Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 27.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - В въззивен състав, в публично съдебно
заседание
на единадесети ноември през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Юлиана
Шулева, като разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова в. гр. д. № 14847
по
описа на съда за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 163263/11.07.2019
г. по гр. д. № 22612/2017 г. на Софийски районен съд /СРС/, I
ГО, 36 състав, допълнено по реда на чл. 248 ГПК с определение №
236666/08.10.2019 г. и изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение №
143681/08.07.2020 г., е признато за установено по предявените от „Т.Р.“ ЕАД,
ЕИК *********, срещу П.А.Г., ЕГН **********,
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът
дължи на дружеството следните суми: 50,83 лв. – главница, представляваща
незаплатена цена на доставена топлинна услуга за битови нужди през периода
20.02.2016 г. – 22.03.2016 г. за топлоснабден имот, намиращ се в гр. Русе, ул.
„**********с аб. № 02000900090, ведно със законната лихва от 23.11.2016 г. до
окончателното ѝ изплащане, и 2,79 лв. – мораторна лихва върху главницата
за периода 15.05.2016 г. – 22.11.2016 г., за които суми е издадена заповед №
3890/25.11.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 6615/2016 г. на РС – Русе, като е отхвърлен предявеният иск за главница за
разликата от 1,50 лв. до пълния предявен размер от 52,33 лв. Осъден е П.А.Г. да
заплати на „Т.Р.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 713,97 лв. –
разноски в заповедното и в исковото производство. Осъдено е „Т.Р.“ ЕАД да
заплати на П.А.Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 27,19 лв. – разноски в
заповедното и в исковото производство.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ответника П.А.Г., чрез адвокат В.Ф., срещу
първоинстанционното решение в частите, с които са уважени предявените искове, с
оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Сочи се, че не са
разгледани всички доводи на въззивника, както и приетите доказателства са
разгледани едностранчиво, поради което са направени грешни фактически изводи.
Поддържа се, че съдът е нарушил правото на защита на страната, като в доклада
по чл. 146 ГПК, приет за окончателен, искът за главница за топлинна енергия е
докладван като такъв по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 200 ЗЗД, а с решението си съдът е изменил правната квалификация на иска
като такъв по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, което е съществено процесуално
нарушение. Твърди се, че въззивникът не е титуляр на правото на собственост или
на вещно право на ползване на процесния имот – представеният от ищеца
констативен нотариален акт № 16, нот. дело № 96/2000 г. не се ползва с
материална доказателствена сила относно констатацията на нотариуса за
принадлежността на правото на собственост в патримониума на ответника съгласно
ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Освен това, с
отговора на исковата молба са представени доказателства, от които е видно, че
ответникът, заедно с майка си са прехвърлили правото си на собственост върху
празно дворно място, без да са си запазили правото на строеж върху сградата или
отделни обекти в нея, поради което процесният имот не е придобит от ответника
по силата на приращението. Признанията и защитните тези в хода на други
производства не доказват правото на собственост, при липсата на специален
писмен документ. Приетото съдебно решение по чл. 135 ЗЗД не е по иск за
собственост, а с последващо решение е отхвърлен искът на Г. по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Поради това, съдът неправилно е приел, че ответникът има качеството клиент
на топлинна енергия за битови нужди за процесния период. В периода след
15.03.2000 г. собственик на имота е била И.С.Ж., като ищецът незаконосъобразно
е открил и водил партида на името на ответника, като не е представил заявление
за откриване на партида или промяна на партида, изходящи от ответника в
изпълнение от чл. 72 от Общите условия. Неправилно съдът не е коментирал всички
представени доказателства и не е обсъдил възраженията и оспорванията на
ответника – на протокол от общо събрание на собствениците на жилища и обекти в
жилищната сграда, намираща се в гр. Русе, ул. „********. „Сълза“ от 10.10.2014
г., в частта, в която е вписан като собственик на ап. 9 във вх. А, на протокол
от 26.08.2002 г. на Общото събрание на етажните собственици и наематели в бл.
„Сълза“, вх. А и Б, предвид липсата на подпис на протоколчик в протокола, на
„служебна бележка“ от 30.10.2000 г., издадена от община Русе, отговор на искова
молба по гр. д. № 4570/2008 г., който не е ясно дали е изготвен от ответника.
От Извадка от кадастралния регистър на недвижимите имоти от 12.03.2018 г. е
видно, че като собственик на имота е вписано „Б.“ ЕООД. При неоснователност на
главния иск, не се дължи и лихва за забава. Предвид изложеното се моли за
отмяна на решението в обжалваната част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е
постъпил отговор от „Т.Р.“ ЕАД.
Първоинстанционното решение в частите, с
които е отхвърлен предявеният иск за главница за топлинна енергия за разликата
от 1,50 лв. до пълния предявен размер от 52,33 лв. и „Т.Р.“ ЕАД е осъдено да
заплати на П.А.Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 27,19 лв. – разноски в
заповедното и в исковото производство, не е обжалвано от ищеца, поради което е
влязло в законна сила.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите във
въззивната жалба и събраните по делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни изводи:
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество,
същата е основателна.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г.
по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
Настоящият съдебен
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната част. Не е допуснато нарушение на императивни материални норми.
Разгледано по
същество, решението обаче е неправилно в
обжалваната част поради следните съображения:
Предявени са
за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 415, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД –
за признаване за установено, че ответникът П.А.Г. дължи на „Т.Р.“ ЕАД заплащане
на сумата от 52,33 лв. – главница за доставена и незаплатена топлинна енергия
по 1 брой фактура в имот в гр. Русе, ул. „**********аб. № 02000900090 за
периода от 20.02.2016 г. – 22.03.2016 г. и лихва за забава в размер на 2,79 лв.
от падежа на фактурата до 22.11.2016 г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане, за
които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
6615/2016 г. по описа на РС - Русе.
На първо място, оплакванията
на въззивника за допуснати процесуални нарушения относно дадената от районния
съд правна квалификация на исковете, са неоснователни – с решението си
първоинстанционният съд единствено е конкретизирал исковата претенция като
такава по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ,
вместо посочената с доклада по чл. 146 ГПК – чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 200 ЗЗД, което обаче не сочи на нова правна
квалификация на исковете и не засяга правото на защита на страните в процеса – при
двете квалификации подлежат на доказване едни и същи факти, за което СРС
законосъобразно е разпределил доказателствената тежест по реда на чл. 154, ал.
1 ГПК. Основанието
на един иск не е правната му квалификация, а фактите, на които
се основава и които в случая са били прецени и обсъдени от първоинстанционния
съд.
Поради това обжалваното решение не е недопустимо или неправилно на това
основание, в какъвто смисъл са доводите на въззивника.
По останалите
оплаквания за неправилност на обжалваното решение въззивният съд приема
следното:
За да се уважи главният
иск по делото следва да се установи, че за процесния период между страните е
съществувало валидно правоотношение, по силата на което ищецът се е задължил да
доставя на ответника топлинна енергия срещу задължение на
последния
да заплаща стойността й, както и че ищецът е изпълнил своите задължения и е
доставил конкретно количество топлоенергия, начислил е суми за същото съобразно
с действащите към съответния момент разпоредби на ЗЕ, вр. Наредба № 16-334/06.04.2007
г. за топлоснабдяването /обн. ДВ, бр. 34 от 24.04.2007 г., отм./, поради което за
ответника
е възникнало задължение за заплащане стойността на доставената топлинна енергия. По отношение на
акцесорния иск ищецът следва да установи, че главното парично задължение е
възникнало, че е настъпила неговата изискуемост, както и че размерът на
законната лихва възлиза именно на спорната сума. Ответникът следва да докаже своите правоизключващи
или правопогасяващи възражения.
Спорен по делото
на първо място е въпросът дали ответникът е пасивно материално легитимиран да
отговоря по предявените искове.
Съгласно чл. 153 ЗЕ в
редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители
на топлинна енергия“. Понятието „потребител
на топлинна енергия за битови нужди“ е определено в § 1, т.
42 ДР ЗЕ /отм./, действал до
17.07.2012 г.: физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната
на § 1, т. 42 ДР на
ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г. се
въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна
енергия“. Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
Посочените
от законодателя в разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ
клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, са собствениците
и титулярите на ограниченото вещно право на
ползване върху имота. Клиенти на топлинна енергия
за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, съответно - на носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна
енергия за битови нужди за този имот при
публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза
третото ползващо имота лице придобива
качеството „клиент“ на топлинна енергия
за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК
доказателствени средства, но не се презумира с установяване на факта на ползване
на топлоснабдения имот /в този смисъл ТР № 2 от
17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на
ОСГК на ВКС/. В мотивите
на тълкувателното решение е посочено, че предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са
подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са
адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи условия на
топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на топлинна енергия
те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие с
предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл. 153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат
цената на доставената топлинна енергия. Собственикът, респективно
бившите съпрузи като съсобственици, или титуляр на вещно право на ползване в
имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята за
потребител
и на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
При спор кой
е собственикът на процесния имот, т. е. кой е страна по твърдяното облигационно
правоотношение, респективно кой е купувач по договора за
продажба на топлинна енергия, ищецът е длъжен чрез пълно и главно
доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК да
установи този правнорелевантен факт, като не може да се позовава на индиции -
напр. на подписани от ответника списъци, молби и прочие изявления преди или по
време на процесния период. В случая при съвкупен анализ на
събраните по делото доказателства, въззивният съд приема, че не са
ангажирани годни писмени доказателства, установяващи твърдението, че ответникът
се явява потребител на топлинна енергия и респективно страна по
договорното правоотношение за доставка на топлинна енергия по
отношение на процесния топлоснабден имот през исковия период от време. Приет
е Нотариален
акт за собственост на недвижим имот № 16, том I, рег. № 1746, дело № 95/2000
г., видно от който на 19.05.2000 г. П.А.Г. е признат за собственик на няколко
имота, намиращи се в жилищна сграда на ул. „*********по
плана на гр. Русе – кафе – бар, магазин за промишлени стоки, магазин за
хранителни стоки, кафе – бар, офис, гараж № 1 и апартамент № 9 – мезонет
/процесния имот/. В конкретната хипотеза ответникът релевира възражение, че
не е собственик на имота, предмет на предявения
иск, респективно представеният от ищеца констативен
нотариален акт № 16, том І, рег. № 1746, дело № 95/2000 г. на нотариус К.П., с
район на действие РС - Русе, не се ползва с материална доказателствена сила
по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за
принадлежността на правото на собственост в патримониума на ответника, съгласно
ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на
ВКС. Ответникът няма правен интерес да оспорва констативния
нотариален акт, издаден в негова полза, но по делото са събрани други писмени
доказателства, които опровергават посоченото в КНА от 2000 г. относно принадлежността
на правото на собственост. Въззивникът е провел насрещно
доказване с писмени документи, от които се установява, че не е носител нито на
правото на собственост, нито на вещно право на ползване върху процесния
недвижим имот. Видно от Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 94,
том VI, дело № 1737/1995 г., на 03.04.1995 г. М.П.Г.и П.А.Г.
са продали на „Б. - ЕООД“ ЕООД съсобствения си недвижим имот – незастроено
дворно място, представляващо урегулиран парцел V-3487 в квартал № 330 „а“
по плана на гр. Русе, по улица „********, цялото с площ от 756,50 кв. м. срещу
задължението на купувача да построи в дворното място жилищна сграда по одобрен
архитектурен проект и строителни документи и след завършването ѝ да
обезщети продавачите като им прехвърли собствеността върху построените и
предназначените за продавачите обекти в сградата, сред които в полза на П.Г. –
процесният апартамент № 9 във вх. А на сградата. С Нотариален акт за
собственост на недвижим имот № 48, том I, рег. № 1542, дело № 165/2000 г., на
24.02.2000 г. „Б.“ ЕООД е признат за собственик въз основа на извършен строеж
на жилищна сграда, в незавършен вид, в горепосоченото дворно място, на кафе –
бар, магазин за хранителни стоки, магазин за промишлени стоки, кафе – бар,
офис, гараж № 1 и апартамент № 9, като с Нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 138, том I, рег. № 1680, дело № 126/2000 г., на 15.03.2000 г. имотите са
продадени от дружеството на И.С.Ж., т. е. преди съставянето
на констативния нотариален акт на ответника. Няма
данни впоследствие имотът да е бил прехвърлен от И.Ж.на ответника. Напротив, сс влязло
в сила на 21.11.2006 г. решение № 127/14.11.2005
г. по гр. д. № 1204/2004 г. по описа на ОС – Русе, по иск на П.А.Г. срещу „Б.“
ЕООД и И.С.Ж. с правно основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД е
обявена за относително недействителна по отношение на Г. покупко – продажбата,
обективирана в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 138, том I, рег. №
1680, дело № 126/2000 г. Искът по чл. 135 ЗЗД обаче е
обигационен, няма вещно – прехвърлително действие, поради
което имотите са останали в собственост на И.Ж.спрямо третите лица, като
последицата от уважаването на иска е, че ищецът може да насочи изпълнението за
удовлетворяване на вземането си към прехвърленото имущество, макар че то е
преминало в патримониума на преобретателя /така ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк.
д. № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС/. С влязло в сила на 28.06.2007 г. решение №
56/06.06.2007 г. по гр. д. № 1049/2004 г. по описа на ОС – Русе, е отхвърлен
предявеният от П.А.Г. против „Б.“ ЕООД иск с правно
основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване като окончателен на предварителния
договор от 18.07.1994 г., допълнен с нотариален акт №
94/03.03.1995 г. за прехвърляне на правото на собственост върху недвижими
имоти, предназначени за имотно обезщетяване. След като
през 1995 г. ответникът П.А.Г., заедно с другия съсобственик, са прехвърлили
изцяло правото си на собственост върху празно дворно място, без да си запазват
правото на строеж върху сградата или върху отделни обекти в нея, то не са могли
след това, по силата на приращението, да придобият собствеността върху
построеното или върху отделни самостоятелни обекти в новопостроената сграда
/така и решение № 5192/30.07.2018 г. по гр. д. № 16214/2017 г. на СГС, II –
Г въззивен състав и решение от 28.11.2019 г. по гр. д. № 29/2019 г. на СГС, III –
В въззивен състав/. Т. е. към 2006 г. имотите са били собствени на трето за
делото лице, няма данни собствеността да е прехвърлена впоследствие на
ответника П.Г., както и че той е бил собственик или носител на вещно
право на ползване на имота през процесния период, поради което
въззивният съд приема за основателни оплакванията на въззивника, че не е
пасивно материалноправно легитимиран да отговаря по предявените искове. Следва да се посочи, че останалите приети по делото
писмени доказателства не водят до друг извод - протоколът за проведено
общо събрание на собствениците на жилища и обекти в жилищна сграда, намираща се
в гр. Русе, ул. „********. „Сълза“, вх. А и Б не удостоверява по никакъв начин
правото на собственост на ищеца или упражняване на ограничено вещно право по
отношение на процесния имот; към Договора №
56/12.11.2000 г. за доставка на топлоенергия за обект бл. „Сълза“, ул. „********е приложен списък
на абонатите – собственици на жилища в бл. „Сълза“, вх. А, в който е вписан П.Г.
като собственик на апартамент № 9, с
отбелязване, че няма живущи в апартамента и положен подпис, който обаче е
оспорен от ответника, а в списъка изрично е посочено, че подписът е положен от К.П.;
към протокола от 26.08.2002 г. на общо събрание на етажните
собственици и наематели в жилищен блок на ул. „********. „Сълза“ вх. А и Б за
взимане на решение за сключване на договор за извършване на услугата топлинно
счетоводство с „Д. - Л“ ООД, също е приложен списък на
етажните собственици, в който обаче не е положен
подпис за ответника. Какви признания и защитни доводи е навеждал П.А.Г. в други
съдебни производства, е ирелевантно, доколкото правото на собственост върху
недвижим имот се доказва със специален документ, предвиден в закона -
нотариален акт, договор по специалните закони, делбени протоколи, но не и със
съдебни или извънсъдебни признания на факти. По въпроса за преценката на
признанието на неизгоден за страната факт и въпроса дали е възможно съдът да
основе решението си само на признанието и да игнорира останалите доказателства
съдът споделя практиката, обективирана в решение № 70/29.05.2013 г. по гр. д. №
579/2012 г. на ВКС, ІІ г. о., както и в решение № 262/02.11.2017 г. по гр. д. №
676/2017 г. на ВКС, ІV г. о., съгласно които признанието на неизгоден за
страната факт е доказателствено средство, което не освобождава противната
страна от тежестта на доказване, освен ако този факт е обявен за ненуждаещ се
от доказване, какъвто не е случаят. Признанието се преценява от съда с оглед
всички обстоятелства по делото и съдът може да приеме, че съответният факт се е
осъществил, само ако това признание е установено чрез пълно доказване, каквото
в случая не е проведено от ищеца. Не е ангажирано по делото и съдебно решение,
с което правото на собственост на ответника върху процесния обект да е съдебно
признато, поради което е без значение обстоятелството дали ответникът твърди,
че владее имота повече от изискуемия в закона срок за придобиването му по
давност. Правото на собственост не може да бъде доказвано и само
чрез
Извадки от кадастралния регистър за недвижими имоти за гр. Русе.
Проведеното
производство по предявен иск с правно основание чл. 108 ЗС от И.Ж.срещу П.Г. не
установява правото на собственост на ответника, дори и при отхвърляне на иска,
а освен това няма данни решение № 28/18.02.2004
г. по гр. д. № 976/2003 г. по описа на ОС - Русе, с което е отменено
първоинстанционното решение и е отхвърлен искът на И.С.Ж. против П.А.Г. за
ревандикация на имотите по нот. акт № 138, том I, дело № 126/15.03.2000 г., да
е влязло в сила, а мотивите на посоченото решение не обвързват настоящия
съдебен състав. Аналогично и постановените съдебни решения по други
дела, водени между страните за различни имоти и периоди, също нямат
обвързващо действие относно собствеността върху процесния имот с аб. №
02000900090 към релевантния за настоящото дело период – 20.02.2016 г. –
22.03.2016 г.
С оглед на горното, съдът
приема, че за исковия период от време - 20.02.2016 г. до 22.03.2016 г. ищецът
не е доказал ответникът да е бил собственик на
недвижим имот с аб. № 02000900090. Без значение за възникването на процесното
облигационно отношение е и обстоятелството на чие
име е съставена партидата при ищцовото дружество, доколкото тази партида
притежава само вътрешно служебно значение за ищеца и не
доказва пасивната легитимация на ответника. При тези аргументи въззивният съд
приема, че не е доказано наличие на валидно договорно отношение между страните
за доставка на топлинна енергия за процесния топлоснабден имот
за исковия период и следователно неоснователен и
недоказан е искът за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия, произтичащ от това облигационно правоотношение,
съответно неоснователна е и акцесорната претенция за заплащане на лихва за
забава в размер на 2,79 лв. за периода 15.05.2016 г. – 22.11.2016 г. /съобразно
исковата претенция и приетото в диспозитива на обжалваното съдебно решение/ в
плащането на главницата.
Предвид изложените
съображения, въззивният съд приема, че предявените
искове са неоснователни и недоказани и като такива подлежат на отхвърляне.
Поради
несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първостепенния съд,
обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде отменено и вместо него да
бъде постановено друго, с което исковете да се отхвърлят.
При този
изход на спора, първоинстанционното решение следва да бъде ревизирано и в
частта за разноските. Същото следва да бъде отменено в частта, с която в полза
на „Т.Р.“ ЕАД са присъдени разноски в размер на 713,97 лв. В полза на
въззивника - ответник следва да се присъди допълнително
сумата от 291,84 лв. – разноски в заповедното
производство и 680,97 лв. – разноски в първоинстанционното
производство, при съобразяване, че начинът на изчисляване на разноските от
първоинстанционния съд не е оспорен от ищеца.
За
въззивното производство разноски се дължат единствено на
въззивника в размер на
общо 650 лв., от които 600 лв. – адвокатско възнаграждение, заплатено в брой на
адвоката – Договор за правна защита и съдействие от 01.08.2019 г. и 50 лв. –
държавна такса.
На основание чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК с оглед размера на предявените искове настоящото решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 163263/11.07.2019
г. по гр. д. № 22612/2017 г. на Софийски районен съд, I
ГО, 36 състав, изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение №
143681/08.07.2020 г., В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която е признато за установено по
предявените от „Т.Р.“ ЕАД, ЕИК *********, срещу П.А.Г., ЕГН **********,
обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че П.А.Г.
дължи на „Т.Р.“ ЕАД следните суми: 50,83 лв. – главница, представляваща
незаплатена цена на доставена топлинна услуга за битови нужди през периода
20.02.2016 г. – 22.03.2016 г. за топлоснабден имот, намиращ се в гр. Русе, ул.
„**********с аб. № 02000900090, ведно със законната лихва от 23.11.2016 г. до
окончателното ѝ изплащане, и 2,79 лв. – мораторна лихва върху главницата
за периода 15.05.2016 г. – 22.11.2016 г., за които суми е издадена заповед №
3890/25.11.2016 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 6615/2016 г. на РС – Русе, както и в частта, с която е осъден П.А.Г. да
заплати на „Т.Р.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 713,97 лв. –
разноски в заповедното и в исковото производство, КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Т.Р.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление *** срещу П.А.Г., ЕГН **********,
с адрес: *** обективно съединени установителни искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че П.А.Г. дължи на „Т.Р.“ ЕАД следните суми:
50,83 лв. – главница, представляваща незаплатена цена на доставена топлинна
услуга за битови нужди през периода 20.02.2016 г. – 22.03.2016 г. за топлоснабден
имот, намиращ се в гр. Русе, ул. „**********с аб. № 02000900090, ведно със
законната лихва от 23.11.2016 г. до окончателното ѝ изплащане, и 2,79 лв.
– мораторна лихва върху главницата за периода 15.05.2016 г. – 22.11.2016 г., за
които суми е издадена заповед № 3890/25.11.2016 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 6615/2016 г. на РС – Русе, като
неоснователни и недоказани.
ОСЪЖДА „Т.Р.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** да заплати на П.А.Г., ЕГН **********, с
адрес: *** на основание чл. 78, ал. 3
ГПК допълнително
сумата
от 291,84 лв. /двеста деветдесет и един
лев и осемдесет и четири стотинки/ - разноски в заповедното
производство – ч. гр. д. № 6615/2016 г. по описа на РС – Русе и допълнително
сумата от 680,97 лв. /шестстотин и осемдесет лева и деветдесет и седем
стотинки/ - разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „Т.Р.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление *** да заплати на П.А.Г., ЕГН **********, с адрес:
*** на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата от
общо 650 лв. /шестстотин и петдесет лева/ - разноски за адвокатско възнаграждение
и държавна такса, направени във въззивното производство.
Решението е влязло в сила в частта, с която
е отхвърлен предявеният иск.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.