Р Е Ш Е Н И Е № 86
Гр.Сливен, 14.04.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД СЛИВЕН,
в публично заседание на тридесет и първи март, през две хиляди двадесет и първа
година в състав :
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :
СВЕТЛАНА ДРАГОМАНСКА
При участието
на секретаря Николинка Йорданова и при участието на прокурора …….., като
разгледа докладваното от административния съдия Светлана Драгоманска адм.д. № 469
по описа за 2020 г. на Административен съд гр.Сливен, за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ) вр. чл. 145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на К.Г. г. на Р. Т. чрез адв. Р.К. *** против Заповед № 343з-2359/11.11.2020 год. на Началник група „Миграция“ към ОДМВР Сливен, с която на оспорващата на основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1 от ЗЧРБ "Отнемане на правото на пребиваване в Република България" на г. на РТ., родена на *** г., ЕГН :**********, постоянен адрес ***, настоящ адрес : РТ..
В жалбата се твърди, че оспорената заповед е неправилна и незаконосъобразна, тъй като е издадена в противоречие с административнопроизводствените правила и материалноправните разпоредби на закона. Твърди, че е налице нарушение на чл.35 от АПК. В съдебно заседание процесуалният представител на оспорващата допълва, че заповедта е издадена при неправилно тълкуване на нормата на чл. 25, ал.1, т. 9 от ЗЧРБ, където не се съдържало изискване за трайно установяване но територията на страната, такова каквото се вменявало на оспорващата. В представена писмена защита се посочва, че е налице противоречие между мотивите за налагане на ПАМ и диспозитива на заповедта. Административният орган не е установил какви неверни данни е представила оспорващата при получаване на разрешението за пребиваване в страната. Заявява, че от свидетелските показания е установено по делото, че оспорващата е в невъзможност свободно и необезпокоявано да живее в предоставената й за ползване стая от жилище, а за закупуване на имот се нуждаела от финансов ресурс, с какъвто не разпологала. Твърди, че не са доказани предпоставките за издаване на оспорения акт. Прави се искане съдът да отмени обжалваната заповед. Претендират се направените по делото разноски.
Административният орган Началник група „Миграция“ към ОД МВР Сливен редовно призован се явява лично ст.и. Д. Д. и главен юрисконсулт К. Б., които считат жалбата за неоснователна. В писмен отговор се излагат съображения, относно законосъобразността на оспорената заповед. Представени са подробни писмени бележки. Иска се от съда да отхвърли жалбата.
Съдът след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото писмени доказателства приема за установена следната фактическа обстановка:
По делото не се спори, че на жалбоподателката К.Г. с решение рег. № 611028 от 13.08.2018 год. е предоставено на основание чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ право на постоянно пребиваване в Република България /л.49/. Съгласно удостоверение за постоянен адрес от 18.10.2018 год. /л.42/ за такъв е вписан адрес в с.Г., общ.Сливен, област Сливен от дата 16.10.2018 год.
На 09.10.2020 год. е извършена проверка от служители на група "Миграция" при ОДМВР Сливен на адрес с.Г., общ.Сливен, област Сливен, който е посочен като адрес на пребиваване на жалбоподателката в страната. При проверката на адреса е проведен разговор и е снето обяснение от домакина А. К. Ч., съгласно което оспорващата е с. на ж. му; близки били и затова се съгласили да дадат къщата под наем за пребиваването й в България. Не й е вземал наем. Същата нямала ключ от къщата, както и нямала багаж в нея. Живеела в гр. Б. в Т.. Най-големия период за който била идвала бил три дни, като не се е установила трайно да живее на адреса. За извършената проверка е изготвена докладна записка рег.№ 343р-12205/13.10.2020 год., към която са приложени сведение от А. К. Ч., справка за пътуване за периода от 01.01.2016 год. до 06.10.2020 год. по отношение на К.Г.. Видно от приложената справка след 13.08.2018 год. /датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване/ оспорващата е посетила Република България четири пъти като последното влизане е на 19.08.2020 год. За този период общо оспорващата е престояла в страната 15 дни. Установено е също така от проверяващите, че по отношение на оспорващата в НАП няма регистрирани трудови договори, както и няма данни за здравно осигуряване. По делото е представена декларация за трайно пребиваване на чужденец, съгласно която оспорващата е декларирала, че познава изискването на ЗЧРБ да не отсъства от територията на Република България или друга членка на ЕС за период по-голям от 12 последователни месеца, както и че желае трайно да се установи в РБългария на адрес с.Г., общ.Сливен. Въз основа на резултатите от проверката е образувано административно производство на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ и на лицето е изпратено съобщение по чл.26 от АПК рег.№ 343000-10410/27.10.2020 год. /л.25/. Съобщението е връчено по реда на чл.18а, ал.9 от АПК чрез залепване на входната врата на адрес с.Г., общ.Сливен, за което има съставен протокол рег.№ 343р-13002/29.10.2020 год. /л.24/, както и съобщението е публикувано на интернет страницата на ОДМВР - Сливен. Със съобщението е дадена възможност на оспорващата да изрази своите възражения. Такива в срока не са депозирани.
На 11.11.2020 год. Началникът на група „Миграция“ към ОДМВР Сливен издал процесната Заповед № 343з-2359, с която на основание чл. 40, ал. 1, т.3 и т. 5 от ЗЧРБ наложил на К.Г. принудителна административна мярка "Отнемане на правото на пребиваване в Република България", тъй като е установил, че данните предоставени за получаването му са неверни и в едногодишен срок след разрешението за пребиваване жалбоподателката не се е установила и не пребивава на територията на страната. От фактическа страна органът е приел за установено, че за периода от 13.08.2018 год. до момента на проверката лицето е престояло на територията на Република България общо 15 дни като част от този престой съвпада с датите за довършване на процедурата по заплащане на таксите, вписване в регистрите на населението, заявяване на постоянен и настоящ адрес и издаване на разрешението за пребиваване. Не е установено лицето постоянно да живее на територията на страната. Същото не се е установило в къщата в с.Г., няма ключ от тази къща и няма собствен багаж в нея. Направен е извод, че лицето формално поддържа разрешеното постоянно пребиваване с цел получаване на българско гражданство. Същото не е изпълнило условието за получаване на постоянното пребиваване, а именно в едногодишен срок да се установи и да пребивава на територията на РБългария, каквото е изискването на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Административният орган е приел, че е налице и условието на т.3 от ал.1 на чл.40 от ЗЧРБ, а именно, че данните предоставени при получаването на постоянното пребиваване са неверни. Видно от доказателствата по преписката разрешението за постоянно пребиваване на К.Г. е издадено на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. Съгласно този текст разрешението за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са лица от български произход, родени на територията на Република България, изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната. Началник група „Миграция“ счита, че в настоящия случай декларираното желание от страна на оспорващата не кореспондира с поведението и след полученото разрешение, което навежда на извода, че данните предоставени при получаването на разрешението са неверни.
В хода на настоящото съдебно производство за изясняване на спорните по делото обстоятелства са събрани гласни доказателства. Разпитаните са като свидетели на Г. О. Ч. – с. на жалбоподателката и Г. А. Р.. Съгласно свидетелските показания на Г. О. Ч. К.Г. живеела в гр. Б. на к., била р., п., не р., а д. й живеели отделно; когато идвала в България оставала в тях в къщата им в с. Г., където й давали една стая; ходела и на гости и на други свои р. в с. Н. и в с. Б. П.. Твърди, че К., не оставала дълго в тях, тъй като й било неудобно; търсела си малка къща на един етаж.
Според свидетелските показания на Г. А. Р. жалбоподателката й е л.; в годината си идвала 3-4 пъти; когато си идвала стояла при м. й на село; понякога оставала и при нея. Свидетелства, че К.Г. искала да си купи по-малка къща на село в България, но нямала възможност. Идвала си в България, за да се види с р. си, със с. си, с б..
При така установената фактическа обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:
Административния акт е издаден от компетентен орган Началник на група „Миграция“ към ОД МВР Сливен, съгласно заповед № 343з-320/14.02.2018 год. на Директора на ОД МВР Сливен /л.19/, който е сред изброените органи, на които по силата на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ е предоставено право да налагат ПАМ по този закон. Спазена е предвидената в закона форма. Противно на твърденията на жалбоподателката в заповедта са изложени както фактически, така и правните основания за издаването и. Описани са всички релевантни обстоятелства. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Според тази разпоредба при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст, т.е. налице е извършена преценка на изброените обстоятелства при постановяване на оспорената заповед. По делото не са наведени възражения, а липсват и въобще твърдения жалбоподателя да е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ категории лица.
Оспореният административен акт съответства и на материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ послужила като правно основание за издаване но оспорената заповед, правото на пребиваване се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите на чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, както и по отношение на семейството на чужденец по чл. 25, ал. 1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.
По делото безспорно е установено, че на К.Г. г. на Р. Т., е предоставено право на постоянно пребиваване в Република България. От доказателствата по дело също така е видно, че същата фактически не се е установила въобще на територията на страната, а единствено е пребивавала тук за кратки периоди от време по 2-3 пъти в годината и то все по конкретни поводи, като някои от тях са свързани със самата процедура по даване на постоянното пребиваване. Най-дългия престой на територията на страната е само 5 дни. От датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване /след 13.08.2018 год./ оспорващата е посетила Република България четири пъти като последното влизане е на 19.08.2020 год. За този период общо е престояла в страната 15 дни. Налице е единствено регистриране на жалбоподателката на адрес в с. Г., но по дадените обяснения от А. Ч. и от свидетелските показания на с. му се установява, че жалбоподателката въобще не е живяла на този адрес; не притежава ключ от къщата, както и няма багаж в къщата. И двамата свидетели казват, че няма пречка оспорващата да ползва къщата, но същата идва и си отива само няколко пъти в годината. Според двамата свидетели оспорващата си живее в гр.Б. в РТ.. При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. В този едногодишен срок оспорващата е посетила България само четири пъти за общо 15 дни. В подкрепа на този извод е и фактът, че според предоставените от НАП данни жалбоподателката не се е включила в осигурителната система на страната, т.е. не упражнявала трудова дейност на нейна територия и не са внасяни задължителните здравни осигуровки.
Пребиваването на едно лице - чужденец на територията на Република България означава фактическото му местонахождение да е на територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ чужденците пребивават в Република България краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно - с разрешен неопределен срок. Дефиниция на това понятие може да се изведе от чл. 1, § 3, б. "й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Жалбоподателката е получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т . 9 от ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от б. п., р. е на територията на Република България и е изгубил б. си гражданство по и. спогодби или по собствено желание, но желае трайно да се установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание нормата предвижда да е налице и заявено желание от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната. Законът не дава легално определение на понятието "трайно установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на това място, там упражнява на трудова дейност, има социални контакти и се включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца на територията на Република България, то логично следва изводът, че ако чужденецът не реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една година), то той фактически няма желание за установяване и при това положение не отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. В този смисъл е неоснователно възражението на оспорващата, че тя е изпълнила намерението си да се върне в България, тъй като активно е търсила да закупи собствен имот, в който да живее. Законът не изисква от чужденците да притежават собствен имот, за да получат или да притежават разрешение за постоянно пребиваване. В съдебно заседание и двамата свидетели ясно заявяват, че Г. е имала възможност да използва и е използвала без пречки предоставената й стая от жилището в с. Г. – собственост на с. й. Жалбоподателката обаче не се е установила трайно в осигуреното й жилище или друго на територията на Р България, като причина за това не може да се търси в обстоятелството, че не притежава свое жилище или не може да намери подходящо, за да закупи, тъй като не разполага с финансов ресурс. Притежаването на недвижим имот или дори на няколко имота не може да бъде обстоятелство, което самостоятелно да навежда на извода, че чужденецът се е установил на територията на страната, ако същото/същите се притежават, без да се обитават от чужденеца или член/членове на семейството му. В конкретния случай, неопределеното търсене във времето на недвижим имот, не може да докаже установяване в едногодишен срок след разрешението (от 13.08.2019 г.) и не доказва, че жалбоподателят ще живее в него. Намеренията на жалбоподателя да се установи за в бъдеще не следва да навеждат на извода, че той се е установил и пребивава в страната, тъй като правната норма регламентира, че това е трябвало да е фактически реализирано в едногодишен срок след разрешеното постоянно пребиваване. С оглед изложеното изводът, който може да се направи е, че при подаване на искането за издаване на разрешение за постоянно пребиваване чужденецът е посочил неверни данни, а именно заявил е желание постоянно да се устрои на територията на страната, а в действителност не е имал такова. Именно по тази причина законът в чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 е предвидил в такива случаи даденото разрешение за постоянно пребиваване да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република България да отсъства от страната и да пребивава на територията на дружи държави, но той следва да е трайно установен в България. В съответствие със закона е преценката на административния орган, че не са налице и обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чужденецът няма семейство на територията на РБългария, не попада в категориите уязвими лица, по отношение на него не са установени производства по Закона за убежището и бежанците, от събраните гласни доказателства се установява наличието на семейни, културни и социални връзки с РТ., където постоянно пребивават д. на оспорващата, макар и пълнолетни, а не с РБългария.
Обосновано административния орган е приел, че предоставеното на жалбоподателя право на постоянно пребиваване не е уредено в Директива 203/109/ЕО, която има за предмет само предоставянето на статут на дългосрочно пребиваващ, който съответства на идентичния вид статут предвиден по чл. 23, ал. 1, т. 3 и чл. 24г и сл. от ЗЧРБ. С директивата не се уреждат другите видове режими на пребиваване, какъвто е този предоставен на Г.. Точно обратното, в чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е предвидено, че държавите-членки могат да издават разрешения за постоянно пребиваване или безсрочна валидност при по-благоприятни условия от установените с настоящата директива. Тези разрешения за пребиваване не предоставят достъп до право на пребиваване в останалите държави-членки, както е предвидено в глава ІІІ. Статутът на постоянно пребиваващ чужденец по чл.25, ал.1 от ЗЧРБ като цяло представлява такъв по-благоприятен режим по смисъла на чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО, тъй като предвижда хипотези, при които от една страна чужденците получават право да пребивават постоянно, а не срочно на територията на страната, а от друга страна - правото им да получат такъв статут не е обвързано с предходен период на пребиваване в страната, а с други обективни обстоятелства. В случая по т. 9 от чл. 25, ал. 1 на ЗЧРБ това е обстоятелството, че чужденецът е роден в България, както и да желае да се установи на територията на страната. В този случай именно с чл. 13 от Директива 2003/109/ЕО е дадена възможност на България, като държава-членка на ЕС както да предвиди възможността за предоставяне на статут на постоянно пребиваващ, така и да определи условията, при които този статут се предоставя, както и предпоставките за отнемането му. В този смисъл в чл. 40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ именно е предвидена възможността предоставеният статут на пребиваване да бъде отнет, ако лицето не се е установило и не пребивава на територията на страната в едногодишен срок след разрешението. Обсъждането на всички обстоятелства по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ води до извода за съразмерност на наложената мярка. С оглед баланса на необходимостта от защита на обществените интереси и намесата в личния и семеен живот не се установява непропорционалност на наложената мярка.
Неоснователно е и възражението, че административният орган не е доказал наличието на неверни данни по чл.40, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, както и какви са те. В процесната заповед е посочено, че лицето невярно е изразило желание трайно да се установи на територията на страната без в действителност да има такова желание. Този извод на органа се потвърждава от обстоятелството, че не само в едногодишния срок указан в закона, но и до настоящия момент няма данни лицето трайно да се е установило в страната. Липсват данни и че лицето изобщо има намерение да се установи да живее в РБългария предвид инцидентните му престои в страната и обстоятелството, че цялото семейство на лицето живее в Т..
С оглед изложеното съдът намира издадената
заповед за налагане на ПАМ за законосъобразна като постановена в съответствие с
процесуалните правила и материалния закон.
Жалбата срещу
заповедта следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
При този изход на правния спор е неоснователно искането на жалбоподателя за присъждане на разноски.
Воден от
гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2, предл. последно от АПК, Административен съд - Сливен
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на К.Г. г. на Р. Т. против Заповед № 343з-2359/11.11.2020 год. на Началник група „Миграция“ към ОДМВР Сливен, с която на К.Г. на основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1 от ЗЧРБ "Отнемане на правото на пребиваване в Република България" на г. на РТ., родена на *** г., ЕГН: **********, постоянен адрес ***, настоящ адрес : РТ., като неоснователна.
Решението може да
се обжалва с касационна жалба пред Върховен административен съд на Република
България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :