№ 278
гр. София, 10.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 10-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на единадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иванка Ангелова
Членове:Ралица Димитрова
Нина Стойчева
при участието на секретаря Мария Ив. Крайнова
като разгледа докладваното от Нина Стойчева Въззивно гражданско дело №
20211000500936 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.
Със съдебно решение № 260263 от 13.01.2021 г. по гр. д. № 2807/2020 г.
по описа на СГС, съдът е признал за установено по отношение на ищците Я.
С., родена на ********** г., идентификационен номер: 616020/6910, с адрес:
гр. ***, Чешка република, ул. “***” № № ***, Н. Ф., родена на ********** г.,
идентификационен номер: 595403/6495, с адрес: гр. ***, Чешка република, ул.
„***“ № ***, Е. Б. Д., родена на ********** г., гражданин на Федерална
Република Германия, с адрес: Република Австрия, 1150 ***, *** щрасе ***; П.
Х. Г., родена на ********** г., адрес: Република Австрия, 1150 ***, *** щрасе
***, че ответниците И. Г. Г., ЕГН: ********** и Р. Я. Г., ЕГН: **********,
двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. № ***, вх. ***, ет. ***, ап. ***, не са
собственици на следния недвижим имот: дворно място, поземлен имот с
идентификатор 68134.1891.455, находящ се в ***, район „Витоша”, ***, над
Княжевски манастир, вилна зона „***“, ул. „***“ № *** целият с площ 2 732
кв.м., съставляващ по предходен план урегулирани поземлени имоти X, XII,
имот планоснимачен номер 455, в квартал №14, по плана на град ***, район
„Витоша”, при съседи с посочени идентификатори: 68134.1891.1087, 31.449,
1
68134.1891.448, 68134.1891.456, 68134.1891.1016, 68134.1891.1021,
68134.1891.1161, при съседи по свидетелски показания: имот, собственост
преди на Г. С., Б. Т., улица, заедно с построената в дворното място жилищна
сграда, с идентификатор 68134.1891.455.1, на един етаж, със застроена площ,
съгласно скица 41 кв.м. Съдът е отменил на основание чл.537 ал.2 от
ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на
основание давностно владение № 15, т.ІІ, рег.№ 3818, дело № 76/09.03.2015г.
на Нотариус И. Д., вписан в Службата по вписванията вх.рег. №11710 от
9.03.2015 г., акт № 81, т.ХХV, д.№ 8180/2015г., поправен с нотариален акт за
поправка на нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит
на основание давностно владение № 85 т.ІІ, рег.№ 4782 дело № 264 от 2015г.
на Нотариус И. Д., вписан в Службата по вписванията вх.рег.№ 14170 от
18.03.2015г. акт №23, том ХХХІ, дело 9956/15 г., с който И. Г. Г., ЕГН:
********** и Р. Я. Г., ЕГН: ********** са признати за собственици на
описания имот. Осъдил е И. Г. Г. и Р. Я. Г., да заплатят на Я. С. и Н. Ф. на
основание чл.78 ал.1 от ГПК разноски по делото в размер на 5016,22 лв.
Недоволни от така постановеното решение са останали ответниците,
които в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК са подали въззивна жалба. В жалбата са
наведени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение
поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.
Поддържа се, че съдът не е изложил мотиви в обжалваното решение защо
кредитира едната група свидетелски показания и защо не подкрепя
показанията на другата група свидетели. Смята, че показанията на свидетеля
А. следва да бъдат взети предвид при формиране на крайните изводи досежно
основателността на предявения иск, тъй като същият е непосредствен съсед на
процесния недвижим имот. Жалбоподателите твърдят, че съдът е направил
погрешна преценка на събраните гласни доказателствени средства, като е
приел, че фактическата им власт върху недвижимия имот е била осуетявана и
прекъсвана в периода от 2000 г. до датата на постановяване на решението.
Сочат, че прекратяването на сключения помежду им граждански брак през
2012 г. не е дало повод за прекъсване на владението им върху процесния
имот. Моли се въззивната инстанция да отмени изцяло първоинстанционното
решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли предявения
иск. Претендира се присъждане на сторените съдебни разноски пред двете
инстанции.
2
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от ищците Е. Б. Д. и П. Х. Г., в който са изложени съображения за
неоснователност на жалбата. По същество се поддържа, че ответниците не са
доказали, че са имали въобще фактическа власт върху процесния недвижим
имот. Моли се въззивният съд да остави без уважение въззивната жалба и да
присъди в тяхня полза сторените съдебни разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор и от ищците Я. С. и
Н. Ф., в който поддържат неоснователност на въззивната жалба. Сочат, че
първоинстанционното решение е постановено при задълбочен анализ на
всички събрани по делото доказателства, като установените факти са
тълкувани в съответствие с приложимото законодателство и съдебната
практика. Считат, че решението е правилно молят за оставянето му в сила.
Претендират да се присъдят в тяхна полза сторените пред въззивната
инстанция съдебни разноски.
СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД , като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа и правна страна следното: Пред
настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК.
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от
ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно
решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се
разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като
по останалите въпроси е ограничен от наведените в жалбата възражения.
Обжалваното решение е валидно (не е постановено в нарушение на
правни норми, които регламентират условията за валидност на решенията –
постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в
необходимата форма и с определеното съдържание), както и е допустимо.
Настоящият състав следва да обсъди доводите на жалбоподателите досежно
законосъобразността на обжалваното решение.
Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
3
Настоящият въззивен състав, след като обсъди доводите на страните и
направи съвкупна преценка на събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран от ищците Я. С., Н. Ф., Е. Б. Д. и П.
