Р Е Ш Е Н И Е
В ИМЕТО НА НАРОДА
Номер
ІІІ- 20 23.04.2021 година Град Бургас
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, Трети въззивен граждански състав
На
девети февруари две хиляди двадесет и първа година
В открито
съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСЕН ПАРАШКЕВОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЙОРДАНКА МАЙСКА
РАДОСТИНА ПЕТКОВА
Секретар:
Жанета Граматикова
Прокурор:
Като
разгледа докладваното от съдия Парашкевов
въззивно
гражданско дело номер 56 по описа
за 2021 година,
Производството
по делото пред настоящата съдебна инстанция е образувано по повод въззивна
жалба от ,,Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, със седалище и адрес на
управление: гр.Бургас, кв.,,Победа“, ул.,,Ген. Владимир Вазов“№3, ЕИК
*********, чрез юрисконсулт Десислава Златева, против Решение№260514 от
27.10.2020г. постановено по гр. дело №
2910/2020 г. по описа на Районен съд- Бургас,
с което съдът е приел за установено, че К.С.Л., ЕГН: **********, с
адрес: гр. Б., ул. „Т. К.” №***, ет.*, ап.*, не дължи на „Водоснабдяване и
канализация” ЕАД, ЕИК: *********, сумите, за които е издаден изпълнителен лист
от 06.08.2012г., въз основа на Заповед №
3425/03.07.2012г за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена
по ч.гр.д. № 5360/2012 г. по описа на БРС, както следва: сумата от 625,40 лв.,
представляваща задължение за доставена, отведена и пречистена вода на абонатен
номер 702111, за периода на доставки 18.12.2009г. – 16.05.2012г., за които са
издадени фактури в периода 18.02.2010г. – 23.05.2012г., ведно със законната
лихва върху сумата, от подаване на заявлението - 02.07.2012г. до окончателното
изплащане на задължението; сумата от 125 лв. – разноски по делото, от които: 25
лв. – държавна такса и 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Със същото
решение, съдът е осъдил „Водоснабдяване
и канализация ЕАД, да заплати на К.С.Л., сумата от 50
/петдесет/ лв., представляваща направените съдебно-деловодни разноски.
Недоволство от така постановеното
съдебно решение, изразява въззивникът. Жалбоподателят намира обжалвания съдебен
акт за неправилен. На първо място се заявява, че при постановяване на
атакуваното решение, първоинстанционният съд не съобразил
задължителната съдебна практика(ТР№2 от 26.06.2015г. на ВКС по
т.д.№2/2013г.,ОСГТК; Решение №170 от 17.09.2018г. на ВКС по гр.д.№2382/2017г.,
ІV-то г.о.). Излага подробни съображения.
Навежда доводи, че в конкретния
случай, относно вземането, бил приложим петгодишният давностен срок. В подкрепа
на изложеното се позовава на практика на окръжните и районни съдилища.
Иска се отмяна на обжалваното
решение. Претендира се присъждане на сторените съдебно- деловодни разноски за
двете инстанции.
В срока по чл.263,ал.1 от ГПК, е
постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия К.С.Л., ЕГН: **********, с
който същата се оспорва изцяло. Излагат се аргументи, че главницата по вземането
се погасявала по давност в тригодишен срок. Навеждат се доводи в тази насока.
Иска се потвърждаване на решението на
районния съд като правилно и обосновано.
Пред Районен съд
–Бургас е предявен иск с правно основание чл.439,ал.1
от ГПК.
При извършена проверка на
валидността и допустимостта на обжалвания съдебен акт, не се констатираха
основания за нищожност или недопустимост на същия.
Бургаският Окръжен съд, като взе
предвид събраните по делото доказателства, становищата на страните и съобрази
разпоредбите на закона, намира от
фактическа страна следното:
Производството пред Районен съд-
Бургас е образувано по повод искова
молба, уточнена с молба от 18.06.2020г., подадена от К.С.Л., срещу
„Водоснабдяване и канализация“ ЕАД, с която се претендира от съда да приеме за
установено, че ищецът не дължи на ответника сумите по изпълнителен лист от
06.08.2012г., издаден въз основа на Заповед за изпълнение №3425/03.07.2012г.,
по ч.гр.д. №5360/2012г. по описа на БРС, а именно: 625,40 лв. – главница за
доставена, отведена и пречистена вода, за която са издавани фактури в периода
18.02.2010г. - 23.05.2012г., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението до окончателното изплащане и сумата от 125 лв. – разноски по
заповедно производство.
