№ 155
гр. Оряхово, 23.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на двадесет и трети
септември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:И.В.К.С.
при участието на секретаря Г.Ц.Ц.
като разгледа докладваното от И.В.К.С. Гражданско дело № 20251460100339
по описа за 2025 година
Производството по делото е образувано по предявен иск от Н. Е. П., с ЕГН **********
с постоянен адрес гр. Мизия, ул.“Илия Байрамов“ № 22, чрез адв. Л. К. Б. САК против
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, с ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Панайот Волов“ № 29, ет.3, представлявано
от Я.Б.Я - управител, обективно съединени искове, за прогласяване на основание чл. 26 ал.1,
пр.1 ЗЗД нищожността на Договор за потребителски кредит № 4547301/27.07.2022 г.,
сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ищеца, поради противоречие със закона, за
прогласяване на чл. 26 ал.1 ЗЗД нищожността на Договор за поръчителство, сключен на
27.07.2022 г. между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца, и за осъждане на ответника
„АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, на осн. чл.55 ал.1 от
ЗЗД да заплати на ищеца, сумата в размер на 710.36 лв., платена по нищожен Договор и
представляваща неоснователно обогатяване.
Претендират се и направените по делото разноски.
В подкрепа на иска са представени и приети писмени доказателства.
В исковата молба се твърди, че ищеца на 27.07.2022г.е сключил с „Изи Асет
Мениджмънт“ АД Договор за кредит № 4547301, по силата на който на ищеца е отпуснат
паричен заем в размер на 600.00 лв., при фиксирани ГЛП и ГПР.
Сочи се, че на същата дата, ищеца е бил задължен от заемодателя да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД във връзка с договора за
потребителски кредит и с оглед отпускането му. „Файненшъл България“ ЕООД трябвало да
обезпечи задълженията на ищеца по договора за паричен заем, срещу уговорено
възнаграждение за гаранта. В договора е било уговорено възнаграждение за гаранта, което
1
било разсрочено на вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
заема, като кредиторът "Изи Асет Мениджмънт" АД е овластен да приема вместо
поръчителя плащанията.
Сочи се, че съгласно получено от ищеца предупреждение за преминаване към съдебна
фаза от 02.05.23 г. същият е следвало да върне кредита на 11 равни вноски, всяка от по 82.00
лв., или общо 902.00 лв., като отделно е дължал и възнаграждение за предоставяне на
поръчителство/ гаранция. Към датата на предупреждението, П. е дължал по двата договора
остатък от 677,77 лв.
Твърди се, че на основание сключен Рамков договор за прехвърляне на парични
задължения и Приложение № 1 от 02.06.2023 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, цедент,
и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, като цесионер, задължението на
ищеца, произтичащо от Договор за заем № 4547301, е прехвърлено на ответника „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД.
От покана за незабавно плащане от 04.07.2023 г. е видно, че вземането е прехвърлено
към Агенция за контрол на просрочени задължения АД по силата на Рамков договор за
прехвърляне на парични задължения (цесия) и Приложение № 1 от 02.06.23. Към 04.07.23
задължението на ищеца е било в размер на 706,14 лв.
Твърди се, че 10.07.2023 г., ищеца е платил на ответника сумата в размер на 710,36 лв.,
за погасяване на цедираното задължение по процесния договор.
Ищецът твърди, че съгласно чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит, от който произтича задължението му цедирано на ответника, е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
Ищецът счита, че основание за недействителност на договора, е свързано с
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Изискването
е въведено като гаранция, че потребителят ще е наясно как се формира неговото
задължение. В настоящия случай, макар в договора да е фиксирана общата дължима сума,
нейният размер не е коректно посочен. На практика това не е реално дължимата сума,
защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще направи
предвид задължението да осигури гарант като обезпечение на кредита. Клаузата за
обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, тъй като дори при плащане на
всички задължения по заема, потребителят ще трябва да заплати и възнаграждението на
гаранта. Ето защо посоченият в договора ГПР не отговаря на действителните разходи,
доколкото не включва сумата за обезпечението. Посочването в договора на по-нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация с характер на заблуждаваща
2
търговска практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора. Процесният договор не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което същият е нищожен.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава
информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.
Годишният процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и
включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да
бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. В настоящия случай липсва ясно разписана
методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти
точно са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В ИМ се сочи също, че договора за поръчителство само формално представлява
отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от кредитното
правоотношение. В тези случаи поръчителство не съществува, а целта на сделката е да се
уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в
нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Доколкото в тези хипотези се цели постигане на запретен от закона правен резултат чрез
използване на законни средства /съставляващо дефиницията за заобикаляне на закона/, то
договорът за поръчителство е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и
обстоятелството, че той формално е сключен с различен правен субект от кредитора, не
може да доведе до неговото саниране. (Решение № 3314 от 25.02.2024 г. по гр. д. № 19324 /
2023 г. на Софийски районен съд)
Налице е договор за предоставяне на гаранция, сключен с предварително определено
от кредитора по договора за паричен заем юридическо лице-гарант, представляващо
свързано с кредитора дружество, тъй като „Изи Асет Мениджмънт“ АД е едноличен
собственик на капитала на „Файненшъл България“ ЕООД. В договора е предвидено
възнаграждението за поръчителството да се плаща в полза на кредитора /а не на гаранта/
заедно с погасителните вноски по кредита. При тази правна конструкция гарантът нито носи
3
риска от неизпълнение, нито реално получава уговореното възнаграждение, нито упражнява
суброгационните си права при плащане. Единственият правен и икономически ефект от
сделката е кумулиране в полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД на допълнителен финансов
приход, представляващ престацията на потребителя по гаранционната сделка.
При липсата на който и да било от елементите от същественото съдържание на
договора за поръчителство се налага изводът, че процесната сделка не представлява такъв
договор, а по съществото си е съглашение за въвеждане на допълнително възнаграждение за
кредитора по договора за паричен заем, чието възникване му е било известно при
сключването на договора. Следователно възнаграждението по договора за предоставяне на
гаранция представлява част от общия разход по кредита за потребителя по смисъла на nap.
1, т. 1 от ДР на ЗПК, и е следвало да бъде включено при изчисляване на годишния процент
на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено, поради което договорът
за кредит се явява сключен в нарушение на императивните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а процесният договор за предоставяне на гаранция е нищожен
съгласно чл. 22 вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото в него не е посочен реално
дължимия годишен процент на разходите /ГПР/ и в него не е включено възнаграждението за
поръчител.
Сочи се също, че към настоящия момент ищецът е изплатил напълно кредита.
В срока за отговор по чл.131 ГПК, от ответника чрез юр.к. Наталия Атанасова
Тонева, е постъпил писмен такъв. В отговора се сочи, че предявеният иск е допустими, но
неоснователен.
В отговора се сочи, че твърденията на ищеца за нищожност на договора за
предоставяне на гаранция поради накърняване на добрите нрави и противоречащ на закона
са неоснователни. Поръчителят по договора за поръчителство - "Файненшъл България"
ЕООД е търговско дружество, вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за
финансовите институции, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни
сделки по занятие. Твърдението, че договорът за поръчителство е сключен в противоречие с
добрите нрави е неоснователно и поради това, че в българското действащо право, в
отношенията между правните субекти действа принципът на свободно договаряне /чл. 9 от
ЗЗД/. Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако
желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на
създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието
свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват
кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива.
Тази свободна инициатива е ограничена единствено от императивното изискване на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК, което изискване в настоящия случай е спазено. Добрите нрави са критерии за
норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от
хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Добрите нрави
са критерии там, където обществените отношения не са уредени с императивни правни
норми. Поради гореизложеното, изложеното от ищеца в този смисъл е неоснователно.
4
Сочи се, че според чл. 4 от договора за кредит, длъжникът се е задължил да предостави
на кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД обезпечение чрез гаранция на две физически
лица, банкова гаранция или поръчителство на одобрено от кредитора лице в тридневен срок
от сключване на договора. В изпълнение на това задължение, в деня на сключване на
договора за заем, потребителят е сключил с "Файненшъл България" ЕООД /одобрено от
кредитора лице/ договор за поръчителство, който съгласно чл. 2 влиза в действие, при
неизпълнение задължението на заемателя по чл. 4 от договора.
Твърди се, че договорът за предоставяне на гаранция е отделно, самостоятелно
правоотношение, възникнало на база договаряне между "Файненшъл България" ЕООД и
ответника. По него "Файненшъл България" ЕООД е поело задължение да отговоря
солидарно с ищеца за изпълнение на всичките му задължения по сключения с "Изи Асет
Мениджмънт" АД договор за паричен заем.
Ответникът счита, че е налице валиден договор за гаранция сключен между кредитора
"Изи Асет Мениджмънт" АД и "Файненшъл България" ЕООД, цесионер на ищеца. Поради
неизпълнение задълженията на кредитополучателя, в съответствие с уговореното в договора
за поръчителство между Изи Асет Мениджънт АД и цесионера на ищеца /чл. 6/, кредиторът
е изискал и поръчителят е погасил задължение по договора. Съгласно чл. 143 ЗЗД
поръчителят, който е изпълнил задължението, може да иска от длъжника главницата,
лихвите и разноските, които е направил, след като го е уведомил за предявения срещу него
иск. Той има право и на законни лихви върху заплатените суми от деня на плащането.
Счита, че годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, същия не следва
да надвишава петкратния размер на законната лихва, като видно от представения Договор,
годишния процент на разходите е 41.13 %, което показва, че не е налице нарушение на
законовите разпоредби. В чл. 2, т. 8 е посочено, че при изчисляване на ГПР са взети предвид
следните допускания: Кредитополучателят ще изпълнява своите задължения в съответствие
с условията и сроковете, предвидени в договора. Пълният размер на кредита е усвоен от
кредитополучателят незабавно. Лихвата и другите разходи се начисляват в съответствие с
тези усвоявания и погасявания главницата и съгласно клаузите, предвидени в договора.
Счита, че така сключения договор за кредит е съобразен и с императивната норма на чл. 11,
т. 10 ЗПК, тъй като нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включени в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР.
Сочи се също, че към момента на сключване на процесния договор, не е съществувало
законово изискване в ГПР да бъде включен и възнаграждението по гаранционната
сделка.Към момента на сключване на договора за кредит в действащото законодателство е
нямало ограничение на максималния размер на цената на услугата - предоставяне за
ползване на паричен заем. От друга страна, законната лихва за забава, по никакъв начин не
ограничава правото на страните да уговорят цена на услуга (ползване на паричен заем] в
различен размер. Задължението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД не е наречено от законодателя с
термина „лихва", а е определено като обезщетение за вреди от неточното /забавено/
5
изпълнение или от пълното неизпълнение на главното задължение. За разлика от лихвата,
това вземане няма възнаградителен характер и не се дължи на договорно, а на законно
основание.
В отговорът се сочи, че размерът на договорната лихва се определя по взаимно
съгласие на страните като част от договорната свобода, с която същите разполагат. В случая
страните свободно са уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и
размера на лихвите.
Ответника счита, че така договореният размер на договорната лихва и ГПР, не са
прекомерни и не противоречат на добрите нрави и на закона. Уговореният размер на
договорната лихва, включена в ГПР, е по-нисък от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
императивен максимален размер до пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения, поради което уговорената в процесния случай договорна лихва е в съответствие
с изискванията на закона. В случая договорната лихва се явява не само печалба на кредитора
заради предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита и в случай на
неплатежоспособност на длъжника и липса на секвестируемо имущество по чл. 133 ЗЗД за
удовлетворение на кредитора. Следва да се отбележи, че е трайна практиката, че колкото по-
рисков е кредитът, толкова по-висок следва да е размерът на договорната лихва. В случая
кредитът не е обезпечен с реално или лично обезпечение, кредиторът не е проучил
финансовото състояние на кредитополучателя преди сключване на договора за кредит,
поради което той носи по-голям риск в сравнение с кредиторите по обезпечени кредити.
На последно място се сочи, че не са налице нарушения и на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. По
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗПК фиксиран лихвен процент по кредита е лихвеният процент,
предвиден в клауза на договор за кредит, по силата на която кредиторът и потребителят
уговарят един постоянен лихвен процент за целия срок на договора, а съгласно § I, т. 5 от ДР
на ЗПК лихвения процент по кредита е лихвения процент, изразен като фиксиран или като
променлив процент, който се прилага на годишна основа към сумата на усвоения кредит. В
сключения договор е посочен фиксиран ГЛП, а при положение, че лихвения процент е точно
фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени
изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК /Решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр.
д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа
информация по чл.П,ал. 1, т. 9 3ПК.
В отговора е направено искане съдът да отхвърли исковата претенция като
неоснователна и недоказана.
Към отговора са представени и приети писмени доказателства.
Претендират се и направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в
размер на 350.00 лв.
В откритото съдебно заседание ищецът редовно призован не се явява и не се
представлява.
За ответникът редовно призован, не се явява представител.
6
По искане на страните е допусната и изслушана съдебно-счетоводна експертиза, със
задача на вещото лице след запознаване с материалите по делото, да отговори на следните
въпроси:
-Какъв е размерът на годишния процент на разходите /ГПР/, като се вземе предвид и
дължимото възнаграждение по договора за поръчителство?;
-Какъв е размерът на Годишния лихвен процент /ГЛП/ по договора и какъв е основния
лихвен процент на БНБ относим към договора?;
-Каква сума е платена по кредита по пера?
Заключението на вещото лице е прието по делото, като компетентно, обективно и
безпристрастно изготвено, неоспорено от страните.
Съдът, като анализира и прецени събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства се
установява, че на 27.07.2022 г. между „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и Н. Е. П., е
сключен Договор за кредит № 4547301/27.07.2022г., по силата на който „Изи АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД се задължил да предостави на ищецът паричен заем, в размер на 600
лв. и при условия посочени в договора, след одобряване на подаденото от заемателя
заявление.
От приетия Договор за кредит № 4547301/27.07.2022г. е видно, че ищецът се е
задължил да върне заема на 11 двуседмични вноски, всяка по 59.05 лв. по погасителен план
и при падеж на първа вноска 11.08.2022 г. и краен срок 29.12.2022г. Уговорен е фиксиран
годишен лихвен процент в размер на 35.00 %, лихвен процент на ден 0.10%. В чл. 2 т. 8 на
договора е посочено, че годишният процент на разходите по кредита е 41.13%.
В чл. 4, от договора за паричен заем е предвидено задължение за заемателя в срок до
три дни от сключване на договора да представи на заемодателя едно от следните
обезпечения – т.1.Две физически лица, които да отговарят на следните изисквания – да
представят служебна бележка от работодател, че получават трудово възнаграждение по
безсрочен ТД, осигурителният им доход е над 1000.00 лева, да не са заематели или
поръчители по друг договор за паричен заем с „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, да нямат
неплатени осигуровки за последните две години, да нямат задължения към други финансови
или банкови институции, или ако имат кредитната им история една година назад да е със
статус „Редовен“, и да подпишат договор за поръчителство със заемателя. Т.2. Банкова
гаранция с бенефициер – Заемодателя със срок на валидност 30 дни след крайния срок на
плащане на задълженията по договора и т.3. Одобрено от заемодателя Дружество
поръчител, което представя гаранционни сделки.
В изпълнение на тази клауза на 27.07.2022 г. е сключен и Договор за предоставяне на
гаранция № 4547301/27.07.2022г. между „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД,с ЕИК
********* и ищецът, в който е посочено, че гарантът се задължава да издаде гаранция за
плащане в полза на „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, с цел гарантиране на изпълнението
7
на всички задължения на ищецът възникнали от договорът за заем, и всички последици от
неизпълнението му, а именно - връщане на предоставената сума по кредита,
възнаградителна лихва, всички дължими разноски по сключването и изпълнението на
договора, задължение за плащане на забава при просрочие на плащанията по договора.
Предвидено е в чл.3 ал.1 – ал.4 от ДПП, че за поемане на тези задължения потребителят
дължи възнаграждение на поръчителя в размер на 252.45 лв. платимо на разсрочени вноски,
всяка от които в размер на 22.95 лева, дължими на падежа на плащане на погасителните
вноски по заема, които следва да заплаща на заемодателя, който е овластен от гаранта, като
при забава длъжникът дължи обезщетение за забава.
От писмо изх. № 21091/02.05.2023г. на Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД получено от
ищецът се установява, че към датата на писмото задължението му по двата процесни
договора възлиза на сумата общо в размер на 677.77 лева.
На основание Рамков договор за прехвърляне на парични задължения и Приложение №
1 от 02.06.2023 г. към него сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в качеството на
цедент и „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД като цесионер, задължението
на ищеца, произтичащо от Договор за заем № 4547301, е прехвърлено на ответника
„Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД.
Ищецът е уведомен за извършената цесия с писмо изх. № 900243/ 04.07.2023г., като със
същото е поканен да заплати на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, сумата
от 706.14 лева, представляваща задълженията му по Договор за кредит №
4547301/27.07.2022г.
Видно от представената по делото разписка за платена сума от 10.07.2023г. ищецът е
заплатил на ответника сумата от 710.43 лева, представляваща задълженията му по Договор
за кредит № 4547301/27.07.2022г.
По делото е допусната съдебно счетоводна експертиза, като приетото заключение на
вещото лице, съдът възприема като обективно, пълно и всестранно изготвено по
поставените въпроси, съгласно компетентността и специалните знания на вещото лице в
конкретната област.
От заключението на ССчЕ се установява, че „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД е
предоставило на ищеца кредит в размер на 600.00 лв., при съответните уговорени параметри
съгласно договора за кредит. Ищецът е заплатил на кредитодателя „Изи АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД сумата от общо 300.00 лв., с която е погасил главницата по кредита в
размер на 156.04 лв., договорна лихва от 28.16 лв., такса за гаранция от 91.80 лв., след което
е преустановил плащанията. По договорът за кредит ищецът е платил на ответника -
цесионер сумата от 710.43 лева, с която е погасил всичките си задължения по процесния
договор за заем - главница, договорни лихви, лихви за забава, възнаграждение по договор за
гаранция.
Установява още, че посоченият в договора ГПР в размер на 41.13% не включва разхода
за дължимото по договора за поръчителство възнаграждение в размер на 252.45 лева, като
8
действителния размер на ГПР по процесния договор за кредит, изчислен съгласно
Приложение №1 към чл.19 ал.2 от ЗПК след включване на възнаграждението по договора за
поръчителство, обезпечаващ процесния договор за кредит е в размер на 389.84% и
превишава пет пъти размера на законната лихва за просрочени кредити.
При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав
прави следните правни изводи:
Предявените против ответникът искове са с правно основание чл. 26 ал.1 от ЗЗД и чл.
55 ал.1 от ЗЗД - за прогласяване нищожността на Договор за кредит № 4547301/27.07.2022г.
сключен между ищеца и „Изи АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД и Договор за предоставяне на
гаранция № 4547301/27.07.2022г., сключен с втория ответник „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“
ЕООД, както и за осъждане на ответника „Агенция за контрол на просрочени задължения“
АД /като цесионер по процесния договор/, да заплати на ищеца сумата в размер на 710.36
лв., представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор представляваща
неоснователно обогатяване.
Сключеният между страните договор за кредит попада под правната регламентация на
Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е
съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10,
ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В
случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът
за потребителски кредит задължителна следва да съдържа „годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит и представената от ответното
дружество преддоговорна информация, таксата за предоставяне на поръчителство не е
включена при изчисляване на ГПР, които са определени в размер на 41.13%.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа „годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин“.
От своя страна разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК гласи, че „годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
9
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит“.
Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси“.
Посоченият в конкретния случай ГПР от 41.13% формално отговаря на изискването на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но
съдът намира, че същият не отразява действителния такъв по сключения между страните
договор за кредит, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - дължимата
такса по договора за гаранция (поръчителство) - „такса за предоставяне на гаранция“,
сключен от ищецът с „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, която се включва в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Таксата от 252.45 лв. е разход,
свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора и отговаря на поставените от ЗПК изисквания, за да се включи в
общия разход по кредита.
В случая както бе отбелязано по – горе действителния размер на ГПР по процесния
договор, изчислен по формулата описана в приложение № 1 към чл.19 ал.2 от ЗПК от вещото
лице е в размер на 389.84%, и значително надвишава посочения в договора сключен между
страните.
Невключването на възнаграждението за поръчителство в ГПР, съответно посочването в
договора за кредит на по-нисък такъв, представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика,съгласно чл. 68 г,
ал. 4 ЗЗП, във вр. чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Макар предвидения в договора ГПР да е в съответствие
с максималния, то не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, който предвижда
като част от задължителното съдържание на договора посочването на ГПР, изчислен към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 към ЗПК начин. Тази част от договора е от съществено значение за
интересите на потребителите, тъй като целта на законовите изисквания за ГПР е да се даде
възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, а за
целта е необходимо те да получават адекватна информация относно условията и стойността
на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит.
Поради тази причина неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо с императивна норма съдържание законодателят урежда
10
като порок от толкова висока степен, че води до недействителност на договора на основание
чл. 22 ЗПК. В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В
този смисъл, като не е включил разходите за възнаграждение по договора за гаранция/ които
са отразени като падежно вземане погасителния план към договор за потребителски кредит/
в общата сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от
договора, касаещи общата сума за погасяване и годишния процент на разходите, са
нищожни. Липсата на разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до недействителност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК – виж определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. №
578/2022 г. на III г. о. на ВКС. И тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При
недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Дори формално да представляват самостоятелни договори, договорът за кредит и
договорът за гаранция/поръчителство следва да се разглеждат като едно цяло, предвид
фактите, че сключването на договора за поръчителство е с фирма партньор на кредитора,
посочването й от страна на кредитора в преддоговорната информация, вкл. на разходите за
гаранта, един и същ начален и краен срок на погасяване на кредита и таксата за гаранцията и
пр. Безспорно е, че сумата от 252.45 лв. е получена от кредитодателя и представлява такса за
предоставяне на гаранция. Този разход се явява допълнително възнаграждение именно за
кредитора, като прикрит разход по отпуснатия кредит, което значително го оскъпява и
макар, че е уговорено по „друго“ правоотношение, то целта е била единствено да се избегнат
ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК („Годишният процент на разходите не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. “). В
случая таксата за гаранция не е включена в посочения в договора за кредит ГПР и по този
начин потребителят е въведен в заблуждение относно размера на дължимите за кредита
допълнителни разходи. Изложеното обосновава извода, че със сключването на договора за
предоставяне на гаранция се цели именно заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, даваща защита на потребителя чрез ограничение на максималния размер на
ГПР по кредита и осигуряване допълнително възнаграждение за кредитора под формата на
т. нар. скрита възнаградителна лихва, което противоречи и на добрите нрави.
На основание гореизложеното се налага извод, че договорът за кредит не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, тъй
като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на последната норма не следва
да се възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да се
11
приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора. ГПР е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с
оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
действителният ГПР, при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи,
което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Затова и неяснотите, вътрешното
противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание,
законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на
договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестило действителен ГПР в
договора за кредит, който да включва и таксата за поръчителство, която безспорно следва да
бъде включена в общите разходи по отпуснатия кредит при изчисляване на ГПР, имайки
предвид разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК за същността на „общ
разход по кредита за потребителя“, ответното дружество „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
нарушило изискванията на закона и не следва да се ползва от сключения договор и неговите
уговорки. При този начин на действие на ответното дружество на практика се постига
скрито увеличаване на възнаграждението на търговеца, предоставил кредит на потребителя,
което е забранено от разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, установяваща максималния размер на
ГПР.
Следва да се отбележи също, че свободата на договарянето, предвидена в чл. 9 от ЗЗД
не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по
правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни
принципи, в т. ч. тези на добрите нрави. Уговорка за заплащане на такса по договора за
гаранция/поръчителство в размер от 252.45 лв., не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на страните по договора
и до скрито оскъпяване на кредита, имайки предвид, че се дължи от потребителя,
независимо дали ще се стигне до ангажиране на отговорността на гаранта (поръчителя).
Уговореното в чл. 3, ал. 1 - ал. 4 от договора за предоставяне на поръчителство, сключен
между страните за заплащане на възнаграждението на поръчителя от потребителя, води до
извода, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство всъщност
представлява скрито възнаграждение по договора за паричен заем, което следва да се
включи в размера на ГПР. В посочения в договора ГПР не е включен размерът на плащането
по договора за предоставяне на поръчителство, така че в процесния случай е налице
разминаване между посочения в Договора ГПР и действителния размер на ГПР, което
представлява нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща до
недействителност на договора.
Договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен и на основание противоречие
с добрите нрави, поради нееквивалентност на престациите. Накърняване на добрите нрави е
налице, когато договорната свобода се използва от едната страна, за да възложи на другата
12
несъразмерни тежести, като се възползва от по неблагоприятното положение на другата
страна. Това е така, тъй като срещу задължението за заплащане на възнаграждение
потребителя/заемателя/ не получава нищо в замяна. Обезпечение на своето вземане
получава кредиторът по договора за заем, който е поставил изискване за сключване на
подобен договор като условие за отпускането на паричния заем. Заемателя е поставен в
положение, при което е принуден от икономически по-силната страна да сключи договор с
„ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, което лице е посочено и одобрено от кредитора по
договора за заем. „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД се е възползвало от по-
неблагоприятното положение на другата страна, като е било наясно за условията на
договора за кредит, видно от текста на сключения с ищеца договор за предоставяне на
поръчителство – а именно че договорът влиза в сила ако ищецът не изпълни задължението
си за представяне на обезпечение по договора за заем сключен с първия ответник. Основен
принцип в гражданския оборот е забраната за неоснователно обогатяване, каквато се
констатира да е налице в случая с оглед на което договорът за предоставяне на
поръчителство противоречи на добрите нрави и е нищожен.
Според ТР № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК добрите нрави
са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица
от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл.