Х. Г. с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване по
отношение на същите, че ответниците И. Г. Г. и Р. Я. Г. не са собственици на
следния недвижим имот: дворно място, поземлен имот с идентификатор
68134.1891.455, находящ се в ***, район „Витоша”, ***, над Княжевски
манастир, вилна зона „***“, ул. „***“ № *** целият с площ 2 732 кв.м.,
съставляващ по предходен план урегулирани поземлени имоти X, XII,
имот планоснимачен номер 455, в квартал №14, по плана на град ***, район
„Витоша”, при съседи с посочени идентификатори: 68134.1891.1087, 31.449,
68134.1891.448, 68134.1891.456, 68134.1891.1016, 68134.1891.1021,
68134.1891.1161, при съседи по свидетелски показания: имот, собственост
преди на Г. С., Б. Т., улица, заедно с построената в дворното място жилищна
сграда, с идентификатор 68134.1891.455.1, на един етаж, със застроена площ,
съгласно скица 41 кв.м., както и с искане по чл. 537, ал. 2 от ГПК.
От събраните и неоспорени от страните по делото писмени
доказателства пред първата инстанция е установено, че ищците са обосновали
правния си интерес от предявяване на исковете чрез нотариални актове за
закупуване на процесния недвижим имот от техните наследодатели, както и
чрез удостоверения за наследници. Става ясно, че вследствие на три сделки с
имота, предмет на делото, собственици на последния към 1955 г. са били М. Г.
и двете й деца Г. Г. и И. Г. /Х. след брака/. Установява се, че И. Х. е починала
през 2018г. в гр.***, Чехия, където е било постоянното й местожителство. Тя
оставила за наследници по закон своите две дъщери – ищците Я. С. и Н. Ф., и
двете живущи в Република Чехия. От препис-извлечение от акт за смърт №
540/12.10.2007 г. (л.124) се установява, че Г. Н. Г. е починал на ********** г.
в гр. ***, Австрия, като е оставил свои законни наследници съпруга Е. Ш. Г.
и две деца – Н. Г. Г. и П. Г. Г. (л.217). Всички те са австрийски граждани. Н. Г.
починал през 2009 г. в Австрия. Ищцата Е. Г. се отказала от наследството на
своя син. Единствен наследник на Н. Г. е неговата сестра ищцата П. Г..
Не е спорно между страните по делото, а и се установява от писмените
4
доказателства, че през 2015 г. ответниците са се сдобили с нотариален акт за
собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно
владение № 15, т.ІІ, рег.№ 3818, дело № 76/09.03.2015г. на Нотариус И. Д..
Съгласно приетото заключение на вещото лице по съдебно-техническа
експертиза описаният в този нотариален акт имот е идентичен с описания
имот в нотариален акт №92/1.09.1947г. , т.Х, рег.№ 1892, дело № 1800 на І
Нотариус при Софийски областен съд, в нот.акт № 47/15.05.1951г. , т.ІV, дело
№ 616/51г. на І Нотариус при Софийски околийски съд и в нот.акт №
124а/20.08.1955г., том ХVІ, дело № 2883/55г. на І Нотариус при Софийски
народен съд.
Пред първата инстанция са събрани гласни доказателства, като са
изслушани показанията на две групи свидетели.
Първо са изслушани свидетелите, водени от ответниците:
От показанията на свидетеля С. Д. се установява, че същият е съсед на
ответниците и ги познава. Свидетелства за това, че процесният имот се
намира в местност ***, че е във вилна зона, както и че е няколко декара земя
със стара къща на два етажа, като вторият е мансарден, но пригоден за
живеене. Закупил е своя имот през 2000 г., като веднага се е нанесъл да живее
там за постоянно. Установява, че в съседство няма много хора, има три-
четири къщи, а в периода от 2000 г. до датата на съдебното заседание е
виждал ответниците да работят по двора на процесния недвижим имот.
Свидетелства за това, че като всеки собственик на имот са имали много
работа, както по двора, така и вътре по къщата – оградили двора с ограда,
състояща се от метална мрежа, железни колове, а старата телена ограда
отдавна се била износила. Ответниците посещавали имота 1-2 пъти седмично
и били в добри съседски отношения, тъй като им се налагало да си помагат
взаимно за строителни работи. Твърди, че никога не е виждал в имота други
собственици освен И. и Р. и че не е чувал дори имената на ищците.
Установява, че когато правят ремонт ответниците не преспиват там, но не
може да каже със сигурност, защото не ги вижда дали преспиват понеже си
стои вкъщи. Свидетелства, че в имота има стари овощни дървета, не знае със
сигурност какво точно са садили Р. и И.. Свидетелят Д. последно преди месец
е ходил в имота на ответниците и е взел нивелир от И., последният му
помогнал с нарязването на дърва със собствена резачка. Не знае как е
5
придобит имота, когато се е нанесъл да живее в местността, е заварил в
процесния имот единствено ответниците.
От показанията на свидетеля В. А. се установява, че познава
ответниците и е техен съсед в местността ***, в ***, където си е закупил имот
през 2012 г. и началото на 2013 г. се е запознал с тях. Свидетелства, че имотът
на ответниците е към 3 декара, вътре има къща, имотите им са един до друг,
южната страна на къщата му гледа към тяхната. В процесния имот имало
къща с приземен етаж и втори, с двускатен покрив, един комин и
представлявала вила. Свидетелят А. твърди, че към датата на съдебното
заседание (20.10.2020 г.) все още прави ремонт на своята къща и не се е
пренесъл да живее там за постоянно, но през уийкендите ходи там, а лятото и
пренощува, като вижда вечер след работа И. и Р. често в съседния имот,
особено събота и неделя. Установява, че ответникът И. е отстранил дървета в
двора си, последният е споделил на свидетеля, че шлайфа стени вътре в
къщата и прави гипсова шпакловка. Поддържа, че преди 4-5 години заедно с
ответника са правили ограда, а оградата откъм пътя ответникът е правил сам
и за нея не му е помагал свидетелят. Виждал е и друг съсед Б. в имота на
ответниците, с когото са работили по ВиК и токовете. Установява, че никога
не е виждал и чувал Л. Ж. и съпруга й, както и К. А.. Не е ходил при нотариус
И. Д.. Влизал е в къщата – банята и тоалетната били на долния етаж вляво, но
откакто изградили оградата не са си ходили на гости, вече нямало как да се
взлезе през оградата. Не знае дали ответниците са садили нещо, но често ги
вижда да работят нещо по имота, особено през 2020 г. Свидетелства, че в
неговия и в на ответниците имота има саморасли дървета.
Изслушани са и свидетелите, водени от ищците:
От показанията на свидетеля Л. Ж. се установява, че същата познава
само две от ищците – П. и Е., наследници на Г., като са много близки
приятели от много години. Поддържа, че показанията й се отнасят за вилата в
местността *** на улица „***“, на която плащала данъците от 1980 г. –
откакто семейството на Г. са заминали. Установява, че през 2017 г. е била там
с ищцата П., която е имала ключ за имота, но не влезли е него, защото вратата
била разбита и не успели да влязат вътре. П. си идвала често и свидетелката с
мъжа си я завели до вилата. Свидетеля Ж. предимно посещавала съседна вила
на Г. С., не е било често, но са ходили, заплащала е данъците на процесния
6
имот. Г. Г. започнал да идва в България през 1990 г. и ходел редовно на
вилата. През 2000 г. същият дал пари на свидетелката, за да заведе майстор,
който да направи основен ремонт на вилата – същият направил основен
ремонт на вилата, вътре подредил всичко, врата, външна мазилка, боядисал
отвътре, станала като нова, но после от цигански набези вилата била разбита.
През 2007 г. починал Г.. Не е чувала имената на ответниците и не е виждала
същите в имота. През 2017 г., когато е ходила с П., къщата не била обитаема,
нямало никой в имота, бил изоставен. Мястото било една градина с дръвчета,
строена с ограда от едно време, в долната страна имало нещо, а в горната
всичко било разбито, оградата от горната страна била разбита. Достъпът до
вилата бил невъзможен, мястото било необитаемо и вътре не можело да се
влезе. Свидетелят Ж. е посещавала съседната вила на Г. С. до 2013 г., когато
С. и мъжа й продали своя имот. Винаги ходила при Г., когато била при Г..
Поддържа, че имотът се намира на ул. „***“ № 5, което не било реално улица,
а черен път на един баир, било непроходимо. След 2013 г. ходила един път
годишно с ищцата П., вратата била разбита, а парцелът не бил ограден.
От показанията на свидетеля К. А. се установява, че същият е в родство
със страните. Свидетелят А. е първи братовчед на починалия Г. Г., чиято
майка и бащата на свидетеля били брат и сестра. Ищцата Е. му е снаха,
познава дъщеря й П.. Явява се чичо на другите ищци – Я. и Н., братовчед е с
починалата им майка И. Х.. С ответника И. Г. бил родН. по съребрена линия,
но не става ясно от кой ред и коя степен. Установява се, че става дума за имот
в местността „***“, в която ходили от деца там. Г. се изнесъл в Австрия от
началото на 2000 г. След това идвал, но през 2007 г. починал, като малко
преди смъртта му ходили със свидетеля до имота. За да стигнат до вилата се
заобикаляло. В съседство била вилата на Г. С., която постоянно ограбвали, а
след като тя продала вилата си, започнали да ограбват и тази на Г.. Къщата
била обзаведена с мебели от Икея, но всичко били взели, дори косачката,
която той скрил. Вилата била строена 1937-1938 г., в съседство били все
подобни къщи. След смъртта на Г. ходил да провери дали ключалката стои,
бил откраднат един стълб. За последно е ходил след 2010 г. с жената и двете и
деца Г., на Златни мостове, на Историческия музей в БоЯ.. Установява, че
последно е виждал И. през 1996-1997 г., а след това само дъщерите й идвали
в България, но те живеели на друго място. Сочи, че не познава ответниците,
но познава бащата на И. – Г., Г., покрай чичо си Н., като е виждал бащата на
7
ответника Г. „там“, когато е ходил като архитект. Чичовците на свидетеля Г. и
Н. не били водили ответника в имота. П. и И. пращали на свидетеля по 400-
500 лева годишно пари за данъци, а свидетелката Ж. ги плащала. П. искала да
откупи имота от братовчедките си, искала да води дело за делба и да
притежава целия имот и започнала да прави заснемане. Последно ходил
преди 1-2 години, стигало се чрез заобикаляне, по тънка алея, там била вилата
на Г. С.. Минавало се по черен път. Поддържа, че с Г. ходили редовно на
вилата до 2007 г., а след смъртта рядко, за да провери ключалката на вратата
дали стои. Твърди, че през 2011 г. е „возил“ Е., П. и Н. до процесния имот,
като само са минали на път за Златните мостове, но не са влизали в имота.
По делото е представено и решение за прекратяване на брака между
ответниците по реда на чл.51 ал.1 от СК – решение №62/21.2012г. по гр.д.№
547/2012г. на РС Харманли.
Спорен пред въззивната инстанция е въпросът дали ответниците са
придобили правото на собственост върху процесния недвижим имот чрез
давностно владение на основание чл. 79, ал. 1 от Закон за собствеността.
Според разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по
давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в
продължение на 10 години, като признаването на това право е в зависимост от
пълното и пряко доказване на упражняването в посочения период на
фактическа власт по отношение на имота без противопоставяне от страна на
титуляра на правото на собственост.
От събраните гласни доказателства се установи, че ответникът Г. е
родН. на ищците, като не става ясно от кой ред и коя степен, но е достатъчно
да се направи извод, че ответниците са знаели за процесния имот. Липсват
данни, от които да се заключи, че ответникът е братовчед с ищците, както е
приел първоинстанционният съд. Установено е и че между страните в процеса
не е съществувала съсобственост върху недвижимия имот. Когато
фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно
основание /т.нар. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се
предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е.
