О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Гр.София,
17.12.2019 г.
АПЕЛАТИВЕН
СПЕЦИАЛИЗИРАН НАКАЗАТЕЛЕН СЪД, пети въззивен състав,
в закрито
съдебно заседание на седемнадесети декември през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА
КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА
РАЙЧЕВА
МАГДАЛЕНА ЛАЗАРОВА
след
като разгледа докладваното от съдия Костова ВНЧД № 597 по описа на АСНС за 2019
година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.345 от НПК.
С протоколно определение, постановено в
производство по реда на чл.270, ал.1 от НПК, проведено преди пристъпване към
разпоредително заседание по НОХД № 3455/2019 г., Специализираният наказателен
съд, XII състав, е оставил без уважение искането на подсъдимите Д.Ж., Ю.М., Р.Н., В.Х., И.П., К.К. и И.Н. и тяхната защита за промяна на
изпълняваната спрямо същите мярка за неотклонение „Задържане под стража”, както
и искането на подсъдимия Й.В. за изменение на мярката му за неотклонение
„Домашен арест”.
Определението, в срока за обжалването
му е било атакувано пред АСНС от изброените подсъдими, чрез процесуалните им
представители, с изключение на подс.Ю.М., с оплаквания за неправилност,
изразяваща се в незаконосъобразност и/или необоснованост, и с искане за
отмяната му, чрез уважаване на претенциите за съответно облекчаване на
процесуалното положение на ограничените в правото на свободно придвижване лица.
В жалбата на обв.В.Х., депозирана чрез
защитника му адв.Б. се излагат доводи за незаконосъобразност на задържането,
поради изтичането на максималния осеммесечен срок в досъдебната фаза и се
оспорва начина на изчисляването му. Акцентира се на продължителността на
задържането – около година и половина, като се твърди, че вече не изпълнява
легитимни цели и се явява прекомерно. Досежно, обявения за наличен риск от
извършване на престъпление се сочи, че бил до голяма степен илюзорно обоснован
от медийния интерес по делото и че подсъдимият по никакъв начин до момента не е
демонстрирал некоректно поведение. Предположението за въздействие върху
свидетели се определя като абстрактна хипотеза. Акцентира се също на
възможността производството да бъде спряно, което следвало съдът да стори в
предстоящото разпоредително заседание и в близките месеци делото да няма
развитие.
В жалбата на подс.Й.В., подадена чрез
процесуалния му представител адв.М.Т. се излагат възражения, че не съществува
опасност подсъдимият да извърши престъпление, а тежестта на повдигнатото му
обвинение не следва да продължава да ограничава правото му на свободно
придвижване. Отбелязва се чистото съдебно минало на лицето, данните за
положителна характеристика, семейната му ангажираност с малко дете и полаганият
общественополезен труд, осигуряващ същевременно трудова заетост на множество
лица. Наред с това се изтъква влошеното здравословно състояние на
жалбоподателя, което не позволявало адекватното му лекуване в условията на
търпяната мярка „Домашен арест”, нейната продължителност – около година и
половина, както и влошеното здравословно състояние на неговия баща. Заявява се
недоволство срещу забавянето на наказателното производство, което по мнението
на защитата се дължало на неадекватните действия на държавното обвинение и
неявяването по делото на пострадалите (съгласно обвинителния акт) лица, а не на
действия на подс.В., продължаването на чието ограничение следвало да се тълкува
като предварително изпълнение на наказанието.
С жалбите на подс.К.К., депозирани чрез
защитника му адв.М.Х., както и от нея и другият му защитник адв.П.Д. (идентични
по съдържание) се изразява недоволство срещу неизлагането на мотиви в
първоинстанционното определение по новонастъпилото обстоятелство – срокът на
задържане, който продължавал година и четири месеца и се явявал неразумен и
неоправдан. Твърди се, че опасността от извършване на престъпление е намаляла,
предвид чистото съдебно минало на подсъдимия и липсата на други неприключили
наказателни производства, а риск от укриване на съществува, понеже К. е с
установен адрес, като узнавайки, че е привлечен задочно, поради
местонахождението си в чужбина към този момент, доброволно се е явил в СП. Обръща
се внимание на трудовата му ангажираност преди взимането на постоянна мярка и
семейното му положение с две малолетни деца, както и на настъпилата
реабилитация, която не е следвало да се третира в негативен аспект. Желае се,
да се вземе предвид влошеното здравословно състояние на подсъдимия, на
съпругата му и на едно от децата му.
