№ 153
гр. гр. Димитровград, 30.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ДИМИТРОВГРАД в публично заседание на двадесет
и осми април през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Огнян Хр. Гълъбов
при участието на секретаря Силвия Ив. Димова
като разгледа докладваното от Огнян Хр. Гълъбов Гражданско дело №
20225610100056 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 от ЗЗД- за прогласяване нищожността
на договор за потребителски кредит, както и евентуално предявени искове за прогласяване
нищожността на клаузи от сключен между страните договор за потребителски кредит.
Предявен е и иск с правно основание чл.55 от ЗЗД за връщане на недължимо платени суми
по договор за потребителски кредит.
Ищецът ХР. ХР. П. твърди в искова молба, че е страна по Договор за потребителски
кредит №521201/19.03.2018г., сключен с ответника „Стик-кредит“АД. Според този договор,
ответното дружество му предоставило заемни средства в размер на 1250 лева, като съгласно
чл.1.5.8 ГЛП бил 36%, а ГПР- 49,32%. Уговореният в чл.1.5.2 срок на договора бил 12
месеца. Страните се договорили кредиторът да изплати уговорената заемна сума чрез
директен банков превод по сметка на ищеца или на каса на „Изи пей“. Твърди, че
действително приложения в кредитното правоотношение ГПР бил различен от посочения в
погасителния план към договора ГПР от 49,32%, тъй като съгласно процесния договор се
дължала неустойка по смисъла на глава VI чл.20 /чл.6.4/, в случай, че кредитополучателя не
бил предоставил в тридневен срок от подписване на съглашението поръчител. Залагайки
горепосочената клауза кредиторът целял заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си.
Ответникът използвал заблуждаваща търговска практика, създаваща неравноправност и
благоприятстваща кредитора, както и увреждаща кредитополучателя. Уговорката за
неустойка заблуждавала ищеца в частта за действителния ГПР, като това водело до
нищожност на договора. Това било така, защото ГПР по кредита включвал в себе си всички
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени
разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. дължими на посредниците за
сключване на договора. Уговорено било между страните, че ищецът дължи на ответника
неустойка ако в 3-дневен срок не предостави трето лице, на което да бъде извършена
предварителна проверка от кредитора и ако отговаря на посочените от него условия да
сключи договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем. В противен
случай кредитополучателят дължал неустойка в размер на 2421,60 лева, която се дължала
пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в погасителния план, като
представлява неразделна част от договора. Уговореното възнаграждение под формата на
неустойка било разход по кредита, който трябвало да бъде включен при изчисляването на
ГПР. Поради невключването на това възнаграждение в ГПР, той не съответствал на
1
действително прилагания такъв от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните,
представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д ал.1 и ал.2 т.1 от
ЗЗП, поради което договора за кредит бил нищожен на основание чл.22 от ЗПК и неспазване
на изискванията на чл.11 ал.11 т.20 от ЗПК. Поддържа също така, че неизпълнението на
ищеца да посочи поръчител вдигало лихвения процент по кредита неколкократно на месец,
тъй като неустойката представлявала прикрита възнаградителна лихва. Това се
потвърждавало и от факта, че неустойката била уговорена и в погасителния план към
договора. Предвид изложеното и на основание чл.22 от ЗПК договорът бил недействителен,
като съгласно чл.23 от ЗПК ищецът дължал само чистата стойност на кредита, без лихва или
други разходи по него. На следващо място, посочения в договора лихвен процент от 36% не
отговарял на действително приложения такъв, тъй като уговорената неустойка
представлявала добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен процент
нараствала и стойността на ГПР, доколкото възнаградителната лихва е един от
компонентите му, но същия не е бил обявен на потребителя и не е посочен в договора в
действителния му размер. По този начин се нарушавали добрите нрави и се внасяло
неравноправие между правата и задълженията на потребителя и доставчика на финансовата
услуга. На следващо място заявява, че в случай, че съдът установи, че ГПР е действителния,
то да приеме, че същия надвишава нормативно допустимия такъв, който не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и валута,
определена с постановление на МС на Р.България. В този случай, процесният договор бил
нищожен, поради нарушение на разпоредбата на чл.19 ал.4 от ЗПК. Алтернативно иска
съдът да приеме, че договора е нищожен поради липса на форма. Това било така, тъй като
той не бил изготвен на хартиен или друг траен носител, с еднакъв по вид формат и размер
на шрифта, не по-малък от 12. В условията на евентуалност, иска съдът да постанови, че
размера на договорната лихва противоречи на добрите нрави по смисъла на чл.26 от ЗЗД.
Това било така, тъй като уговорената възнаградителна лихва надвишавала трикратния
размер на законната лихва определена с акт на МС. Отново при условията на евентуалност
иска съдът да постанови, че уговорената в договора неустойка в чл.20 /чл.6.4/ противоречи
на добрите нрави по см.на чл.26 от ЗЗД. Същата излизала извън присъщите й функции, като
се равнявала на двойния размер на целия предоставен заем и единствената й цел била
свръхпечалба за кредитора. Неустойката била и неравноправна по смисъла на чл.145 от ЗЗП
и съответно нищожна на основание чл.146 от ЗЗП. На следващо място, нищожна била и
клаузата на чл.33 ал.4 от Договора, съгласно която при разваляне на същия от изправната
страна, неизправната такава дължала неустойка равняваща се на 25% от общия размер на
всички плащания, посочени в индивидуалния договор за паричен заем. Тази клауза била
нищожна поради противоречието й с чл.32 от ЗПК. На последно място, поддържа, че
кредиторът начислил на ищеца такса за електронно съобщение в размер на 10 лева,
дължими за всяка просрочена вноска, но не повече от 120 лева. Клаузата за това
възнаграждение била нищожна по чл.26 ЗЗД, тъй като разходите за електронни съобщения
на кредитора били значително по-ниски и по този начин отново се постигал резултат за
необосновано и прекомерно обогатяване на за ответника.
Предвид изложеното иска съдът да постанови решение с което да признае за
установено, че сключения между страните договор за потребителски кредит е изцяло
недействителен. При условията на евентуалност иска съдът да постанови решение, с което
да признае за установено, че клаузите от процесния договор- чл.20 /ч.6.4/, чл.4 т.1.5.8, ч.32 и
чл.33 ал.4 от Договора са нищожни. На последно място, иска съдът да постанови решение, с
което да осъди ответника на основание чл.55 от ЗЗД да заплати на ищеца недължимо
платените суми по процесния договор в размер на 1800 лева. Претендира присъждане на
направените по делото разноски.
Ответникът „СТИК-Кредит“АД депозира отговор на исковата молба, в който
поддържа, че предявените искове са допустими, но неоснователни. Твърди, че процесният
договор между страните действително е бил сключен, като това е станало от разстояние, при
спазване изискванията на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. Уговорената в договора сума била
2
предоставена на ищеца на 19.03.2018г. В чл.17 от Договора била предвидена хипотеза, при
която при неизпълнение на договорни задължения от страна на потребителя, можело да му
бъде начислена неустойка. Кредиторът обаче не бил договорно задължен да претендира
подобна неустойка. Поддържа, че в настоящия случай сключването на договора било
инициирано от ищеца със създаването на личен профил на уебсайта на ответното дружество,
който акаунт се ползвал с посочена от потребителя електронна поща и избрана от него
парола. Твърди, че ищецът попълнил заявка за кандидатстване за кредит от разстояние. След
това, на ищеца била изпратена необходимата преддоговорна информация включваща СЕФ,
проект за Договор за потребителски кредит и ОУ към него. След запознаване с така
изпратените му документи, ищецът потвърдил съгласието си за сключване на договора.
Заявява, че неустойка за непредставяне на обезпечение не била начислявана и събирана от
ответното дружество, въпреки което клаузата за неустойка била валидна и отговаряла на
изискванията на действащото законодателство. Задължението за неустойка съставлявало
самостоятелно съглашение, което в случая било обективирано в един и същи документ с
договора за потребителски кредит. Счита, че по отношение на нейната действителност не се
прилагали разпоредбите на ЗПК, а общите условия на ЗЗД. В случая неустойката била
уговорена за неизпълнение на непарично задължение за предоставяне на обезпечение,
изпълнението не е обезпечено с други правни способи, а нейния вид се определя в
зависимост от това дали заемополучателя по договора изпълни в някакъв момент своето
задължение. С оглед на това, размерът на неустойката се определял като процент от заетата
сума, като същата се начислявала, докато не бъде изпълнено задължението, а това зависело
изцяло от волята на заемополучателя. Видно от Договора, неустойката се дължала
единствено за периода, в който заемополучателя реално не бил предоставил обезпечение,
като ако такова се представило в последствие, същата спирала да се начислява, т.е.
причината за евентуално начисляване на неустойка било единствено виновното поведение
на ищеца. Счита, че така договорения размер на неустойката, като определен процент в
чл.46 ал.1 от ОУ в размер на 0,9%, изпълнява предвидените в чл.92 от ЗЗД цели и не
предвижда неоснователно разместване на блага. Уговорената неустойка не излизала извън
присъщите й функции, като имала стимулираща роля за длъжника да изпълни точно
задълженията си, тъй като в противен случай ще носи отговорност без кредитора да трябва
да доказва настъпването на вредите и техния размер. Нямало въведено законодателно
изискване относно размера на неустойката, като нямало въведено ограничение на
максималния й размер. Поддържа, че размера на договорената неустойка не следвало да
бъде включен в размера на ГПР по кредита, защото тя не била разход по отпуснатия кредит,
а договорена неустойка, която се дължала във връзка с неизпълнение от страна на ищеца на
едно поето от него нефинансово задължение, а именно да предостави на кредитора
обезпечение чрез поръчител.
Във връзка с депозирано от пълномощника на ищеца Становище вх.
№2693/19.04.2022г. по описа на РС-Димитровград, съдържащо молба за изменение на иска с
правно основание чл.55 от ЗЗД, съдът допусна на основание чл.214 от ГПК изменение на
предявения осъдителен иск, като намали размера на претендираната сума от 1800 лева на
884,31 лева.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната
общност, приема за установено от фактическа страна следното:
Видно от приетия като доказателство по делото Договор за потребителски кредит
№521201/19.03.2018г. ответникът, в качеството на заемодател, е предоставил на ищеца, в
качеството на заемател, кредит в размер на 1250 лева, за срок от 12 месеца. Страните се
договорили ищецът да върне на ответника предоставения кредит на 12 месечни вноски,
всяка от които в размер на 201,80 лева, съгласно Погасителен план, който бил неразделна
част от процесния Договор. Посочено било, че общия размер на всички плащания по заема е
в размер на 1542,89 лева при фиксиран лихвен процент от 36%. В т.1.5.9 от Договора
изрично е посочено, че ГПР е 49,32%. В раздел VІ от Договора заемателят се задължил в
срок до 3 дни от получаване на заемната сума, да осигури действието на трето физическо
3
лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане
на всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема банкова
гаранция. Изрично са изброени условията, на които това трето лице следва да отговаря, за да
бъде одобрено от кредитора и да стане поръчител на длъжника. В чл.20 т.6.4 от Договора,
страните се договорили, че неизпълнението на задължението на заемателя ще причини на
заемодателя вреди, които следва да бъдат обезщетение от неустойка. В случай, че заемателят
не изпълнел задължението си за предоставяне на обезпечение на кредита, то той дължал на
заемодателя неустойка от 2421,60 лева, което се начислява пропорционално към всяка
вноска по кредита и е отразена в погасителния план. С подписването на Договора ищецът
заявил, че желае да погаси изцяло съществуващите към момента стари задължения по
договори за заем със същия кредитор, но няма никаква възможност за предсрочното им
погасяване, поради което иска и желае заемодателя да прихване съответно част от своето
задължение за отпускане на заем по този договор срещу пълния размер на непогасените
парични вноски на заемателя към датата на сключване на договора /чл.30/. В чл.33 ал.4
изр.ІІ от Договора било предвидено, че при разваляне на договора неизправната страна
дължи на изправната обезщетение за вредите от развалянето- неустойка в размер на 25% от
общия размер на всички плащания, посочени в индивидуалния договор за паричен заем.
Наред с това, в чл.32 изр.ІІ от Договора било предвидено, че в случай, че заемателят забави
плащането на погасителна вноска, същия дължи на заемодателя заплащане на 10 лева,
представляващи направените разходи за събиране на просрочените вземания. Разходите по
този член се начисляват и за всеки следващ период, през който има погасителна вноска,
чието плащане е забавено. Всички начислени разходи по събирането на просрочени
погасителни вноски, които трябва да заплати заемателя, не могат да надхвърлят 120 лева.
Съгласно представеният по делото Погасителен план, първата погасителна вноска била
дължима на 19.04.2018г., а последната на 19.03.2019г. Общо дължимата сума по кредита
/главница, лихва и неустойка/ е 2421,60 лева, от която 1250 лева главница, 292,89 лева –
лихва и 878,71 лева- неустойка. Към Договора са приложени Общи условия на Договора за
потребителски кредит, предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „Стик
Кредит“АД и потребителите, както и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити.
Съгласно представената от ответника Разписка за извършено плащане, на
19.03.2018г. ответникът е превел чрез системата за електронни плащания еРау.bg в полза на
ищеца сумата от 593,69 лева.
За изясняване на обстоятелствата по делото, по искане на ищеца, съдът назначи и
изслуша заключение на съдебно-счетоводна експертиза. Според вещото лице, съгласно
договора за потребителски кредит, ГПР е в размер на 49,32%, като това е посочено и в
погасителния план, приложен към договора. Изчисляването на ГПР било сложен процес,
свързан с множество допускания. Вноските по договора са анюитетни. В техния размер е
включена и неустойка, като липсва посочен вариант без неустойка. В случай, че ГПР не
включва неустойка той следва да бъде 42,58%. В представения погасителен план вноските за
главница се увеличават, а размера на т.нар.“фиксирана вноска“ е променлив и също се
увеличава. Това означава, че ако включената неустойка се изключи от вноската по
погасителния план, заложените в него параметри не са на анюитетни вноски, а на
променливи, увеличаващи се вноски по кредита. Липсва посочен конкретен алгоритъм на
изчисляване на ГПР, но в изчисленията е включен и размера на неустойката по договора.
Предвидената неустойка по процесния договор е в общ размер на 878,71 лева, като той не
би следвало да участва при изчисляването на ГПР.Общо платените суми по кредита са в
размер на 1478 лева, в т.ч. за главница 1250 лева, лихва 55,47 лева, наказателна лихва 0,96
лева, СМС 5 лева и неустойка 166,57 лева. В проведеното на 28.04.2022г. съдебно заседание
по делото, вещото лице посочва, че ГПР с включена неустойка би бил над 300%.
С оглед така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Безспорно установено по делото е, че на 19.03.2018г. между страните е бил сключен
4
Договор за потребителски кредит №521201, съгласно който на ищеца е бил предоставен
кредит в размер на 1250 лева, който той е трябвало да върне на ответника на 12 равни
месечни вноски, в които освен дължимата главница са включени възнаградителна лихва и
неустойка. От страна на ХР. ХР. П. не се оспорва, че е получил реално сумата от 593,69 лева,
като останалата част от кредита, предвид направеното от него искане, е послужило за
погасяване на задълженията му по друг договор, сключен с ответното дружество. От страна
на „Стик-кредит“АД е направено признание, потвърдено и от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, че кредитополучателя е заплатил до настоящия момент по
процесния договор за кредит сумата от 1478 лева, с която е погасил изцяло задължението си
за главница- 1250 лева, както и частично задълженията си за възнаградителна лихва /55,47
лева/ и неустойка /166,57 лева/. Платил е също наказателна лихва от 0,96 лева и СМС- 5
лева. Няма спор и относно това, че към настоящия момент е настъпил падежът на всички
вноски по договора за кредит.
За да бъде уважен така предявения иск, ищецът следва да установи, недействителност
на клаузата за неустойка на посочените в исковата молба основания. Обратно, в тежест на
ответника е да докаже валидност на клаузата за неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение.
Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, с разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Договорът попада в обсега на ЗПК, поради което трябва да отговаря на
императивните разпоредби на този закон. Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл.10, ал.1, чл. 11, ал. 1, т.7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.7-9, договорът
за потребителски кредит е недействителен. Следователно, част от изискванията на чл.11,
ал.1 от закона, досежно съдържанието на договора, са императивни и нарушението им влече
нищожност на сключения договор.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойката, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г.,
II т.о./.
Съгласно разпоредбата на чл.143 ал.2 т.5 от ЗЗП, неравноправна е тази клауза, която
задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати необосновано
високо обезщетение за неустойка, като съгласно чл.145 ал.1 от ЗЗП, неравноправността се
преценява към момента на сключването на договора при вземане предвид видът на стоката и
услугата- предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване, както
и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който зависи, а според чл.146
ал.1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в договора са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Определената изцяло от кредитора методика за изчисляване на неустойката в
размер, многократно завишен спрямо обезщетението, дължимо за евентуално предвидимите
от забавата вреди, е в разрез с принципа на добросъвестност и води до наличие на клаузи,
създаващи значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя на кредита, като последния е задължен да заплати необосновано висока
5
неустойка.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в срок до 3 дни от подписване на договора, а
именно да представи поръчител, отговарящ на изискванията на чл.19 от Договора за
потребителски кредит или банкова гаранция със срок на валидност до 19.04.2019г., като при
неизпълнение е предвидено в чл.20 от Договора да се заплати неустойка във фиксиран
размер от 2421,60 лева. Тази сума очевидно се разминава с размера на неустойката, съгласно
приложения към Договора Погасителен план. Видно от същия, общо дължимата сума по
кредита- главница, лихва и неустойка е 2421,60 лева, като посочената в погасителния план
неустойка е в размер на 878,71 лева.
Така предвидената клауза за неустойка поради неизпълнение на договорно
задължение за представяне на обезпечение на договора за потребителски кредит
противоречи на чл. 21 ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
кредитополучателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер
и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че
въведените в договора изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който би следвало да прецени възможностите на кредитополучателя да
предостави обезпечение и риска по предоставянето на кредит към датата на сключването на
договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е
уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно
задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото
си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна
печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на
така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитора
за сметка на кредитополучателя, до увеличаване на подлежаща на връщане сума.
Уговорената в Договора неустойка от 2421,60 лева е в размер почти два пъти по-висок от
предоставената в заем сума от 1250 лева, като по този начин безспорно е нарушен принципа
на добросъвестност и справедливост. Дори да се приеме, че реално дължимата неустойка,
съобразно Погасителния план е в размер на 878,71 лева, то същия отново е несправедливо
определен и противоречи на добрите нрави, като представлява почти 2/3 от размера на
отпуснатия кредит. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е
налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с
ал.4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.
Предвид изложеното, съдът счита, че клаузата, предвидена в чл.20 от Договор за
потребителски кредит от 19.03.2021г., сключен между ищеца и ответното дружество и
предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 2421,60 лева, е нищожна на основание
чл.26 ал.1 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави.
На следващо място, съдът счита, че нищожността на горепосочената клауза от
процесния договор, води до недействителност и на самата сделка сключена между страните.
Изхождайки от предмета на Договор за потребителски кредит и страните по него –
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
6
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
За да бъде даден отговор на въпроса дали процесния договор е изцяло нищожен,
поради противоречие със закона, следва да се имат предвид разпоредбите на глава VІ от
ЗПК- „Недействителност на договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“,
сред които е и чл.22, съгласно който когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1 ,чл.11
ал.1 т.7-12 и 20 и ал.2 и чл.12 ал.1 –9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според т.9 и т.10 на чл.11 от ЗПК, договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР в
приложение №1 начин.
Неспазването на всяко едно от посочените изисквания, законът санкционира с
недействителност на договора- чл.22 от ЗПК. Според разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение No 1 начин. В §1, т. 2 от ДР
на ЗПК е дадена легална дефиниция за "Обща сума, дължима от
потребителя" и това е сборът от общия размер на кредита и общите разходи
по кредита на потребителя. В договора като обща сума, която следва да бъде
върната е посочена сумата 1542,89 лева, която включва отпуснатия кредит 1250 лева,
и 292,89 лева- лихва, при фиксиран годишен лихвен процент- 36%. Посочено е, че ГПР е
49,32%, но не е ясно същия от какво се формира. Не са посочени взетите предвид
допускания, каквото е изискването на чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. В Договора липсва
конкретизация относно начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до
неяснота относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин /чл.10 ал.1 от
ЗПК/.В общата сума не е включено допълнителното плащане за неустойка от 2421,60 лева,
съгласно чл.20 от договора или 878,71 лева, съгласно Погасителния план.
Според чл.17 от договора, кредитът се обезпечава с поне едно от две обезпечения-
банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл.19 от Договора. При
неизпълнение на задължението да представи обезпечение на кредита в 3-дневен срок,
кредитополучателя дължи неустойка на кредитора. Сумата за неустойка несъмнено следва
да бъде включена в ГПР, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла
на чл.19,ал.1 ЗПК. В този случай обаче, с включването на неустойката, към ГПР от 49,32%,
действителния такъв би нараснал многократно /над 300% според съдебно-счетоводната
експертиза/ над допустимата стойност, която е пет пъти размера на законната лихва за
просрочени задължения в лева /ОЛП на БНБ + 10 пункта х 5/. В този смисъл,
обстоятелствата относно включените в ГПР компоненти следва да бъдат ясно посочени при
сключване на договора, за да може потребителя да прецени дали да сключи договора за
кредит при така определените условия за връщането на заетата сума.
С оглед това, съдът намира, че при сключването на процесния договор и чрез
предвиждане на неустойката, което е свързано с допълнителни разходи за потребителя за
заплащането й, е заобиколена императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Предвид
7
горното, посочените в договора размери на годишния процент на разходите и общата сума,
дължима от потребителя, не съответстват на действително уговорените такива, налице е
неяснота при определяне на ГПР, което води до недействителност на договора /чл.22 ЗПК/.
Действително, съгласно разпоредбата на чл.26 ал.4 от ЗЗД, нищожността на отделни части
не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила
на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните й части. В случая не е налице нито една от тези две хипотези- нищожната
клауза на процесния договор за кредит относно определянето на ГПР да бъде заместена по
право от повелителни норми на закона, или че договора за потребителски кредит би бил
сключен и ако в него не е включена клаузата определяща ГПР, тъй като той е въведен като
изрично изискване в чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК. Поради това, в настоящия случай не е
приложима нормата на чл.26 ал.4 от ЗЗД и нищожността на посочената по-горе клауза от
договора обуславя недействителността на целия договор.
В заключение, съдът намира, че сключения между страните Договор за потребителски
кредит №521201 от 19.03.2018г. следва да бъде прогласен за недействителен, на основание
чл.26 ал.1 пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради противоречие със закона.
На следващо място, ищецът предявява иск с правно основание чл.55 от ЗЗД, с който
иска ответника да бъде осъден да му върне платената без основание сума по договора в
размер на 884,31 лева, представляваща разликата над получената реално в заем сума от
593,69 лева.
Първото предложение на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване на нещо без основание, т.е. когато още при самото получаване липсва основание
за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална
липса на основание е налице и в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен
акт.
В хода на производството по делото ответникът призна, че по процесния договор
ищецът му е заплатил сумата от 1478 лева, в т.ч. за главница 1250 лева, лихва 55,47 лева,
наказателна лихва 0,96 лева, СМС 5 лева и неустойка 166,57 лева. Това обстоятелство е
потвърдено и от заключението на назначената съдебно-счетоводна експертиза. Видно от
представения по делото Погасителен план към Договора за кредит, към момента на
предявяване на иска всички вноски по договора вече са падежирали и вземанията по него са
изискуеми, без да е необходимо обявяването на предсрочната им изискуемост. Съгласно
разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителя връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи по кредита. С оглед на това, че съдът счита процесния договор за
потребителски кредит за недействителен, то кредитополучателя следва да върне на
кредитора единствено чистата стойност на кредита. В тази връзка, съдът не споделя
възражението на ищеца, че по процесния договор той е получил единствено сумата от
593,69 лева, за която е представена и приета като доказателство Разписка за извършено
плащане от 19.03.2018г. Съгласно чл.30 от Договора, с подписването на същия ищецът е
заявил, че желае да погаси изцяло съществуващите към момента стари задължения по
договори за заем със същия кредитор, но няма никаква възможност за предсрочното им
погасяване, поради което иска и желае заемодателя да прихване съответно част от своето
задължение за отпускане на заем по този договор срещу пълния размер на непогасените
парични вноски на заемателя към датата на сключване на договора. В тази връзка и съгласно
чл.31 от Договора, заемодателят е прихванал с част от така определената сума от 1250 лева
задължения по предходен договор, сключен с длъжника, като остатъка от сумата след това
прихващане, а именно 593,69 лева е превел на ищеца.
Предвид изложеното, съдът счита, че реално предоставената в заем сума от ответника
е 1250 лева, като с част от нея той е погасил задължения на ищеца по друг сключен между
8
същите страни договор за заем, а остатъка му е изплатил с горепосочената разписка за
извършено плащане от 19.03.2018г. Доколкото ищецът е заплатил на ответното дружество
по процесния договор за кредит сумата от 1478 лева, то на основание чл.23 от ЗПК, предвид
обявяването за недействителен на договора за кредит, той е следвало да заплати само
чистата стойност на кредита или 1250 лева, като за разликата над тази сума до пълния
платен размер от 1478 лева или за 228 лева, включваща лихва, неустойка и такса, плащането
е извършено без основание.
С оглед на това, предявения иск с правно основание чл.55 от ЗЗД се явява
основателен и доказан до размера на сумата от 228 лева, като за разликата над нея до пълния
предявен размер от 884,31 лева иска следва да бъде отхвърлен.
С оглед уважаването на главния иск за прогласяване недействителността на целия
Договор за потребителски кредит №521201 от 19.03.2018г., съдът не дължи произнасяне по
евентуално предявените от ищеца искове за прогласяване недействителността на отделни
клаузи от същия Договор.
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените по делото разноски. Видно от представения по делото Договор за правни
услуги е, че ищеца Х.П. е упълномощил адв.М.М. да го представлява в настоящото
производство, като му е предоставена адвокатската правна помощ по реда на чл.38 ал.1 т.2
от ЗА- безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица. Съгласно чл. 38, ал. 2
ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА и
осъжда другата страна да го заплати. Поради това, съдът следва да осъди ответника по
делото да заплати в полза на адвокат Михайлов адвокатско възнаграждение, определено на
основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 36, ал. 2 от ЗА и от Наредба №
1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за двата главни иска.
Предвид разпоредбата на чл.78 ал.1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на
ищеца деловодни разноски за адвокатско възнаграждение, за възнаграждение за вещо лице и
държавна такса, съобразно уважената част от иска, в размер на общо 237,72 лева.
На основание чл.78 ал.3 от ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на
ответника деловодни разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска в размер на 300,58
лева.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за потребителски кредит №521201
от 19.03.2018г., сключен между „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление в гр.Нови пазар, ул.“Васил Левски“ №16, вх.2, ап.8, представлявано от
управителя Х.М.Т., и ХР. ХР. П., с ЕГН **********, от Димитровград, ул.“*********** на
основание чл.26 ал.1 от ЗЗД, като противоречащ на императивните разпоредби на чл.22 от
ЗПК, вр.чл.11 ал.1 т.10 вр.чл.19 ал.4 от ЗПК и на чл.21 ЗПК.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление в гр.Нови пазар, ул.“Васил Левски“ №16, вх.2, ап.8, представлявано от
управителя Х.М.Т., по предявения насрещен иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.1 от
ЗЗД, ДА ЗАПЛАТИ на ХР. ХР. П., с ЕГН **********, от Димитровград, ул.“***********
сумата от 228 лева /двеста двадесет и осем лева/, недължимо платена на ответното
дружество по прогласения за нищожен Договор за потребителски кредит №521201 от
19.03.2018г., като иска за разликата над тази сума до пълния предявен размер от 884,31 лева
9
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен.
ОСЪЖДА „СТИК-КРЕДИТ“АД, с ЕИК *********, ДА ЗАПЛАТИ на ХР. ХР. П., с
ЕГН **********, направените деловодни разноски в размер на 237,72 лева /двеста тридесет
и седем лева и седемдесет и две стотинки/.
ОСЪЖДА ХР. ХР. П., с ЕГН **********, ДА ЗАПЛАТИ на „СТИК-КРЕДИТ“АД, с
ЕИК *********, направените деловодни разноски в размер на 300,58 лева /триста лева и
петдесет и осем стотинки/.
Решението подлежи на обжалване пред ОС-Хасково в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Димитровград: _______________________
10