26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора.Според Решение № 1291 от 03.02.2009 г. по гр. д. № 5477/2007 г.,
ВКС, V г. о., когато се преценява дали една сделка противоречи на добрите нрави съдът не
може да се ограничи само до нейното формално съдържание, а поради естеството на сочения
порок следва да съобрази дали последиците, крайният резултат на сделката, са съвместими с
общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност. Тогава, когато сделката
и съпътстващите я други обстоятелства, преценени комплексно, са довели до неоправдано
разместване на имуществени права, при което едно лице очевидно търпи значителна загуба,
която то не е желало и очаквало, има основание да се счита, че сделката е проява на
недобросъвестност и накърнява добрите нрави.От приетия по делото Договор за
предоставяне на поръчителство се установява също, че страните по делото са се съгласили
"Файненшъл България" ЕООД да сключи договор за предоставяне на поръчителство с "Изи
Асет Мениджмънт" АД, по силата на който да отговаря солидарно с ищецът пред "Изи Асет
Мениджмънт" АД за изпълнението на всички задължения, възникнали съгласно договора за
паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията по договора
за паричен заем, срещу възнаграждение, платимо на разсрочени вноски, и дължими на
падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем, сключен с "Изи
Асет Мениджмънт" АД. Съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за гаранция "Изи Асет
Мениджмънт" АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението за
13
плащане на възнаграждение по договора. Съдът приема за безспорно, че договорът за
гаранция е сключен във връзка с договор за потребителски кредит, сключен между ищеца и
"Изи Асет Мениджмънт" АД.От представения по делото Договор за паричен заем се
установява, че "Изи Асет Мениджмънт" АД се е задължило да предостави на ищецът сумата
600 лв., който е поел задължение за връщането й в срок посочен в договора. Съгласно чл. 4
от договора заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на
договора да предостави на заемодателя едно от посочените обезпечения.От доказателствата
по делото се установява, че договорът за поръчителство е сключен от ищеца с "Файненшъл
България" ЕООД в изпълнение на задължението си по чл. 4 от договора за потребителски
кредит, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД. Съобразно чл. 138 от ЗЗД гарантът се
задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение,
като в случая не се касае за банкова гаранция, което приравнява този договор на договор за
поръчителство.Поръчителството е безвъзмездна сделка, т. е. поръчителят не получава
възнаграждение и само при изрично договаряне на страните може да бъде включена клауза
за заплащане на такова. Според Търговския регистър, едноличен собственик на капитала на
дружеството "Файненшъл България" ЕООД е "Изи Асет Мениджмънт" АД - кредитор на
длъжника. След като кредиторът е едноличен собственик на капитала на дружеството
поръчител, то очевидно с договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на
договора за заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД, доколкото, плащайки
задължението на потребителя де факто кредиторът плаща вземането си сам на себе си.
Освен това, претендираното възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство
произтича от договор, който е свързан с падеж на главните задължения към кредитора "Изи
Асет Мениджмънт" АД. В този смисъл със сключването на договора за поръчителство се
цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат
ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Изложеното води до извод, че последиците на
сделката са несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и
добросъвестност. Налице е неоправдано разместване на имуществени права, при което едно
лице очевидно търпи значителна загуба, а друго се обогатява, заобикаляйки императивни
разпоредби на закона, поради което съдът приема, че сключеният договор за гаранция
накърнява добрите нрави и е нищожен на осн. чл.26 ал.1 ЗЗД.
Предвид гореизложеното предявените искове за прогласяване нищожността на
процесните договори за заем и поръчителство се явяват доказани, респ. основателни и
следва да бъдат уважени.
Договорът за кредит и договорът за гаранция (поръчителство) се намират във
взаимовръзка помежду си и като система от правоотношения между страните следва да се
има предвид, че последиците от прогласяване недействителността на договора за
потребителски кредит неминуемо рефлектират и по отношение на договора за гаранция
(поръчителство), поради естеството на правоотношенията.
С оглед недействителността на договора за кредит на специалните основания за това,
14
то съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане единствено и само на главницата по
договора за кредит, която е в размер от 600.00 лв. Не се спори и от събраните в хода на
производството писмени доказателства и заключението на вещото лице се установява, че
ищецът е заплатил по договора за заем обща сума в размер от 1010.36 лева, поради което
разликата до размера на погасената главница /600.00 лв./ или сумата от 410.36 лв. подлежи
на връщане, като предявеният осъдителен иск следва да се уважи.
За да бъде уважен така предявения осъдителен иск против ответника следва да се
установи, че между "Изи Асет Мениджмънт" АД в качеството му на продавач и „Агенция за
контрол на просрочени задължения“ АД в качеството му на купувач е сключен валиден
договор за продажба и прехвърляне на вземането по процесните договори. Установи се след
анализ на доказателствата, че вземането по процесния Договор за кредит №
4547301/27.07.2022г. и Договор за предоставяне на гаранция № 4547301/27.07.2022г. е
измежду прехвърлените вземания.
Със сключването на договора за цесия, тоест с постигане на съгласие, вземането
преминава от цедента /неговия носител към същия момент/ върху цесионера /приобретателя
на вземането/.
С постигане на съгласието цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то
се е намирало към същия момент, заедно с акцесорните му права/ по аргумент на чл.99, ал.4
от ЗЗД.