В жалбата на подс.И.Н., представена
чрез защитника му адв.И.П. се заявяват аналогични възражения за превишен
осеммесечен срок на задържането в досъдебната фаза, като противното тълкуване
на първоинстанционния съд, е обявено за кардинална грешка и за противно на
законовата норма. Развиват се и аргументи срещу прието от контролираната
инстанция по срока на задържане и обявяването му за разумен.
В жалбата на подс.Р.Н., депозирана чрез
защитника му адв.Й.Н. основно се акцентира на твърдяна неправилна преценка на
СНС за предходно осъждане на подсъдимия, като се заявява, че същият е с чисто
съдебно минало и без други висящи наказателни производства, а настъпилата
реабилитация не позволява изводи за лоши характеристични данни, на които да се
основава рискът от извършване на престъпление. И тук се излагат съображения
относно срокът на задържане около година и четири месеца. Развиват се подробни
доводи за невъзможността подсъдимият да повлияе върху гласните доказателства и
бъдещите разпити на свидетели и се сочи, че същият е семеен с малолетно дете и
е бил трудово зает. Заявява се оплакване и срещу забавяне на молба на защитата
за промяна на мярката за неотклонение по реда на чл.65 от НПК, след връщането
на делото (т.е. докато се е намирало при прокурора).
В жалбата на защитника на подс.Д.Ж.,
адв.И.В., недоволството е насочено срещу липсата на произнасяне по доводите,
изразени пред първата инстанция, най-вече свързани с разумността на срока на
задържане. Прави се кратко описание на хронологията в движението на делото, от
първото му внасяне на съд, като се изтъква, че процесуалните нарушения, заради
които е било върнато на СП не са отстранени, а е внесен непроменен обвинителен
акт. Според защитата, делото тенденциозно се отлага до получаване на съгласие
от турските власти за водене на наказателно преследване и за престъпленията,
необхванати в искането за екстрадиция и съответното производство по предаването
на подс.Ж., тъй като ако се пристъпи към разглеждането му, същото следва да
бъде спряно, а мерките за неотклонение на подсъдимите да бъдат отменени, с
оглед дадените указания и от АСНС в потвърдителното му определение за връщане
на делото в предходната процесуална фаза. В тази връзка се възразява, че
положението на привлечените към отговорност, недопустимо се поставя в
зависимост от бездействието на съдебните органи на друга държава, а внасянето
на обвинителен акт, в който преждеконстатираните процесуални пропуски не са
отстранени, би предизвикало ново връщане на делото, с аналогична съдба като
предишното. Иначе, в жалбата се заявява, че срокът на задържането формално е
законен, но се претендира, разумността му да се преценява с оглед развиващо се
наказателно производство, а не такова, чиято висящност се поддържа изкуствено.
В жалбата на защитника на подс.И.П.,
адв.Е.М., определението се атакува със сходни доводи за продължителност на
задържането вече петнадесет месеца, надхвърлящо изискването за разумен срок.
Изтъква се неотстраняване на процесуалните пороци, довели до връщане на делото
и за превръщането в този смисъл на мярката спрямо П. в необоснована репресия. Отбелязва
се, че подсъдимият с поведението си не е довел до осуетяване на процесуални
действия или протакане на делото. Възразява се срещу аргументирането на риска
от криминогенно поведение с тежестта на повдигнатите обвинения и също се
заявява довод за възникване на основанията на чл.63, ал.4 от НПК, докато делото
се е намирало в досъдебната фаза, като по подадена тогава молба за изменение на
мярката на подсъдимия, не е имало никакво произнасяне. В жалбата е направено
искане от защитника за запознаване с протокола от съдебното заседание на СНС,
за допълване на доводите му или за нейното разглеждане от въззивната инстанция
в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Въззивният
съд, след като се запозна с жалбите и с материалите по делото, счита, че първите
са процесуално допустими.
