№ 85
гр. Стара Загора , 05.08.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на четиринадесети юли, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
при участието на секретаря Таня Д. Кемерова Митева
като разгледа докладваното от Даниела К. Телбизова Янчева Въззивно
гражданско дело № 20215500501392 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от „Е.-Г.“
АД със седалище и адрес на управление: ***, чрез прокуриста инж. Е.В.С.
против решение № 260018 от 08.04.2021г., постановено по гр.дело № №
319/2020г. по описа на Гълъбовския районен съд, в частта, в която се
отхвърлят предявените от „Е.-Г.” АД,ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, против Я.Х.Е., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***,
искове за заплащане на сумата от 1000 лева - неустойка за неизпълнение по т.
IV.2. от Договор №29/04.02.2015 г., ведно със законната лихва върху нея от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
сумата; сумата от 3000 лева - неустойка за неизпълнение по т. IV.2. от
Договор №34/27.02.2015 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата;
сумата от 5000 лева - неустойка за неизпълнение по т. IV.2. от Договор
№38/23.03.2015 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване
на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, като
НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Въззивникът е недоволен от постановеното решение в частта, с която са
отхвърлени предявените от тях искове за заплащане на претендираните
неустойки по т.IV 2 от всеки един от процесните договори, ведно със
законната лихва върху тези суми от датата на подаване на исковата молба в
съда до окончателното им издължаване. Считат първоинстанционното
1
решение за неправилно и постановено в нарушение на материалния закон,
тъй като съдът неправилно е приел, че договорните клаузи за неустойка са
нищожни, а претенцията за заплащането им неоснователна, тъй като са
неизправна страна в правоотношенията. Излагат подробни съображения.
Претендират отмяна на решението в обжалваната му част, като бъде
постановено ново, с което бъде уважена исковата им претенция за заплащане
на претендираните суми, ведно със законните лихви броими от подаване на
исковата молба в съда до окончателното и издължаване. Претендират и
присъждане на разноските по делото и пред двете съдебни инстанции.
Въззиваемият Я.Х.Е. в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал писмен
отговор по въззивната жалба.
Съдът, като обсъди направените в жалбата оплаквания, извърши
проверка на обжалвания съдебен акт, съгласно разпоредбата на чл.271 ал.1 от
ГПК, при съвкупната преценка на доказателствата по делото, намери за
установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.1 от ГПК, изхожда от
легитимирано лице, поради което същата се явява редовна и допустима.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно основание
чл. 79 ал. 1 от ЗЗД във вр. с чл. 234 ал. 3 т. 2 от КТ и по чл. 92 от ЗЗД във
връзка с чл. 234 ал. 3 т. 2 от КТ.
Ищецът „Е.-Г.“ АД твърди в исковата молба, че е лицензиран да
осъществява професионално обучение по реда и условията на Закона за
професионалното образование и обучение. В това качество сключил с
ответника три договора за обучение в курс за придобиване на
правоспособност „Заварчик по метода ВИГ“, модули Т1 и Т2 на стойност 740
лева, модули ТЗ, Т4 на стойност 760 лева и модули Т5, Т6 на стойност 1000
лева. Обучението се осъществило през времетраенето на трудовото
правоотношения между страните. Ищецът заплатил стойността на курсовете.
Ответникът завършил успешно обучението и придобил посочените
правоспособности, съответно на 24.02.2015г., 20.03.2015 г. и 20.04.2015 г.
