Решение по адм. дело №802/2025 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалбата на М. Т. П., [населено място], обл. Пазарджик, подадена чрез процесуален представител адвокат В. Д., срещу Решение № 1012-12-97#1/14.04.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик, с което е потвърдено Разпореждане № 122-00-1341-3/10.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 КСО и във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на М. П. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Релевирани са доводи за незаконосъобразност на решението, като издадено в противоречие с материалноправни разпоредби, по които се претендира отмяната му и връщане на преписката на органа за ново произнасяне, ведно с присъждане на разноски по приложен списък.

Ответникът – директорът на ТП на НОИ-Пазарджик, чрез процесуален представител юрисконсулт В. С., изразява становище за неоснователност на жалбата и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Административен съд-Пазарджик, IХ-ти състав, като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и съобрази доводите на страните, приема за установено следното:

М. П. е подал заявление вх.№ ЗПОБ-602-00970/21.10.2024 г. в Дирекция „Бюро по труда”-Велинград за отпускане на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а КСО като в него е декларирала, че последното й правоотношение с работодател от Чехия е прекратено, считано от 16.10.2024 г.

По искане на НОИ М. П. е представил: заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от държава-членка на ЕС/ЕИП или Швейцария, декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и копия на документи за трудова дейност Чехия – 30 броя. П. е поискала удостоверяване на осигурителен период за времето от 01.09.2023 г. до 15.10.2024 г.

На основание чл. 8 от Наредбата за отпускане и изплащане на паричните обезщетения за безработица (НОИПОБ) със структуриран електронен документ (СЕД) U001СВ № 114730, U003 № 1181210 и Н005 № 1181232 от НОИ е изискано предоставяне на информация за горепосочения период от компетентната институция на Чехия.

В ТП на НОИ-Пазарджик за М. П. са получени структурирани електронни документи U017, U004 и Н006, с които компетентната институция на Чехия е удостоверила следните периоди на заетост: от 01.09.2016 г. до 17.04.2017 г.; от 19.04.2017 г. до 26.07.2017 г.; от 01.11.2017 г. до 13.03.2020 г.; от 25.04.2020 г. до 22.04.2021 г.; от 27.04.2021 г. до 18.05.2021 г.; от 28.06.2022 г. до 15.02.2023 г. и от 01.09.2023 г. до 15.10.2024 г.; причина за прекратяване на заетостта „прекратяване на договора по взаимно съгласие“; доход за периода от 01.09.2023 г. до 15.10.2024 г. в размер на 32457 чешки крони и информация във връзка с пребиваването – клиентът е регистриран за пребиваване на гражданин на ЕС от 24.10.2017 г. до 05.11.2027 г.

С Разпореждане № 122-00-1341-3/10.03.2025 г. на основание чл. 54ж, ал. 1 във вр. чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 на М. П. е отказано парично обезщетение за безработица с мотив, че България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица.

За да потвърди Разпореждане № 122-00-1341-3/10.03.2025 г. директорът на ТП на НОИ-Пазарджик е приел, че по отношение на М. П. Република България не се явява държава по пребиваване в периода на последната й заетост, тъй като заетостта и в Чехия е изместила обичайното й пребиваване в България. Посочва, че отсъствия, които не надвишават общо девет до десет месеца, не са достатъчни да се приеме, че държавата, в която е установена заетостта, е загубила характера на обичайно пребиваване. Прието е, че Чехия е държавата, която отговаря за плащането на обезщетение за безработица с оглед продължителния период от време на заетост на П..

При така установеното от фактическа страна и във връзка с правомощията си по чл. 168 АПК, Административен съд-Пазарджик обуславя следните правни изводи:

Жалбата е допустима като подадена в законоустановения 14-дневен срок за оспорване, от активно легитимирано лице и при наличие на правен интерес от търсената защита, поради което е допустима, а разгледана по същество – неоснователна по следните съображения:

Оспореното решение е издадено от компетентен орган по смисъла на чл. 117, ал. 1 КСО, в предписаната от закона писмена форма, при надлежно изложени мотиви, съобразно изискванията на чл. 59, ал. 2 АПК. При издаването на решението са спазени административнопроизводствените правила, като Разпореждане № 122-00-1341-3/10.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица е обжалвано по административен ред, и в резултат на проведено производство по чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО е издадено и оспореното решение.

При издаване на решението не се констатират противоречия с материалноправните разпоредби и същото е съобразено с целта на закона.

Съгласно чл. 54а КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица“ най-малко 12 месеца през последните 18 месеца, преди прекратяване на осигуряването и които: 1. имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; 2. не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл. 68а или професионална пенсия по чл. 168; 3. не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл. 114а, ал. 1 КТ.

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. Доколкото последната трудова заетост на лицето е била в Чехия, относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между Чешка република и Република България са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социално осигуряване.

Съгласно чл. 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., компетентната институция на държава-членка, чието законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или продължаването на правото на обезщетения, в зависимост или от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Безспорно по делото е, че М. П. е български гражданин и като такава е гражданин на държава-членка на Европейския съюз, както и че последната й заетост е в Чехия за периода от 01.09.2023 г. до 15.10.2024 г., както и предходните периоди от 01.09.2016 г. до 17.04.2017 г.; от 19.04.2017 г. до 26.07.2017 г.; от 01.11.2017 г. до 13.03.2020 г.; от 25.04.2020 г. до 22.04.2021 г.; от 27.04.2021 г. до 18.05.2021 г. и от 28.06.2022 г. до 15.02.2023 г. също с работодател в Чехия. Видно е, че П. е била трудово заета в Чехия около 7 години. Не е спорно, че жалбоподателката се е завърнал в България след прекратяване на заетостта й в Чехия, като в попълнената от нея декларация е посочила, че се е завръщала в България „няколко пъти в годината или по-рядко“ при ползване на годишен отпуск.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

Според чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

Във връзка с приложението на посочената норма, от съществено значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие, това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния случай, спрямо оспорващата България не е компетентна държава-членка, доколкото по делото са събрани доказателства, че оспорващата е лице, осъществяващо дейност като наето лице в друга държава. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на това понятие е дадено в чл. 1, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, а именно, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 по прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004. Мястото на обичайно пребиваване на лицето се определя, съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в това число постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други, примерно изброени в цитираната норма.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

В съответствие с цитираните правила и с оглед събраните в хода на делото доказателства, съдът приема, че в случая по отношение на оспорващата следва да се приеме, че не българската държава е държавата на пребиваване, както правилно е приел и административният орган. Този извод е обусловен от следните обстоятелства: оспорващата е живяла за дълъг период от време в Чехия, където е осъществявала и трудова дейност. Макар и през този период П. да се е връщала в България, не може да се приеме, че попада в обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, според който отговорността за изплащане на обезщетение за безработица се прехвърля от държавата по заетостта (компетентна по правилата на чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза, текстът на нормата изисква напълно безработното лице, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, и да продължава да пребивава в тази различна държава-членка или да се е завърнало в нея. Такива обстоятелства по делото не са налице. Още повече, че със СЕД Н006 № 1195023 компетентната осигурителна институция на Чехия е удостоверила, че именно Чехия е страна на пребиваване по отношение на М. П., която е регистрирана за временно пребиваване на гражданин на ЕС от 24.10.2017 г. до 05.11.2027 г.

С оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица. Когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга държава-членка. В случая „стабилна/дългосрочна“ заетост е в Чехия, което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в България.

С определение по дело С-30/22, Съдът на Европейския съюз (СЕС) приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. По аргумент от чл. 61, § 2 от Регламент № 883/2004 и тъй като жалбоподателката е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на парично обезщетение може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в член 65, § 5, б. „а“ от този регламент във връзка с член 65, § 2 от него.

С оглед тълкуването на СЕС за приложението на чл. 65, § 2 от регламента, положението на М. П. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата на произход след прекратяване на трудовата й дейност в Чехия, където е пребивавала във връзка с дейността си. Правилно административният орган се е позовал на решение от на СЕС от 9 октомври 1984 г., Witte, 188/83, ECR 3465, параграфи 9 и 11, според което отсъствия, които не надвишават общо девет до десет месеца, не са достатъчни да се приеме, че държавата, в която е установена заетостта, е загубила характера на обичайно пребиваване.

Следва да се отбележи, че само по себе си декларирането на Република България като държава на социални контакти и на пребиваване на роднини е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в България (в този смисъл решение от 4 юни 2003 г., Del Vaglio/Комисията, T-124/01 и T-320/01, EU: T: 2003: 153, параграф 85). Вписването в регистрите на населението в страната също не е критерий за установяване на държавата по пребиваване (решение на Първоинстанционния съд от 3 май 2001 г., Liaskou срещу Съвета, T 60/00, EU: T: 2001: 129, параграф 62). Освен това, въпреки разпределената в процеса доказателствена тежест и дадена възможност за ангажиране на доказателства, от страна на жалбоподателката не бе доказано, че същата има център на жизнените интереси в България. За времето от 2016 г. до 2024 г. оспорващата обичайно живее и работи в Чехия, но не и в България, където се връща за ползване на годишен отпуск. Затова не може да се приеме, че обичайният център на интересите й е в България.

Съвкупността от всички тези доказателства не предпоставя извод за намеренията на М. П. да се установи трайно на територията на Република България, т. е. тук да е мястото й на обичайно пребиваване.

Поради изложеното, съдът намира, че Решение № 1012-12-97#1/14.04.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик и потвърденото с него Разпореждане № 122-00-1341-3/10.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица са законосъобразни, издадени при правилно приложение на материалния закон и неговата цел, поради което жалбата срещу тях следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на делото и предявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на НОИ сумата от 100 (сто) лв. разноски по делото в определен от съда размер на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ в редакцията й обн. ДВ, бр. 74 от 2021 г., към датата на приключване на устните състезания по делото.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Административен съд-Пазарджик, IХ-ти състав

 

 

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на М. Т. П. срещу Решение № 1012-12-97#1/14.04.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик и потвърденото с него Разпореждане № 122-00-1341-3/10.03.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица.

ОСЪЖДА М. Т. П., [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на Националния осигурителен институт, сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 119 във вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ КСО.