Предвид това осъдителният иск на ищеца против ответника се явява основателен и
доказан и следва да бъде уважен на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за сумата от 410.36
лв.недължимо платена по нищожен договор за заем и договор за гаранция за която сума
безспорно се установи, че е постъпила в патримониума на ответното дружество (съгласно
заключението на вещото лице по поставената задача от експертизата),респ. са дължими
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 21.05.2025г.,
до окончателното изплащане на сумата, като същият бъде отхвърлен за сумата над уважения
размер до претендирания размер на сумата от 710.36 лева.
По разноските:
С оглед изхода на делото на осн. чл.78 ал.6 от ГПК тъй като делото е решено в полза на
ищеца, който е освободен от държавна такса и от разноски по производството, ответникът
следва да бъде осъден да заплати в полза на съда, по сметка на РС - Оряхово първоначална
д.т за разглеждане на исковете по чл.26 и чл.55 от ЗЗД, в размер на 128.88 лева на осн. чл.1
от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския
процесуален кодекс, както и възнаграждение на вещото лице по изготвената ССчЕ
съобразно уважената част от исковете в размер на 173.30 лева платени от бюджета на съда.
Налице са и предпоставките да бъде уважено направеното искане от адв. Л. К. Б. –
САК със съдебен адрес София 1000, ул. „Триадица“ № 5Б, ет.3, офис №311,- процесуален
представител на ищеца, адвокатското възнаграждение да бъде определено при условията на
чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
15
Видно от представения по делото договор за правна защита и съдействие, не е било
уговорено възнаграждение, а безплатна правна помощ на материално затруднено лице,
поради което адвокатът има право на адвокатско възнаграждение съобразно изхода на
делото, уважената част от предявените искове и обема на предоставената по делото правна
помощ и извършените процесуални действия от адвоката, като съдът приема, че
възнаграждението на процесуалния представител на ищеца следва да бъде определено общо
в размер на 400.00 лева.
Мотивиран от горното, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22, вр.с чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК., нищожността на Договор за потребителски кредит № 4547301/27.07.2022 г., ,
сключен между Н. Е. П., с ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Мизия, ул.“Илия
Байрамов“ № 22 и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, цедиран на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.“Панайот Волов“ № 29, ет.3, представлявано от Я.Б.Я – управител въз основа
на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения и Приложение № 1 от 02.06.2023
г., като противоречащ на закона.
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, нищожността на Договор за
предоставяне на гаранция № № 4547301/27.07.2022 г. сключен между Н. Е. П., с ЕГН
********** с постоянен адрес гр. Мизия, ул.“Илия Байрамов“ № 22 и „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *********, цедиран на „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА
ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр.София, ул.“Панайот Волов“ № 29, ет.3, представлявано от Я.Б.Я – управител въз основа
на Рамков договор за прехвърляне на парични задължения и Приложение № 1 от 02.06.2023
г., като противоречащ на добрите нрави.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, с ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Панайот Волов“ № 29, ет.3,
представлявано от Я.Б.Я - управител, ДА ЗАПЛАТИ на Н. Е. П., с ЕГН ********** с
постоянен адрес гр. Мизия, ул.“Илия Байрамов“ № 22, на основание чл. 55, ал. 1 пр. 1 ЗЗД
сумата от 410.36 лв. /четири стотин и десет лева и тридесет и шест стотинки/
представляваща недължимо платена сума по нищожен Договор за потребителски кредит №
4547301/27.07.2022 г. и нищожен Договор за предоставяне на гаранция № №
4547301/27.07.2022 г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 21.05.2025г. до
окончателното изплащане на сумата, като отхвърля предявеният иск над уважения размер до
претендирания такъв в размер на сумата от 710.36. лева, като неоснователен.
16
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, с ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Панайот Волов“ № 29, ет.3,
представлявано от Я.Б.Я - управител, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС- Оряхово на осн. чл.78
ал.6 от ГПК сумата от 302.18 лева /триста и два лева и осемнадесет стотинки / - дължима
държавна такса за разглеждане на делото и платено възнаграждение на вещо лице, съобразно
отхвърлетана част от предявеният иск.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ“ АД, с ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Панайот Волов“ № 29, ет.3,
представлявано от Я.Б.Я - управител, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Л. К. Б. – САК със съдебен
адрес София 1000, ул. „Триадица“ № 5Б, ет.3, офис № 311, сумата от 400.00 лв.
/четиристотин лева / - адвокатски хонорар на основание чл. 38 ал.1 т.2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Врачанския окръжен съд в
двуседмичен срок от съобщението.
Съдия при Районен съд – Оряхово: _______________________
17