г.; 825 лв. – мораторна лихва, начислена върху главницата за периода от
20.06.21г. до 16.12.22г.,ведно със законната лихва за забава, считано от постъпването на
заявлението за издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК до
окончателното изплащане на вземането. Ответник по заявената претенция е П. Б. Р. с ЕГН
********** от ****.
Тези вземания са били предявени от кредитора срещу длъжника по реда на чл.410 от ГПК
по ч.гр.д.№1496/22г. по описа на Несебърски РС, издал Заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК
№548/30.12.22г. за претенциите, ведно с разноски, която му е била връчена при условието на чл.47,
2
ал.5 от ГПК(чрез залепване)и страната не е получила преписи от заповедите и разпорежданията на
съда в двуседмичния срок по закон.С оглед това, РС е дал указания на заявителя да предяви срещу
задълженото лице установителен иск за вземането си на основание чл.415,ал.1,т.2,вр. ал.3 от
ГПК.
Затова и в исковата молба, както и в заповедното производство е заявено, че страните по
делото са били в облигационни отношения по сключен договор за потребителски кредит (ДПК)
№РLUS -17107485 от 03.07.19г., съгласно който на физическото лице е отпуснат паричен заем от
6000лв. за срок от 60 месеца (до 20.10.24г.), подлежащ на връщане съгласно погасителен план на
60 бр. равни месечни от по 254,28лв.. Посочени са и условията на договарянето, както и
обстоятелството, че страните са сключили през 2020г. споразумение за промяната им на по
264,39лв. месечно при 63 броя погасителни вноски.
Сочи се, че длъжникът е преустановил плащането по договора на 20.05.21г., като към тази
дата са платени 18 месечни вноски.Твърди се, че според условията на договора, след неплащането
на втората месечна вноска( в случая след 20.06.21г.), кредитодателят има право да обяви
предсрочна изискуемост на неплатения остатък, за което длъжникът бил уведомен, но не извършил
доброволни погашения.
При тези обстоятелства се е молило съдът да установи дължимостта на горепосочените
вземания за главница, лихви и изрично посочени разноски, а при условие на евентуалност(ако
счете, че предсрочната изискуемост не е настъпила преди подаването на заявлението и отхвърли
иска), е заявена осъдителна претенция за горните суми, като съдът да приеме исковата молба за
изявление на кредитора до длъжника, обявяващо предсрочната изискуемост на заема чрез
връчването на препис от нея.
В уточняваща молба от 15.10.23г. преди първото открито заседание в РС, в контекста на
становището си по евентуални изводи на съда за ненастъпила предсрочна изискуемост на
неплатената разлика по договора, ищецът е заявил, че съдебното установяване на вземането му
следва да се простре и върху частта от дълга, по отношение на която е настъпил падежът,
договорен от страните.
В отговора на исковата молба е заявено искане за отхвърляне на претенциите, като
неоснователни. Изложени са допълнителни съображения и срещу размера им, сочила се е
необходимост от назначаване на съдебно-икономическа експертиза с оглед преценката за
действителното задължение на Р..Молило се е за отхвърлянето на иска, като неоснователен.
Първоинстанционният съд е постановил съдебно решение, приемащо за установено
вземането на кредитора само за сумата от 1121,97лв. главница по ДПК, като е счел, че в останалата
си част тя е вече погасена с изпълнението на платените 18 погасителни вноски.
ДПК е счетен за нищожен на основание чл.22 от ЗПК поради неспазване изискванията на
чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК, т.к. ГПР е посочен в процентна стойност от 45,50%, без взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването му по определения в Приложение №1 от ЗПК начин,
което има за последица прилагане на санкцията по чл.23 от ЗПК, присъждане само на чистата
стойност на кредита.С оглед това исковете за останалите предявени вземания са отхвърлени.
Въззивната инстанция споделя крайния правен извод на първоинстанционния при
следните съображения:
Производството е по претенция с правно основание чл.422 от ГПК,вр.чл.415 от ГПК и
чл.79 и 86 от ЗЗД.
3
Спорът по делото не е по фактите, а по приложението на правото и се корени в
преценката за валидността на потребителски договор №РLUS -17107485 от 03.07.19г., от
който произтича вземането на въззивника ищец спрямо въззиваем ответник П. Р..