Ищецът твърди,
че на 11.06.2020г. получил съобщение от ЧСИ Илко Бакалов, че дължи сумата от
1773,65 лв. по изпълнително дело №20207050400170. Към съобщението били
приложени разпореждане за образуване на изпълнително дело и изпълнителен лист.
Заявява, че не дължи горепосочените суми, не е бил уведомяван, нито са му
представяни фактури за плащане в посочения период, а и изобщо. Не е уведомяван,
че срещу него се водят дела. Сочи се, че въз основа на горепосочения
изпълнителен лист е било образувано на 07.11.2012г. изп. дело №20128040401460,
по описа на ЧСИ Делян Николов, което било прекратено на 03.05.2019г. Въз основа
на същия изпълнителен лист, ЧСИ Илко Бакалов образувал изп. дело
№202017050400170 на 01.06.2020г.
Направено
е възражение за изтекла погасителна давност по отношение на изпълняемото право,
предмет на изпълнителния лист, която води до недължимост на сумите. Сочи се, че
взискателят е бездействал по изп. дело №20128040401460, по описа на ЧСИ Делян
Николов. Според ищеца, ЧСИ Делян Николов следвало да прекрати изпълнителното
дело още на 13.11.2014г., поради бездействие, на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Посочва се, че изп. дело №202017050400170 по описа на ЧСИ Илко Бакалов е
незаконосъобразно и следва да се прекрати.
В законоустановения срок по чл.131 от ГПК е депозиран
писмен отговор от ответника, с който се изразява становище за допустимост, но
неоснователност на предявения иск. Оспорва се
твърдението на ищеца, че вземането на „ВиК“ ЕАД е погасено по давност, като се
твърди, че в хода на изпълнителното дело са извършвани принудителни действия,
водещи до прекъсване на давността. Претендира се отхвърляне на предявения иск.
Претендират се направените в производството по делото разноски.
Бургаският Окръжен съд, като взе предвид
събраните по делото доказателства, становищата на страните и съобрази
разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна следното:
Със Заповед №
3425 от 03.07.2012г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК,
издадена по ч.гр.д.№5360/ 2012 г. на Бургаския Районен съд, е разпоредено
длъжникът К.С.Л., да заплати на кредитора „Водоснабдяване и канализация” ЕАД
следните суми: 625,40 лв., представляваща задължение за доставена, отведена и
пречистена вода на абонатен номер 702111, за периода на доставки 18.12.2009г. –
16.05.2012г., за които са издадени фактури в периода 18.02.2010г. –
23.05.2012г., ведно със законната лихва върху сумата, от подаване на
заявлението - 02.07.2012г. до окончателното изплащане на задължението; сумата
от 125 лв. – разноски по делото, от които: 25 лв. – държавна такса и 100 лв. –
юрисконсултско възнаграждение, като е посочено, че паричното вземане произтича
от неплатени задължения за ползвани ВиК доставки и услуги, по данни на
заявителя.
С
Разпореждане №17465/03.08.2012г., съдът е разпоредил да се издаде
изпълнителен лист, въз основа на издадената по ч.гр.д. №5360/2012г.
по описа на БРС, заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Изпълнителен лист е
издаден на 06.08.2012г.
С
молба от 07.11.2012г., въз основа на горепосочения изпълнителен лист от
06.08.2012г. „Водоснабдяване и канализация” ЕАД е поискало образуване на
изпълнително производство за събиране на вземането срещу длъжника К.С.Л..
На
13.11.2012г. е образувано изпълнително дело №20128040401460
по описа на ЧСИ Делян Николов, с район на действие Окръжен съд – Бургас.
По
изпълнителното дело са изготвени справки относно имущественото състояние и
трудовите договори на длъжника.
С уведомление, изх. №
33792/14.12.2012г.,длъникът е уведомен за дължимите суми, като същото е връчено на
адреса на Спортни имоти, паркинги и гаражи – Бургас, на ул. „Александър
Батенберг” №2 /работодател/ на 18.12.2012г., чрез упълномощено
лице – З. Илиева.
С молба от 05.04.2016., взискателят е поискал
да бъде наложена възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот, поради
неизпълнение на задължението му по изпълнителното дело.
На 13.05.2016г., ЧСИ Делян Николов е изготвил молба
до Служба по вписванията Бургас за вписване на възбрана върху посочения от
взискателя собствен на длъжника недвижим имот.
Възбраната е вписана в Службата по вписванията
при РС- Бургас на 17.05.2016г., като не са налице по делото данни, длъжникът да
е уведомен за наложената възбрана.
На 29.03.2019г., взискателят е депозирал молба
до ЧСИ Делян Николов за прекратяване на изпълнителното производство.
С
Постановление от 03.04.2019г., ЧСИ Делян Николов е прекратил изпълнителното
производство. Няма данни постановлението за прекратяване да е съобщено на
длъжника.
С
молба от 29.05.2020г., взискателят е поискал образуване на изпълнително дело
срещу длъжника К.С.Л., въз основа на същия изпълнителен лист от 06.08.2012г.
На
01.06.2020г. е образувано изпълнително дело №20207050400170
по описа на ЧСИ Илко Бакалов.
По
изпълнителното дело са извършени справки за имущественото състояние на длъжника
и за трудовите му договори.
На 11.06.2020г., длъжникът е получил съобщение
относно дължимите от него суми( изготвено на 01.06.2020г.).
Изпълнително дело №20207050400170,
е спряно с Разпореждане изх. №3061/23.06.2020г.
на ЧСИ Илко Бакалов, въз основа на издадена на 22.06.2020г. от РС- Бургас, обезпечителна заповед, с която е
разпоредено спиране на изпълнението по изпълнителното дело.
При така изложената фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
С оглед наведените във въззивната жалба
доводи, спорен по делото е въпросът дали е изтекла погасителната давност за
събиране на вземането и дължимостта на процесните суми от въззивамия.
С предявяването на иска по чл.439 от ГПК, длъжникът оспорва
изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се основава само на
факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по
което е издадено изпълнителното основание.
Искът по своя предмет е отрицателен
установителен и има за цел да отрече съществуването на изпълняемо право. В това
производство ищецът може да навежда всички правопогасителни, правоотлагащи,
правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани в
производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на длъжника
следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на липса на
такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и удостоверено с
изпълнителното основание.
В производството по издаване на заповед за изпълнение, законодателят е
предвидил редица средства за защита на длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 от ГПК, длъжникът може да възрази срещу заповедта за изпълнение, от което следва
правото на кредитора съгласно чл.415 от ГПК да предяви иск за установяване на
вземането си. Когато обаче възражение не е подадено, респективно е уважен
предявеният от кредитора иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за
изпълнение влиза в законна сила – арг. чл.416 ГПК.
Изпълнителният лист се
издава въз основа на влязлата в сила заповед за изпълнение и следователно
изпълнителното основание се ползва със стабилитет. Затова неподаването на
възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето му или влизане в сила на съдебното
решение по иска с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, имат за последица
създаване на стабилитет за заповедта за изпълнение.
В случая, издадената
заповед за изпълнение на парично задължение и издадения въз основа на нея изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 5360/2012 г. по описа на Районен съд - Бургас, се ползват с
посочените по-горе правни последици. Именно поради това, искът по чл.439 ГПК
може да се основа само на факти, настъпили след стабилизирането на
изпълнителното основание, послужило за реализиране на принудителното
удовлетворяване на кредитора.
Наведеното от ищеца основание за
недължимост на процесните суми е тяхното погасяване по давност. Като юридически
факт, погасителната давност представлява период от време, през който не настъпват
някакви обстоятелствa, водещи до прекратяване на субективното право на вземане
на кредитора, т.е. това е период от време, през който кредиторът бездейства,
което дава право на законодателя да приложи определени правни последици, даващи
възможност да се стигне до погасяване на това субективно право.
Процесните вземания, установени по своето основание
с влязлата в сила заповед за изпълнение на парично задължение, касаят вземане
на „Водоснабдяване
и канализация” ЕАД за задължение за доставена, отведена и пречистена вода на
абонатен номер 702111, за периода на доставки 18.12.2009г. – 16.05.2012г. Искът
е предявен от длъжника срещу взискателя по изпълнително производство,
образувано въз основа на изпълнителен лист, след влязла в сила заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК. В случая спорът се свежда до
това изтекла ли е предвидената в закона погасителна давност относно процесните
вземания.
