Р Е Ш Е Н И Е № І-46
град Бургас
, 10.03. 2020 година
Бургаският
окръжен съд , гражданска колегия ,
в публично заседание
на двадесет и шести февруари през две хиляди и двадесета година
,
в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ :Пламена Върбанова
мл.с.
Марина Мавродиева
при секретаря А. Цветанова като
разгледа докладваното
от.съдията М.Карастанчева.в.гр.д.
№ 64
по описа
за
2020
год.,за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е
образувано по повод въззивната жалба
на процесуалния представител на Областна дирекция на
МВР-Бургас –ответник по гр.д. № 5235/2019 год. по описа на Районен
съд-гр.Бургас против решение № 2257/26.09.2019
год. постановено по същото дело,с което въззивникът е осъден да заплати на К.Д.Б.
гр. *** сумата 514,82 лв.-допълнително възнаграждение за извънреден труд от 83,51 часа ,положен в периода 01.07.2016
г. -30.06.2019 г.,получен след
преобразуване на положени часове нощен труд в дневен ,ведно със законната лихва върху главницата
,считано от 01.07.2019 г. до окончателното плащане ,както и да заплати на ищеца
300 лв. – разноски по делото
Въззивникът изразява недоволство от решението , като счита същото за неправилно и необосновано .
Сочи се на първо място ,че на ищеца
своевременно и коректно е отчетен
и заплатен положение нощен труд за исковия период –съобразно специалната
нормативна уредба ,касаеща служителите на МВР.Затова необоснован и несъобразен
със специалната правна уредба е изводът на съда ,че е налице разлика между отчетения и положения
нощен труд и че тази разлика представлява извънреден труд ,който следва да се
заплати съобразно часовата ставка ,предвидена за заплащане на извънреден труд .В тази връзка съдът неправилно е приел
,че е налице празнота в специалната нормативна уредба ,касаеща служителите на МВР ,която следва да бъде
преодоляна чрез субсидиарно приложение на общата Наредба за структурата и
организацията на работната заплата –с аргумент ,че в противен случай
служителите на МВР ще бъдат поставени в по-неблагоприятно положение спрямо работниците по трудови правоотношения
, регулирани от КТ.Съдът не е
отчел обстоятелството ,че пред процесния
период са действали последователно подзаконови нормативни актове ,уреждащи реда за организация и разпределяне на
работното време ,за неговото отчитане ,компенсиране на работа извън
редовното работно време ,режим на
дежурства ,време за отдих и почивките на
държавните служители в МВР /цитирани подробно във въззивната жалба /.В тези
специални актове липсва регламентация за преизчисляване при сумарното
отчитане на работното време по
отношение на общия брой часове положен
труд .В случая не е налице празнота в нормативната уредба ,която да обоснове
препращане по аналогия към към
цитираната Наредба ,тъй като е налице специална регламентация ,предвиждаща друг
ред на отчитане и заплащане на нощния
труд ,положен от държавните служители от
МВР.Дори и да се приеме препращането по аналогия към тази Наредба ,тъй като
ограничението в Наредба № 8121з-592 от 25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776 от
29.07.2016 г. е за полагане на не повече от 8 часа нощен труд от държавните служители в МВР ,то
при приравняване на нощния труд ,положен от служителите в МВР към дневен се
получава коефициент 1/8 часа нощен труд към 8 часа дневен труд /.Заявения в
исковата молба коефициент 1,143 се получава при приравняването на 7 часа нощен труд
към 8 часа дневен ,което е приложимо към трудовите правоотношения по реда на
КТ и служебните правоотношения по ЗДС,но
не и в настоящия случай.Като е приел
противното ,първоинстанционният съд е постановил необосновано решение.
Отделно
от това , неправилни са мотивите ,че при преизчисляване на положен нощен труд с
коефициент 1,143 се получава извънреден труд –не са съобразени с целта на
коефициента да определи така
възнаграждението на работника ,че за положен от него 7 часа труд през нощта да получава възнаграждение за 8 часа труд .В
този случай работникът не работи извънредно по смисъла на чл. 143 ал. 1 КТ /не
е налице работа извън установеното за
работниците работно време /.Неточно е разбирането ,че получените часове в
повече при преизчисляването на нощния
труд в дневен представляват извънреден
труд .
Моли се за отмяната на решението и постановяване на ново ,с което се отхвърлят
исковите претенции.
Въззивната жалба е допустима, подадена в законовия срок
и отговарящи на изискванията на чл.260-261 от ГПК
В писмения си отговор по реда на чл.263 ГПК въззиваемият ищец чрез процесуалния си
представител оспорва въззивната жалба .Подчертава се , че за процесния
период по силата на чл. 187 ал. 9 ЗМВР
са действали Наребда 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016
г. на Министъра на вътрешните работи
,които са уреждали реда заа организацията и разпределянето на работното време
,дежурствата ,времето за отдих и
почивките на държавните служители на МВР.В тах липсва норма за преобразуване на часовете положен труд с коефициент 1,143
,но липсата на изрична норма не следва
да се тълкува като законово наложена забрана
за преизчисляване на положените
от служителите на МВР часове нощен труд в дневен /каквато забрана би била
противоконституционна /,а като празнота в уредбата за държавните служители на МВР.При наличието
на такава непълнота в специалната уредба
следва да се приложи общата Наредба за структурата и организацията на работната
заплата ,което правилно е сторил първоинстанционният съд
Сочи се в допълнение към мотивите на
районния съд ,че на осн.чл. 187 ал. 5 ЗМВР
работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира с възнаграждение за извънреден
труд за отработени до 70 часа за тримесечен период .Коефициентът се определя
като нормална продължителност от 8 часа дневен труд ,която се разделя на нормалната
продължителност от 7 часа нощен труд .В този смисъл са изчислени
положените от ищеца часове нощен труд ,установени по делото .Затова се
моли за потвърждаване на решението .
Постъпила е и частна жалба от ищеца К.Д.Б. против
определение № 10105/25.11.2019 г. постановено по същото гр.д. №
5235/2019 г. по описа на Бургаския районен съд ,с което на осн.чл. 248 ал. 1 от ГПК ищецът Б. е осъден да заплати на ответника –ОД на МВР сумата от 175 лв.
–представляваща юсиконсултско възнаграждение за защита на ответника по прекратената част по делото.В частната жалба се изтъкват
съображения ,че в ищецът не е дал повод за завеждане на делото ,а и освен това
основание за присъждане на разноски би имало само ако делото е завършило изцяло
с прекратително определение ,не и когато
е приключило със съдебно решение.Подчертава се и че става дума за трудов спор и като такова делото е безплатно за работника
или служителя.Моли се за отмяна на атакуваното
определение и постановяване на
ново ,с което се отхвърли искането за присъждане на разноски в полза на
ответника .
Отговор по частната жалба на ищеца не е
постъпил по делото .
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, и
на основание чл. 12 ГПК по вътрешно убеждение намира за установено следното от
фактическа страна:
Бургаският
районен съд е бил сезиран с искова
молба, с която К.Б. от гр. *** претендира, че като държавен служител –на
длъжност “старши полицай,към сектор СПС към ОДМВР е положил труд, извън
установеното работно време и за периода от 01.07.2016г. до 30.06.2019г., за
което следва да му се заплати допълнително сумата в размер на 1716 лева,
представляваща допълнително трудово възнаграждение за положен нощен труд от 286
часа за сочения период, които часове били разлика между заплатен нощен труд и
преизчисления с коефициент 1,143, отчетен като извънреден, заедно със законна
лихва върху сумата от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й
плащане.