Безспорната пред въззивен съд фактическа обстановка, установена от първата инстанция
сочи, че кредитът е бил изтеглен за сумата от 6000лв., връщането му е предвидено в рамките на
срок от пет години, на 60 бр. равни месечни вноски в размер от по 254,28лв., а след предоговаряне
по споразумение на страните през 2020г. – на 63 бр. месечни вноски от по 264,39лв.В тази връзка е
сключена застраховка с цена на премията от 2016г., невключена в кредита,платима в рамките на
срока по договора, представляваща част от погасителните вноски.Връщането е при уговорен
фиксиран за целия период на договора ГПР от 45,40%, при включен в него ГЛП от 36,05%, а
общата стойност на плащанията е в размер от 15 256,80лв.
Съгласно изслушаната по делото икономическа експертиза, за погасяването на кредита са
били внесени общо 4668,03лв. до 23.04.21г.; в полза на кредитора от кредитираната сума
предварително е спряна такса „ангажимент“ от 210 лв.; 1379,39лв. са преведени за погасяване на
друг кредит на заемателката, а останалите 4410,61лв. са преведени по нейна сметка. Обслужването
на кредита е било преустановено на 20.05.21г.след внасянето на 18 месечни вноски, като според
визираното в договора е предвидена и възможност за обявяването на вземането по него за
предсрочно изискуемо от кредитора, но в рамките на производството няма установени данни той
да е известил длъжника за упражняването на това си право преди подаването на заявлението до
заповедния съд. С оглед казаното и изявлението на кредитора в исковата молба, обявяването на
предсрочната изискуемост следва да се приеме за осъществено на 28.07.23г., когато на длъжника
чрез особен процесуален представител е връчен преписът от исковата молба по делото с
приложенията.
По правото:Бургаски окръжен съд не намира основателни възраженията на
жалбоподателя, че процесния ДПК е валиден и като такъв подлежи на цялостно изпълнение, т.е. че
кредиторът има вземане спрямо длъжника за остатъка от неплатената главница, мораторната и
възнаградителна лихви, посочени в исковата молба.
Тъй като страната-кредитополучател е физическо лице и целта е разходването на заетите
средства за лични нужди, заемателят се ползва от правната защита на потребителите, визирана в
Закона за потребителския кредит(ЗПК) и в Закона за защита на потребителите(ЗЗП).
Респективно към уредбата на отношенията на страните по този договор е приложимо
общностното право и решенията на СЕС, имащи задължителен характер за българските съдилища,
съгласно визираното в чл.633 от ГПК.
Действително по спорния за страните в процеса въпрос е постановено Решение №106/
03.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2021 г., III г. о., ГК(цитирано от въззивника), в което,
обсъждайки т. 10, параграф 2, буква "з"от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г., върховната инстанция изрично сочи, че нормите на чл. 11, ал. 1, т. 10
от ЗПК са спазени, след като в договора са посочени годишният процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит и е предвидено право на отказ на потребителя от договора, като са посочени условията, при
които се упражнява това право.Затова недействителността на основание чл. 22 от ЗПК е
изключена, а оттам и прилагането на санкцията по чл.23 от ЗПК.
Обаче на 21.03.24г. е постановено Решение на СЕС по дело С-714/22, в което изрично е
4
прието (вж. т. 55 и 56 от същото), че с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в
договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с
правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да
се включат всички разходи по член 3, буква „ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на
този процент. Затова е прието, че санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. С оглед на това СЕС е
отговорил на отправеното му запитване, че член 10, параграф 2, буква „ж“ и член 23 от Директива
2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
ГПР, включващ всички предвидени в член 3, буква „ж“ от тази директива разходи, посочените
разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница.
В светлината на това задължително за правоприлагането(според чл.633 от ГПК) тълкувание
на горепосочената Директива, дадено за целите на водения пред запитващия български съд исков
процес, следва да се приеме, че в случая не се касае до недостатъчност на описанието на
елементите на уговорения в договора ГПР, съгласно формулата, предвидена в Приложение №1 от
ЗПК, а до яснотата на формирането на размера му в съответствие с нея, доколкото за изследването
на този въпрос и за нищожността на договарянето, извлечена от външни белези на обективиращия
волята на страните акт, съдът е и служебно задължен по силата на чл.7, ал.3 от ГПК.
Съотнесено към данните по конкретния казус БОС съобразява, че е невъзможно при ГПР
по договора от 45,40%, с включен в него ГЛП от 36,05%, крайната сума за връщането да възлиза
на 15256,80лв., защото последната би следвало да е формирана от заема, включващ таксата
„ангажимент“ от 210лв.-вече удържана от кредитора(всичко 6000лв.), от разходите визирани в
ГПР-2724 лв. и от застрахователната премия от 2016лв.,и да се равнява на общо 10 740лв.
При така установеното голямо несъответствие между отразената в таблицата към ДПК
очаквана възвращаемост по кредита и горните изчисления за размера на крайната дължима сума,
при което дълг от 4516,80лв. остава без обяснение, би следвало да се заключи, че вписаният в
договора ГПР не включва всички разходи по кредитирането, неверен е и очевидно неясно
формиран с оглед данните, явстващи от кредитната сделка.Разликата остава скрита печалба за
кредитодателя и би следвало да се отрази в ГЛП, респективно и в разходите по кредита(съгласно
§1,т.1 от ДР към ЗПК- изрично включващ договорните лихви), а не е, с което кредитополучателят
се оказва изцяло дезинформиран за параметрите по сделката и за собствените си задължения,
които нямат ясно изразена икономическа обосновка.В приложение на тълкуването на член 10,
параграф 2, буква „ж“ и член 23 от Директива 2008/48, дадено с цитираното по- горе решение на
СЕС, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на
този процент, като непълният ГПР е приравнен на липсващ такъв, следва да се заключи, че в
настоящия случай изискването на чл.11, ал.1,т.10 от ЗПК в ДПК да бъде отразен ГПР не е спазено,
което налага извод за нищожност на целия договор, съгласно чл.22 от ЗПК, а оттам и за
дължимост само на т.нар. “чиста стойност на кредита“ от 5790лв.(като от заетата сума 6000 лв. е
приспадната вече неоснователно задържаната от кредитодателя такса „ангажимент“ от 210лв., на
5
каквато той няма право предвид санкцията, визирана в чл.23 ЗПК ).
Само за пълнота на изложението съдът добавя, че ако към обявения в случая ГЛП от
36,05% на стойност 2163лв. се прибави и горната сума, за чието получаване кредиторът няма
обяснение, но фактически е допълнително възнаграден в следствие сделката, ще се окаже, че
възнаграждението му от нея в същност е 6679,80лв., т.е. надхвърля 100%, т.к. е по- голямо по
размер от главницата, което означава, че посоченият в конкретния ДПК ГПР от 45,40% остава
математически необоснован,защото ГЛП е само елемент от ГПР.
В унисон с горното е Определение № 958 от 17.04.2024 г. на ВКС по к. т. д. № 1897/2023 г.и
Определение №811 от 06.04.24г. на ВКС по к.т.д.№670/23г., в което след анализ на визираното в
Решение по дело С-42/15г. на СЕС, придаващо особено съществено значение на посочването на
ГПР в ДПК и на Решение по дело С-686/19г. на СЕС , разясняващо обхвата на понятието „общи
разходи по кредита на потребителя“като включващо всички известни на кредитора разходи, които
потребителят следва да заплати, се достига до извода, че не е достатъчно за яснотата на договора
ГПР да бъде посочен само като общ процент без да има яснота за отделните му компоненти.
Отчитайки извършените до момента погашения от 4668,03лв. и предвид санкцията на чл.23
от ЗПК, поставяща в дълг само чистата стойност на кредита, БОС приема, че платеното изцяло
следва да се отнесе към главницата, така че вземането за нея е остатък, възлизащ на 1121,97 лв.,
колкото е присъдил НРС и колкото според въззивния състав е действително дължимото от Р. на
ищеца- кредитор по ДПК от 03.07.19г.
Други вземания въззивникът ищец няма спрямо въззиваемата ответница, в това число и за
възнаградителна, респективно за мораторна лихва.
При така достигнатите идентични изводи на двете съдилища по поставения за разрешаване
казус, решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено.
Въззивникът няма право на разноски за настоящото производство с оглед изхода от
обжалването и правилото на чл.78, ал.1 от ГПК, признаващо му такива само съобразно уважената
част от иска(жалбата).
Мотивиран от горното, Бургаски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №543/29.12.23г. по гр.д.№335/23г. по описа на Несебърски
районен съд.
Решението може да бъде обжалвано в частта, касаеща претенцията за установяване
вземането на кредитора за главница, с касационна жалба, в едномесечен срок от връчването му на
страните, пред ВКС на РБ.
В останалата си част решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7