Съгласно уговорка в договорите ответникът следвало да работи при ищеца
поне 5 години след успешно завършване на обучението, на длъжност
„котляр“, при изпълнението на която се използвали придобитите умения по
заваряване от обучението. Трудовото правоотношение между страните било
прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, считано от 19.07.2018 г. По
този начин ответникът не изпълнил задължението си за работа при ищеца. В
този случай, съгласно договорите, ответникът следвало да възстанови на
ищеца направените разходи по обучението в размер, пропорционален на
отработения 5- годишен срок, т.е. 236 лева по първия договор, 253 лева по
втория договор и 349 лева по третия, както и неустойка в размер, съответно,
на 1000 лева, 3000 лева и 5000 лева. Сочи, че ответникът не е заплатил
2
сумите. Моли съда да постанови решение, с което да ответникът бъде осъден
да плати на „Е.-Г.“ АД сумата от 236 лева - обезщетение по т. IV.2. от
Договор №29/04.02.2015 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на
исковата молба до окончателното изплащане на сумата; 1000 лева - неустойка
по т. IV.2. от Договор №29/04.02.2015 г., ведно със законната лихва върху нея
от датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата; 253 лева
- обезщетение по т. IV.2. от Договор №34/27.02.2015 г., ведно със законната
лихва върху нея от датата на исковата молба до окончателното изплащане на
сумата; 3000 лева - неустойка по т. IV.2. от Договор №34/27.02.2015 г., ведно
със законната лихва върху нея от датата на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата; сумата от 349 лева - обезщетение по т. IV.2. от Договор
№38/23.03.2015 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата; 5000 лева - неустойка по т.
IV.2. от Договор №38/23.03.2015 г., ведно със законната лихва върху нея от
датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се и направените в процеса разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК не е постъпил отговор от ответника Я.Х.Е..
Пред въззивният съд ответникът отново не се явява и не изразява становище
по въззивната жалба. Не е депозирал и писмен отговор.
Безспорно е установено по делото, че ответникът Я.Х.Е. е работил в “Е.-
Г.” АД ***. По делото са представени и приети като доказателства копие от
Трудов договор №344/15.09.2006г.; Допълнително споразумение
№300/16.03.2016г.; Длъжностна характеристика за длъжността “Котляр”, от
които е видно, че ответникът е работил в ищцовото дружество първоначално
на длъжността “Общ работник КО” на срочен трудов договор, а впоследствие
– на длъжността “Котляр” на безсрочен трудов договор.
От представените и приети като писмени доказателства копие от
Договор №29/04.02.2015г.; Договор №34/27.02.2015г.; Договор
№38/23.03.2015г.; удостоверение, издадено от ЦПО към „Е.-Г.“ АД, е видно,
че ответникът е завършил успешно обученията по горепосочените договори и
е придобил посочените правоспособности, както следва:
на 24.02.2015 г. - „заварчик на ъглови шевове“ по метода ВИГ, Модул
Т1, Т2, за което са заплатени разходи от 740 лева по обучението му;
на 20.03.2015 г. - „заварчик на листов материал“ по метода ВИГ, Модул
ТЗ, Т4, за което са заплатени разходи от 760 лева по обучението му;
и на 20.04.2015 г. - „заварчик на тръби“ по метода ВИГ, Модул Т5, Т6,
за което са заплатени разходи от 1000 лева по обучението му.
Задължение на работодателя – ищец в настоящото производство,
предвидено в договора, е било да осигури на работника – ответник в
3
настоящото производство, подходяща работа, съобразно квалификацията му.
Съдът намира, че ищецът е изпълнил задължението си по договора, която
обстоятелство не се оспорва от ответника. Въззивният съд не споделя
подробно изложените съображения от първоинстанционния съд относно това,
че работодателят е неизправна страна по договора и е приел, че не е осигурил
на ответника работа, съответстваща на придобитата от работника
квалификация. На първо място такова възражение няма направено от страна
на ответника. От друга страна въззивният съд намира, че длъжността, която е
възложена на ответника след придобиване на квалификациите- „котляр“
напълно съответства на същите, видно от приложената по делото длъжностна
характеристика, в която са описани подробно основните длъжностни
задължения и основни отговорности, присъщи за длъжността „котляр“, на
която е преназначен ответника след придобиване на процесните
квалификации.
Безспорно установено е по делото, че трудовото правоотношение между
страните е прекратено с дисциплинарно уволнение със Заповед
№98/19.07.2018г.
Задължение на работника – ответник в настоящото производство, предвидено
в договорите за обучение е било да работи при работодателя минимум пет
години след успешното завършване на курса. Санкцията, предвидена в раздел
ІV, т.2 от договорите, за неизпълнение на това задължение се изразява в
задължение на работника за заплати всички разноски по обучението си ведно
със законната лихва съразмерно на отработеното време. По договорите е
предвидена и допълнителна санкция – неустойка.
Въпреки, че ответникът не изпълнил задължението си да работи при
ищеца пет години след завършването на обучението по двата договора,
същият не заплатил договореното обезщетение, което обстоятелство не се
оспорва от ответника.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е осъдил Я.Х.Е. да
заплати на „Е.-Г.” АД, ***, сумата от 236 лева - обезщетение за неизпълнение
в размер на направените разходи от „Е.-Г.” АД за обучение на Я.Х.Е.
съответно (пропорционално) на неотработения от работника 5 годишен срок,
съгласно т. IV. 2. от Договор №29/04.02.2015 г., ведно със законната лихва
върху сумата от датата на подаване на исковата молба в съда - 12.08.2020г. до
окончателното й изплащане; сумата от 253 лева - обезщетение за
неизпълнение в размер на направените разходи от „Е.-Г.” АД за обучение на
Я.Х.Е. съответно (пропорционално) на неотработения от работника 5 годишен
срок, съгласно т. IV.2. от Договор №34/27.02.2015 г., ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в съда -
12.08.2020г. до окончателното й изплащане; сумата от 349 лева - обезщетение
за неизпълнение в размер на направените разходи от „Е.-Г.” АД за обучение
4
на Я.Х.Е. съответно (пропорционално) на неотработения от работника 5
годишен срок, съгласно т. IV. 2. от Договор №38/23.03.2015 г., ведно със
законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба в
съда -12.08.2020г. до окончателното й изплащане.
Предмет на въззивната жалба е въпроса относно дължимостта на
неустойката, по отношение на която РС е отхвърлил като неоснователни
предявените искове.
Съгласно чл.92, ал.1 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението и
служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо
те да се доказват. Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да
възникне основанието за заплащане на неустойка за неизпълнение на договор,
е: наличие на валидно договорно задължение, неизпълнение на задължението,
уговорена неустойка. Дължимата неустойка се начислява, когато вземането е
станало изискуемо. Съгласно клаузата на т.ІV.2 от Договор№29/04.02.2015г.,
при неизпълнение на задължението на работника да работи пет години след
завършване на курса при работодателя, той има задължение освен да
възстанови разходите по обучението и да заплати неустойка в размер на
1000,00лв. Съгласно клаузата на т.ІV.2 от Договор №34/27.02.2015г., при
неизпълнение на задължението на работника да работи пет години след
завършване на курса при работодателя, той има задължение освен да
възстанови разходите по обучението и да заплати неустойка в размер на
3000,00лв. Съгласно клаузата на т.ІV.2 от Договор №№38/23.03.2015г., при
неизпълнение на задължението на работника да работи пет години след
завършване на курса при работодателя, той има задължение освен да
възстанови разходите по обучението и да заплати неустойка в размер на
5000,00лв.
В конкретния случай, въззивният съд намира, че ответникът е
неизправна страна по договорите - не е изпълнил задължението си да работи
пет години след завършване на съответния курс в ищцовото дружество.
Поради това за него възниква задължение да обезщети изправната страна по
договорите така, както това е договорено с клаузата на т.ІV.2 от договорите.
Съдът намира за неправилни изводите на първоинстанционният съд за
нищожност на клаузата за неустойка. Като клауза, уговорена в договора,
неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното
право (чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на
обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не
изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размера на
вредите, настъпили от неизпълнението. Неустойката е винаги форма на
договорна отговорност. Автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е
ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на
договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна
5
степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които
законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона
(чл.26, ал.1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат
от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът
следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта,
който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за
нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и
от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай
към момента на сключване на договора. Неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В
конкретния случай клаузата за неустойка и в трите договора за обучение,
според настоящия състав не излиза извън присъщите й функции. Тя има за
цел да обезпечи изпълнението на договорите, да обезщети работодателя при
неизпълнение и да санкционира виновния за неизпълнението на договорите.