има качеството на владелец. В такъв случай за придобИ.е на имота по давност
не е необходимо да бъде демонстрирана промЯ. в намерението за своене
спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата
8
власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е
упражняваното владение в предвидения от закона срок да е явно,
необезпокоявано и непрекъснато. /В този смисъл са: решение № 223 от
05.04.2006 г. по гр. д. № 14/2006 г.; решение № 262 от 29.11.2011 по гр. д. №
342/2011 г., Г.К., II-ро ГО на ВКС; решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д. №
4951/2015 г., I-во ГО на ВКС; решение № 2/11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018
г., II-ро ГО на ВКС; решение № 144 от 02.12.2014 г. по гр. д. № 1650/2014 г.,
II-ро ГО на ВКС /. Ето защо позоваващите се на придобивна давност лица не
следва да установяват, че намерението за своене е достигнало до
легитимиращите се като собственици на имота лица.
С т. 2 на тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.дело №
4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че позоваването не е елемент от
фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а процесуално
средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани
към момента на изтичане на законовия срок. В мотивите към т. 2 е пояснено,
че принципът в гражданското ни законодателство е, че вещните права се
придобиват въз основа на обективирано волеизявление за това, а целта на
този принцип е както зачитане волята на правните субекти, така и защита на
обществения интерес чрез създаване яснота по отношение субектите и
обектите на вещните права с оглед правната сигурност. Самото владение
включва обективен елемент (упражняването на фактическа власт) и
субективен елемент (намерение да се свои вещта). Процесуалните средства за
волевото изявление на субективния елемент са предявяване на иск или
възражение при наличие на спор за собственост или снабдяване с констативен
нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на
придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение
на административни процедури по попълване на кадастрална карта и др.
Разяснено е, че до момента в който предполагаемото от закона намерение за
своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие
правото на собственост, но при наличие на позоваване правните последици
(придобИ.е на вещното право) се зачитат от момента на изтичане на законно
определения срок съобразно елементите на фактическия състав на
придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и чл. 79, ал. 2 ЗС.
С оглед изложените правни постановки и цитираната съдебна практика,
следва да се отбележи, че в настоящия случай ответниците твърдят да са
9
установили владение върху чуждия недвижим имот през 2000 г., като са се
снабдили с констативен нотариален акт за собственост върху имота на
09.03.2015 г. Ето защо ответниците следва да докажат, че не по-малко от 10
години в периода от 2000 г. до 09.03.2015 г. са упражнявали фактическа власт
върху процесния имот спокойно (не е установено с насилие), явно
(фактическата власт е упражнявана така, че всеки заинтересован е имал
възможност да научи за това; не е установено по скрит начин), постоянно
(упражняването му няма случаен характер, а е било израз на воля трайно да се
държи вещта по начин, препятстващ евентуалното владение на други лица),
непрекъснато (не е било прекъсвано изобщо, в частност – за период по-дълъг
от 6 месеца) и несъмнено (да няма съмнение, че ответниците са държали
вещта, както и че са я държали за себе си). Фактическият състав на
придобИ.ето чрез давностно владение не би се осъществил само при
наличието на действия на собственика, предприети срещу самия владелец,
които съгласно чл. 116 ЗЗД водят до прекъсване на давността, тъй като само
такива действия смущават владението. /Така и решение № 144 от 02.12.2014 г.
по гр. д. № 1650/2014 г., Г.К., II-ро Г.О. на ВКС; решение № 121 от 10.04.2020
г. по гр. д. № 3643/2018 г., II-ро Г.О. на ВКС /.
Въззивната инстанция намира, че информация за релевантните за спора
факти и обстоятелства се съдържа в показанията на всеки един от
свидетелите. Пред първата инстанция гласните доказателства са групирани,
като първата група свидетели (св. Д. и св. А.) са тези, доведени от
ответниците, а втората група свидетели (св. Ж. и св. А.) са тези, доведени от
ищците.
Важно е да се отбележи, че според трайно установената практика на
ВКС, при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди на
първо място установява ли се противоречие в показанията, съпоставяйки
данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в
показанията на всеки един свидетел, а оттам да прецени казаното от кои
свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения, като
основе тази своя преценка на установените по категоричен начин от
останалите доказателства факти и обстоятелства. При извършването на тази
преценка съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не
бъде дадена вяра на показанията на част от свидетелите и защо. И само ако
10
приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични,
преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат
за доказани (решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на ІІ г.о. на
ВКС; решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., I г.о. на ВКС).
Основно доказателство за установяване на придобивна давност, според
практиката на ВКС, са гласните доказателства, поради което правомощие на
съда по същество е да прецени достоверността им и да формира вътрешното
си убеждение въз основа на тях, но при тази преценка следва да изхожда от
анализа на всички доказателства, т.е. преценката на свидетелските показания
следва да се извършва в съвкупност с писмените доказателства и
заключенията на приетите експертизи, като се ползват и правилата на
логиката.
Приема се, че дали е основателно позоваването на придобивна давност
съдът преценява при комплексна преценка на всички доказателства относно
това упражнявана ли е фактическа власт върху имота и демонстрирано ли е
намерение за своене (решение № 266 на I г.о. на ВКС от 29.06.2011 г. по гр. д.
№ 1058/2010 г.; решение № 250/21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., I г.о. на
ВКС). Научните, логическите и опитните правила също следва да бъдат
съобразявани от съда и при обсъждане и преценка на показанията на
свидетелите (решение № 52/07.06.2017 г. по гр. д. № 3463/2016 г., I г.о. на
ВКС). Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като
обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани
доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на
съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното
се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими,
се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с
евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според
правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по
делото (решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г., IV г.о. на ВКС и
посочените в него съдебни актове). Законодателят е създал едно
предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 ГПК лица за
възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е
длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението
на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е
повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да
11
възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо
ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или
ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво
възприема или не за установено (решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. №
3244/2016 г., IV г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). Съдът не
може да преиначава свидетелските показания или да обсъжда избирателно
само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора
факти /решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на Четвърто ГО на
ВКС/. Съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно
и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи
добросъвестно пред съда, като съобрази също при какви обстоятелства
свидетелят е узнал за съответния факт и за кое време в хода на развитието на
правоотношенията между страните се отнася той, като има предвид, че
заинтересоваността на свидетеля и неговата предубеденост може да се отрази
както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка
за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда,
като това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради
което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в
каква степен /решение № 312/11.01.2018 г. по гр. д. № 191/2017 г. на Четвърто
ГО на ВКС/. В този смисъл и решение № 141 от 11.10.2019 г. по гр. д. №
3719/2018 г., Г.К., I Г.О. на ВКС.
Настоящият съдебен състав след задълбочен анализ на двете групи
свидетелски показания поотделно и заедно, както и в съвкупност с останалия
доказателствен материал по делото, намира че са налице съществени
противоречия, като следва да изложи собствени мотиви.
На първо място, при анализа на първата група свидетели, доведени от
ответниците, се установява, че св. Д. и св. А. са непосредствени съседи с
ответниците в процесния недвижим имот. От показанията на св. Д. става ясно,
че същият си е закупил съседен на процесния недвижим имот през 2000 г. и се
е нанесъл да живее в него за постоянно, тъй като е пенсионер по болест, като
тогава се е запознал с ответниците И. и Р.. Свидетелят, когато говори за
ответниците, ги нарича „собственици“ на имота, което показва, че същите
вероятно са демонстрирали собственическо поведение към имота и са създали
такива възприятия у свидетеля Д.. Впечатленията на този свидетел са преки и
лични, като обхващат един значителен период от време, а именно – от 2000 г.
12
до 2020 г. Установява се, че ответниците са се грижили за процесния имот
като за свой – посещавали имота 1-2 пъти седмично от 2000 г. насам;
подменили са стара ограда с нова; правили ремонт. Дава сведения за това как
изглежда двора, дали било сенчесто и какво можело да се отглежда като плод
и зеленчук, което не е относимо към спорните по делото факти, но сочи за
конкретни впечатления от това как изглежда недвижимия имот. Установява
се, че св. Д. и ответниците са в нормални съседки отношения, но не чак
толкова близки, за да може да отговори дали пренощуват в него, а поддържа
единствено, че ги вижда редовно да посещават и полагат грижи за имота като
свой. Свидетелства за това, че в периода 2000 г.-2020 г. не е виждал други
хора да влизат и владеят имота освен И. и Р.. Настоящият състав не споделя
извода на първостепенния съд, че има противоречие в показанията на св. Д.,
тъй като последният казал, че поради разположението на имота си, наблюдава
пътя и вижда преминаващите хора, а от друга страна не знае дали
ответниците пренощуват в своя имот, защото не ги вижда. Като се има
предвид, че свидетелят и ответниците са в нормални съседски отношения, а
не в близки такива, е нормално и оправдано св. Д. да не се интересува и следи
битието на съседите си. Това не е в противоречие с твърдението, че
свидетелят наблюдава пътя и вижда преминаващите хора. Отделно, дали
ответниците преспиват във вилата, или не – е ирелевантно за упражняването
на фактическата им власт, последната може да се упражнява и чрез други
действия, каквито са извършването на ремонт или грижата за двора на вилата.
Свидетелските показания на св. А. са относими към периода 2013 г. –
2020 г., или неговите показания биха могли да установят единствено
релевантни за спора факти, осъществили се през 2013 г., 2014 г. до 09.03.2015
г., когато ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за
собственост, но не и да не бъдат кредитирани изобщо, както е приел
първоинстанционният съд. Свидетелят А. установява, че през 2012 г. е
закупил съседен на процесния недвижим имот, като двата имота имат обща
граница. В началото на 2013 г. се е запознал с ответниците, които приема за
единствени собственици, тъй като не е виждал други хора в имота. Виждал е
ответникът Г. да подрязва дървета в двора. Действително, от тези показания
не може да се добие представа за това дали ответниците са владяли имота до
2015 г. непрекъснато, необезпокоявано и явно в продължение на десет
години, но е възможно да се придобие представа за това какво е било
13
състоянието на имота към 2013 г. – 2015 г. и съответно дали съвпада с
описанието, дадено от другия съсед св. Д.. Въззивният съд намира, че в
показанията на първата група свидетели няма противоречия, свидетелите не
са заинтересовани по никакъв начин от изхода на делото, защото са
единствено в съседски отношения с ответниците, поради което следва да им
се даде вяра относно релевантните за спора факти.
На следващо място, при анализа на втората група свидетели, доведени
от ищците, се установява, че св. Ж. и св. А. са в близки отношения с ищците.
Свидетелят Ж. признава, че е много близка приятелка с ищците Е. и П., а
свидетелят А. е в родство със страните, същият е първи братовчед на
починалия Г. Г., чиято майка и бащата на свидетеля били брат и сестра.
Ищцата Е. му е снаха, познава дъщеря й П.. Явява се чичо на другите ищци –
Я. и Н., братовчед е с починалата им майка И. Х.. С ответника И. Г. бил родН.
по съребрена линия, но не става ясно от кой ред и коя степен. Следва да се
отбележи, че показанията на двамата свидетели са изключително
противоречиви. От казаното от св. Ж. става ясно, че Г. Г., наследодател на
ищците Е. и П., е заминал (вероятно в чужбина) от 1980 г., като е започнал да
идва (вероятно в България) през 1990 г. и посещавал редовно процесната
вила, но до 2000 г., защото се установява, че през 2000 г. е дал пари на св. Ж.
да заведе майстор във вилата и да я ремонтира. Направен бил основен ремонт.
Не се установява, обаче дали св. Ж. лично е видяла Г. Г. да посещава вилата
или просто знае, че я е посещавал, защото дава сведения, че тя не е
посещавала процесния имот, а съседен – вилата на Г. С.. През 2007 г. починал
Г., което се подкрепя и от представените писмени доказателства – препис от
акт за смърт (л. 124), но не се установява дали в периода 2000 г. – 2007 г. е
виждала Г. във вилата, понеже твърди, че след ремонта през 2000 г. вилата
била разбита от „цигански набези“. Св. Ж. поддържа, че е заплащала
данъците за недвижимия имот на Г. от 1980 г., което също се подкрепя от
представените писмени доказателства. Съдът намира за противоречиви
показанията на св. Ж. в частта, в която същата споделя, че до 2013 г. е
посещавала съседната вила на Г. С. и винаги е ходила при Г., предвид
твърденията й, че същият не живее в България от 1980 г. и е починал през
2007 г. във ***, Австрия. Освен това, св. Ж. запитана за кой имот дава
сведения два пъти споменава, че става въпрос за недвижим имот, находящ се
на ул. „***“ № 5, докато адресът на процесния недвижим имот е на ул. „***“
14
№ ***. От една страна твърди, че редовно е посещавала съседната вила на Г.
С., а от друга страна твърди, че пътят до там е черен и кошмарен, налагало се
да се заобикаля отгоре, разбила си колата. Установява се, че е влизала един
път в процесния имот, когато е ходила с майстор там през 2000 г., а едва през
2017 г. е завела ищцата П. до имота, която имала ключ за него, но не влезли
вътре понеже вратата била леко разбита и П. не пожелала да влезе. В
обобщение, от показанията на св. Ж. не може да се направи извод, че същата
има преки и лични впечатления за периода 2000 г. – 2015 г. от процесния
имот предвид противоречивите сведения, които дава.
Анализът на показанията на св. А. следва да се извърши при
съобразяване на обстоятелствата по чл. 172 от ГПК, като се има предвид
възможната негова заинтересованост от изхода на спора, както и в
съответствие с правилата на формалната житейска логика. Свидетелят
установява, че Г. Г. и семейството му по едно време живеели в ***, а
обикновено били в чужбина. Г. Г. се е изнесъл в чужбина в началото на 2000
г. в Австрия, докато св. Ж. поддържа, че Г. е заминал (вероятно в чужбина) от
1980 г., като след 1990 г. започнал да идва (вероятно в България). Малко
преди да почине през 2007 г. Г. бил в България и заедно със св. А. ходили до
процесния имот. Установява, че започнали да разбиват (вероятно ограбват)
къщата на Г., след като съседката Г. С. продала вилата си, а от показанията на
св. Ж. стана ясно, че Г. С. е продала вилата през 2013 г. Св. Ж. от друга страна
поддържа, че процесният имот е бил ограбен още през 2000 г. А. твърди, че за
последно е влизал в имота, предмет на делото, през 2007 г., а преди 1-2
години последно е минавал от там, но не е влизал. Същевременно твърди, че
последно е минавал от там през 2011 г. с жената и децата на Г.. Въззивната
инстанция приема за неверни показанията на св. А. в частта, в която същият
заявява, че през 2011 г. е минавал покрай процесния имот заедно с ищците Е.
и П. и Н. на път за Златните мостове. Тези твърдения се опровергават от
събраните писмени доказателства, от които е видно, че Н. Г. е починал на
19.06.2009 г. във ***, Австрия (л.22). Ето защо не е възможно починалият
през 2009 г. Н. да е бил в България през 2011 г. заедно със свидетеля А. и
ищците. Тези неверни твърдения на св. А. поставят под основателно
съмнение достоверността на всичко изложено от същия и по-конкретно
вероятността Г. Г., който е починал на ********** г. в Австрия да е
посещавал процесната вила в България месец преди смъртта си.
15
В обобщение, показанията на втората група свидетели са
противоречиви до степен, че да се взаимоизключат. Настоящият съдебен
състав намира, че при анализа на показанията на св. А. се установиха неверни
твърдения, поради което и не следва да се дава вяра на показанията му. От
показанията на св. Ж. не стана ясно дали лично и непосредствено е възприела
посещение на Г. в процесния недвижим имот в периода 2000 г. – 2015 г.,
отделно сочи, че с мъжа си за завели ищцата П. до имота едва през 2017 г.,
което се явява две години след процесния период, и не са влизали вътре, а
само са „минали“. Не стана ясно и за кой имот свидетелства св. Ж., тъй като
тя говори за имот на ул. „***“ № 5, докато процесният се намира на ул. „***“
№ ***. От друга страна, показанията на първата група свидетели са ясни и
последователни. Вярно е, че не са подробни, както и че показанията на св. А.
обхващат само две години от процесния период, но поне установяват за този
период едни и същи факти и не са взаимоизключващи се. След като от
показанията на свидетели-съседи на имота, в чиято незаинтересованост и
безпристрастност не би могло да съществува съмнение, се установява, че в
периода 2000 г. – 2015 г. единствено ответниците са упражнявали
фактическата власт върху процесния имот, то следва въззивният съд да даде
вяра именно на показанията на тази група свидетели. Св. Д. се е запознал с
ответниците през 2000 г., като лично ги е виждал да се грижат за процесния
имот, да правят строителни работи, да слагат ограда, да посещават имота
един-два пъти седмично до 2020 г., а за периода 2013 г. – 2020 г. св. А.
установява, че също е виждал лично единствено ответниците да упражняват
фактическа власт върху имота. Двамата свидетели сочат, че никога не
виждали други хора там и не са чували и виждали никой от ищците. Въз
основа на установените от показанията на тези свидетели факти следва да се
приеме, че от 2000 г. до 2015 г. ответниците И. Г. и Р. Г. са упражнявали
фактическа власт върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато. Не
може да се направи извод, че владението е прекъснато или осуетено от
ищците, тъй като се установи, че Е. Б. Д. и П. Х. Г. е съмнително да са ходили
до имота през 2011 г. предвид неверните показания на св. А., а по отношение
на ищците Я. С. и Н. Ф. липсват данни изобщо да са имали интерес към
имота. Евентуалното посещение на ищцата П. заедно със св. Ж. има данни да
се е осъществило едва през 2017 г., което се явява две години след процесния
период, освен това свидетелката твърди, че ищцата не е пожелала да влезе
16
вътре, поради което евентуалното посещение не може да се приеме за
осуетяване на владението на ответниците.
С оглед на това, според настоящия съдебен състав следва да се приеме,
че повече от 10 години ответниците И. и Р. Г. са упражнявали фактическата
власт върху процесния имот явно, необезпокоявано, непрекъснато и с
намерението да придобият собствеността, т.е. да го владеят за себе си, и са
придобили правото на собственост по реда на чл. 79 ЗС, което е удостоверено
със съставянето на нотариален акт по обстоятелствена проверка през 2015 г.
Като се имат предвид постановките в т. 2 на тълкувателно решение № 4 от
17.12.2012 г. по тълк.дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, че позоваването не е
елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС, а
процесуално средство за защита на материалноправните последици на
давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок, то следва че
ответниците още през 2010 г. са придобили правото на собственост върху
имота. В този ред на мисли, ирелевентно е да се обсъжда факта, че през 2012
г. бракът между същите е прекратен по взаимно съгласие с оглед
упражняването на фактическа власт върху имота. Дори да се приеме, че
прекратяването на брака помежду им е настъпил в процесния период, то това
обстоятелство няма отношение към упражняването на владение на имота, а
има значение единствено в личните отношения на ответниците. Ето защо като
е приел, че не е възможно след 2012 г. ответниците да са упражнявали заедно
фактическата власт, поради единствения мотив, че са разведени,
първоинстанционният съд е достигнал до неправилни правни изводи.
На последно място, въззивната инстанция смята, че първостепенният
съд не е извършил задълбочен анализ и съпоставка между двете групи
свидетелски показания нито поотделно, нито съвкупно с целия
доказателствен материал по делото и така е стигнал до неправилни изводи.
Като е направил погрешни правни изводи, първостепенният съд е постановил
неправилно решение, поради което същото следва да бъде отменено, а
предявените искове отхвърлени като неоснователни.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски се
следват на въззивниците. Съобразно представения списък на разноските по
чл. 80 от ГПК пред въззивната инстанция такива се претендират в размер на
2750 лева за И. Г. и 2750 лева за Р. Г., представляващи разноски за адвокатско
17
възнаграждение, както и 991,48 лева за заплатена държавна такса по
въззивната жалба. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК разноски са
претендирани и се следват за първата инстанция също, като съобразно
представения списък на разноските такива се претендират в размер на 2750
лева за И. Г. и 2750 лева за Р. Г. за адвокатски хонорари. Процесуалният
представител на въззиваемата страна е направил своевременно възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от
ответнциците пред двете съдебни инстанции, като иска същото да бъде
редуцирано до минималното такова по Наредба № 1/2004 г. Съгласно чл. 7,
ал. 2, т. 4 от НМРАВ минималното адвокатско възнаграждение за всеки един
от двамата ответници (въззивници), тъй като същите имат самостоятелни
права върху предмета на делото, възлиза на сумата от 2900,43 лева, като в
случая адвокатското възнаграждение е претендирано в по-нисък размер,
поради което възражението за прекомерност се явява изцяло неоснователно.
На въззивниците следва да се присъдят всички реализирани разноски в пълен
размер. Относно отговорността за разноски в тежест на въззиваемите на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК същата следва да бъде разпределена за всеки
един от въззивниците съобразно данните от делото за притежаваните от
въззиваемите квоти от собствеността на процесния недвижим имот, а именно:
¼ ид.ч. за Я. С., или сумата от 811,44 лева за всеки един от въззивниците; ¼
ид.ч. за Н. Ф., или сумата от 811,44 лева, за всеки един от въззивниците; 1/6
ид.ч. за Е. Г., или сумата от 540,96 лева за всеки един от въззивниците и 2/6
ид.ч. за П. Г., или сумата от 1081,90 лева за всеки един от въззивниците.
Относно отговорността за разноски в тежест на ищците на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК същата следва да бъде разпределена за всеки един от
ответниците съобразно данните от делото за притежаваните от ищците квоти
от собствеността на процесния недвижим имот, а именно: ¼ ид.ч. за Я. С., или
сумата от 687,50 лева за всеки един от ответниците; ¼ ид.ч. за Н. Ф., или
сумата от 687,50 лева за всеки един от ответниците; 1/6 ид.ч. за Е. Г., или
сумата от 458,33 лева за всеки един от ответниците и 2/6 ид.ч. за П. Г. , или
сумата от 916,67 лева за всеки един от ответниците.
Воден от горното СОФИЙСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГО, Х-ти състав
РЕШИ:
18
ОТМЕНЯ съдебно решение № 260263 от 13.01.2021 г. по гр. д. №
2807/2020 г. по описа на СГС, с което съдът е признал за установено по
отношение на ищците Я. С., родена на ********** г., идентификационен
номер: 616020/6910, с адрес: гр. ***, Чешка република, ул. “***” № № ***, Н.
Ф., родена на ********** г., идентификационен номер: 595403/6495, с адрес:
гр. ***, Чешка република, ул. „***“ № ***, Е. Б. Д., родена на ********** г.,
гражданин на Федерална Република Германия, с адрес: Република Австрия,
1150 ***, *** щрасе ***; П. Х. Г., родена на ********** г., адрес: Република
Австрия, 1150 ***, *** щрасе ***, че ответниците И. Г. Г., ЕГН: ********** и
Р. Я. Г., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. № ***, вх.