По отношение на доказателствената тежест, всяка страна носи тежестта да докаже фактите, от
които извлича благоприятни за себе си правни последици, като в тежест на ищеца, оспорващ дължимостта на вземането по изпълнителния лист, е
да установи при условията на пълно и главно доказване, настъпването на
твърдените правопогасяващи факти и обстоятелства. Предвид това, че в случая
ищецът се позовава на изтекла погасителна давност за вземането, в тежест на
ответника – взискател по изпълнителното дело е да установи, че са налице
предпоставките на чл.115 и чл.116 от ЗЗД за прекъсване или спиране на течащата
в полза на длъжника давност.
Съгласно даденото с ППВС № 3/ 18.11.1980 г.
тълкуване, образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство, давност не тече. С т. 10 от ТР № 2/
26.06.2015 година, постановено по тълк. д. № 2/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС е
дадено противоположно разрешение като е прието, че в изпълнителното
производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение,
като от момента на същото започва да тече нова давност, но давността не се
спира.
Правилно районният съд е посочил в
мотивите на решението, че релевантен за настоящото производство е въпросът от
кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с Тълкувателно решение № 2/2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ВКС и прилага ли се
последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди
приемането му. Следва да се отбележи, че
по този въпрос има установена практика с решение на Върховния касационен
съд № 170/ 17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/ 2017 г., ІV г.о.
Според тази практика, с тълкувателните си решения и
постановления Върховният съд и Върховният касационен съд не дават разрешение на
конкретен правен спор, а извършват общо тълкуване на конкретна правна норма, по
прилагането на която е възникнала противоречива практика или е налице
неправилна такава.
В тълкувателните решения и постановления се изяснява
действителния смисъл и съдържание на съответната правна норма, като в резултат
на това, разпоредбата следва да се прилага от държавните органи в смисъла,
посочен в тълкувателния акт. Законът не е предвидил момент, от който започват
да действат тези тълкувателни актове. Доколкото обаче същите не съществуват
самостоятелно и могат да бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на
тълкуваната от тях правна норма, следва да бъде прието, че когато се касае до
първоначално приети тълкувателни ППВС и ТР , те имат обратно действие и
даденото с тях тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в
сила, т. е. счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие
е било посочено в тълкувателните актове.
Когато обаче се постановява нов тълкувателен акт, с
който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и да бъде възприето ново
такова, е налице промяна в начина, по който ще бъдат прилагана нормата, който е
различен от този по предшестващия тълкувателен акт. Тази промяна настъпва
занапред, защото не може да бъде изисквано от съответния орган да съобразява
действията си с тълкувателен акт, който все още не е действащ. Такова изискване
не може да бъде поставено и пред правните субекти, по отношение на които
законодателството не предвижда задължителна сила на тълкувателните решения и
постановления. Когато те са съобразили своето поведение с дадено задължително
тълкуване относно съдържанието на дадена правна норма, не може с обратна сила
тяхното поведение да бъде свързано с неблагоприятни последици. Това би нарушило
принципа на правна сигурност. Затова следва да се приеме, че последващите
тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно действие и
започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по
съответния ред. Ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се
осъществили факти, които за от значение за съществуващото между страните
правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици
трябва да бъдат преценявани с оглед на тълкувателното постановление или
решение, което е било действащо към момента на настъпването на последиците(Решение
№51/21.02.2019 по дело №2917/2018 на ВКС, ГК, IV г.о.).
С оглед гореизложеното,
отмяната на ППВС № 3/ 18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г. – датата, на
която е прието противоположното тълкуване.
Безспорно е в конкретния случай, че
изпълнителното производство е образувано при действието на ППВС № 3/ 18.11.1980
г. Давността е
прекъсната с образуването на изпълнително дело №20128040401460/13.11.2012г. по
описа на ЧСИ Делян Николов. По силата на ППВС 3/1980г., в същия момент,
давността е била и спряна, като спирането на давността се
преустановява от момента на отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г.,
извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г., постановено по тълк. д. № 2/2013
година на ОСГТК на ВКС, т.е. давността е била спряна за периода от образуването
на изп. дело на 13.11.2012г. до отмяната на ППВС 3/1980г. и за този период
давност не е текла, т. е. до 26.06.2015 г.
