Р Е
Ш Е Н И Е
гр.София, 20.05.2021год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесети април
през две хиляди и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
ДИМИТРИНКА КОСТАДИНОВА-МЛАДЕНОВА
при секретаря Антоанета Петрова, като
разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 10030 по описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №34718 от 06.02.2020г., постановено по гр. дело №47140/2018г.
по описа на Софийският районен съд, 26-ти състав е признато за установено по
реда на чл.422 ГПК, че М.М.Г., ЕГН ********** дължи на „С.в.“ АД, ЕИК ********сумата
от 1332,86лв.-главница за предоставени ВиК услуги с настъпил падеж в периода
25.01.2015год.-22.12.2017год. за имот, находящ се в гр.София, кв.********, вх.********ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 25.01.2018год. до изплащане на
вземането, както и сумата от 173,01лв.-лихва за забава върху главното вземане
за периода 25.01.2015год.-22.12.2017год. Отхвърлен е искът за главница и за
лихва за разликата до пълния предявен размер, като погасен по давност. Осъдена
е „С.в.“ АД да заплати на М.М.Г. сумата от 57,64лв.-разноски. С решение от
01.07.2020год., СРС, 26-ти състав е допуснал поправка на очевидна фактическа
грешка в първоначалното решение от 06.02.2020год. по отношение на ЕГН на
ответницата и който да се чете ЕГН ********** вместо ЕГН ********** и е
отхвърлил искането за изменение на решението, в частта за разноските,
обективирано във въззивната жалба
Срещу постановеното
решение в уважената част е подадена въззивна жалба от М.М.Г. – ответник в първоинстанционното производство, подадена чрез адв. Н.,
неин пълномощник, в която се излагат съображения за неправилност на
постановения съдебен акт, поради нарушение на материалния и процесуалния закон.
Посочва, че неправилен и необоснован е изводът на първоинстанционният съд, че
наличие на предходно заповедно производство за част от периода, което е
приключило с прекратяването му и обезсилване на заповедта не било пречка ищецът
кредитор да претендира отново вземането си. Смята, че е нарушена разпоредбата
на чл.299 от ГПК, която изисква повторно заведеното дело да бъде прекратено от
съда. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и да се прекрати
производството по делото. Претендира разноски. В съдебно заседание пред
въззивния съд, адв. Н. поддържа въззивната жалба, претендира присъждане на
разноски и представя списък на разноските.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е подаден отговор на въззивна жалба от въззиваемата страна ищец „С.в.“АД,
в който оспорва въззивната жалба. Претендира за присъждане на разноски по
делото.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна в процеса,
поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата. Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав счита, че същото е правилно, а
въззивната жалба срещу него – неоснователна, поради следните съображения:
Ищецът „С.в.“ АД е
сезирал първоинстанционния съд с искова молба, в която се твърди, че между
ищеца и ответницата М.М.Г., е налице облигационно правоотношение
по предоставяне на ВиК услуги, въз основа на неформален договор, сключен при
публично известни общи условия, одобрени от ДКЕВР. Твърди се, че за периода от 28.09.2012
г. до 22.12.2017 г. ищецът е предоставил на ответницата ВиК услуги на стойност
от 2654,47лв.-главница, за което издал фактури, но ответницата не заплатила
същите в предвидения в чл. 31, ал. 2 ОУ срок – 30 дни от датата на фактуриране,
поради което на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД се претендира
заплащането им, както и обезщетение за забава върху главницата в размер на 535,67лв.
за периода от 28.10.2012г. до 22.12.2017г. Претендира се и за присъждане на
законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК от 25.01.2018год. до окончателното
изплащане на вземането, както и разноските за производството и след като в
заповедното производство по гр.дело №5227/2018год. на СРС, 26-ти състав
ответницата е подала възражение срещу издадената срещу нея за посочените
вземания заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 23.02.2018год.
Ответницата М.М.Г., чрез
адв. Н. е депозирала отговор на исковата молба в срока по чл.131, ал.1 ГПК.
Излага, че настоящото производство се явява повторно заведено след като е бил
предявен иск срещу ответницата по гр.дело №69680/2016год. по описа на СРС,
76-ти състав и което е прекратено. Посочва, че посоченото гр.дело с
разпореждане СРС, 76-ти състав е
обезсилил издадената заповед от 06.12.2016год. на основание чл.415 ГПК и смята, че настоящото
дело е повторно заведено, което е недопустимо. Прави възражение за погасяване
по давност за претендираното вземане с тригодишна давност считано от 28.09.2012год. до 18.07.2015год.
Първоинстанционният съд,
за да уважи частично предявените искове е приел, че страните не спорят, че
между тях е налице договор за предоставяне на водоснабдителни услуги за
процесния имот с адрес гр.София, кв.********, вх.********и с оглед на приетата
неоспорена ССЕ се установява размерът на вземането за периода 25.01.2015год. до
22.12.2017год. за сумата от 1 332,86лв.-главница за предоставени ВиК
услуги, както и за 173,01лв.-лихва за забава върху главницата, като за
останалата част до пълния претендиран размер и период исковете са погасени по
давност.
Представени са от ответницата
разпореждане от 07.03.2017год. на СРС, 76-ти състав, постановено по гр.дело
№69680/2016год., влязло в сила, с което е обезсилена издадената заповед от
06.12.2016год. заповед за изпълнение по чл.410 ГПК поради това, че след като е
постъпило възражение, заявителят в дадения му срок не е предявил иск срещу
длъжника и определение от 24.04.2017год. на СРС, 76-ти състав по същото дело, с
което са присъдени разноските по заповедното производство, като е осъдена С.в.
АД да заплати на М.М.Г. сумата от 150лв.-разноски.
По делото е приета и не е оспорена ССЕ, в която вещото лице е
посочило, че за периода 25.01.2015год.
до 22.12.2017год. задължението за доставена ВиК услуга е от 1332,86лв.
и обезщетението за забава върху тази
главница в размер на законната лихва за периода 25.01.2015год.-22.12.2017год. е
от 173,01лв.
При така изложената
фактическа обстановка, въззивният съд намира следното от правна страна:
Неоснователно е
възражението на ответницата, направено както в първоинстанционното
производство, така и във въззивната жалба, че настоящото производство е
недопустимо поради това, че е имало преди това заповедно производство срещу
ответницата за вземания на ищеца, но заповедта е обезсилена и с което смята, че
е в случая е налице повторно заведено
дело за същото вземане, което следва да се прекрати служебно от съда. В случая
не се установява, че предмет на посоченото заповедно дело пред 76-ти състав е
за същото вземане-по размер и период и за конкретния имот като процесното, но
също така разпоредбата на чл.299, ал.1 ГПК на която се позовава ответницата има предвид, че спор, разрешен с влязло в сила
решение, не може да бъде пререшаван, освен в случаите, когато законът
разпорежда друго, а повторно заведеното дело се прекратява от съда. Безспорно е
в случая, че по образуваното заповедно
производство по гр.дело №69680/2016год. по описа на СРС, 76-ти състав и по
което има данни да е издадена заповед по чл.410 ГПК, но поради това, че заявителят при подадено
възражение срещу вземането от длъжника не е предявил иск за вземането,
издадената заповед е обезсилена и с което не е разрешен правния спор относно
вземането и не е формирана сила на пресъдено нещо. Няма пречка, както е в
случая ищецът да подаде ново заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК и при подадено възражение от длъжника, заявителят в срока по чл.415,
ал.4 ГПК да предяви иск за установяване
на вземането и едва с постановяване на решение по делото и влизането му в сила
спорът следва да се счита разрешен и се ползва със сила на пресъдено нещо.
По предявените искове в
тежест на ищеца - въззивник е да установи при условията на пълно и главно
доказване, че между него и ответницата съществуват договорни отношения за
доставка и отвеждане на вода за процесния недвижим имот, обема на реално
доставената и отведена вода за имота и нейната стойност, както и че паричното
задължение е възникнало и е изискуемо.
След като страните не
спорят за обстоятелствата, че ответницата е ползвала ВиК услугите за процесния имот и период , първоинстанционният съд правилно е приел, че
между страните е доказано, че същите са обвързани от облигационно
правоотношение за предоставяне на ВиК услуги по силата на неформален договор,
осъществен при ОУ, одобрени от ДКЕВР. В конкретния случай с оглед на представените
по делото доказателства и ССЕ, която не
е оспорена се установява размерът на
задължението за реалните количества доставени или потребени В и К услуги в
процесния имот за периода за който не е налице погасяване по давност и който е
от 1332,86лв. за периода 25.01.20015год. до 22.12.2017год. и до който размер
искът е основателен и следва да бъде уважен, както и акцесорния иск за лихва за
забава за посочения период върху главницата за доставени е незаплатени ВиК
услуги. В останалата част исковете за главница за периода от 28.09.2012год. до 25.01.2015год. и до пълния
претендиран размер, както и за лихва за забава са неоснователни, отхвърлени са
от първоинстанционния съд като погасени по давност и в тази част решението е
влязло в сила след като не е обжалвано от ищеца.
Поради изложените
съображения и поради съвпадане на крайните правни изводи на двете съдебни
инстанции, решението на първоинстанционният съд в обжалваните уважени части
следва да се потвърди.
При този изход на спора не се дължат разноски на въззивника ответник
по исковата молба, а на въззиваемата страна ищец и на основание чл.78, ал.3 ГПК
следва да се присъди, след като е направено искане за това и в размер на
100лв.-юрисконсултско възнаграждение за въззивна инстанция с оглед и на чл.25,
ал.1 НЗПП.
Воден от гореизложеното,
Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №34718 от
06.02.2020г., на СРС, 26-ти състав, поправено с решение от 01.07.2020год.,
постановени по гр.дело №№47140/2018г., в обжалваната част.
Решението в
отхвърлителните части не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА М.М.Г., ЕГН **********
да заплати на „С.в.“ АД, ЕИК ********сумата от 100лв.- разноски за въззивна
инстанция.
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.