***, ет. ***, ап. ***, не са собственици на следния недвижим имот: дворно
място, поземлен имот с идентификатор 68134.1891.455, находящ се в ***,
район „Витоша”, ***, над Княжевски манастир, вилна зона „***“, ул. „***“ №
*** целият с площ 2 732 кв.м., съставляващ по предходен план урегулирани
поземлени имоти X, XII, имот планоснимачен номер 455, в квартал №14, по
плана на град ***, район „Витоша”, при съседи с посочени идентификатори:
68134.1891.1087, 31.449, 68134.1891.448, 68134.1891.456, 68134.1891.1016,
68134.1891.1021, 68134.1891.1161, при съседи по свидетелски показания:
имот, собственост преди на Г. С., Б. Т., улица, заедно с построената в
дворното място жилищна сграда, с идентификатор 68134.1891.455.1, на един
етаж, със застроена площ, съгласно скица 41 кв.м. и с което е отменил на
основание чл.537 ал.2 от ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим
имот, придобит на основание давностно владение № 15, т.ІІ, рег.№ 3818, дело
№ 76/09.03.2015г. на Нотариус И. Д., вписан в Службата по вписванията
вх.рег. №11710 от 9.03.2015 г., акт № 81, т.ХХV, д.№ 8180/2015г., поправен с
нотариален акт за поправка на нотариален акт за собственост върху недвижим
имот, придобит на основание давностно владение № 85 т.ІІ, рег.№ 4782 дело
№ 264 от 2015г. на Нотариус И. Д., вписан в Службата по вписванията вх.рег.
№ 14170 от 18.03.2015г. акт №23, том ХХХІ, дело 9956/15 г., с който И. Г. Г.,
ЕГН: ********** и Р. Я. Г., ЕГН: ********** са признати за собственици на
описания имот, включително в частта за разноските, като вместо това,
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК
за признаване за установено по отношение на ищците Я. С., родена на
19
********** г., идентификационен номер: 616020/6910, с адрес: гр. ***, Чешка
република, ул. “***” № № ***, Н. Ф., родена на ********** г.,
идентификационен номер: 595403/6495, с адрес: гр. ***, Чешка република, ул.
„***“ № ***, Е. Б. Д., родена на ********** г., гражданин на Федерална
Република Германия, с адрес: Република Австрия, 1150 ***, *** щрасе ***; П.
Х. Г., родена на ********** г., адрес: Република Австрия, 1150 ***, *** щрасе
***, че ответниците И. Г. Г., ЕГН: ********** и Р. Я. Г., ЕГН: **********,
двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. № ***, вх. ***, ет. ***, ап. ***, не са
собственици на следния недвижим имот: дворно място, поземлен имот с
идентификатор 68134.1891.455, находящ се в ***, район „Витоша”, ***, над
Княжевски манастир, вилна зона „***“, ул. „***“ № *** целият с площ 2 732
кв.м., съставляващ по предходен план урегулирани поземлени имоти X, XII,
имот планоснимачен номер 455, в квартал №14, по плана на град ***, район
„Витоша”, при съседи с посочени идентификатори: 68134.1891.1087, 31.449,
68134.1891.448, 68134.1891.456, 68134.1891.1016, 68134.1891.1021,
68134.1891.1161, при съседи по свидетелски показания: имот, собственост
преди на Г. С., Б. Т., улица, заедно с построената в дворното място жилищна
сграда, с идентификатор 68134.1891.455.1, на един етаж, със застроена площ,
съгласно скица 41 кв.м. като неоснователен.
ОСЪЖДА Я. С., родена на ********** г., идентификационен номер:
616020/6910, с адрес: гр. ***, Чешка република, ул. “***” № № *** да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК на И. Г. Г., ЕГН: ********** и Р. Я.
Г., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. № ***, вх. ***,
ет. ***, ап. ***, сумата от по 811,44 лева (осемстотин и единадесет лева и 44
ст.) – разноски пред въззивната инстанция, както и сумата от по 687,50 лева
(шестстотин осемдесет и седем лева и 50 ст.) – разноски пред първата
инстанция.
ОСЪЖДА Н. Ф., родена на ********** г., идентификационен номер:
595403/6495, с адрес: гр. ***, Чешка република, ул. „***“ № ***, да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК на И. Г. Г., ЕГН: ********** и Р. Я.
Г., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. № ***, вх. ***,
ет. ***, ап. ***, сумата от по 811,44 лева (осемстотин и единадесет лева и 44
ст.) – разноски пред въззивната инстанция, както и сумата от по 687,50 лева
(шестстотин осемдесет и седем лева и 50 ст.) – разноски пред първата
инстанция.
20
ОСЪЖДА Е. Б. Д., родена на ********** г., гражданин на Федерална
Република Германия, с адрес: Република Австрия, 1150 ***, *** щрасе ***, да
заплати на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК на И. Г. Г., ЕГН: **********
и Р. Я. Г., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. № ***,
вх. ***, ет. ***, ап. ***, сумата от по 540,96 лева (петстотин и четиридесет
лева и 96 ст.) – разноски пред въззивната инстанция, както и сумата от по
458,33 лева (четиристотин петдесет и осем лева и 33 ст.) – разноски пред
първата инстанция.
ОСЪЖДА П. Х. Г., родена на ********** г., адрес: Република Австрия,
1150 ***, *** щрасе ***, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК
на И. Г. Г., ЕГН: ********** и Р. Я. Г., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр.
***, ж.к. „***“, бл. № ***, вх. ***, ет. ***, ап. ***, сумата от по 1081,90 лева
(хиляда осемдесет и един лева и 90 ст.) – разноски пред въззивната
инстанция, както и сумата от по 916,67 лева (деветстотин и шестнадесет лева
и 67 ст.) – разноски пред първата инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС при условията на
чл.280 ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21