Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
09.07.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на осми май две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 11666 по
описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 14407 от 16.09.2016г. по гр.д. № 20674/2013г. Софийски районен
съд, 48 състав признал за установено по предявените искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че Д.И.И., ЕГН **********, дължи на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, сумите,
за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 26.04.2012г. по ч.гр.д. № 8078/2012г. по описа
на СРС, 88 състав, както следва: сумата от 1 332.82 лв., представляваща
цена за доставена топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр.
София, ж.к. „********, ап. 34, аб. № 343315, за периода м. 02.2010г. - м.
04.2011г., ведно със законната лихва от 23.04.2012г. до плащането, и сумата от
203.20 лв., представляваща мораторна лихва за периода 31.03.2010г. -
26.03.2012г., като отхвърлил иска за главницата за разликата до пълния му предявен
размер от 1 593.70 лв. На основание чл. 79, ал. 1 ГПК ответникът е осъден
да заплати на ищеца сумата 738.89 лв., представляваща разноски за исковото производство,
и сумата 134.86 лв. - разноски по ч.гр.д. № 8078/2012г. по описа на СРС, 88
състав. Решението е постановено при участието на „Б.“ ООД, като трето лице
помагач на страната на ищеца.
С решение от 21.09.2017г., постановено по същото дело, е оставена без
уважение молба на ответника от 10.10.2016г. по чл. 248 ГПК за изменение на
решението в частта за разноските, както и молба на ответника от 20.10.2016г. за
допълване по реда на чл. 250 ГПК на решението от 16.09.2016г.
Срещу двете решения са подадени въззивни жалби от ответника Д.И.И..
Основното решение от 16.09.2016г. се обжалва в частите, с които исковете са
уважени, с оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност. Въззивникът
поддържа, че по гр.д. № 6756/2012г. на СРС, 117 състав била издадена и влязла в
сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК между същите страни и за същото
искане, с оглед на което моли въззивния съд на основание чл. 126 ГПК да
прекрати производството по гр.д. № 20674/2013г. на СРС, 48 състав и по гр.д. №
8078/2012г. на СРС, 88 състав. Исковата молба касаела имот, находящ се в гр.
София, бул. „********ап. **, а с атакуваното решение СРС, 48 състав се
произнесъл относно задължения за имот в гр. София, ж.к. „********, ап. 34. Навеждат
се доводи за нередовност на исковата молба предвид установеното от съда, че
преди подаване на заявлението по чл. 410 ГПК били извършени плащания на 284
лв., или цената на иска по чл. 127, ал. 1 ГПК към датата на подаване на
заявлението била с 284 лв. по-малка – не 1 593.20 лв., а 1 309.20 лв.
Съдът приел, че в хода на делото са заплатени още 236 лв. Мораторната лихва не
била намалена съобразно „намалената цена на иска“. Задължението за процесния
период било напълно заплатено със сумата от 1 638 лв. за съдебния период,
съгласно представените по делото писма и справки от ищцовото дружество,
последните необсъдени от районния съд. В заявлението по чл. 410 ГПК бил посочен
имот в гр. София, бул. „********ап. **,
с който ответникът нямал никакви правни отношения, а заявителят погрешка го
посочил като длъжник. Допусната била нередност по чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК и
поради това заявлението следвало да бъде върнато. С определение от 18.03.2014г.
неправилно страната по облигационното отношение била променена, като за
ползвател на топлинна енергия бил посочен Д.И.И., а не ползвателя на процесния
имот. Заповедта по чл. 410 ГПК била
издадена в нарушение на практиката на ВКС в ТР № 3/2013г., т. 1 и следвало да
се върне на ищеца. Районният съд не
обсъдил възраженията на ответника за нередовност на исковата молба съгласно
изискванията на чл. 129, ал. 2, 3 и 4 ГПК, които не били отстранени в хода на
процеса. Съдът не обсъдил данните в СТЕ и неправилно приел, че незаплатената
сума за топлинна енергия, посочена в СТЕ, е 1 582.82 лв. Заключението на
СТЕ касаело лице Д.И.И. с различно ЕГН от това на ответника и поради това
същата била изготвена за друго лице и не следвало да се „използва“ по
настоящото дело. СТЕ не отговаряла на поставените въпроси и не била потвърдена
от топлинния счетоводител, както и определената с това заключение цена на ТЕ не
съответствала на валидните за процесния период цени. Данните по месеци
съществено се различавали от извлечението от сметка на ищеца. Не било обсъдено
от съда и че сумите по месеци в СТЕ съществено се различавали от тези в
таблицата на допълнителното заключение на ССЕ и в справка на ищеца от
17.11.2014г. Съгласно справка на ищеца, сумата била заплатена изцяло или била в
размер на 162 лв. Според представените платежни нареждания и данни от счетоводството
на ищеца, платена била сума в размер на 1 638 лв. и задължение за периода
липсвало. Съдът не обсъдил представените доказателства за плащане, което обусловило
неправилния му извод, че се дължат още 1 332.82 лв. Незаконосъобразно от
ищеца били прихванати суми за съдебни разходи по делото в размер на 534.83 лв. съгласно
заключението на ССЕ от 21.10.2015г., и тези суми следвало да бъдат върнати на
ответника, като му се присъдят като разноски по делото. СРС не обсъдил нарушението
на чл. 13 от Наредба № 3/2009г. на БНБ. От допълнителното заключение на ССЕ
било видно, че с платени от ответника за процесния период суми ищецът погасявал
вземания извън процесния период, вкл. погасени по давност, въпреки изрично
посоченото в бордерата какво се погасява. Поради това се иска отмяна на
решението като недопустимо и неправилно.
В жалбата срещу решението от 21.09.2017г. въззивникът поддържа, че
неправилно СРС оставил без уважение искането му за допълване на първоначалното
решение. С последното районният съд, в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК не се
произнесъл по нито едно искане на ответника, не обсъдил нито едно от
представените от ответника доказателства и правопогасяващите възражения за
плащане. Излагат се редица оплаквания, касаещи правилността на първоначалното
решение. Постановеното решение от 21.09.2017г. било неправилно и в частта, с
която съдът се произнесъл по молбата по чл. 248 ГПК. Съдът неправилно приел, че
всички разноски следва да се присъдят на ищеца, въпреки частичното отхвърляне
на главния иск за сумата 520 лв., тъй като плащанията били извършени в хода на
процеса. Неправилно съдът обвързвал периода на плащанията с нормата на чл. 78,
ал. 3 ГПК. На ответника се дължали разноски съразмерно с отхвърлената част от
иска. Нямало доказателства за плащане на юрисконсултско възнаграждение от 100
лв., поради което тази сума следвало „да бъде отхвърлена“. Сумата от 574 лв.
разноски по делото била незаконосъобразно прихваната от ищеца със суми за
плащане на топлинна енергия, поради което повторното им присъждане с решението
било неправилно. Поради това се иска отмяна на решението от 21.09.2017г. като
„нищожно и недопустимо“ и връщане на делото на друг състав на СРС за
произнасяне по молбите по чл. 248 и чл. 250 ГПК.
Въззивникът претендира разноските в производството съгласно списък по чл.
80 ГПК. Съображения излага в писмени бележки от 15.05.2019г.
Въззиваемата страна „Т.С.” ЕАД не е депозирала отговори на жалбите в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 03.05.2019г.
оспорва „жалбата“ и претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивната
инстанция. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78,
ал. 5 ГПК на претендирано от въззивника адвокатско възнаграждение.
Третото лице помагач на ищеца – „Б.” ООД, не взема становище по жалбата.
Въззивните жалби са процесуално допустими като подадени от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащи на обжалване съдебни актове.
Решението от 21.09.2017г. в частта, с която съдът се е произнесъл по молбата по
чл. 248 ГПК, има характер на определение, съответно въззивната жалба в тази
част има характер на частна такава.
За да се произнесе по основателността на жалбите, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Със заявление от 23.04.2012г. „Т.С.” ЕАД е поискало от съда издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу длъжника Д.И.И.,
ЕГН **********, за сумата 1 593.70 лв. – главница, представляваща цена на
доставена топлинна енергия в периода м. 02.2010г. – м. 04.2011г. в топлоснабден
имот на адрес: гр. София, ж.к. „********аб. № 343315, ведно със законната лихва
до изплащане на вземането, и за сумата 203.20 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 31.03.2010г. - 26.03.2012г. По образуваното въз основа на
заявлението гр.д. № 8078/2012г. на СРС, 88 състав, на 26.04.2012г. е издадена
заповед по чл. 410 ГПК, с която заявлението е уважено изцяло, като са присъдени
и разноски в размер на 134.86 лв. В заповедта е допусната очевидна фактическа
грешка, като вместо описания в заявлението имот в гр. София, ж.к. „********аб.
№ 343315, като топлоснабден имот, за който се дължат сумите, е посочен адресът
на длъжника - гр. София, бул. „********ап. **. Срещу заповедта за изпълнение в
срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е подадено възражение от длъжника, а на ищеца са
дадени указания по реда на чл. 415 ГПК да предяви установителни искове. С
разпореждане от 18.03.2014г. очевидната фактическа грешка в заповедта е
отстранена по реда на чл. 247 ГПК. След обжалване от длъжника, разпореждането е
влязло в сила на 18.09.2015г.
Междувременно, предвид възпроизвеждането на допуснатата в заповедта грешка
и в исковата молба /но при правилно посочен абонатен номер на топлоснабдения
имот/, с молба от 18.12.2013г. ищецът е уточнил, че адресът на топлоснабдения
имот, за който се претендират исковите суми, е гр. София, ж.к. „********за
посочения в исковата молба аб. № 343315, а адресът в гр. София, бул. „********ап.
**, е адрес за призоваване на ответника.
С оглед така направеното уточнение и допуснатата с влязлото в сила
разпореждане поправка на очевидна фактическа грешка в заповедта за изпълнение
по чл. 410 ГПК, първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени положителни установителни искове:
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 593.70 лв. – главница,
представляваща цена на доставена топлинна енергия в периода м. 02.2010г. – м.
04.2011г. в топлоснабден имот на адрес: гр. София, ж.к. „********аб. № 343315,
и
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 203.20
лв., представляваща мораторна лихва за периода 31.03.2010г. - 26.03.2012г.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 23.04.2012г., до окончателното плащане.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответникът е оспорил предявените искове с възражение, че никога не е
ползвал топлинна енергия в имота на адрес гр. София, бул. „********ап. ** и
няма никакви права върху него. След допуснатата поправка в заповедта и
уточнението на исковата молба е релевирал възражение за частично погасяване на
дълга чрез плащане. Искал е от съда да отхвърли предявените искове.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение от 16.09.2016г. е валидно, и допустимо - в обжалваните
части. Възражението на длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК за исковите суми е постъпило в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК, а установителните искове са предявени в срока по чл. 415, ал. 1
(сега ал. 4) ГПК и исковете са допустими.
Доводите в жалбата за недопустимост на решението са неоснователни. Видно от приетите във въззивното производство
преписи от заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по гр.д.
№ 6756/2012г. на СРС, 117 състав и доказателства във връзка с погасяване на
дълга по изпълнителното дело, образувано въз основа на влязлата в сила заповед
за изпълнение, последната касае задължения на ответника Д.И.И., ЕГН **********,
към ищцовото дружество за периода м. 05.2009г. – м. 04.2011г., но относно
топлоснабден имот в гр. София, бул. „********ап. ** /на който имот въззивникът
очевидно е собственик или ползвател/. Вземанията – предмет на предявените по
настоящото дело искове се отнасят до имота на адрес гр. София, ж.к. „********аб.
№ 343315, поради което не е налице твърдяната недопустимост на исковете. С
оглед гореизложеното, не са налице и твърдените от въззивника нередовности на
исковата молба – освен че още с исковата молба, предвид уникалността на
абонатния номер, е било ясно за кой имот се претендират вземания, след
допуснатата поправка на очевидната фактическа грешка в заповедта и уточнението
на исковата молба, последната е редовна и не са налице основания за връщането
й, респ. за прекратяване на производството по делото. И в заявлението, и в
заповедта, и в исковата молба длъжникът и ответник е ясно и надлежно индивидуализиран
с три имена и ЕГН, поради което никаква „подмяна“ на страна не е извършвана.
Несъстоятелни са и поддържаните доводи за нередовност на исковата молба предвид
посочената от ищеца цена на исковете – тези доводи касаят основателността на
исковете, а не редовността на исковата молба, респ. допустимостта на исковете.
Дали ответникът дължи претендираните суми е въпрос по съществото на спора, по
което съдът дължи произнасяне със съдебното решение.
