РЕШЕНИЕ
№ 255
гр. Велико Търново, 30.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на осми
юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Георги Драгoстинов
Членове:Евгений Пачиков
Любка Милкова
при участието на секретаря Красимира Г. Илиева
като разгледа докладваното от Любка Милкова Въззивно гражданско дело №
20214100500822 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 ал.1 и сл. от ГПК.
С решение №59/30.07.2021г., постановено по гр.д.№881/2020г. по описа на РС – С., е
прекратен с развод брака между Р. АН. Г., с ЕГН **********, и Г. Т. Г., с ЕГН **********,
сключен с акт за граждански брак №0045/05.04.1987г. на Община С., като дълбоко и
непоправимо разстроен, обявява на основание чл.49 ал.3 СК, че вина за разстройството на
брачните отношения има мъжът, постановено е след развода съпругата да носи
предбрачното си фамилно име „К.“, предоставено е ползването на семейното жилище на
страните в гр.С., ул.“В.“ ... на Г. Т. Г., и е осъден на основание чл.329 ал.1 изр.1 ГПК Г. Т. Г.
да заплати на Р. А. Г., сумата от 625лв. – съдебно деловодни разноски за заплатена ДТ и адв.
възнаграждение, както и е осъден Г. Т. Г. да заплати по сметка на СРС сумата от 30лв. –
окончателна ДТ по иска за развод, както и 5лв. – ДТ за издаване на ИЛ.
Против постановеното първоинстанционно решение в срока по чл.259 ал.1 ГПК е
постъпила въззивна жалба от ответника по делото Г. Т. Г., чрез назначения му по реда на
чл.95 ал.1 ГПК процесуален представител адв.П.Д. – ВТАК, с която го обжалва изцяло с
оплаквания за неправилност, като постановено при съществено процесуално нарушение и
като необосновано. Изложени са съображения, че производството неправилно не е
прекратено от първоинстанционният съд на основание чл.321 ал.1 изр.2 ГПК, на което
основание следва да бъде прекратено, поради неявяване на ищеца в първото заседание за
разглеждане на делото пред РС по предявения иск за развод. Развити са оплаквания и за
1
неправилност на първоинстанционното решение в частта за брачния иск, поради
необоснованост, вкл. в частта кой съпруг носи вината за разстройството на брака, в случай,
че се възприеме извод за дълбоко и непоправимо брачно разстройство. Твърди се, че е
спорно дали вина за това има ответникът в смисъла на изискването на закона ищцата да
проведе главно и пълно доказване на твърденията си за факти, от които се стреми да черпи
изгодни за себе си правни последици. Твърди се, че по делото безспорни са само фактите на
сключения от страните брак и на родените от брака деца, а доказателствената маса съдържа
единствено показанията на свидетеля М. В., които са пристрастни, с оглед близостта й с
ищцата, и в по - голямата си част възпроизвеждат направени пред нея твърдения на ищцата
за обстоятелства, които свидетелката не е възприела лично. Моли съда, да постанови
съдебно решение, с което да отмени обжалваното такова като неправилно на посочените в
жалбата основания и прекрати на основание чл.321 ал.1 изр.2 ГПК производството по
делото.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
насрещната страна – ищец Р. А. Г..
В СЗ въззивникът, редовно призован, не се явява, не се представлява.
В СЗ въззиваемата страна Р. А. Г., редовно призована по реда на чл.40 ал.2 ГПК, не се
явява, не се представлява.
В. окръжен съд, като съобрази становищата на страните и развитите от тях доводи, и
след като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от активно процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
На основание чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предмет на разглеждане пред РС – С. е бил предявен от Р. А. Г., чрез пълномощника
й адв. С. Т. – ВТАК, изрично упълномощен пред първа инстанция, против Г. Т. Г. иск за
развод с правно основание чл.49 ал.1 СК, с искане по чл.49 ал.3 СК за произнасяне относно
вината за разстройството на брака, и съединен с него небрачен иск по чл.53 СК за
възстановяване след развода на фамилното име на жената преди този брак – К.
С подадения в срока по чл.131 ал.1 ГПК писмен отговор ответникът Г. Т. Г., чрез
назначения му по реда на чл.95 ал.1 ГПК процесуален представител адв.П.Д. – ВТАК, е
оспорил иска за развод по чл.49 ал.1 СК като неоснователен, поради липса на твърдяното
дълбоко и непоправимо брачно разстройство като основание за прекратяване на брака,
оспорил е вината за разстройството на брака да принадлежи на мъжа, с твърдения, че вина
за това носи жената, без да е изложил твърдения за конкретни нейни брачни провинения. В
случай на уважаване на брачният иск, е предявил искане да му бъде предоставено след
2
развода ползването на семейното жилище, находящо се в гр.С., ул.“В.“ № ..., собственост на
родителите му. В случай на уважаване на брачния иск, е заел становище за основателност на
небрачния иск по чл.52 СК. Не е оспорил факта на сключен между страните граждански
брак на 05.04.1987г. и на родени по време на брака две пълнолетни деца на страните, като е
оспорил всички останали твърдяни в ИМ факти, в т.ч. и ищцовото твърдение бракът между
страните да е дълбоко и непоправимо разстроен.
В първо СЗ пред РС, проведено на 18.01.2021г., ищцата не се е явила лично, а е
представлявана в процеса от адв.Х.Т. от ВТАК, редовно преупълномощен от адв.С. Т. от
ВТАК с изрично пълномощно за предявяване на брачен иск пред първа инстанция. Предвид
липса на контакт с ответника, процесуалният му представител адв.П.Д. – ВТАК е оспорил
ищцовото твърдение, че ищцата работи и трайно пребивава на територията на К. Н., което
ищцата е изложила като уважителна причина по смисъла на чл.321 ал.1 изр.1 ГПК за
неявяване лично в първо СЗ, като е поискал приложимост на чл.321 ал.1 изр.2 ГПК.
Първоинстанционният съд не е дал ход на делото в първо СЗ, предоставил е възможност на
ищцата до датата на следващо СЗ да представи писмени доказателства, че същата живее и
работи трайно в чужбина. В СЗ на 22.02.2021г. ищцата не се е явила лично, представлявана
е от адв. Х.Т. – ВТАК. В СЗ, проведено на 22.02.2021г. РС е докладвал постъпила молба от
ищцата с вх.№505/22.02.2021г., с която моли съда да постанови съдебен акт, с който да
уважи брачният иск; заявява, че трайно пребивава на територията на К. Н. и предвид
създалите се ограничения, свързани с пътувания от една държава до друга, обективно е
възпрепятствана да се яви и да вземе участие по делото, поддържа всички действия,
извършени до момента от упълномощения адвокат, както и поддържа ИМ. Към молбата е
приложена Декларация от М. Г. Т.а, според която ищцата е нейна майка и трайно пребивава
в К. Н. и живее на адрес на „декларатор“. Представен е самолетен билет от 31.08.2020г. от
С. до А. на името на Р.Г.. Представени са други документи на чужд език, без превод на
български език. РС не е дал ход на делото в СЗ, проведено на 22.02.2021г., с довод, че
представените от ищцата документи не обосновават извод за трайно пребиваване на същата
на територията на друга държава, и е приел, че същата следва да се яви лично в СЗ, като е
отложил и насрочил делото за друга дата. В следващо СЗ, проведено на 05.07.2021г., ищцата
се е явила лично и с адв.Х.Т. – ВТАК, събрани са доказателства, в т.ч. и гласни чрез разпит
на един свидетел – св.М. В. по почин на ищцата, и е даден ход на устните състезания и
същите са обявени за приключени.
При извършената проверка по реда на чл.269 изр.1 от ГПК въззивният съд
констатира, че първоинстанционното съдебно решение е валидно.
Въззивният съд приема, че обжалваното решение е и допустимо, което обуславя
възможността за произнасяне по правилността му в обжалваните части, досежно иска за
развод по чл.49 ал.1 СК и вината за брачното разстройство по чл.49 ал.3 СК, относно които
във въззивната жалба са наведени доводи за неправилност, поради необоснованост.
Оплакванията във въззивната жалба за неправилно приложение от първоинстанционният съд
на процесуалния закон – на разпоредбата на чл.321 ал.1 изр.2 ГПК, доколкото съдът не е
3
приложил правните й последици, въвеждат недопустимост като порок на обжалваното
първоинстанционно решение, а не неправилност, както неправилно се твърди във въззивната
жалба. Оплакването на въззивника, че са били налични предпоставките по чл.321 ал.1 изр.2
ГПК за прекратяване на производството, поради неявяване на ищцата без уважителни
причини в първото заседание за разглеждане на делото по иск за развод, но същото не е
прекратено от първоинстанционният съд, е за недопустимост на постановения краен
първоинстанционен акт, като постановен по съдебен процес, подлежал на прекратяване по
силата на процесуалния закон /чл.321 ал.1 изр.2 ГПК/, но разгледано по същество,
оплакването е неоснователно. Страната – жалбоподател има правен интерес да атакува
първоинстанционното решение и в позитивната за него уважителна част, с която нему е
предоставено ползването на семейното жилище след прекратяване на брака с развод,
доколкото навежда доводи за недопустимост на първоинстанционното решение изцяло и в
тази част го атакува като недопустимо, а не като неправилно, само в който последен случай
би бил лишен от правен интерес от въззивно обжалване.
На основание чл.321 ал.1 ГПК, в първото заседание за разглеждане на делото по иск
за развод страните трябва да се явят лично. При неявяване на ищеца без уважителни
причини производството се прекратява. Трайна е съдебната практика, на която се е позовал
и въззивникът, че уважителна причина за неявяване на страната по смисъла на чл.321 ал.1
ГПК е това, че тя пребивава трайно в друга държава, където и работи /така Определение
№232/23.04.2014г. по ч.гр.д.№823/2014г. на ВКС, ГК, I отд./. Съгласно трайната практика на
ВКС, в първото заседание за разглеждане на делото по брачен иск ищецът може да
представи доказателства за обстоятелството, че обичайно или продължително време
пребивава в друга държава, поради което не може да се яви в съдебно заседание.
Представянето на такива доказателства обаче не е необходимо, ако този факт не се оспорва
от насрещната страна или може да бъде установен от други обстоятелства по делото.
В процесният случай ищцата по делото не се е явила лично в първо СЗ, проведено на
18.01.2021г. пред първоинстанционният съд, но е била представлявана от адв. Х. Т. – ВТАК,
редовно преупълномощен от адв. С. Т. от ВТАК изрично с правата да предяви иск за развод
и да представлява ищцата в това производство като изразява и поддържа волята й за това.
Ищцата, чрез процесуалния си представител, се е позовала изрично, че неявяването й лично
в първо СЗ по иска за развод е по уважителни причини по смисъла на чл.321 ал.1 ГПК, а
именно трайното й пребиваване в друга държава – на територията на К. Н., където и работи,
който факт е оспорен от ответника, чрез представителя му по чл.95 ал.1 ГПК, поради което
възниква задължението на ищцата да го установи с годни доказателствени средства, което
въззивният съд приема, че ищцата е изпълнила. В рамките на определеният от
първоинстанционният съд срок от ищцата е представена Декларация от пълнолетната й
дъщеря М. Г. Т. а от 19.02.2021г., според която майка й и ищца по делото Р. А. Г. от
31.08.2020г. трайно пребивава в К.Н. и живее при нея на посочения в декларацията адрес в
чужбина, както и е препятствана да пътува до РБ. и да се яви по настоящото дело за развод,
поради създадените ограничения, свързани с COVID – 19. Действително, Декларацията от
4
19.02.2021г. от М. Г. Т. а за горепосоченият спорен между страните факт съставлява частен
свидетелстващ документ, който не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена
сила, но установения със същата факт на трайно пребиваване на ищцата в чужбина от
31.08.2020г. – в К. Н., т.е. отпреди първото СЗ по делото пред РС, където и работи, не се
опровергава от други събрани по делото доказателства, напротив подкрепя се, вкл. и от
показанията на разпитания единствен свидетел М. В., според който ищцата и дъщеря й са в
чужбина от три години, т.е. от м.07.2018г., което кореспондира и на твърденията в ИМ,
поради което съдът го приема за доказан и в този смисъл неявяването на ищцата в първо СЗ
пред РС не е без уважителни причини, поради което и не е налице хипотезата на чл.321 ал.1
изр.2 ГПК за прекратяване на производството по делото и като не е приложил правните
последици на чл.321 ал.1 изр.2 ГПК първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на
процесуалния закон, респ. постановеното и обжалвано първоинстанционно решение се явява
освен валидно, и допустимо и не подлежи на обезсилване на това основание, което
позволява въззивният съд да се произнесе по оплакванията за неговата неправилност, поради
необоснованост, само в частите, досежно уважения брачен иск по чл.49 ал.1 СК и вината за
брачното разстройство по чл.49 ал.3 СК. Ищцата продължително пребивава в друга
държава, но изпраща в първо СЗ процесуален представител, изрично преупълномощен с
правата да я представлява по брачния иск, който от нейно име потвърждава волята й да
поиска разтрогване на брака, поради което и неявяването на ищцата лично в първо СЗ по
делото по брачния иск не е основание за прекратяване на делото.
Безспорно установен по делото е факта, че страните са законни съпрузи, сключили
граждански брак на 05.04.1987г., за което е съставен акт за сключен граждански брак
№0045/05.04.1987г. на Община С., както и че от брака си имат родени две пълнолетни деца.
От свидетелските показания на разпитания по почин на ищцата свидетел М. В., които съдът
преценява, съгласно чл.172 ГПК, предвид приятелските й отношения с ищцата, но които
кредитира като обективно дадени, доколкото свидетелят възпроизвежда и свои
непосредствени възприятия за поведението на съпрузите от семейни събирания, доколкото и
не се опровергават от други събрани по делото доказателства, безспорно се установява, че
между съпрузите липсва нужната взаимност по смисъла на чл.14 СК, както липсва и
съвместно живеене на съпрузите, същите са в трайна фактическа раздяла, датираща от 10
години, като всеки един от тях води самостоятелен живот отделно и независимо от другия,
поради което и бракът им е изпразнен от съдържанието, което влагат в него законът и
морала, и се явява дълбоко и непоправимо разстроен по смисъла на чл.49 ал.1 СК, поради
което и предявеният иск за развод по чл.49 ал.1 СК се явява доказан по основание и следва
да бъде уважен, като бракът между страните бъде прекратен с развод, като дълбоко и
непоправимо разстроен, до който идентичен правен резултат е достигнал и
първоинстанционният съд. Бракът между страните освен дълбоко, е и непоправимо
разстроен, доколкото не се установява да може да бъде заздравен, като продължаването в
този му вид е и житейски неоправдано.
На основание чл.49 ал.3 СК, с решението за допускане на развода съдът се произнася
5
и относно вината за разстройството на брака, ако някой от съпрузите е поискал това, какъвто
е процесният случай на искане от страните.
От необорените в процеса свидетелски показания на М. В. безспорно се установява,
че причините за настъпилата между страните трайна фактическа раздяла и вследствие на
това за настъпилото дълбоко и непоправимо брачно разстройство се коренят в поведението
на ответника, който постоянно се напивал и тормозел ищцата и децата с пиянските си
истории, Р. издържала Г., безпаричието, ответникът не давал никакви пари вкъщи и само
ищцата издържала семейството. Ответникът с гореописаното свое поведение, изразено в
постоянна употреба на алкохол и тормоз, вследствие на това, спрямо съпругата му и децата,
неучастие в разходите за семейството, е съзнавал, че разрушава брачната връзка и
способства за отчуждаването на съпрузите, поради което и носи вина за настъпилото
дълбоко и непоправимо брачно разстройство и съдът следва да обяви, че вината за брачното
разстройство е на мъжа. Не се доказва поведение на ответника, с което да е способствал за
възстановяване на отношенията между съпрузите. Напротив, видно от св. показания на В.,
откакто ищцата е в чужбина, доколкото свидетелката знае, към Р. интерес лично Г. няма, по
– скоро е искал пари от нея. По делото от страна на ответника, твърдящ, че вина за брачното
разстройство носи и жената, не се излагат, съответно и не се доказват, конкретни нейни
брачни провинения, които да са довели до настъпилото дълбоко и непоправимо брачно
разстройство, поради което и съдът следва да обяви, че вина за разстройството на брака
носи единствено мъжът, ответник в процеса, до който идентичен правен резултат е
достигнал и първоинстанционният съд. Показанията на свидетеля М. В. възпроизвеждат
непосредствени нейни възприятия за поведението на ответника по време на техни семейни
събирания в периода, в който са били семейни приятели, поради което и следва да бъдат
кредитирани, още повече, че не са опровергани от други събрани по делото доказателства.
На основание чл.269 изр.2 ГПК по останалите въпроси въззивният съд е ограничен от
посоченото в жалбата, и доколкото във въззивната жалба не се излагат оплаквания за
неправилност на обжалваното решение в частта на уважените небрачни искове по чл.53 СК
и чл.56 ал.1 СК за предоставяне ползването на семейното жилище след развода, а
единствено доводи за недопустимост в тази му част, въззивният съд не дължи произнасяне.
По изложените съображения, въззивната жалба се явява неоснователна и недоказана
и следва да бъде отхвърлена, а обжалваното първоинстанционно решение – потвърдено
изцяло.
По разноските:
Изходът по брачния иск не налага преразглеждане на отговорността на страните за
съдебни разноски за първоинстанционното производство.
Въззивният съд не е сезиран от страните по делото с претенции за съдебни разноски
за въззивното производство, поради което не дължи произнасяне.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 пр.1 от ГПК, В. окръжен съд,
6
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №59/30.07.2021г., постановено по Гр.д.
№881/2020г. по описа на РС – С..
На основание чл.280 ал.3 т.2 ГПК решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7