По делото не е
приложено съобщение или друг документ, удостоверяващ, че на адв.М. е била
предоставена възможност да се запознае със съдебния протокол, за допълване на
жалбата си, като съвсем скоро след нейното постъпване в СНС, делото е било
изпратено във въззивната инстанция. Това е пропуск по администрирането на
жалбата, който първостепенният съд не бива да допуска в бъдеще, но в случая не
е имало пречка да бъде поискано от защитата, делото (ведно с протокола) или
отделни негови части да се предоставят за запознаване на съответната страна и в
срока на произнасяне на въззивния съд, каквато възможност всякога е била
осигурявана. Алтернативното особено искане за разглеждане на производството по
обжалване на посоченото по-горе определение е неоснователно, тъй като и
въззивната жалба и пледоарията на адв.М. пред СНС са достатъчно съдържателни от
гледна точка на изнесените в тях оплаквания, поради което апелативният съд не
намира за необходимо да пристъпва към изключението в процедурата по чл.345,
ал.1 от НПК.
Разгледани по
същество, жалбите на този етап се явяват неоснователни.
За да остави
без уважение искането за изменение на изпълняваните мерки за неотклонение, СНС
в атакуваното определение, законосъобразно и надлежно аргументирано е приел, че
и към момента са налице в кумулативна даденост предпоставките на закона,
налагащи съответните процесуални рестрикции, необходимостта от които все още не
е отпаднала, като е взел отношение по всички основни защитни доводи.
Без да повтаря
в подробности правните квалификации на вменените на жалбоподателите престъпни
деяния, които са отразени в контролирания съдебен акт, настоящият съдебен
състав само ще маркира, че срещу подс.Д.Ж. е повдигнато обвинение за десет
престъпления, срещу подс.Й.В. за четири, срещу подс.И.Н. за три, срещу подс.И.П.
за четири, срещу подс.К.К. за пет, срещу подс.Р.Н. за три и срещу подс.В.Х. за
две, които са насочени срещу различни обществени отношения и са наказуеми с
лишаване от свобода. Нещо повече, обвиненията касаят тежки умишлени
престъпления, като освен инкриминирана съпричастност към престъпно сдружение,
става дума за рекети, изнудвания и палежи, като вторична престъпна дейност, при
различни форми на съучастие.
За част от обвиненията за вторични
престъпления, вменени на титулувания за
ръководител на посочената в обвинителния акт ОПГ подсъдим Д.Ж., РТурция, която
го екстрадирала, все още не е дала съгласие за наказателното му преследване,
при активирано последващо искане в тази насока, каквото съгласие хипотетично е
възможно и да не последва изобщо, а е възможно и да постъпи в зависимост от
развоя на кореспонденцията по международното сътрудничество.
И без отчитане на тези деяния обаче,
изнесената в обвинението фактология, подкрепена до степен на разумно подозрение
със събрания по делото значителен по обем доказателствен материал (близо 90
тома явни и секретни), очертават предполагаема усложнена престъпна деятелност, в
продължителен времеви период, с ангажиране на множество лица от различни
социални кръгове, по налагане на икономически интереси, характерни за ранния
демократичен период на страната, с противоправни методи, отличаващи се с
бруталност и грубо незачитане на лични и имуществени права.
Т.е. оплакването на защитата, че
рискът от криминогенна активност, незаконосъобразно се извеждал само от
тежестта на обвиненията, назовано и като спекулации, е лишено от резон, защото
законодателно очертаната тежест на едно престъпление, видна от регламентираните
за него санкционни параметри, е нещо съвсем различно от конкретните специфики
на предполагаемата престъпна проява, които могат да я характеризират като
евентуално много по-опасна от други случаи на престъпления от същия вид, респ.
да се отразят на преценката за обществената опасност на личността на
предполагаемия извършител, а на последната впрочем отражение е в състояние да
даде и броят и естеството на деянията, за които спрямо този предполагаем
извършител се търси наказателна отговорност. Европейската съдебна практика
впрочем, съвсем не пренебрегва тези особености и то не само на етапа на
първоначалното определяне на процесуалната принуда, но и в последствие в
зависимост от оценката на риска, като лансирането на съдебни решения на ЕСПЧ в
подкрепа на едно или друго защитно становище, следва да е обусловено от релация
преди всичко на фактите по казусите, въз основа на които е изразена съдебната
воля.
Достатъчно
ясно, в проверяваното определение СНС е заел позиция за ненадхвърляне на
максималния предвиден срок за задържане (домашен арест) в досъдебната фаза,
която изцяло се споделя, като срокът е изчислен правилно и той не е надвишен. Въпросът
не е изрично законово уреден, но е намерил стабилно и трайно разрешение в съдебната
практика, което накратко се изразява в броене на срока до внасянето на делото с
обвинителен акт, а при връщане на същото, до фактическото му осигуряване на
прокурора. Максималните срокове на задържането в досъдебната фаза са въведени
за оптимизация на разследването и процесуална дисциплина, за да не се допуска
прекомерност при изпълнение на мярката преди предаването на лицето на съд, като
не следва да бъдат интерпретирани в ущърб на самото разследване. Датата на
влизане в сила на определението на съда (в случая АСНС) за връщане на делото в
предходна процесуална фаза, не означава, че същото на момента и незабавно
преминава в тази фаза, а това се случва при реалното му предаване. Противното
означава допускане на възможност за злоупотреби, което законът не толерира
(прим. ако въззивният съд отмени присъда на първоинстанционния и върне делото
за ново разглеждане от друг съдебен състав, но практически не го изпрати, а го
задържи месеци или година, по логиката на заявените в част от жалбите
оплаквания, след като актът на втората инстанция е влязъл в сила, то първоинстанционното
прозводство трябва да се развива с всички произтичащи от това последици, но
както е очевидно, това изобщо не би могло да се случи).
Съвсем отделна
е темата, че след връщане на делата се допуска забавяне или непридвижване на
молби по реда на чл.65 от НПК или внасянето им, чак с новия обвинителен акт за
разглеждане по друг процесуален ред, но това не може да е упрек към съдебните
органи, а когато формално максималният осеммесечен срок в досъдебното
производство не е изтекъл, тази тема е поставима на плоскостта на дисциплинарната
отговорност, но не и като основание за промяна на мярката.
Общото
оплакване на жалбоподателите свързано с неспазване на изискването за разумността
на срока на задържане, понастоящем не се споделя. Споделя се единствено
принципно заявеното виждане, че за разумност може да се говори, само когато
производството се развива, но не и при поддържане на изкуствена висящност.
При дело като настоящото, с голям
брой страни и участници – тринадесет обвиняеми, със съответните си защитници, над
сто свидетели и над четиридесет вещи лица, внесено на съд в рамките на
разисквания по-горе срок, е мъчно да се претендира за липса на активност в
досъдебната фаза. Впрочем и в първоинстанционното производство, не се
констатира неоправдано забавяне, като периодиката на насрочване, съобразена и с
практически изискуемото време за проучване на материалите, не се отклонява от
постижимия стандарт за експедитивност, в контекста и на нуждата от компетентна
съдебна проверка. Дали нарушенията в обвинителния акт са били коригирани или не
са отстранени, не е предмет на разглеждане в сегашната процедура, а в
разпоредителното заседание, когато решаващият съд ще вземе отношение в този
аспект, в което заседание предстои и изпълнение на ангажимента за ново
произнасяне по мерките за неотклонение. Вън от съмнение е, че
първоинстанционният съдебен състав е длъжен да изпълни не само указанията,
дадени му от въззивния, но и закона, досежно спиране на наказателното
производство, ако продължава да съществува процесуалната пречка за развитието
му, но тепърва в правомощията на СНС е да прецени, каква част от делото ще
засегне евентуалното спиране и дали последното ще предизвика временно преустановяване
на процеса като цяло или не, като в зависимост от същата преценка, той отново
ще следва да се занимае с мерките за неотклонение. Ето защо, не може да се
счита априори, че интересите на подсъдимите неотменно биха пострадали в
евентуална хипотеза на връщане или на спиране, тъй като нито едно от двете
процесуални действия не би препятствало преразглеждането на процесуалната
принуда. Видно от съдебния протокол, разпоредителното заседание е било отложено
поради нередовно призоваване на лица, за които в обвинителния акт се твърди, че
са пострадали и имат право да се конституират като страни. Съдът е сторил
необходимото да се оптимизира тяхното уведомяване, но следва да се обърне
внимание, че при признаци на дезинтересиране на някои от въпросните лица,
проявена чрез неактуализиране на адрес за призоваване, отказ за получаване на
съобщения и пр., съдът няма задължения за издирването им, освен в качеството на
свидетели, което може да предприеме и на последващ етап.
Въззивният съд
поставя реабилитираните и неосъжданите лица в равностойна позиция, поради което
намира за основателно оплакването за отчитане на заличени с реабилитация
осъждания като лоша характеристична данна. Доколкото обаче, всяка по вид
реабилитация изисква да е изминал определен срок от осъждането, след изтичането
на който тя да настъпи, но внесеното, макар и след този срок обвинение, е за
деяние, предполагаемо извършено през времетраенето му, могат да следват индиции
в подкрепа на риска по чл.63, ал.1 от НПК, но те трябва да са надлежно
аргументирани и да почиват не само на твърденията в обвинителния акт за момента
(периода) на осъществяване на деянието, а на фактите по делото, съдържащи се в
събраните доказателства.
Все още
необходимостта от процесуалното ограничение остава, както за осъжданите, така и
за неосъжданите подсъдими, защото рискът от криминогенно поведение макар и при
първите да е по-висок, той не може да се приеме за намалял и при вторите,
изводимо най-вече от чистото им съдебно минало. Независимо от него, фактите по
делото, обусловили разискваните по-горе специфики в обвинението за вида, броя и
конкретното естество на предполагаемите престъпни прояви, позволяват да се
изрази мнение за вероятна висока степен на обществена опасност на подсъдимите,
които извън социална изолация, особено заедно, има угроза както да пристъпят
към неправомерна активност от типа на инкриминираната, така и към саморазправа
със съобщили уличаваща за тях информация свидетели или опити за разкриване на
анонимни свидетели. Нагласите проличават от поведението, а подозираното
поведение тук, съвсем не е индикатор за абстрактни хипотези. Аргументът за
непредприемането на действия до момента в подобна насока, не е особено
убедителен, като се има предвид, че това се дължи в голяма степен на
процесуалното ограничение, което се понася и което ако не изключва, то поне
сериозно ограничава подобна възможност.
Изтъкнатите
доводи от семеен и социален характер са типични за възрастта и статуса на подсъдимите,
като не се отличават с такива особености, които да предизвикат ревизия в
горното становище.
Що се отнася
до оплакванията на подс.В., че домашният арест създава пречки за адекватното му
лечение, те са били поставени и пред първостепенния съд, който им е дал
обоснован отговор. Разрешенията на компетентния орган за напускане на адреса, с
цел посещения на здравни заведения и други свързани с лечебни грижи,
рехабилитация, изследвания и пр., могат да се дават и за по-продължителен
период, в зависимост от доказване на съответната нужда, поради което няма как без
такава да е била оповестена, да се претендира, че пречки съществуват, а усложненията,
произтичащи неотменно от самото ограничение, с оглед останалите разисквани
фактори, понастоящем се явяват търпими.
Предвид
изложените съображения, обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
Ето защо, Апелативният специализиран наказателен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА
протоколно
определение от 14.11.2019 г. по НОХД № 3455/2019 г. на Специализирания
наказателен съд, ХІІ състав, с което са оставени без уважение исканията на
подсъдимите Д.Ж.Ж., Р.Я.Н., В.И.Х., И.Б.П., К.Г.К., И.К.Н. и Й.В.В., както и
на техните защитници, за изменение на действащата спрямо първите шестима от
тези подсъдими мярка за неотклонение „Задържане под стража“, а на седмия мярка
за неотклонение „Домашен арест“, в по-лека такава.
Определението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: