РЕШЕНИЕ
№ 339
гр. Перник, 25.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети септември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Рени Ковачка
Членове:ТАТЯНА ИВ. ТОДОРОВА
МАРИЯ В. МИЛУШЕВА
при участието на секретаря ЗЛАТКА М. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ТАТЯНА ИВ. ТОДОРОВА Въззивно
гражданско дело № 20211700500419 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Н. Д. П. и З. Т. П. чрез упълномощен
представител адв. Е.Й. – АК-К. против решение № 260476 от 26.04.2021 г. по гр.д. №
6327/2021 г. на ПРС, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателите иск по
чл.270, ал.2 от ГПК за прогласяване на съдебно решение № 8 от 08.01.2016 г. по гр.д.
№ 121/2015 г. по описа на Районен съд – Д. за нищожно.
В жалбата са изложени съображения за неправилност и необоснованост на
първоинстанционното решение. Поддържа, че правилно районният съд е установил
наличие на спор досежно последната от предпоставките обосноваващи нищожност на
съдебното решение – неяснота във волята на съда, и в тази връзка се е позовавал на
несъответствие между мотиви и диспозитив, но същевременно е отхвърлил иска, тъй
като е следвало да се изследва само неяснота относно диспозитива на съдебното
решение, който според първоинстанционният съд бил ясен, въпреки, че не
кореспондирал с мотивите на решението. Излага доводи, че нищожност на съдебното
решение е налице при особено съществени пороци, между които била и абсолютната
неразбираемост на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на
тълкуването или чрез поправянето. Поддържа, че мотивите на съдебното решение
били разбираеми и непротиворечиви, поради което оставало неясно, защо е отхвърлен
иска. Позовава се на разпоредбата на чл.236, ал.2 от ГПК, съгласно която съдебното
решение следва да бъде мотивирано, и в тази връзка твърди, че решението на съда и
1
мотивите са неразривно свързани по между си.
По подробно изложените във въззивната жалба доводи и аргументи моли
въззивната инстанция да уважи въззивната жалба и да отмени първоинстанционното
решение, като неправилно и незаконосъобразно, като провъзгласи нищожността на
решение № 8 от 08.01.2016 г. по гр.д. № 121/2015 г. на Районен съд – Д. и върне делото
на надлежния съд да постанови ново валидно решение.
Въззиваемата страна – В. В. В., в срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подал отговор
по жалбата, в който е заявил становище за нейната неоснователност. По подробно
изложените в отговора доводи и аргументи моли въззивната жалба да бъде отхвърлена.
Въззиваемата страна – В. Д. Н., в срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е подал
отговор по въззивната жалба и не е взел становище по същата.
Третото лице – помагач – Д. В. Н. не изразява становище по въззивната жалба.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо (постановено е от
компетентен съд в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита).
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, съгласно
правилата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с установителен иск, с правно основание
чл.270, ал.2 от ГПК.
Ищците Н. Д. П. и З. Т. П. са предявили иск срещу В. В. В. и В. Д. Н., с искане
да бъде прогласено за нищожно съдебно решение № 8 от 08.01.2016 г., постановено по
гр. д. № 121 по описа на Районен съд – Д. за 2015 г. В исковата молба поддържат, че
волята на съда в съдебното решение е неразбираема, тъй като имало несъответствие
между мотиви и диспозитив. Изложени са и твърдения, че производството по гр. д. №
121/2015 г. на ДРС било образувано по предявен отрицателен установителен иск с
правно основание чл.440, ал.1 от ГПК във връзка с насочено изпълнение към
конкретен недвижим имот в рамките на изпълнително дело № 114/2013 г. по описа на
ЧСИ В. А..
Ответникът В. В. В. е оспорил предявения иск, за което в депозирания срещу
същия отговор на исковата молба е заявил становище за неговата недопустимост, като
поддържал, че със сила на пресъдено нещо се ползва единствено диспозитива, а
несъответствието му с мотивите не представлява сочения от ищеца порок.
Ответникът В. Д. Н. не е изразил становище по предявения иск.
Третото лице помагач на страната на ищеца - Д. В. Н. е поддържала исковата
претенция пред районният съд.
Видно от приложеното в първоинстанционното производство решение № 8 от
2
08.01.2016 г., по гр.д. № 121/2015 г. на ДРС, съдът се е произнесъл по предявен от Н. Д.
П. и З. Т. П. отрицателен установителен иск с правно основание чл.440, ал.1 от ГПК, с
искане за признаване за установено, че длъжникът по изп.д. № 114/2013 г. по описа на
ЧСИ В. А. - В. Д. Н., не е собственик на имот с идентификатор № 41112.500.1744.1.8
по кадастралната карта на ***. С посоченото решение ДРС е отхвърлил предявения иск
по чл.440, ал.1 от ГПК, като неоснователен, а в мотивите на решението е приел, че
процесния имот не принадлежи на длъжника по изпълнителното производство - В. Д.
Н.. Приел е също така, че съдебният изпълнител не е насочил принудителното
изпълнение срещу процесния имот, поради което за ищците не бил налице и правен
интерес от предявяване на иска, поради това, че правото им на собственост не било
засегнато.
Решение не е обжалвано от страните, поради което е и влязло в законна сила на
15.03.2016 г., който факт не е спорен между страните.
С решение № 260476 от 26.04.2021 г. по гр.д. № 6327/2020 г. ПРС е отхвърлил
предявения иск. За да постанови този краен резултат, районният съд е приел, че
процесното решение е постановено от надлежен орган, в пределите на
правораздавателната власт на съда, тъй като делото е подведомствено на гражданските
съдилища, постановено е от надлежен състав – съдия от съответния районен съд,
участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото, постановено е в
писмена форма и е подписано от съдията. Направил е извод, че неяснотата във волята
на съда може да се изследва само по отношение на диспозитива на решението, за който
е достигнал до извод че е ясен, макар и да не кореспондира с мотивите на решението.
Изложил е доводи, че независимо дали се касае за неправилно съдебно решение
(несъответствие между мотиви и диспозитив) или за недопустимо съдебно решение –
постановено при липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка,
решението е влязло в законна сила на 15.03.2016 г., и на основание чл.297 от ГПК е
задължително, като ползващо се със сила на пресъдено нещо, и не подлежи на
пререшаване.
При така установеното от фактическа страна, въззивната инстанция достигна до
следните правни изводи:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, а по отношение на останалите
въпроси, съдът е обвързан от изложеното в жалбата.
Съгласно чл.270, ал.2 от ГПК, нищожността на решението може да се предяви
по исков ред безсрочно или чрез възражение.
Законът не определя с отделен текст кое съдебно решение е нищожно. По
естеството си съдебното решение е едностранно властническо волеизявление на
държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Съдебната
практика приема, че нищожно е всяко решение, което не дава възможност да бъде
припознато като валиден съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление.
Според задължителното тълкуване, дадено от ВКС в решение № 668 по гр.д. № 1790 по
описа на първо гражданско отделение за 2009 г., съдебното решение е нищожно,
когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на
правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма
или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна
неразбираемост, като липсата на мотиви не се приравнява на липса на надлежно
3
волеизявление, и не води до нищожност на съдебното решение. В този смисъл е и
решение № 248 от 11.06.2012 г. по гр.д. № 572/2011 г. на ВКС, ІV-то г.о.
Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение. Нищожното решение
за разлика от недопустимото не е годно да породи правни последици, поради което и
това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира
чрез възражение или по исков ред безсрочно (чл.270, ал.2 от ГПК). Това е прието и в
Тълкувателно решение № 1/10.02.2012 г., постановено по тълк. дело № 1/2011 г. на
ОСГТК на ВКС, съгласно което съдебните решения са нищожни само в случаите на
постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън
правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния
състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на
съда дори и при тълкуване.
Следва да се има предвид, че порочните съдебни решения според степента на
опорочаване се делят на три групи - нищожни, недопустими и неправилни. Нищожно
съдебно решение е това решение, което има изключително сериозни пороци, то не
притежава качествената характеристика на едно валидно съдебно решение, а именно:
постановено е при неспазване на предвидената от закона форма – писмена;
постановено от незаконен състав; противоречи на правния ред и на добрите нрави (не
става дума на противоречие на материалноправна норма, а на правния ред въобще);
ако е абсолютно неразбираемо; ако заповядва нещо невъзможно. Когато
неразбираемостта и противоречието в мотивите е резултат на формално-невалидни
умозаключения, които не могат да са логически следствия от дадени условия,
противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице необоснованост на
решението, респ. решението е неправилно. В тези случаи – на допуснато съществено
нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или
установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е
неправилно, а не нищожно. Неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви
мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат
отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването или
упражняването на правото на иск. В този смисъл е решение № 27 от 22.04.2019 г. по
гр.д. № 1321/2018 г. на ВКС ІV-то г.о.
При извършената служебната проверка, въззивният съд не констатира решение
№ 8 от 08.01.2016 г., по гр.д. № 121/2015 г. на ДРС да страда от някои от посочените
по-горе пороци, поради което намира, че същото е валидно. Решението е постановено в
изискуемата писмена форма; подписано е от съдебния състав; постановено е от
надлежен съдебен орган, който се е произнесъл в законен състав; постановено е в
рамките на правораздавателната власт на съда; волята на съда в диспозитива на
съдебното решение е изразена по начин, който позволява да се изведе ясно и
разбираемо, поради което и правилно районният съд е приел, че процесното решение
не е нищожно.
Както вече бе посочено по-горе, съдебните актове са нищожни в случаите на
постановяването им от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън
правораздавателната власт на съда, ако не са подписани от членовете на съдебния
състав, ако не са в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на
съда, включително и при тълкуване, но посочените пороци са свързани със самия
съдебен акт и наличието им на практика води до липса на валиден такъв, а оттам и до
4
надлежното произнасяне на съда по въпроса, с който е сезиран. Касае се до правила
свързани с компетентността на съда да се произнесе по въпроса, с който е сезиран
(наличие или липса на подведомственост), със съдебния състав, който трябва да се
произнесе (едноличен или тричленен), както и с формата и съдържанието на съдебния
акт. Тези правила обаче не обхващат въпросите свързани с предпоставките за
постановяване на съдебния акт и евентуалните нарушения на процесуалните правила
при постановяването му. Нарушаването на императивна материалноправна или
процесуалноправна норма при постановяване на съдебния акт може да доведе до
неговата недопустимост или неправилност, но не и до нищожността му.
Недопустимостта на съдебния акт, като негов порок, е различна от нищожността му. В
случай, че недопустимия съдебен акт бъде потвърден по реда на инстанционния
контрол или не бъде обжалван, той влиза в сила като поражда правно действие и
обвързва страните. За разлика от недопустимия съдебен акт нищожният такъв не може
да породи правно действие и да обвърже страните по него. Затова пороците водещи до
нищожност на съдебния акт са различни от тези водещи до неговата недопустимост и
последните не могат да обосноват основателност на иск по чл.270, ал.2 от ГПК, в който
смисъл е и определение №262/08.04.2021 г. по дело №2749/2020 г. на ВКС, ГК, IV г.о.
За пълнота следва да се посочи, че нищожност на едно съдебно решение е
налице при особено съществени пороци, между които е и абсолютна неразбираемост
на волята на съда, когато тя не може да бъде изведена и по пътя на тълкуването, вкл. по
чл.251 от ГПК, или чрез поправяне по чл.247 от ГПК. Възможно е неяснотата в
съображенията на съда, изложени в съдебния акт, на практика да се приравнява на
липса на мотиви, което съставлява нарушение на съдопроизводствено правило –
чл.236, ал.2 от ГПК. Когато неразбираемостта и противоречието в мотиви е резултат на
формално-невалидни умозаключения, които не могат да са логически следствия от
дадени условия, противоречат на опита и/или научното познание, тогава е налице
необоснованост на решението. В тези случаи – на допуснато съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо,
какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не
нищожно. Както вече бе посочено, неразбираемата воля на съда, неясните и
противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, защото
нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването или
упражняването на правото на иск.
Правилно районният съд е констатирал противоречие между мотиви и
диспозитив в решение № 8 от 08.01.2016 г., по гр.д. № 121/2015 г. на ДРС, като и
правилно е приел, че съгласно т.18 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по
гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, със сила на пресъдено нещо се ползва само
диспозитива на решението, а мотивите не са част от решението. В действителност след
като ДРС е констатирал, че имотът не принадлежи на длъжника по изпълнителното
производство – В. Д. Н. и след като е установил, че принудителното изпълнение не е
насочено срещу този имот, то при доказване и на останалите предпоставки на
предявения иск, същият е следвало да бъде уважен, но от диспозитив на решение № 8
от 08.01.2016 г., по гр.д. № 121/2015 г. на ДРС, се установява, че искът е отхвърлен. В
този случай решението е неправилно, което не може да се отрази на неговата
валидност, респ. да доведе до неговата нищожност. В случай, че в действителност за
ищеца по гр.д. № 121/2015 г. е липсвало правен интерес от предявяване на иска, то и
производството по образуваното пред ДРС дело е следвало да бъде прекратено, а не да
5
се отхвърли предявения иск. Но това разминаване между мотивите на решението и
неговия диспозитив по своята същност представлява порок на съдебното решение,
водещ до неговата недопустимост. Както вече бе изяснено по-горе недопустимостта на
съдебния акт, като негов порок, е различна от нищожността му, и в случай, че
недопустимия съдебен акт не бъде обжалван (какъвто е настоящия случай), той влиза в
сила като поражда правно действие и обвързва страните.
В горния смисъл решение № 8 от 08.01.2016 г., по гр.д. № 121/2015 г. на ДРС не
е нищожно, поради което и предявеният иск е неоснователен, както правилно е приел
районният съд, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като
правилно и законосъобразно.
Страните не са поискали присъждане на разноски, поради което и въззивната
инстанция не се произнася по тях.
Воден от горното, Пернишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260476 от 26.04.2021 г., постановено по гр.д. №
6327 по описа на Районен съд – Перник за 2021 г.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на страната на
ищеца – Д. В. Н..
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6