Въззвният съд намира, че при
постановяване на атакуваното основно решение от
16.09.2016г. не е допуснато нарушение
на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата
непреклудирани доводи е правилно и следва да бъде потвърдено по следните
съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора
редакция, всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда -
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното
предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от КЕВР, в които се определят правата и задълженията на
топлопреносното предприятие и на потребителите; редът за измерване, отчитане,
разпределение и заплащане на количеството топлинна енергия; отговорността при
неизпълнение на задълженията; условията и редът за включване, прекъсване и
прекратяване на топлоснабдяването; редът за осигуряване на достъп до
отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления и пр. Според изричната разпоредба на чл. 150, ал. 2 ЗЕ, Общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо
изрично писмено приемане от потребителите.
В случая от приетия и неоспорен нотариален акт № 194/1999г.
е видно, че на 24.11.1999г. ответникът е продал процесния апартамент № 34, но
си е запазил пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху същия. Като
носител на вещно право на ползване върху топлоснабден имот, ответникът е
потребител на топлинна енергия за битови нужди и дължи плащане цената на
доставената в имота топлинна енергия.
Съгласно
ЗЕ в относимата му за спора редакция, разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение – чл.
139, ал. 1 ЗЕ. Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран
в чл. 139 - чл. 145 ЗЕ и в подзаконовите актове по прилагането му. Общото консумирано
количество топлинна енергия в сграда - етажна собственост, присъединена към
една абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, се разпределя на
ТЕ за горещо водоснабдяване и ТЕ за отопление, а ТЕ за отопление от своя страна
– на ТЕ за отопление на имот, ТЕ, отдадена от сградна инсталация и ТЕ от
отоплителните тела в общите части на сградата. Според чл. 143, ал. 3 ЗЕ,
ТЕ, отдадена от сградна инсталация се разпределя между всички потребители
пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти по проект. Съгласно легалната
дефиниция в § 1, т. 38 ЗЕ, „отопляем обем на имот” включва обема на всички
собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части
от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект.
От приетото в първоинстанционното производство заключение
на СТЕ се установява: Общият
топломер в АС е преминавал през изискваните от ЗИ метрологични проверки
със заключение „съответства”. Същият се
отчита по електронен път в 0 часа на първо число на месеца. Отчитането не е
визуално, а чрез електронно устройство, като отчетът се документира.
Вещото лице е посочило отчетените ежемесечно данни в приложение към
заключението. От отчетеното количество ищецът е приспадал технологичните
разходи, последните правилно изчислени по формулата в методиката към Наредба
№ 16-334 и съобразно техническите характеристики на абонатната станция, като вещото лице изрично е посочило формулата, по която е следвало да се
изчисляват технологичните разходи.
В процесния период в апартамент № 34, аб. № 343315, е имало
монтирани 3 отоплителни тела с ИРРО на всяко от тях, и щранг – лира в банята
без техническа възможност за поставяне на уред. ТЕ за БГВ е отчитана по 1 бр.
водомер за топла вода. За процесния период е осигуряван достъп до имота и е
извършван реален отчет на уредите. ТЕ, отдадена от сградна инсталация е
правилно изчислявана въз основа на отопляемия обем на имота по проект от 189
куб. м. Съгласно заключението на СТЕ, дяловото разпределение е извършвано от
ФДР в съответствие с действалата в периода нормативна уредба. Дължимата за
процесния период сума за ТЕ за имота, при съобразяване на изготвените от ФДР
изравнителни сметки в процесния период, възлиза на 1 852.82 лв., без да се
вземат предвид извършени от ищеца прихващания със суми за предходни периоди.
При изготвяне на заключението вещото лице е взело предвид
както предоставените му документи за извършените метрологични проверки на общия
топломер, така и справката за показанията на общия топломер, документите за
отчет и дяловите разпределения, поради което правилно СРС е кредитирал
заключението. При установеното количество ТЕ, доставено в процесната сграда -
етажна собственост, измерена с годно СТИ, извършвания реален отчет и
заключението на експерта, че дяловото разпределение е правилно извършено,
ищецът е доказал количеството на доставената в имота на ответника ТЕ, стойността
на която се определя съобразно установените от КЕВР цени.
Ответникът е оспорил заключението с твърдения, че в него
е посочен друг ЕГН /но абонатният номер бил този на ответника/, както и защото
имало разлики в посочените в заключението суми и представена от ответника
справка от ищцовото дружество за дължими суми.
Тези оспорвания са неоснователни. Заключението на СТЕ не
касае лице, а задължения за имот, ясно индивидуализиран от вещото лице с адрес
и номер на апартамента и уникалния абонатен номер, а ЕГН на ответника вещото
лице изобщо не е било длъжно да сочи в титулната част. Противно на поддържаното
от въззивника, вещото лице е отговорило на всички поставени му въпроси, като е
взело предвид и изготвените от ФДР изравнителни сметки за процесния период, както
и документите за отчет. Заключението не е оспорено от ответника по реда и в
срока по чл. 200, ал. 3 ГПК с доводи за неправилно посочени и относими към
периода цени на ТЕ, поради което доводът в жалбата в тази връзка е преклудиран.
Той е и по същество неоснователен предвид посочените в основното заключение на
ССЕ цени на ТЕ. Що се отнася до отразените суми в представените по делото
справки и писма от ищеца, същите са неотносими за установяване размера на
дължимата за процесния период стойност на топлинната енергия, тъй като от една
страна отразяват дължимото след извършени от ищеца прихващания, а от друга
страна процесният период не е включен в справката от м. май 2015г., тъй като
при претендиране на вземания по съдебен ред ищецът счетоводно отделя съдебните
вземания в друга сметка, както е пояснило и вещото лице от ССЕ в съдебно
заседание на 10.06.2015г. Това е видно и от „История на преписка по съдебно
вземане“, според която вземанията на ищеца срещу ответника възлизат на исковите
суми.
Неоснователни са
доводите на въззивника във връзка с възражението му за погасяване на
дълга чрез плащане. Противно на поддържаното в жалбата, СРС е обсъдил
представените от ответника платежни нареждания и извлечения от сметка /л. 194 –
213 и л. 294 – 295 от делото на СРС/, съобразил е, че част от документите за
плащане се дублират, в други е посочено изрично като основание за плащане
задължение за период извън процесния, в трети не е посочено основание за
плащане за конкретен месец, а четвърти са с дописвания относно месеца на
задължението, за което се отнасят. Последните правилно не са взети предвид при
установяване размера на извършените частични плащания. Така от ответника, чиято
е доказателствената тежест съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, е
доказано по безспорен начин плащане за процесния период на сумата 284 лв. /4
плащания по 71 лв./ преди подаване на заявлението, и на 233 лв. – в хода на
делото /а не в размер на 236 лв., както е приел СРС, но предвид влизане в сила
на решението в отхвърлителната част този извод не подлежи на въззивна проверка/.
Именно въз основа на представените платежни документи СРС е изградил изводите
си относно размера на частичните плащания, а не въз основа на допълнителното
заключение на ССЕ от 01.12.2015г., както неправилно се поддържа в жалбата. Посоченото
в платежните нареждания основание за плащане е съобразено от СРС, и доколкото
неясният довод за непроизнасяне по възражение по чл. 13 от Наредба № 3/2009г.
на БНБ за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване
на платежни инструменти /отм./ е направен в тази връзка, той е неоснователен.
Допълнителното заключение на ССЕ от 01.12.2015г. правилно не е кредитирано от
СРС, тъй като вещото лице не е дало отговор на поставените му задачи, а е
отговорило вземайки предвид извършени от ищеца незаконосъобразни прихващания с
вземания извън процесния период и с вземания за съдебни разноски, все още
неприсъдени на ищеца. По отношение на последните неоснователно в жалбата се
поддържа да били в размер на 534.83 лв. – според основното заключение на ССЕ
ищецът е отнесъл счетоводно платени от ответника суми за исковия период в
размер на 99.36 лв. за съдебни разноски, а сумата 175.06 лв. – за мораторна
лихва. Това счетоводно отнасяне правилно не е взето предвид от районния съд,
който е съобразил представените преводни нареждания с посочено основание за
плащане на главници за процесния период и въз основа на тях е определил размера
на дължимата главница. В този смисъл несъстоятелни са и поддържаните от
въззивника доводи, че два пъти щял да плати разноски, вече прихванати от ищеца.
По отношение на акцесорния иск за лихви за забава
правилно районният съд, несъобразявайки извършеното от ищеца в нарушение на чл.
76 ЗЗД прихващане, е уважил този иск в пълния му предявен размер - с извършените
от ответника плащания са погасени части от главницата. Неоснователен е доводът
на въззивника, че мораторната лихва не била намалена съобразно „намалената цена
на иска“. Съобразно чл. 33, ал. 1 от приложимите в процесния период общи
условия, купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за топлинна енергия в
тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се отнася, а съгласно чл.
33, ал. 6 от ОУ, при забава в плащането потребителят дължи обезщетение в размер
на законната лихва. Лихвата се дължи върху прогнозно начислените суми по
издаваните месечни фактури. Съгласно
заключението на ССЕ, мораторната лихва за забава на дължимите суми за потребена
топлинна енергия възлиза на 212.18 лв., като в съответствие с диспозитивното
начало в процеса СРС е уважил този иск до претендирания размер от 203.20 лв.
По изложените съображения решението от 16.09.2016г.
следва да бъде потвърдено в атакуваните части като правилно.
По жалбата срещу решението от 21.09.2017г.:
Жалбата срещу това решение в частта, с която е оставено
без уважение искането на ответника за допълване на основното решение по реда на
чл. 250 ГПК, има характер на въззивна такава, а срещу решението в останалата
част – на частна въззивна жалба.
Атакуваното решение е валидно и допустимо, а по същество
правилно по следните съображения:
Съгласно чл. 250 ГПК, страната може да поиска да бъде
допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане. Непълно е решението, което не обхваща целия
спорен предмет - липсва формирана воля на съда относно част от спорното право, по
някой от съединените искове или относно допълнителни искания, свързани с
главния спорен предмет /напр. за законна лихва/. Когато съдът се е
произнесъл по целия спорен предмет, но е пропуснал да обсъди доказателства,
доводи и възражения на страните, постановеният съдебен акт не е непълен и този
пропуск не може да се отстрани по реда на чл. 250 ГПК чрез постановяване на допълнително
решение, поради забраната на чл. 246 ГПК след обявяване
на решението съдът сам да го отмени или измени.
В случая районният съд се е произнесъл по целия предмет
на спора – по двата обективно кумулативно съединени иска и за пълните им предявени
размери. Поради това основното решение не е непълно, а молбата на ответника от
20.10.2016г. е неоснователна.
Правилно със същото решение, произнасяйки се по молбата
на ответника по чл. 248 ГПК районният съд е приел, че не е налице основание за
изменение на решението в частта за разноските. С извънпроцесуалното си
поведение ответникът е дал повод за подаване на заявлението по чл. 410 ГПК /от
който момент искът по чл. 422, ал. 1 ГПК се счита предявен/, поради което
въпреки извършените частични плащания в хода на делото, съобразно правилата на
чл. 78, ал. 1 и ал. 2 ГПК ответникът дължи на ищеца направените разноски за
исковото и за заповедното производство. Юрисконсултското възнаграждение се
определя от съда по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, поради което доказателства за
плащането му не следва и няма как да бъдат представени. Какви прихващания са
извършвани от ищеца със сумите от частични плащания е ирелевантно за определяне
размера на дължимите разноски, тъй като доказаните частични плащания за
процесния период са взети предвид от съда при определяне размера на дължимата
главница. Ето защо решението от 21.09.2017г. също следва да бъде потвърдено.
По разноските за въззивното производство: При този изход,
разноски за въззивното производство се следват на въззиваемия, който е заявил
претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78,
ал. 8 ГПК (ред. ДВ бр. 8/24.01.2017г.) вр.
чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ
(обн. ДВ бр. 5/17.01.2006г.), съобразявайки че освен подаването на молбата от 03.05.2019г.
упълномощеният от въззиваемия юрисконсулт не е извършвал никакви процесуални
действия – не е подал отговори на въззивните жалби, не се е явил в проведеното
едно открито съдебно заседание, въззивният съд определя размер на
възнаграждението от 20 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 14407 от 16.09.2016г., постановено по гр.д. № 20674/2013г. на
Софийски районен съд, 48 състав в обжалваните части.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 21.09.2017г., постановено по реда на чл. 250 ГПК и чл. 248 ГПК
по гр.д. № 20674/2013г. на Софийски районен съд, 48 състав.
ОСЪЖДА Д.И.И., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 20.00 лв. (двадесет лева),
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
В необжалваната отхвърлителна част решението по гр.д. № 20674/2013г. на
Софийски районен съд, 48 състав е влязло в сила.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Б.” ООД, като
трето лице помагач на страната на ищеца-въззиваем „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.