В
законоустановения срок е депозиран отговор на исковата молба, с който
ответникът оспорва предявения иск като неоснователен. Излагат се съображения,
че в процесния случай приложение намират нормите на ЗМВР и по конкретно –
специалните разпоредби на чл. 187 и сл. от ЗМВР. Настоява се, че положеният от
ищеца труд е надлежно начислен в съответните протоколи и му е заплатен
съобразно специалните разпоредби на Наредба № 8121з-592/25.05.2015г. и Наредба
№ 8121з-776/29.07.2016г., както и издадените от министъра на вътрешните работи
Заповеди № 8121з-791 от 28.10.2014 г. и № 8121з-1429 от 23.11.2017 г.
В
съдебно заседание на осн.чл. 214 от ГПК ищецът чрез процесуалния си
представител е направил изменение на
иска ,като е намалил претенцията си на
сумата от 514,82 лв. – главница –за часовете
извънреден труд за разликата от 83,51 часа,като производството по делото е било прекратено за разликата между 514,82
лв. до предявената сумата от 1716 лв.
–представляваща първоначално предявения размер
и съответно за часовете
извънреден труд за разликата от 83,51 часа до
посочените в исковата молба 286 часа .Решението / с характер на
определение /,с което е прекратено производството по делото в тази част на
осн.чл. 232 от ГПК е влязло в сила .
Не е
спорно, че ищецът е държавен служител
и за периода 01.07.2016г. до 30.06.2019г.
е заемал длъжността “старши полицай,, към сектор СПС при ОД на МВР.
Не е
спорно и че през този период ищецът е
полагал труд по служебно правоотношение в системата на МВР, както и че е
полагал нощен труд.
Представят
се Заповеди № 8121з-791 от 28.10.2014 г. и № 8121з-1429 от 23.11.2017 г.,
платежни бележки за начислени и изплатени възнаграждения, както и протоколи за
отчитане на отработеното време между 22,00 часа
и 06,00 часа, времето на разположение и положения труд по време на
официални празници. По делото е допусната, изготвена и приета като
доказателство съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която ищецът е положил
общо 584 часа нощен труд и този труд,
преизчислен в дневен с коефициент 1,143 възлиза на 667,51 часа и разликата в
двете стойности в размер на 83,51 часа представлява труд, който е извънреден.
Посочва, че от превръщането на нощния труд в дневен е установено увеличение на
положения труд и общият размер на трудовото възнаграждение за извънреден труд
за 83,51 часа възлиза на сума в размер от 514,82 лева. Заключението на вещото
лице не е оспорено от страните и е прието като доказателство по делото.
Други
относими за предмета на делото доказателства съдът счита, че не са представени.
С оглед
така приетата фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
решение е валидно и допустимо. Решението е и
правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Предявеният иск е с правно основание
чл.178, ал. 1, т. 3 вр. чл.187, ал. 5, т. 2 ЗМВР.
Съгласно
чл. 176 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР) брутното месечно
възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно месечно
възнаграждение и допълнителни възнаграждения. Към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения
за извънреден труд (178, ал. 1, т. 3 ЗМВР). Съгласно чл. 143, ал. 1 от Кодекса
на труда (КТ) извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със
знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител
от работника или служителя извън установеното за него работно време. Нормалната
продължителност на работното време на държавните служители в МВР е 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица (чл. 187, ал. 1 ЗМВР).
Работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно,
а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумирано за тримесечен период
(чл.187, ал. 3, изр. 1 ЗМВР). При работа на смени е възможно полагането на труд
и през нощта между 22,00 и 6,00 ч., като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл. 187, ал. 3, изр. 3 ЗМВР). Работата извън редовното работно време до 280 часа годишно се компенсира
с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на тримесечен
период – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50 на сто
увеличение върху основното месечно възнаграждение (чл. 187, ал. 5, т. 2 вр. ал.
6 ЗМВР).
Редът за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на
държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство,
времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на
министъра на вътрешните работи (чл. 187, ал. 9 ЗМВР). За периода от 02.06.2016
г. до 29.07.2016 г. е действала Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. за реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 40 от 2.06.2015 г.), която е била отменена с
Решение № 8585 от 11.07.2016 г. на ВАС по адм. д. № 5450/2016 г. (влязло в сила
и обнародвано на 29.07.2016 г. с ДВ, бр. 59). С § 4 от заключителните
разпоредби на Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. е била отменена Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г. за реда за организацията и разпределянето на работното
време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време,режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 69 от 2014 г.), която е възстановила
действието си след отмяната на подзаконовия нормативен акт, с който е била
отменена. Съгласно чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за
отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение. Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г. е била отменена с § 4 от заключителните разпоредби на
Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. за реда за организацията и разпределянето на
работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата извън редовното
работно време, режима на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните
служители в Министерството на вътрешните работи (обн., ДВ, бр. 60 от 2.08.2016
г., в сила от 2.08.2016 г.). Въз основа на изложеното относно темпоралното действие
на релевантните за спора подзаконови нормативни актове съдът намира, че в
рамките на процесния исков период от 01.06.2016 г. - 31.05.2019 г. са
действали, както следва: 1) за периода от 01.01.2016 г. до 29.07.2016 г. е
действала Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г.; 2) за периода от 29.07.2016 г. до
02.08.2016 г. е действала Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г.; 3) за периода от
02.08.2016 г. до 31.05.2019 г. е действала Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г.
Разпоредбите
на чл. 3, ал. 3 от Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г., Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. са аналогични и
гласят, че за държавните служители в МВР е възможно полагането на труд и през
нощта между 22,00 и 6,00 ч., като работните часове не следва да надвишават средно
8 часа за всеки 24-часов период. В Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба
№ 8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрично правило, аналогично на чл. 31, ал. 2
от Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г., съгласно който при сумирано отчитане на
отработеното време общият брой часове положен труд между 22,00 и 6,00 ч. за отчетния
период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой
отработени часове за отчетния период. В разпоредбите на чл. 31 от Наредба №
8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. е предвидено, че
отработеното време между 22,00 и 06,00 ч. се отчита с протокол, като са
посочени лицата, които го изготвят, сроковете за това и начинът на отчитане на
броя отработени часове.
При
липсата на специално правило, което да определи методология за превръщането на
отработените нощни часове в дневни при сумирано изчисляване на работното време
по отношение на държавните служители в МВР, съдът намира, че е налице
нормативна празнота, която следва да се преодолее чрез субсидиарното приложение
на чл. 9, ал. 2 от Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата (НСОРЗ). Съгласно това общо правило при сумирано изчисляване на
работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на
отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време,
установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно
място, т. е. приложимият коефициент за преизчисляване на нощния труд в дневен е
1,143, получен като частно при деление на нормалната продължителност на
дневното /8 часа/ и нощното /7 часа/ работно време. Възприемането на обратното
становище би поставило държавния служител в МВР в неравностойно положение
спрямо работниците и служителите, чиито правоотношения се регулират от Кодекса
на труда и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Ето
защо съдът намира за неоснователни изложените във въззивната жалба възражения
относно приложимостта на установения в чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ коефициент към
процесното служебно правоотношение.
Мотивиран
от изложеното, настоящият състав намира, че исковата претенция за заплащане на
извънреден труд, за процесния период, получен след преобразуване на положените
часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. От събраните
доказателства – приетата по делото съдебно-икономическа експертиза, се
установява, че за процесния период от време – 01.07.2016 г. - 30.06.2019
г. ищецът е положил нощен труд в размер
на 584 часа, преизчислени с коефициент 1,143 и приравнени на дневно работно
време тези часове възлизат на 667,51 часа, като разликата от 83,51 часа се
отчита като извънреден труд, който не е отчетен по протоколи за положен труд и
чиято стойност не е начислена, съответно – не е изплатена по платежни бележки.
Експертизата не е оспорена от въззивника, нито пред ОС се претендира поставяне
на допълнителна задача, поради което съдът възприема заключението на вещото
лице. Изрично в заключението си вещото лице посочва, че изчислена по този начин
дължимата сума за положен нощен труд, преизчислен като дневен и отчетен като
извънреден труд възлиза на сума в размер на 514,82 лева. Тази сума е дължима от
ответната страна, като, представляваща възнаграждение за отчетен извънреден
труд, вследствие на разликата
между заплатен нощен труд и преизчислен с коефициент 1,143 равен на отношението
между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, като по
този начин исковата претенция се явява и доказана по размер. На ищеца се дължи и обезщетение за забавено
плащане в размер на законната лихва върху дължимата сума от датата на предявяване
на исковата молба до окончателното плащане.
Ето
защо и като взе предвид, че направените от страна на настоящата инстанция
фактически и правни изводи напълно съвпадат с тези, които е направил районния
съд в атакуваното първоинстанционно решение, БОС намира, че то следва да бъде
потвърдено.
На
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде уважено искането на въззиваемия
да му бъдат присъдени и направените по делото разноски в размер на 420 лева с
ДДС , представляващи възнаграждение за един адвокат, платено при подписване на
сключения между страните Договор за правна защита и съдействие (л. 29).
На
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
Що се
касае до чатната жалба против
определението по чл. 248 ал. 1 ГПК в частта ,с която е изменено решението от 26.09.2019 г. в частта за разноските и ищецът е осъден да
заплати на ответника сумата от 175 лв.
–разноски за юрисконсултско възнаграждение
съобразно прекратената част от исковете ,то настоящата инстанция счита
същата за неоснователна .
Както стана дума
по-горе ,в хода на производството,в
съдебното заседание по същество
ищецът чрез процесуалния си представител е направил изменение на иска си
,като е намалил претенцията си от 1716
лв.за положен нощен труд от 286 часа на
514,82 лв. –представляваща възнаграждение за извънреден труд от 82,51 часа
,получени след преизчисляване на
положения от него нощен труд .С оглед
направеното изменение на иска на осн.чл. 214 ал. 1 изр.посл. ГПК първоинстанционният съд е прекратил производството по делото по отношение на разликата между предявения размер от 1716 лв.-за 286 часа ,получени след преизчисляване на
положения нощен труд в дневен и
изменения размер на иска от 514,82 лв.-за 83,51 часа-получени след
преизчисляване на положен нощен труд
пред процесния период ,като
определението за прекратяване е влязло в
сила .С постановеното решение по делото от 26.09.2019 г. исковата претенция в
изменение размер от 514,82 лв. е била изцяло уважена .
И
двете страни своевременно са претендирали заплащане на разноски,направени по
делото пред първоинстанционния съд ,като в писмено становище от 12.09.2019 г. представителят на ответника
изрично е поискал присъждане на разноските ,направени по делото .
При
това положение и на осн.чл. 78ал. 4 от ГПК районният съд ,като е взел предвид
,че са налице предпоставките за уважаване на искането за присъждане на разноски съразмерно прекратената част от иска –а именно да е направено искане за присъждане на такива и те да са реално
понесени, ,е присъдил в полза на ответника разноски в размер на 205 лв./100 лв.
юк.възнаграждение и 105 лв. – за депозит за вещо лице и държавна такса /,като с
определението от 25.11.2019 г.
сумата е изменена на 175 лв. –юрисконсултстко възнаграждение от 100
лв. -съразмерно частта от исковете ,за която делото е било
прекратено и разноски за възнаграждение
за вещо лице и държавна такса в общ
размер от 75 лв..
Определението
е правилно в тази част и няма основание
да се иска отмяната му относно
разноските,постановени с атакуванато определение.
Наведените в жалбата на
ищеца доводи относно това дали
ответникът е дал повод или не е дал
повод за завеждане на делото ,са ирелевантни в случая ,тъй като не сме
изправени пред хипотезата на чл. 78 ал. 2 от ГПК /не е налице и признание на
иска /.Напротив ,ответникът не отрича,че оспорва искането на ищеца ,поради което и съдът се е
произнесъл с решение по спора.Касае се до частично прекратяване на делото поради частичен отказ от иска
,направен от ищеца,при което и на оснчл. 78 ал. 4 от ГПК ответникът има право на разноски съразмерно с
прекратената част от иска.
„Съгласно чл. 78, ал.4 ГПК ответникът има
право на разноски при прекратяване на делото. Подлежат на присъждане всички
разноски на ответника, направени по повод водене на делото, за чието установяване той е представил надлежни
доказателства. Според чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото пред
съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Когато
основанието за прекратяване е по причина, извън поведението на ответника
/оттегляне и отказ от иск, връщане на искова молба, връщане на жалба/, то
искането за присъждане на разноски може да бъде направено от ответника с
допълнителна молба след постановяване на определението за прекратяване, която
съдът разглежда по реда на чл. 248 ГПК за изменение на решението /в случая на
определението/ в частта за разноските.“/вж. опр.№ 455/12.11.2010 г. по гр.д. №
405/2010 на ВКС.
В разпоредбите на чл.
78, ал. 3 и ал. 4 ГПК законодателят е уредил правото на разноски на ответника
по иска като своеобразна санкция в тежест на ищеца поради неоправдано
заведеното дело срещу него, станало причина последният да извърши разноски за
организиране и провеждане на правната си защита по спора. Посочените разпоредби
не разграничават хипотезите на първоинстанционно и въззивно производство,
поради което намират приложение и в двете съдебни производства. Правната норма
на чл. 78,
ал. 4 ГПК предвижда правото на
ответника на разноски и при прекратяване на делото, без да установява краен
срок, до изтичането на който искането за присъждане на разноски следва да бъде
предявено пред съда. Доколкото в разпоредбите на ГПК не е установен краен срок
за предявяване на искането за присъждане на разноски /нито чл. 78,
ал. 4 ГПК, нито чл. 81 ГПК или други правни норми/, приложение следва да
намери общото правило, съгласно което страните са длъжни да изчерпят всички
свои процесуални искания до приключване на устните състезания пред съответната
инстанция, като в същия срок следва да бъдат представени и доказателствата за
извършените разноски. Ответникът не е длъжен да включи подобно искане в
отговора на исковата молба, нито въззиваемият във въззивното производство има
задължение да претендира присъждане на разноски в отговора на въззивната жалба.
Допустимо е разноските да бъдат направени в хода на първоинстанционното,
респективно въззивното производство след подаване на отговорите, поради което
доказателствата за разноските могат да бъдат представени в същия срок – до
приключване на устните състезания пред съответната инстанция.Разноски могат да
се претендират както при частично прекратяване на делото ,така и при цялостното
му прекратяване ,поради което възраженията в тази връзка са несъстоятелни .
Що се касае до цитираната в частната
жалба съдебна практика относно
отпадането на отговорността за разноски за ищеца при прекратяване на
делото ,следва да се посочи ,че същата не касае настоящия казус:
В чл.78 ал.4 ГПК е предвидено
право на ответника на разноски при
прекратяване на делото. При прекратяване поради недопустимост на иска, както и
при оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена и неустановена
причина, разноските за производството, в т.ч. и тези на ответника, се възлагат
на ищеца. В случаите на отказ от иска, обаче, което процесуално действие е
предприето от ищеца поради новонастъпили
след предявяването му независещи от него, а от ответника, обстоятелства,
погасяващи заявеното за защита спорно право, отговорен за разноските е ответникът.
Този извод се налага по аргумент, изведен от чл.78 ал.2 ГПК, с оглед на
обстоятелството, че и в такъв случай извънпроцесуалното поведение на ответника
е поводът за завеждането на делото, необходимостта от съдебна намеса по което
отпада с погасяване от него на задължението, предмет на търсената с иска
защита. Преценката в тази насока се основава само на предприетото от ответника
действие, индициращо отпадане на задължението, а тя не представлява изследване
на отношенията между страните по съществото на спора.В съдебната практика се приема, че когато ответникът е
дал повод за завеждане на делото и този
повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори
когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск. В този смисъл е определение
№98 от 20.02.2009г. по гр.д.№91/09г. на ВКС, ІV ГО; определение №518 от
15.06.12г.по ч.т.д.№156/11г. на ВКС, ІІ ТО; определение №1176 от 28.12.12г. по
ч.т.д.№560/2012г. на ІІ ТО; определение №767/05.09.12г. по ч.т.д.№251/12г. на
ІІ ТО, които са постановени в хипотеза на отказ от иска поради настъпило
плащане от ответника в хода на висящия процес. В случая обаче не сме изправени
пред хипотезата поводът за завеждане на делото /заплащане на допълнително
възнаграждение за нощен труд /да е отпаднал в хода на производството по делото
–поради погасяването му по давност ;поради плащане или други ,независими от
ищеца , а зависими от ответника причини .Направен е частичен отказ от част от исковата претенция след депозиране
заключението на вещото лице по назначената експертиза ,при което е счел ,че
част от претендираната сума не му се дължи .Но това не е причина ,възникнала в
хода на процеса ,за която ответникът носи отговорност,нито пък с поведението си
ответникът е дал повод за завеждане на иска в тази му част .Затова и наведените
в този смисъл аргументи са неоснователни .
Ща се
касае до възраженията ,че се касае до трудов спор и работникът /респ.служителят
/е освободен от такси и разноски трябва
да посочи следното: В трайната практика на ВКС е разяснено, че съгласно
разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл. 359
от КТ, ищците - работници и служители са
освободени и не заплащат такси и разноски по трудови дела. С тези разпоредби те
са освободени от заплащането на такси
и разноски, които се дължат към бюджета на съответния съд. Съгласно
разпоредбата на чл. 78,
ал. 3 от ГПК, при отхвърляне на исковете им, тези ищци
на общо основание дължат заплащането на всички разноски, направени от
насрещната страна по делото - работодателя, включително за заплатени от него
държавни такси по делото. Това е така, защото макар и освободен по трудовото
дело от заплащането на такси и разноски към бюджета на съда, ищецът - работник
или служител с предявяването на неоснователния си иск, който е отхвърлен от
съда, причинява вреда на работодателя, изразяваща се в заплатените от последния
такси и разноски в производството, която вреда следва да бъде обезщетена.
Обратното би било в нарушение на принципа за равнопоставеност на страните в
частните правоотношения и в гражданското съдопроизводство/ в този см. опр. по
ч.гр.д. №3175/14 г. на четвърто г.о., по ч.гр.д. №6162/14 г. на трето г.о., по
ч.гр.д. №1350/16 г. на трето г.о. на ВКС и др./.
Предвид на изложените съображения частната жалба следва да бъде оставена без уважение ,а
атакуваното определение-потвърдено ,поради което Бургаският окръжен съд
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2257/26.09.2019г.
по гр.д. № 5335/2019г. по описа на Районен съд Бургас.
7.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – гр.
Бургас, ЕИК: *********, с адрес: гр. Бургас, ул. „Христо Ботев“ № 46,
представлявано от Директора Калоян Калоянов, да заплати на К.Д.Б. , ЕГН **********, съдебен адрес в гр. Бургас,
ул. „Раковски“ № 2-чрез адв. С.Кралев, сумата в размер на 420 (четиристотин и двадесет
) лева,с ДДС, представляваща направените
съдебно-деловодни разноски за производството пред въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА определение №
10105/25.11.2019 г. постановено по гр.д.№ 5235/2019 г. по описа на Бургаския
районен съд ,постановено по реда на чл. 248 ал. 1 ГПК ,с което е изменено
решението от 26.09.2019 г. в частта за разноските .
РЕШЕНИЕТО и определението са окончателни и не подлежат на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.