Съдът не споделя становището на първоинстанционния съд, че
действителните вреди от неизпълнението са много по-малки, тъй като при
неизпълнението на договора за обучение, работодателят се лишава от един
обучен за нуждите му и по неговите правила квалифициран работник, на
работната сила, на който той е разчитал за определен минимален период от
време. Напускането на такъв квалифициран работник може да доведе до
съществени вреди за работодателя, свързани с невъзможност да спази срокове
или изисквания за качество по договори, сключени между работодателя и
негови контрагенти. Освен това работодателят трябва да инвестира в
обучението на друг работник и да търпи загуби докато евентуално новият
обучен придобие нужния опит и умения.
Предвид гореизложеното съдът намира, че клаузата за неустойка по
трите договора за обучение не е нищожна поради противоречие с добрите
нрави, нито е несправедлива, нито е прекомерна с оглед стойността на
обучението и с оглед периода, за който се дължи изпълнение от страна на
работника по договорите. Исковете за неустойка се явяват основателни и
следва да бъдат уважени в претендираните размер. Въззивният съд намира
също така, че не може да се приеме, че работодателят е неизправна страна по
процесните договори, така както е приел ГРС по изложените по-горе
съображения, поради което изводите на първоинстанционния съд в тази
посока намира за неправилни и незаконосъобразни. С оглед на това
въззивният съд намира, че са налице предпоставките на чл.92 ал.1 от ЗЗД и
ответникът като неизправна страна по договора следва да заплати
предвидените в договорите неустойки в размер на 1000лв., 3000лв., 5000лв.
6
по т. IV.2 от всеки един от процесните договори ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от 12.08.2020г.-датата на подаване на исковата
молба в съда до окончателно изплащане на сумите. Въззивният съд намира,
че ГРС неправилно е приел, че договорните клаузи за неустойка са нищожни,
както и че ищеца е неизправна страна в правоотношението, поради което е
приел, че съответно претенцията за заплащането им е неоснователна.
Предвид гореизложените съображения, въззивният съд намира, че
решението в обжалваната му част е неправилно и незаконосъобразно, поради
което следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което
въззиваемият Я.Х.Е. бъде осъден да заплати предвидените в договорите
неустойки в размер на 1000лв., 3000лв., 5000лв. по т. IV.2 от всеки един от
процесните договори, ведно със законната лихва върху тези суми, считано от
12.08.2020г.-датата на подаване на исковата молба в съда до окончателно
изплащане на сумите.
С оглед изхода на делото – основателност на въззивната жалба следва
на въззивника да бъдат присъдени и направените разноски по делото за двете
съдебни инстанции, които са общо в размер на 849,44 лв., от които 180 лв.
заплатена ДТ за въззивната инстанция и 669,44 лв. разноски за първата
инстанция.
Водим от горните мотиви, окръжният съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА решение № 260018 от 08.04.2021г., постановено по гр.дело
№ № 319/2020г. по описа на Гълъбовския районен съд, в частта, в която се
отхвърлят предявените от „Е.-Г.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, против Я.Х.Е., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***,
искове за заплащане на сумата от 1000 лева - неустойка за неизпълнение по т.
IV.2. от Договор №29/04.02.2015 г., ведно със законната лихва върху нея от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
сумата; сумата от 3000 лева - неустойка за неизпълнение по т. IV.2. от
Договор №34/27.02.2015 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на
подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата;
сумата от 5000 лева - неустойка за неизпълнение по т. IV.2. от Договор
№38/23.03.2015 г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване
на исковата молба в съда до окончателното изплащане на сумата, като
неоснователни, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Я.Х.Е., ЕГН: **********, с постоянен адрес: ***, да заплати
на „Е.-Г.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, сумата от
1000 лева - неустойка за неизпълнение по т. IV.2. от Договор №29/04.02.2015
г., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата
7
молба в съда до окончателното изплащане на сумата; сумата от 3000 лева -
неустойка за неизпълнение по т. IV.2. от Договор №34/27.02.2015 г., ведно
със законната лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба в съда
до окончателното изплащане на сумата; сумата от 5000 лева - неустойка за
неизпълнение по т. IV.2. от Договор №38/23.03.2015 г., ведно със законната
лихва върху нея от датата на подаване на исковата молба в съда - 12.08.2020г.
до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 849,44 лв.
/осемстотин четиридесет и девет лева и четиридесет и четири стотинки/,
представляваща направените от последния съдебни и деловодни разноски.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8