Установено е от приложеното изп.
дело №20128040401460 по
описа на ЧСИ Делян Николов, че в продължение на две години, считано от
13.11.2012 г. от взискателя не са поискани „същински“ изпълнителни действия по
см. на т. 10 от цитираното ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, поради което изп. производство се прекратява на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК
считано от 13.11.2014 г.
Следва да се
отбележи, че при прекратяване на изпълнителното дело в хипотезата на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, взискателите не
губят изпълнителното основание - те могат да предявят отново изпълнителния лист
пред съдебния изпълнител и да искат образуване на изпълнително производство по
него, ако не е изтекла общата петгодишна погасителна давност.
С решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017
г. на ВКС е прието, че отмененото тълкувателно ППВС № 3/18.11.1980 г. следва да
намери приложение и след отмяната на същото с Тълкувателно решение № 2/2015 г.
по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС, когато спорът се отнася до последиците от нормата,
които са били реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като
новото Тълкувателно решение № 2/2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС ще се
прилага от този момент за в бъдеще.
Тъй като
изпълнителното производство е образувано през 2012 г., до 26.06.2015 г. –
приемането на Тълкувателно решение № 2/2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ВКС,
следва да бъде зачетена силата на ППВС № 3/18.11.1980г., съгласно което след
образуване на изпълнително дело при висящност на изпълнителния процес, прекъснатата
вече давност се спира. Това спиране обаче трае именно докато е висящ
изпълнителния процес. Съгласно практиката на ВКС, /обективирана например в
Решение № 223 от 12.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 124/2010 г., II т. о., ТК;
Решение № 700 от 1.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 326/2008 г., II т. о/
изпълнителният процес в хипотезата на чл.433,
ал.1, т.8 от ГПК(чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК-отм.), се
прекратява eх lege, когато взискателят не е предприел извършване на
изпълнителни действия в продължение на двегодишния преклузивен срок, независимо
от отсъствие на постановление на съдебния изпълнител, имащо декларативно, а не
конститутивно действие. Ако е осъществен съставът на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, новата
погасителна давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД
започва да тече, независимо от това, че съдебният изпълнител не е прекратил с
постановление изпълнителното производство.
След като тази висящност на изпълнителното
производство е прекратена, в случая по силата на закона (чл.433, ал.1, т.8 от ГПК), от 13.11.2014 г. отпада и действието на
спирането и от този момент, при приложението на тълкуването, дадено с ППВС №
3/18.11.1980 г., започва да тече нова давност, която в случая е изтекла.
Давността е материалноправен институт, поради
което и основанията за нейното спиране и прекъсване, включително с оглед
процеса са регламентирани от материалноправни норми
Когато взискателят не е поискал извършването на
изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се
прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната
практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното
производство поради т.нар.,,перемпция“, настъпва по силата на закона, а
съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото
прератяване, когато установи осъществяването на съответните правнорелевантни
факти.
Същото приемат доктрината и съдебната
практика по отношение на спирането на исковия процес при смърт на някоя от
страните (чл. 229, ал. 1 т. 2 ГПК), както и при замяна на обезпечението на
оценим в 25 пари иск (без исковете за собственост) с обезпечение пред съд
съгласно чл. 180 и 181 ЗЗД (чл. 398, ал. 2 ГПК). Не може да бъде споделено
пробиващото си път в доктрината и съдебната практика разбиране, че
изпълнителният процес не може да се прекрати по право и единственият начин за
прекратяване на изпълнението е чрез изрично постановление на съдебния
изпълнител, тъй като това е необходимо с оглед изискванията за яснота и
сигурност, както и защото законодателят не би изисквал постановяването на
изричен акт и не би го нарекъл постановление (определение) за прекратяване.
Прекратяване и спиране на всяко съдебно производство (в т.ч. исковото и
обезпечителното) е възможно както по силата на закона (при което актът за
прекратяване има декларативен характер), така и по изявление на органа, който ръководи
производството (при което актът за прекратяване има конститутивен характер). И
в двата случая законодателят назовава съответния съдебен акт постановление
(определение) за прекратяване, но последиците на акта са различни: когато
прекратяването е по силата на закона, прекратителният ефект настъпва с
осъществяването на съответните правно релевантни факти (обжалването е без
значение за момента на настъпването на ефекта), а когато прекратяването става
по силата на акт на органа, който ръководи съответното производство,
прекратителният ефект настъпва с влизането в сила на този акт (обжалването има
значение за момента на настъпването на ефекта).
Във всички случаи на прекратяване
на принудителното изпълнение, съдебният изпълнител служебно вдига наложените
запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се
обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези
изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права
(напр. купувачите от публична продан), както и редовността на извършените от
трети задължени лица плащания. Без правно значение е дали съдебният изпълнител
ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи
това.
Както бе
посочено, датата на прекратяване на изпълнителното производство-13.11.2014г., е
преди постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. и обявяването за изгубило сила на
ППВС № 3/1980 г., при което съгласно посоченото по-горе Решение №
170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, VІ г.о., по отношение на
погасителната давност е приложимо тълкуването, дадено с ППВС № 3/1980 г.
Тъй като за разлика от чл.
116, б. „б“ ЗЗД в
случаите на чл.
116, б. „в“ ЗЗД, действието
на прекъсването на давността не се свързва с резултата от предприетите
изпълнителни действия, то новата давност започва да тече от датата на
прекратяване на изпълнителното производство – 13.11.2014 г., а не от последното
поискано изпълнително действие, каквото е даденото тълкуване с обявеното след
прекратяването на изп. дело ТР № 2/26.06.2015 г.
В тази връкза
е необходимо да се подчертае, че предприетите изпълнителни действия(налагане на възбрана върху собствен на длъжника
недвижим имот) след перемиране на изпълнителното производство по
изп. дело №20128040401460 по
описа на ЧСИ Делян Николов, на 13.11.2014 г., са невалидни и не са
породили предвидения в чл. 116 б. „в“ ЗЗД ефект на прекъсване на
давността. Същите нямат нито
процесуалноправни, нито материалноправни последици.
Относно
възраженията, наведени от жалбоподателя, че в случая следвало да се приложат
правилата на общата петгодишна давност, само за пълнота, следва да се отбележи
следното:
Съгласно Тълкувателно решение № 3/2011 г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на
ВКС понятието „периодични плащания” по смисъла на чл.111, б.”в” от Закона за
задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен
правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или
определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви.
В случая се касае именно за периодични
платежи, чиято изискуемост е настъпвала през определен интервал от време с
определяем размер на плащанията, поради което същите се погасяват с изтичане на
по-кратката тригодишна давност. В тази връзка, правилно, районният съд е
намерил, че дори да се приеме, че срокът е петгодишен, същият е изтекъл на
13.11.2019г./изпълнителното дело е прекратено на 13.11.2014г./, а искът е
предявен на 15.06.2020г. Настоящият състав напълно споделя изложените в тази
насока мотиви, като на основание чл.272 от ГПК, препраща към тях.
По отношение на твърденията за
изтекла погасителна давност, претенцията се явява основателна. Неизвършването
на действия по принудителното изпълнение е ирелевантно за давността, то влече
последици от процесуалноправно естество, без те да рефлектират пряко върху
съществуването на присъденото вземане.
Въпреки обстоятелството, че с TP
2/2013 от 26.06.2015г. беше отменено действието на Постановление № 3 от
18.11.1980 г. на Пленума на ВС, следва да се има предвид, че извършената отмяна
поражда действие от датата на обявяване на TP, съгласно Решение №170/17.09.2018
по дело №2382/2017 на ВКС, ГК, IV г.о.
Предвид изложените съображения, възраженията във въззивната жалба
се явяват неоснователни, поради което същата следва да се остави без уважение,
а атакуваното първоинстанционно решение-
потвърдено.
С оглед изхода на спора по делото, на въззивната
страна не следва да бъдат присъдени разноски, а въззиваемият не е отправил
искане за тяхното присъждане.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен
съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №260514 от 27.10.2020
г. по гр.д. №2910 по описа
за 2020 г. на Районен съд- Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.