РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 14.05.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-В
въззивен състав, в публичното
заседание на първи март през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ ИВАНОВА
ГЕОРГИ СТОЕВ
при секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги
Стоев в.гр.д. № 11460 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК
С
Решение № 134289/06.06.2019 г., постановено по гр. д. № 7197/19 г. по
описа на Софийски районен съд, II ГО, 156 с-в, е уважен предявения от „Д.З.“ ЕАД,
ЕИК ******** осъдителен иск с правна квалификация чл. 411 КЗ. Ответникът З. „Б.И.“
АД, ЕИК********, е осъден да заплати на ищеца сумата от 4 196,89 лева,
представляваща невъзстановена от ответното дружество сума, част от изплатено от
ищеца застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди, за които е
образувана щета № 44010311805617, настъпили вследствие на ПТП, реализирано на
13.07.2018 г. в гр. Варна, ведно със
законната лихва от 05.02.2019 г. до окончателното погасяване на дълга. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на
основание чл. 78 ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на ответника, с която обжалва решението изцяло. Въззивникът
навежда опалквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на
процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантни
факти и оценка на събрания доказателствен материал,
както и поради противоречие на материалния закон. Счита, че съдът неправилно е
отхвърлил като неоснователно възражението за съпричиняване,
което довело до уважаването в цялост на исковата претенция. Претендират се
разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 от ГПК е
постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца
в първоинстанционното производство, в който се излагат
съображения за правилност на съдебното решение, поради което моли то да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен
от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд, водещи до
неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно
решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на
ВКС в рамките на въззивната проверка съдът
служебно изследва въпросите; 1) дали
е приложена правилно императивна материалноправна
норма, 2) както и за интереса на определени
страни по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а
за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо.
По основателността на иска.
Решението
е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка
с доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
Предмет на въззивното
производство е твърдяното от ищеца, застраховател по
имуществена
застраховка, притезание с правна квалификация чл. 411 КЗ за сумата от 4196,89 лева, представляваща част от
изплатеното застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди по щета
№ **********, която сума не е възстановена от ответника, застраховател по „Гражданска
отговорност“. Разпоредбата
на чл.410 във вр. с чл.411 от КЗ урежда право на застрахователя, изплатил
застрахователно обезщетение по имуществена застраховка, да встъпи в правата на
застрахования срещу застрахователя на деликвента по
застраховка "Гражданска отговорност", до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направените за неговото определяне. Правопораждащият фактически състав на твърдяното материално
право включва следните елементи: 1)
наличие на виновно и противоправно действие и/или
бездействие на застрахования по „Гражданска отговорност“, което е в пряка
причинно- следствена връзка с претърпените от увредено лице имуществени вреди; 2) наличие на застрахователно
правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност“
между делинквента и застрахователя–ответник; 3) действително застрахователно
правоотношение между увредения и ищеца, 4)
по силата на което застрахователят по имущественото застраховане е изплатил
обезщетение за настъпилото увреждане на застрахованата вещ.
На основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК са обявени за безспорни в доклада по делото: 1) че на
13.07.2018 г. в гр. Варна, водачът С. Ш. управлявал лек автомобил
"Форд", рег. ********като на пресечката на ул. „Петко Маринов“ и ул.
„Инокентий Софийски“, настъпило ПТП с лек автомобил "Дачия
Докер", рег. ********, който бил управляван от Б.Ж.и бил собственост на
„Хидравалон-1“; 2) че за лек автомобил "Д. Докер“ била сключена
застраховка "Каско", която била обективирана в застрахователна полица № 440117031055466, с
период на застрахователно покритие от 06.10.2017 г. до 05.10.2018 г.; 3) че във
връзка с ПТП-то била образувана застрахователна преписка № 44010311805617, във
връзка с която били извършени ликвидационни разходи в размер на 15, 00 лева,
като бил извършен ремонт на увредения автомобил, а на сервиза извършил ремонта
на 16.10.2018 г. била изплатена сумата от 4181, 89 лева; 4) че към момента на
настъпване на ПТП-то, гражданската отговорност на водачът С. Ш. управлявал лек
автомобил "Форд", е била покрит застрахователен риск от ответника по
застрахователна полица за застраховка "Гражданска отговорност" №
BG/02118001895861; 5) че ищецът е поканил ответника да заплати претендираните суми, но последният отказал.
Съгласно
въведените във въззивната жалба оплаквания спорен
между страните е единствено въпроса свързан с механизма на деянието и наличието
на съпричиняване от водача, застрахован при ищеца.
След
съвкупен и задълбочен анализ на приобщения по делото доказателствен
материал, включително и от събраните от въззивния съд
свидетелски показания, се установява механизма на процесното
ПТП. Водачът на автомобил „Форд“ завивайки надясно е навлязъл по друг път, като
е отнел предимството на вече движещия се по улицата л.к. "Дачия Докер", с което е поставил началото на
причинно-следствения процес довел до настъпването на процесните
имуществени вреди.
Деянието
на застрахования при ответника водач е противоправно,
доколкото с него се нарушава забрана на чл. 25, ал. 1 ЗДвП, според която водач
на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като
например да заобиколи пътно превозно средство, да
излезе от реда на паркираните превозни средства или да влезе между тях, да се
отклони надясно или наляво по платното за движение, в частност за да премине в
друга пътна лента, да завие надясно или
наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне
маневрата, трябва да се убеди, че няма
да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него,
преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява
с тяхното положение, посока и скорост на движение. Следователно неполагайки в
достатъчна степен дължимата грижа водачът на л.к. „Форд“ е станал причина за
настъпването на вредите, т.е. действал е виновно, като формата на вината е небрежност.
Възражението
за съпричиняване от страна на увреденото лице е
неоснователно. Тежестта на доказване
е върху страната, която е направила възражението, т.е. същата следва да
установи в условията на пълно и главно доказване фактите, от които черпи
благоприятни правни последици. При разглеждане на възражението за съпричиняване от страна на увреденото лице, трябва да се
вземат предвид задължителните постановки на т. 7 от Тълкувателно решение № 1 от
23.12.2015 г. на ОСТК на ВКС по т. д. № 1 / 2014 г., според което „съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка
причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен
резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или
бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно
и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква
степен. По делото липсват преки или косвени доказателства, установяващи пълно и
главно твърденията на ответника, напротив от анализа на събрания доказателствен материал може да се направи категоричен
извод, че с поведението си водача, застрахован при ищеца, не е допринесъл за
настъпването на процесните вреди.
Съгласно заключението по приетата
САТЕ, която съдът кредитира като обективна и правилна, тъй като съответства на
събрания по делото доказателствен материал,
действителната стойност на нанесените щети към датата на ПТП е в размер на
4196,88 лева. Съгласно чл. 51 ЗЗД на репариране подлежат всички имуществени и
неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Нормата на чл. 386, ал. 2 КЗ
определя обема на дължимото застрахователно обезщетение, което следва да
покрива действително претърпените вреди към момента на настъпването им.
Следователно при определянето на размера на претенцията се изхожда от средната
пазарна стойност на увреденото имущество към момента на настъпване на
застрахователното събитие- в този смисъл решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС
по т. д. № 667/2008 г., I т. о., ТК; решение № 59 от 6.07.2017 г. на ВКС по т.
д. № 2367/2015 г., I т. о., ТК; решение № 235 от 27.12.2013 г. на ВКС по т. д.
№ 1586/2013 г., II т. о., ТК. При предявена по съдебен ред претенция за
заплащане на застрахователно обезщетение, съдът следва да определи същото по
действителната стойност на вредата към момента на осъществяване на
застрахователното събитие, т. е. по пазарната цена на същата, като ползва заключение
на вещо лице, без да е обвързан от минималните размери по методиката към
Наредба № 24/2006 г. на КФН (в т. см. И константната съдебна практика, обективирана в решение № 79/02.07.2009 г. по т. д. №
156/2009 г. на ВКС, І ТО, решение № 52/08.07.2010 г. до т. д. № 652/2009 г. на
ВКС, І ТО, решение № 115/09.07.2009 г. по т. д. № 627/2008 г. на ВКС, ІІ ТО;
решение №209/30.01.2012 г. по т. д. № 1069/2010 г. на ВКС, II ТО.
На
основание чл. 271, ал. 1, пр. I ГПК първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По отговорността за
разноски:
При този изход на делото
отговорността за разноски е на въззивника. Право на
разноски има въззиваемата страна, която е представила
доказателства за сторени такива в размер на 730 лева.
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
134289/06.06.2019 г., постановено по гр. д. № 7197/19
г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 156 с-в;
ОСЪЖДА „З. „Б.И.“
АД, ЕИК********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК да заплати на „Д.З.“ ЕАД,
ЕИК ******** сумата от 730 лева, представляваща сторените пред настоящата
инстанция съдебни разноски.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.