Р Е Ш Е Н И Е
№………./………..2019г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I въззивен съдебен
състав, в открито съдебно заседание, проведено на четвърти
декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА СТОЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
мл. с. НАСУФ
ИСМАЛ
при секретар Христина Атанасова
като
разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал
възз. търг. дело № 1090 по
описа за 2019 г. на ОС-Варна,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба с
вх. № 30965/30.04.2019 г., депозирана от И.Д.Г., ЕГН **********, с адрес ***,
действаща чрез адв. К.С., срещу решение № 1627/17.04.2019 г.,
постановено по гр. дело № 2475/2018 г. по описа на РС-Варна, 33-ти съдебен
състав, с което е прието за установено, на основание чл. 422, ал. 1 вр. чл.
415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 327, ал. 1 от ТЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, че въззивникът
дължи на „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Варна бул. „Янош Хуняди” № 5, стойността на
потребена и незаплатена топлинна енергия, както и такси за услуга по партида №
18147, за имот, находящ се в ********************************************, в
общ размер на 733.14 лева, от които:
1.) главница 246.21 лева, за периода от м. 11.2014 г. до м. 05.2015 г. вкл., и
лихва 63.15 лева, за забава за периода от 01.01.2015 г. до 30.10.2017 г.; 2.)
главница 129.56 лева, за периода от м. 11.2015 г. до м. 04.2016 г. вкл., и
лихва 21.31 лева, за забава за периода от 01.01.2016 г. до 30.10.2017 г.; 3.)
главница 259.58 лева, за периода от м. 11.2016 г. до м. 09.2017 г. вкл., и
лихва 13.33 лева, за забава за периода от 01.01.2017 г. до 30.10.2017 г., ведно със законната лихва върху всяка
от претендираните главници, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда – 17.11.2017 г. до окончателно погасяване на задължението, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.
гр. д. № 17596/2017 г. по описа на РС-Варна, 48-ми състав.
Във
въззивната жалба въззивникът, обосновава оплаквания за недопустимост,
необоснованост, противоречие с материалния и процесуалния закон на решението в
цялост. Твърди, че постановеното решение не е съобразено със залегналия във
вещното право принцип за противопоставимост правото на собственост на всяко
трето лице, което го засяга, респ. представения по делото титул за собственост
– нотариален акт № 13, том XXXVII, дело 8705/23.05.2006 г. за апартамент № 46,
с 1.7132 % идеални части от общите части на сградата. Излага също, че са нарушени
основни принципи на правото, като законност, служебно и състезателно начало,
равенство на страните в процеса и установяване на обективната истина. Моли за
обезсилване на решението като недопустимо, евентуално за неговата отмяна и
постановяване на друго решение, с което да се отхвърлят предявените искове,
както и да се присъдят сторените разноски пред двете съдебни инстанции.
В
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК на депозираната въззивна жалба от
въззиваемата страна „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА“ ЕАД не е постъпил отговор.
В проведеното открито съдебно
заседание въззивникът, редовно призован не се явява, чрез адв. К.С. поддържа
въззивната жалба.
Въззиваемото дружество, редовно
призовано, не изпраща законен представител. С молба с вх. № 32788/06.11.2019 г.
оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли съда да потвърди атакувания
съдебен акт като правилен, постановен в съответствие с материалния и процесуален
закон. Моли за присъждане на съдебно-деловодните разноски, обективирани в
представения списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за прекомерност на
възнаграждението уговорено в полза на процесуалния представител на въззивната
страна.
За
да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази следното:
Производството по гр. д. № 2475 по
описа за 2018 г. на РС-Варна е образувано по предявени в условията на обективно
кумулативно съединяване искове, с правно основание чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1 от ГПК вр. чл. 327, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал.
