№ 116
гр. Разград, 29.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Атанас Д. Христов
Петър М. Милев
при участието на секретаря Светлана Л. Илиева
като разгледа докладваното от Петър М. Милев Въззивно гражданско дело
№ 20223300500167 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК във връзка с чл. 17, ал.
5 и § 1 от ЗР на ЗЗДН.
Подадена е въззивната жалба от АЙШ. М. М. с ЕГН **********,
представлявана от адв. Е.К., против Решение № 67 от 18.04.2022 г. по ГД №
467/2021 г. по описа на РС Исперих , с което е оставена без уважение
молбата на жалбоподателката за защита от домашно насилие, извършено
спрямо нея на 23.06.2021 г. от страна на съпруга й Захир Бекир М. с ЕГН
**********. На основание чл. 19 от ЗЗДН Заповед за незабавна защита № 5 от
24.06.2021 г., постановена по ГД № 467/2021 г. по описа на РС Исперих, е
обявена за загубила действието си, считано от влизане в сила на обжалваното
решение. Молителката А.М. на основание чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН е осъдена да
заплати държавна такса по сметка на РС Исперих в размер на 25 лв., както и
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК е осъдена да заплати на ответника Захир М.
сторените в производството пред районния съд разноски за един адвокат в
размер на 400 лв.
Въззивната жалба е бланкетна. Сочи се, че районният съд при
постановяване на съдебния си акт не е съобразил свидетелските показания,
а се е доверил на твърденията на ответната страна, че искането за незабавна
защита е свързано с подадената искова молба за развод между страните.
Моли се за отмяна на обжалваното решение и уважаване на молбата за
защита. Претендират се разноски за двете инстанции.
1
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН не са постъпили възражения от
въззивваемата страна.
В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция страните не се
явяват, не изпращат представители, а в писмен вид вземат становище по
делото.
Окръжен съд Разград, след като обсъди събрания по делото
доказателствен материал поотделно и в съвкупност, като съобрази
процесуалната им годност и взе предвид доводите и възраженията на
страните, и след като в съответствие с чл. 269 от ГПК във връзка с § 1
от ЗР на ЗЗДН провери изцяло валидността на обжалваното решение и
частично допустимостта и правилността на същото съгласно
обжалваната част, намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в рамките на преклузивния седемдневен
срок по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН. Въззивната жалба съдържа изискуемите по чл.
260 от ГПК във връзка с § 1 от ЗР на ЗЗДН реквизити. Легитимацията на
страните съответства на произнасянето по обжалваното първоинстанционно
решение. Сезиран е компетентен въззивен съд за проверка на този подлежащ
на обжалване акт. Съдът е приел, че въззивното производството е допустимо.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото
производство по силата на препращащата разпоредба на § 1 от ЗР на ЗЗДН,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно
решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми,
които регламентират условията за валидност на решенията – постановено е от
съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата
форма и с определеното съдържание. Решението е и допустимо в
обжалваната му част, тъй като са били налице положителните предпоставки и
са липсвали отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е
произнесъл именно по молбата, с която е бил сезиран, поради което няма
произнасяне в повече от поисканото.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна, поради
което обжалваното решение е и правилно. Аргументите за това са следните:
Съдът приема за установено от фактическа страна следното:
АЙШ. М. М. и З. Б. М. сключили граждански брак на 19.01.1980 г. в с.
Дурач, общ. Исперих. От брака имат две деца, които са пълнолетни към
момента на подаване на молбата за защита. Първоначално съпрузите са
живеели заедно 18 години в гр. Варна, впоследствие са се върнали в родния
им дом в с. Старо селище, общ. Исперих. Много години преди подаването на
молбата за защита отношенията между страните се влошили и настъпила
фактическа раздяла – молителката останала да живее в родния им дом в с.
Старо селища, а ответникът работил и живеел в гр. Варна. Ответникът рядко
се прибирал от гр. Варна в с. Старо селище, като в тези случаи отсядал при
брат си – свид. М. Д., понеже молителката и свид. Х.З. не го допускали до
къщата, в която живеели, в общ. Исперих, с. Старо селище, ул. „Никола Й.
2
Вапцаров“ № 12.
Отношенията между страните по делото били обтегнати, изострени и те
често се карали, когато имали досег един с друг. Ответникът не можел да
влиза необезпокоявано в къщата, където живеела молителката, и имало
постоянно конфликти, за които знаели много хора от с. Старо селище.
Преди датата на твърдяното домашно насилие страните са започнали
дело за развод, инициирано по молба от 11.05.2021 г., подадена от ответника
З.М..
На процесната дата 23.06.2021 г. към обяд молителката А.М. се
намирала в дома си в с. Старо селище на ул. „Никола Й. Вапцаров“ № 12.
Ответникът се прибрал от гр. Варна и първо посетил дома на брат си – свид.
Д., а след това отишъл пред дома на молителката А.М., за да вземе нещо
оттам. Свид. Д. го посъветвал да не ходи, за да няма проблеми, но ответникът
не го послушал. Пред къщата между страните по делото възникнал конфликт.
Ответникът З.М. не влезнал в къщата, а пред дома на молителката започнал да
й крещи и да я обижда, че спяла със съседите мъже, наричал я „курва“,
заплашвал я, че след развода няма да остане в къщата, както и че щял да я
набие. До физически контакт и саморазправа не се е стигнало.
След това молителката звъннала на дъщеря си – свид. Х.З., която много
бързо дошла в къщата. Влезнала в къщата и възприела обидите и заканите,
изказани от ответника спрямо молителката, а именно „курво“, казвал, че спи
със съседите мъже, искал да се махне от къщата, щял да я набие, ако не го
направи. В отговор на поведението на ответника З.М. последвала реакция от
молителката А.М. и свид. Х.З., изразяваща се в замерване на ответника с
предмети – саксии и камъни. Като видяла майка си, свид. Х.З. се ядоса и
побесняла, като излязла извън къщата и взела телефона на ответника,
находящ се в паркираната му пред къщата кола, и го хвърлила на земята, при
което телефонът се разглобил. След което събрала частите на телефона и го
взела със себе си.
Малко след това се обадила на телефон 112 и съобщила за случая, като
на място били изпратени полицаите – свид. Ж.К. и колегата му П.В., който не
е разпитан по делото. Полицаите намерили страните пред къщата в с. Старо
селище и попитали какво се е случило. Изслушали и двете страни, като
разбрали, че не за първи път се карат. Предупредили ги да не отправят закани
и да не се саморазправят помежду си, както и да не нарушават обществения
ред. Разяснили им, че конфликтите се разрешават в съда. Междувременно
свид. Х.З. се обадила на свид. Г.М. – нейна близка приятелка, която
пристигнала на място в къщата и откарала със собствения си автомобил
молителката и свид. Х.З. до адв. К.. След това и полицаите напуснали селото.
Междувременно ответникът, тъй като не намерил телефона си, отишъл
при свид. Х.Я. – кметица на с. Старо селище, като й споделил, че му ги няма
документите, телефона и ключовете за колата и я помолил да се обади в
полицията. По пътя същите полицаи получили втори сигнал, че липсват
телефон, ключове и документи от притежанието на ответника. Като
пристигнали отново пред къщата, там бил само ответникът, като същият си
намерил ключовете и документите, но телефонът му липсвал. След второто
посещение на селото полицаите се върнали в полицейското управление в гр.
3
Исперих. Малко по-късно свид. Х.Б. отишла в полицията и предала телефона
на ответника, като впоследствие същият бил върнат на ответника.
От докладна записка от 30.10.2021 г. на пол. инспектор Пл. Великов
към РУ на МВР гр. Исперих се потвърждава, че на процесната дата свид.
Х.З. е подала сигнал на телефон 112. Местопроизшествието било посетено от
полицаи и била образувана полицейска преписка № 275000-2504/2021 г. по
описа на РУ на МВР гр. Исперих. По полицейската преписка била образувана
прокурорска преписка № 1914/2021 г. по описа на РП Разград , която
приключила с отказа за образуване на досъдебно производство поради липса
на данни за престъпление от общ характер съгласно Постановление от
27.07.2021 г.
От представените по делото Справка за съдимост от 02.07.2021 г. и
Справка от деловодството на РС Исперих от 24.06.2021 г. се установява, че
ответникът не е осъждан, спрямо него не се водят производство по ЗЗДН.
Бракът между страните е прекратен с Решение № 53 от 21.03.2022 г.
по ГД № 333/2021 г. по описа на РС Исперих, влязло в сила на 06.04.2022 г.
От Министерство на вътрешните работи, дирекция „Национална
система 112“, отдел „Районен център 112“ – Русе е постъпила информация за
телефонно обаждане на 23.06.2021 г. от следния телефонен номер: 0895 783
229. Първоначално е говорила молителката. При запитване от служител на
ЕЕН 112 дали на молителката е нанесен побой, същата отговаря, че
„ответникът идва тука, говори едни глупости, крещи, вика на улицата “. На
записа се чува някакъв друг глас, но не се разбира какво казва, след което
молителката казва, че ответникът я е бил удрял. След това телефонът е
вдигнат от свид. Х.З., която е казала на представителя на ЕЕН 112, че няма
нужда от медицинска помощ, след което била свързана с полицията и тя
казала на полицията, че ответникът е набил молителката.
На страните са издадени Протоколи за предупреждение по чл. 65 от
ЗМВР на 23.06.2022 г. Ответникът е предупреден да не отправя закани и
заплахи за саморазправа с молителката. Молителката е предупредена да не се
саморазправя с ответника, да не нарушава обществения ред в селото, а
спорните въпроси и семейните отношения да се разрешават по съдебен ред.
Следва да бъде отбелязано, че не се установява от доказателствата по
делото, че свид. Х.З. се е намирала в дома на молителката по време на
твърдяното домашно насилие. Този факт се оборва от показанията на свид.
Х.З., която съобщава, че към момента на първата част от твърдяното домашно
насилие не се е намирала в къщата, а молителката й е звъннала да дойде.
Не се установява по делото, че молителката или свид. Х.З. са взели
документите и ключовете за колата на ответника. Това обстоятелство,
сочено от ответника, остана недоказано. Също така като изолирано твърдение
съдът счита обяснението на ответника, че молителката и свид. Х.З. са
хвърляли „вази и брадви“ върху него, както и твърдението на молителката,
че ответникът я е обиждал с думите „ще ти еба майката“.
В молбата за защита не се твърди ответникът да е осъществил
физическо насилие спрямо молителката, такива доказателства не са и
представяни от молителката. В тази връзка не е изследван въпроса за
4
физическо насилие и съдът не следва да обсъжда телефонното обаждане на
ЕЕН 112, в което са изложени данни в тази насока. Още повече, не са
представени и медицински документи в подкрепа на тези факти, което води
до недоказването им.
Като се имат предвид горепосочените факти и обстоятелства,
съдът приема за установено от правна страна следното:
В подадената молба за защита на 24.06.2021 г. има изложени твърдения
за родствената връзка между страните по делото – съпрузи към момента на
твърдения акт на домашно насилие, което обоснова процесуалната
легитимация на страните по чл. 3, т. 1, предл. 1 от ЗЗДН. Следва да бъде
отбелязано, че не е необходимо да се представят документи за доказването на
тази връзка (например удостоверение за граждански брак), а е достатъчно тя
да бъде наведена като твърдение.
Молителката твърди, че домашното насилие е извършено на 23.06.2021
г., а молбата е подадена на следващия ден, което означава, че същата е в
преклузивния срок по чл. 10, ал. 1 от ЗЗДН. Молбата за защита е редовна и
допустима, което обосновава надлежното сезиране на съда.
Правилно районният съд е приел за установено, че поведението на
ответника на 23.06.2021 г. не съответства на дефиницията за домашно
насилие, дадена в чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН, а именно че това е „всеки акт на
физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие,
както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния
живот, личната свобода и личните права, извършени спрямо лица, които
се намират в родствена връзка, които са или са били в семейна връзка или
във фактическо съпружеско съжителство“.
Съгласно установената фактическа обстановка може да се направи
обоснован извод, че отношенията между страните са влошени от години
наред, както и че при среща между тях те ескалират и възниква конфликт, в
който активни действия проявяват и двете страни. Известно е в селото, че
молителката и ответникът постоянно се карат. Първоначално конфликтът,
предмет на делото, е започнат от ответника, който е обиждал молителката, но
същата заедно със свид. Х.Б. са му отвърнали със замерване със саксии и
камъни. Като се има предвид семейната история на двете страни и тяхната
непоносимост един към друг, въззивният съд също приема, че действията на
ответника на 23.06.2021 г. спрямо молителката не представляват акт на
домашно насилие по смисъла на ЗЗДН. Не всяко разногласие между съпрузи
(каквито са били страните към момента на процесната дата), когато е
осъществено с резки и дори агресивни средства, автоматично следва да бъде
квалифицирано като акт на домашно насилие.
На основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към
мотивите на районния съд досежно следното: разсъжденията за възникнал
конфликт между страните, който предвид тяхната продължителна фактическа
раздяла и явно неуредените им спорни отношения не може да бъде
квалифициран като акт на домашно насилие; противоречията между
твърденията на молителката и свидетелските показания на свид. Х.Б. относно
физически тормоз и местоположение на свидетелката по време на първата
5
част от твърдяното домашно насилие; доказателственият анализ на
показанията на свид. М. Д. и свид. Живков Кънчев.
Предвид дългогодишните обтегнати и конфликтни отношения между
страните въззивният съд се солидаризира с изводите на районния съд, че
действията на ответника по време на процесната дата не може да се
квалифицират като акт на домашно насилие под формата психическо
насилие, каквито са твърденията на молителката. Преценката за наличие на
психическо насилие трябва да се прави винаги конкретно спрямо всички
факти и обстоятелства по делото, сред които се включват предходните
отношения между страните, начинът им на общуване един с друг,
последиците върху психиката на молителката вследствие от твърдения акт на
домашно насилие и други. Прави впечатление, че свид. Х.Б. не е дала
сведения по време на разпита си за психическото и емоционалното състояние
на молителката непосредствено след твърдяното домашно насилие, а и
впоследствие. Посочила е в свидетелските си показания само че ответникът е
осъществил психически тормоз и е казал обидите и заканите, приети в
гореизложената фактическа обстановка. В молбата за защита няма изложени
твърдения за психическото и емоционалното състояние на молителката, а
само че са изказани определени думи. От тази гледна точка въззивният съд
намира, че процесната ситуация не се е отразила по някакъв начин в
съзнанието на молителката, че да запомни този твърдян акт на домашно
насилие и да има негативни последици за нея, а по-скоро представлява
поредното спречкване между страните вследствие на конфликт, поддържан и
от двамата.
Изложените разсъждения в предходния абзац не се опровергават от
свидетелските показания на свид. М., която сочи, че когато видяла
молителката на процесната дата, тя „цялата беше разтреперана“, като по
пътя за адв. К. се разплакала в колата. Причината според съда е, че тези факти
не се твърдят нито от молителката, нито се потвърждават от свид. Х.Б.. Също
така тези показания на свид. М. са изолирани. На срещуположната страна е
поведението на ответника след твърдяното домашно насилие – съгласно
показанията на свид. М. Д. ответникът му е казал, че след процесния случай
той пак е бит от молителката и свид. Х.Б., взели са му и телефона. Макар и
явно заинтересован от изхода на делото като брат на ответника,
свидетелските показания на свид. Д. се ценят при условията на чл. 172 от
ГПК с оглед на останалия доказателствен материал по делото. В
потвърждение на изложеното следва да бъде отбелязано, че свид. Ж.К. сочи,
че когато е говорил със страните на мястото на инцидента, и двете страни
обяснили, че „се карали и това беше“. Същият не излага твърдения за
състоянието на молителката като уплашена, трепереща и плачеща, а че са
говорили с тях, изслушали са версиите им и на двете страни и са им връчили
протоколи за предупреждение по чл. 65 от ЗМВР. Ерго, въззивният съд счита,
че твърденият акт на домашно насилие не се е отразил трайно в съзнанието на
молителката като негативен факт.
Твърденията на молителката, че ответникът е казал, че ще я „убие“
не се кредитират от настоящия състав. Тези твърдения се потвърждават от
свидетелските показания на свид. Х.З., която макар и дъщеря на двете страни
по делото, изразя явно становище, че е приела страната на майка си предвид
6
влошените отношения на родителите й и изразява лошо отношение спрямо
баща си (ответника) – „баща ми нито един път не се е държал като мой
баща. От 20 години насам съм самостоятелна“. Това е видно от нейните
изказвания спрямо баща й и подкрепата, която изразява спрямо майка си.
Тези фактори съдът ги преценява при условията на чл. 172 от ГПК предвид
явната заинтересованост на тази свидетелка от изхода на спора в полза на
молителката. При това положение съдът преценява показанията на свид. Х.Б.
с оглед на останалите данни по делото, като дава вяра на показанията на свид.
Г.М.. Макар последната да е близка приятелката на свид. Халиме Бекер, свид.
Г.М. излага данни за твърдяното домашно насилие в подкрепа на двете
противоположни тези. От една страна, същата потвърждава пред съда, че
молителката й е споделила, че на процесната дата е имало конфликт с
ответника и че той я е наричал „курва“, че щял да я изгони от къщата. От
друга страна, свидетелката сочи, че молителката й казала, че ответникът е
щял да я „набие“. Думата „набие“ е използвана от свидетелската на два пъти в
нейния разпит, като съдът преценява с оглед на всички доказателства по
делото, че именно това е изрекъл ответникът. От тази гледна точка не се
доказва от материалите по делото твърдението на молителката, че ответникът
я е заплашил с убийство. Аргумент в подкрепа на това е и другият факт,
посочен от свид. М., че към датата на разпита й (14.02.2022 г.) в с. Старо
селище ответникът бил говорил, че щял да набие молителката. В тази връзка,
въззивният не споделя фактическия извод на районния съд, че ответникът е
изрекъл заканата с убийство спрямо молителката.
Въззивният съд счита, че с оглед събрания доказателствен материал по
делото, доказателствената сила на декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН е
оборена, като обстоятелствата, за които е представена, не се доказаха по
безспорен начин от молителката, чиято е била доказателствената тежест.
Въззивната жалба е бланкетна, като съдържа само едно възражение
относно това, че при постановяване на съдебното решение не са съобразени
свидетелките показания, а съдът се е доверил на твърденията на ответната
страна. Това не е вярно, понеже първоинстанционният съд подробно е
изложил аргументи за отхвърляне на молбата за защита, като е направил
задълбочен анализ на всички приобщени доказателствени материали.
Следователно, въззивната жалба се явява неоснователна и следва да бъде
отхвърлена.
В обобщение, въззивният съд споделя аргументите на районния съд, че
не са налице достатъчно данни, които да сочат на упражнено насилие –
физическо и/или психическо, от страна на ответника, което да застрашава
непосредствено молителката и да налага вземане на мерки за защита, при
положение, че страните трайно и продължително време не се разбират и не
могат да преодолеят съществуващите помежду им противоречия и семейни
проблеми, създаващи взаимно напрежение в отношенията им.
Ноторно е, че делата между съпрузите по ЗЗДН, образувани след
завеждане на граждански дела за развод (какъвто е настоящият случай), биха
могли да бъдат използвани като средство за постигане на целите за
разтрогване на брака, още повече че страните са поискали произнасяне с
решението за развод по вината на съпрузите. Това внася допълнително
съмнение в цялостната обстановка, която и без това не е доказана по
7
несъмнен начин от молителката.
Следва да бъде отбелязано, че по изричното правило на чл. 19 от ЗЗДН
издадената Заповед за незабавна защита № 5 от 24.06.2021 г. ще загуби
действието си от влизане в сила на настоящото съдебно решение, т.е. от
постановяването му, за което следва да бъде уведомен надлежният орган,
натоварен с изпълнението и контрола по този акт – Районно управление на
Министерството на вътрешните работи – гр. Исперих.
Гореизложеното води до извода, че първоинстанционното решение е
правилно и като такова следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Предвид изхода на делото и изричното правило на чл. 11, ал. 3 от ЗЗДН,
държавната такса и разноските по делото се заплащат от молителката, като не
са налице предпоставки за прилагане на изключението в посочената
разпоредба. Прави впечатление, че държавната такса за въззивното
производство е била внесена от молителката като въззивник (л. 10 от делото)
по изрично разпореждане на съдия от първоинстанционния съд
(Разпореждане № 511 от 26.04.2022 г. по ГД № 467/2021 г. по описа на РС
Исперих) въпреки правилото на чл. 17, ал. 2 от ЗЗДН. Поради това не се
налага осъждане на молителката да внесе по сметка на ОС Разград дължимата
държавна такса.
Въззивваемата страна не заявява претенция за разноски пред Окръжен
съд Разград и не представя доказателства, поради което не следва да й се
присъждат разноски предвид изхода на спора.
Изложеното дотук води до извода, че Районен съд Исперих е
постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде
потвърдено от въззивната инстанция. Настоящият съдебен акт е окончателен
и не подлежи на касационно обжалване (арг. от чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН).
С оглед на горното и на основание чл. 272 от ГПК във връзка с чл. 17,
ал. 5 и § 1 от ЗР на ЗЗДН, Окръжен съд Разград:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 67 от 18.04.2022 г. по ГД № 467/2021 г.
по описа на РС Исперих.
УКАЗВА на Районно управление на Министерството на вътрешните
работи – гр. Исперих, че Заповед за незабавна защита № 5 от 24.06.2021 г.,
издадена на основание чл. 18, ал. 1 от ЗЗДН, по ГД № 467/2021 г. по описа на
РС Исперих, ПРЕСТАВА ДА ДЕЙСТВА с постановяването и влизането в
сила на настоящото решение по арг. от чл. 19 от ЗЗДН.
Препис от решението да се връчи незабавно за сведение на РУ на МВР –
гр. Исперих, включително и по факс/електронна поща.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9