1 от ЗЗД, от „ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА“ ЕАД против И.Д.Г. за приемане за
установено, че ответникът дължи на ищеца стойността на потребена и незаплатена
топлинна енергия, както и такси за услуга по партида № 18147, за имот, находящ
се в ********************************************, в общ размер на 733.14 лева,
от които: 1.) главница 246.21 лева, за периода от м. 11.2014 г. до м. 05.2015
г. вкл., и лихва 63.15 лева, за забава за периода от 01.01.2015 г. до
30.10.2017 г.; 2.) главница 129.56 лева, за периода от м. 11.2015 г. до м.
04.2016 г. вкл., и лихва 21.31 лева, за забава за периода от 01.01.2016 г. до
30.10.2017 г.; 3.) главница 259.58 лева, за периода от м. 11.2016 г. до м.
09.2017 г. вкл., и лихва 13.33 лева, за забава за периода от 01.01.2017 г. до
30.10.2017 г., ведно със законната лихва върху всяка от претендираните
главници, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 17.11.2017г.
до окончателно погасяване на задължението, за които суми в полза на ищеца е
издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. №17596/2017г. по описа на ВРС,
48-ми състав.
В
исковата молба ищецът твърди, че ответникът му дължи заплащане на суми за
потребена и незаплатена топлинна енергия, както и такси за услуга по партида
18147 за топлофициран имот, находящ се в гр. Варна, ж.к. Младост, бл. 106, вх. 8,
ап. 46, ведно с обезщетение за забава в размер на мораторната лихва. Поддържа,
че между страните по делото е налице валидно облигационно правоотношение.
Ответникът по делото е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на чл. 153, aл. 1 от ЗЕ, в качеството му на собственик на
топлоснабдявания имот през процесният период.
Сочи, че ответникът се легитимира като
собственик на топлофицираният имот с нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот, вписан под акт № 80, том 17, вх. per. № 6960 от 03.04.2013 г. на
СВ - Варна, като видно от справки в СВ - Варна по ЕГН на И.Д.Г. няма вписана
последваща разпоредителна сделка с имота.
Навежда доводи, за това че сградата е
присъединена към топлопреносната мрежа, топлофицирана е и не е прекъсван
достъпа и доставката на топлинна енергия за нея. Присъединяването на Етажната
собственост на адрес: гр. Варна, ж.к. Младост, бл.106, вх.8 към топлопреносната
мрежа на "Топлофикация-Варна" ЕАД е извършено през 1994г. Съгласно
нормативната уредба продажбата на топлинна енергия на потребители за битови
нужди, включително за общите части в сграда - етажна собственост, се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Държавната комисия за енергийно и водно регулиране
(ДКЕВР). Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия, те влизат в сила за
заварените потребители (какъвто е конкретният случай) на топлинна енергия в
едномесечен срок от публикуването им. От 13.01.2008 г. и до настоящия момент са
в сила и действат в отношенията между страните Общите условия на договорите за
продажба на топлинна енергия от „Топлофикация - Варна" ЕАД на потребители
за битови нужди, публикувани във в-к „Черно море" на 13 декември 2007 г.,
приложени като доказателство по делото и одобрени с Решение на ОУ
-062/19.17.2007 г. на ДКЕВР.
Излагат се съображения, за това че потребителите
в сграда етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните
тела в имотите си чрез монтираната на тях регулираща арматура, остават
потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от
отоплителните тела в общите части на сградата.
В
срока по чл. 131 от ГПК, е постъпил
отговор, с който се изразява становище за неоснователност на исковата
претенция. С отговора се оспорва изложеното в исковата молба, като се отрича от
ответницата да е в договорни отношения с ищцовото дружество и да потребява топлинна енергия, поради което
същата оспорва да има задължение за заплащане на топлинна енергия, след като в
имота няма радиатори и монтирани измервателни уреди. Твърди, че не е клиент на
ищцовото дружество и няма никакви договорни отношения с тях, както и в
апартамента няма отоплителни тела радиатори, и няма съставен протокол за монтаж
на контролно измервателни уреди. Няма представени конкретни данни за измерена и
индивидуално потребена топлоенергия за апартамент № 46, нито как е изчислена
претендираната от ищеца сума, като се заявява и оспорване на тази сума.
Настоява се, че след като няма радиатори и не се ползва топлоенергия, няма
основание за претендиране на процесните суми за някаква доставена услуга. Оспорва
се протокол от ОС на ЕС. Прави се възражение за погасяване по давност на част
от вземанията, респективно извършени плащания.
Настоящият съдебен състав, като
съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора и като взе предвид, събрания и приобщен по дело доказателствен
материал – в съвкупност и поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически
и правни положения:
Жалбата,
инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно
легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което
е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното
решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му
правораздавателна власт и компетентност, при спазване на законоустановената
писмена форма, поради което същото е валидно.
Решението
е постановено при наличието на всички положителни процесуални предпоставки за
възникването и надлежното упражняване на правото на иск, като липсват
отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания за неправилно формираните от съда изводи. В
разглеждания случай оплакванията на въззивника – ответник по иска в по-голямата
си част са бланкетни, а тези, които съставляват оспорване на реалната доставка
на топлинна енергия от сградна инстанция; на методиката за изчисляване на
стойността; на изправността на топломерите в имота и на спазването на
процедурата по отчитането им, на практика съставляват новонаведени възражения,
доколкото се основават на фактически твърдения, които ответникът е можел да
релевира в срока за отговор на искова молба, но не го е направил. По изложените
съображения същите се явяват преклудирани и не могат да се направят за първи
път пред въззивния съд, доколкото е извън срока по чл. 131 от ГПК и не са
наведени оплаквания за нарушаване на съдопроизводствените правила /например
нарушаване на правото на участие на ответника в първоинстанционното
производство/, което да е възпрепятствало заявяването им пред първата
инстанция.
Видно
от отговора на исковата молба, ответникът е оспорил единствено наличието на
облигационна връзка между него и ищеца, доколкото в процесния недвижим имот не
са поставени отоплителни тела радиатори, оспорил е и размера на исковата
претенция, като е инвокирал възражение за погасителна давност и навел твърдения
за извършени плащания.
В
рамките на дължимата служебна въззивна проверка за противоречие на решението с
императивни правни норми /арг. от арг. от т. 1 от ТР №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/,
настоящият съдебен състав намира, че такова не се констатира.
За
да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника по предявените
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 327, ал. 1 от ТЗ
вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, ищецът следва да докаже в
условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните
елементи от фактическия състав: 1.) наличието на облигационно правоотношение по
силата на договор за продажба на топлинна енергия; 2.) изпълнение на
собствените си задължения – доставяне на топлинната енергия в посочените
количества и периоди и 3.) размера на претендираните суми.
В
тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да
докаже възраженията си в отговора, а при установяване на горното от ищеца – да
докаже, че е погасил претендираните суми.
В
конкретния случай не е спорно между страните, че процесната сграда е в режим на
ЕС и присъединена към топлопреносна мрежа и че ищецът-въззиваем е доставчик на
топлинна енергия. Тези обстоятелства се установяват по несъмнен начин и от
пусков фиш и заключението на вещото лице по назначената Съдебно-техническа
експертиза /СТЕ/, което съдът кредитира като обективно, пълно, ясно и
компетентно изготвено, кореспондиращо с останалите доказателства по делото.
Видно от същите, блок 106, вход 8 в ж. к. „Младост“ е включен към
„Топлофикация-Варна“ ЕООД през м. юни 1994 г., като на 24.08.1994 г. е сключен
договор за доставка на топлоенергия между „Топлофикация-Варна“ ЕООД и етажната
собственост.
От
приетите по делото писмени доказателства – Договор за покупко-продажба на
недвижим имот от 03.04.2013 г., обективиран в нотариален акт № 140, том I, рег.
№ 1859, дело № 105/2013 г., вписан в служба по вписванията с вх. рег. № 6840,
акт № 80, том XVII, дело № 3400 и Справка от служба по вписванията – Варна, по
несъмнен начин се установява, че ответникът е титуляр на правото на собственост
върху процесния недвижим имот, находящ се в гр. Варна, ж. к. „Младост“ бл. 106,
вх. 8, ет. 10, ап. № 46.
Гореизложеното
е в пълен унисон с разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съгласно която всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда-етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово
разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 от ЗЕ на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в
съответната наредба по чл. 36, ал. 3 от ЗЕ.
Договорът за продажба на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия е
нефорамален. За съществуването на същия писмената форма не е елемент от
фактическия състав при сключването му. В конкретния случай облигационното
правоотношение е учредено по силата на правните норми, обективирани в
разпоредбите на Закона за енергетиката и съответните наредби, които са
инкорпорирани и в Общите условия на доставчика, одобрени с Решение ОУ
062/19.11.2007 г. на ДЕКВР.
Следва да бъде отбелязано, че простото
отричане на факта, че ответникът е потребител на топлинна енергия, не е
достатъчно за опровергаване на пасивната материална легитимация. От страна на
ответника не са наведени твърдения и съответно ангажирани доказателства за
отчуждаване правото на собственост върху процесния имот или за учредяване на
право на ползване на друго лице, факти които по несъмнен начин биха отрекли
твърденията на ищеца.
Основанието
на конкретното плащане произтича от топлоенергия, отдадена от сграданата
инсталация, за подгряване на топлоносител за допълване на вътрешносградната
инсталация и за таксите за топлинно счетоводство. Отделният етажен собственик може да прекрати топлоподаването към
отоплителните тела в имотите си, но остава потребител на топлинната енергия,
отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на
сградата – арг. от чл. 153 ал. 6 от ЗЕ. Видно от посочените разпоредби, с
приемането на ЗЕ законодателят регламентира доставката на топлинна енергия в
сгради под режим на етажна собственост като услуга, която се ползва от самата
етажна собственост. Макар последната да не е персонифицирана, за отношенията в
енергетиката законодателят я разглежда като колективен субект, явяващ се
самостоятелен потребител на услугата „доставка на централно отопление”.
Законодателното решение е обяснимо с оглед особеностите на етажната собственост
и невъзможността в заварените сгради централното отопление да бъде доставяно по
друг начин, освен чрез представляващата обща част на сградата отоплителна
инсталация – арг. от мотивите на ТР № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС, с което е
прието, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за
битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона
за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с
пар.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Поради обстоятелството, че източник на задължението на въззивника е топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, оспорванията на последния досежно
липсата на радиатори в имота, са без значение. Монтираните отоплителни тела са
собственост на собствениците на имотите, които се топлоснабдяват и именно те
имат задължение да ги поддържат в годно за експлоатация състояние, поради което
от отказа да се ползва отопление на имота не може да се черпи довод за липса на
изпълнение на договора за топлонсабдяване, вкл. досежно отдаваната от сградната
инсталация топлоенергия.
С
оглед начина на отчитане на доставяната топлоенергия в сгради със схема на
вътрешно-отоплителна инсталация /ВОИ/, отделното жилище не може да се
топлоизолира. В тази връзка въззивният състав се позовава на решение на
Конституционния съд № 5/22.04.2010г. по к. д. № 15/2009г., с което е отхвърлено
искане за прогласяване на противоконституционността на разпоредбата на чл. 153,
ал. 1 и ал. 6 от ЗЕ с посочване, че сградната инсталация е част от общите части
на сградата, всички собственици и носители на права следва да се считат за
потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с употребата на общата
вещ – като правото на част от потребителите да не ползват топлинна енергия за
отопляване на индивидуалните си имоти не налага извод, че не следва да плащат
топлинната енергия – защото следва да поемат припадащата им се част от разходи
за нея, свързани с тези общи части, което обуславя крайния извод за доказаност
на основанието на претендираните вземания.
В
разглеждания случай от заключението на СТЕ се установява, че дължимите суми са
правилно начислени, доколкото дяловото разпределение между етажните собственици
е правилно извършено от търговеца за дялово разпределение – „Техем сървисис“
ЕООД на база топлоразпределители, като няма разлики между отчетената и
начислена топлоенергия.
От
заключението по назначената Съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/, което съдът
кредитира, като компетентно изготвено и обективно дадено, се установява по
несъмнен начин, че общият размер на дължимата главница е 635.35 лева, както
следва: 246.21 лева – главница за периода от м.11.2014 г. до м.05.2015 г.;
129.56 лева – главница за периода от м.11.2015 г. до м.04.2016 г. и 259.58 лева
– главница за периода от м.11.2016 г. до м.09.2017 г.
С
оглед гореизложеното и предвид заключенията на вещите лица по ССчЕ и СТЕ
относно правилното определяне на потреблението на топлоенергия, съответно на
нейната стойност, следва изводът, че претенцията на ищеца за главница се явява
основателна и доказана.
Като
акцесорна, основателна се явява и претенцията за мораторна лихва, считано от
падежа на съответното месечно задължение, който съобразно ОУ към договора за
продажба на топлинна енергия, настъпва след изтичане на 30-дневен срок след
края на периода, за който се отнасят. Според приетата ССчЕ размерът на същата възлиза
на 97.96 лева за периода от 01.01.2015 г., 01.01.2016 и 01.01.2017 г. до 30.10.2017
г. С оглед диспозитивното начало предявеният иск се явява основателен до пълния
претендиран размер от 97.79 лева. На основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД ответникът
дължи и законна лихва върху отделните главници, считано от депозиране на
заявлението в съда до окончателното погасяване на задължението.
С
оглед формирания извод за основателност на исковите претенции, съдът дължи
произнасяне по обективираното в срока по чл. 131 от ГПК възражение за
погасяване по давност на част от претенцията. На основание чл. 34 от ОУ, срокът
за заплащане на задължението за м. 11. 2014 г. /най-ранният претендиран период/
е до 31.12.2014 г., т.е. на 01.01.2015 г. вземането е станало изискуемо и от
този момент е започнала да тече тригодишната погасителна давност за процесните
периодични плащания за топлинна енергия – арг. от чл. 114, ал. 1 вр. чл. 111,
б. „в“ от ЗЗД и ТР № 3/2011 г. на СОГТК на ВКС. С предявяване на исковата
молба, считано от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, на 17.11.2017 г. погасителният
давностен срок е прекъснат преди датата на изтичането му, на основание чл. 116,
б. „б“ от ЗЗД. По изложените съображения възражението се явява неоснователно за
всички претендирани вземания за процесните периоди.
Твърденията
за извършени плащания остават недоказани, дококлото не са представени никакви
доказателства в тази насока.
Поради съвпадане на крайните изводи на
двете съдебни инстанции по съществото на спора, обжалваното решение следва да
бъде потвърдено изцяло.
Относно
съдебно-деловодните разноски:
Въззивникът-ответник няма право на
разноски пред настоящата инстанция, доколкото въззивната му жалба е
неоснователна.
Предвид изхода от спора и направеното
искане на въззиваемата страна-ищец за присъждане на разноски, такива следва да
й бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК съразмерно с уважената част
от иска, а именно –300.00 лева без ДДС, представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение, съгласно приложения списък по чл. 80 от ГПК.
Водим от горното, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло решение № 1627/17.04.2019 г., постановено по гр. дело № 2475/2018 г. по
описа на РС-Варна, ГО, 33-ти съдебен състав.
ОСЪЖДА,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, И.Д.Г., ЕГН **********, с адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на ВЕОЛИЯ ЕНЕРДЖИ ВАРНА“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.Варна бул. „Янош
Хуняди” № 5, сторените пред въззивната инстанция съдебно-деловодни
разноски, включващи заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 300.00 лева
без ДДС.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно и не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: