Р Е Ш Е Н И Е
№ 24
град Велико Търново, 7.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – гр. Велико Търново, осми състав , в публично
съдебно заседание на двадесет и трети януари
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Диана Костова
при участието на секретаря П.И.като разгледа докладваното от съдия Костова адм. д. № 643/2019 г. по описа на Административен съд – гр. Велико Търново, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 156 и сл. от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/
вр. чл. 4, ал. 1 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/.
Образувано е по жалба на М.М.М. чрез *** П.Х.,*** против АУЗД по чл.107, ал 3 от ДОПК№ 684-1/29.7.2019г. ,
потвърден с Решение № 138/298.2019г. на директор
на Дирекция Местни данъци и
такси“при Община Велико Търново, с който на жалбоподателя са определени
допълнителни задължения в размер на 489 лева главница и лихва към 29.7.2019г. в
размер на 144, 36 лева.
Жалбоподателят излага подробни доводи, че АУЗД е издаден при допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като административният орган не се е съобразил с факта, че коригиращата декларация не е подадена от него, както и не са посочени първоначалните данни за мощността на МПС. На следващо място органът не е съобразил правилото на чл. 109, ал.1 от ДОПК, която визира, че в случай на изтекла погасителна давност не се образува административно – производство, тъй като давността е пречка за образуване на производството. Издаденият и оспорван в настоящото производство акт няма законоустановената форма, тъй като в него не са посочени фактическите обстоятелства и направените от органа правни изводи, което е противоречие на чл. 59, ал.2 от АПК във вр. с §2 от ДОПК. Органът не е изследвал въпроса за вината на жалбоподателя, поради което нейната липса се отразява на дължимостта на новите задължения. Не е посочена, нито представена като годно доказателствено средство информацията, получена от Пътна полиция към ОД на МВР В. Търново относно регистрираните МПС. По тези съображения моли за отмяна на оспорвания АУЗД.В съдебно заседание се представлява от ***П.Х. която поддържа така подадената жалба с направените в нея оплаквания. Развива подробни съображения в представената в срока по чл. 149, ал.3 от ГПК във вр. с §2 от ДОПК писмена защита. Претендира заплащането на сторените в производството разноски
Ответникът по жалбата, Директорът на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Велико Търново, чрез процесуалния си представител, *** П. оспорва жалбата като намира същата за неоснователна. Счита ,че издаденият АУЗД е издаден от компетентен орган, при спазване на процесуалния и материален закон. Не претендира разноски.
Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът
прие за установено следното:
На
9.03.2011г. е подадена Декларация от М.М. по чл. 54, ал. 1 от ЗМДТ, с която е
декларирано придобиването на лек
автомобил Рено, модел Еспейс, с мощност 74 kW/100/, с ***. С писмо изх. №
9194-00-35/20.5.2019г. жалбоподателят е уведомен, че съгласно предоставени
данни от регистъра на пътните превозни средства, поддържан от Министерство на
вътрешните работи, е налице несъответствие между съдържанието на подадената от
него декларация за мощността на автомобила и действителната такава. Същият е
поканен да подаде ново такава по чл. 54, ал.1 от ЗМДТ, в която се отстрани горепосоченото
несъответствие с 2 kW . Писмото е получено на 17.6.2019г. от
жалбоподателя. Като същият е изпълнил задължението си чрез подаване на нова
такава на 21.6.2019г. с мощност от 76 kW. Въз основа на така установеното е издаден
процесния АУЗД, с който е определено довнасяне на сумата от 668,80 лева
главница и лихви от 179,80 лева, и след като е приспаднат внесения от
жалбоподателя данък е установено крайно задължение в размер на 489, 00 лева и
лихви от 144, 36 лева за периода от
2014-2019г. АУЗД е връчен на данъчно задълженото лице на 12.8.2019г. видно от
писмо обратна разписка стр 32 от делото. В административната преписка се
съдържа и молба на жалбоподателя да му бъде предоставена конкретна справка за
дължимите от него задължения, както и отговор на органа по приходите към Община
В. Търново стр. 26 и 27 от делото. В мотивите на оспорвания акт издателят му е
посочил, че в декларацията данъчнозадълженото лице било отбелязало мощност на
автомобила от 74 kW, а
съгласно предоставена информация от регистъра на пътните превозни средства,
поддържан от МВР, действителната мощност била 76 kW, поради което с АУЗД са определени
допълнителни задължения за данък върху превозните средства съгласно приложимите
норми от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси на
територията на община Велико Търново, както и лихви върху тях. АУЗД е бил
обжалван от задълженото лице по административен ред по чл. 152 и сл. от ДОПК,
вр. с чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ и потвърден с Решение №138/29.08.2019 г. на
директора на Дирекция „МДТ“ при Община Велико Търново. Решението е връчено на
жалбоподателя на30.9.2019г. , видно от известие за доставяне /обратна
разписка/, на л. 40 от делото. Жалбата
срещу акта пред Административен съд Велико Търново е подадена чрез решаващия орган, на
14.10.2019г. съгласно положения върху нея входящ номер.
В
административната преписка се съдържа Заповед № РД 22-170/3.2.2017г.на Кмет на
Община В.Търново, с която на основание
чл. 44, ал. 2 от ЗМСМА и във вр. с чл. 4, ал.1, ал.3, ал.4 и чл. 9 от ЗМДТ, са
определени служителите, които могат да издават АУЗД.- стр. 42 и 43 от делото.
Представена
е и действащата Наредба за определянето и администрирането на местните данъци
на територията на Община В. Търново.
В хода
на съдебното дирене е приобщена цялата административна преписка по издадения
АУЗД, както и информация от МВР В€ Търново – Пътна полиция, съдържаща се на
диск, относно несъответствието на първоначално декларираната мощност на
автомобила и действителната такава.
На
основание чл. 193, ал.1 от ГПК във вр. с §2 от ДОПК е открито производство по
оспорването на авторството на първоначално подадената Декларация по чл. 54,
ал.1 от ЗМДТ. За установяване истинността й е допусната и изслушана съдебно-
графологична експертиза, която безспорно установява, че подписът положен в нея не е на жалбоподателя.
Съдът като взе предвид
становищата на страните и представените по делото доказателства, прави следните
изводи:
Жалбата
е подадена от лице с надлежна процесуална легитимация - адресата на акта, до
компетентния съд, в срока по чл. 156, ал. 1 вр. с чл. 144, ал. 1 от ДОПК, след
изчерпване на процедурата по административно оспорване. Същата отговаря на
изискванията на чл. 149, ал. 1 от ДОПК и като такава е процесуално допустима за
разглеждане по същество. Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съображенията на съда за това са следните:
След служебно извършена проверка съдът установи, че
обжалваният АУЗД е
издаден от оправомощен орган и в рамките на неговата материална компетентност,
определена с издадената на основание чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ
Заповед № РД 22-170/03.02.2017 г. на кмета на Община Велико Търново, в предвидената от закона форма В
него се съдържат както фактическите констатации, така и правните изводи, които
са мотивирали органа да издаде процесния акт. Потвърдителното решение е издадено от директора
на Дирекция
„Местни данъци и такси“ при общината, т.е. ръководителят на звеното за местни приходи, също в
пределите на неговата компетентност, съгласно чл. 107, ал. 4 от ДОПК, вр. с чл.
4, ал. 5, предл. второ от ЗМДТ, също в изискуемата писмена форма. В него са
обсъдени всички възражения на жалбоподателя, правилно е установена фактическата
обстановка, направени са съответните правни изводи. Решението на горестоящия
административен орган е издадено в предвидения от чл.155 от ДОПК.
Съдът намира, че оспореният АУЗД е издаден при спазване на всички процесуални изисквания за това. В глава Х от ДОПК са регламентирани способите за установяване на данъци и задължителните осигурителни вноски, като от тях за местните данъци и такси са приложими два способа: предварително установяване, което се осъществява с акт за установяване на задължение по данни от декларация по чл.107, ал.3 от ДОПК и установяване, което се осъществява с ревизионен акт по чл.108 от ДОПК. Административният орган е определил допълнителни задължения за данък върху превозните средства за периода 2014-2018г. по реда на чл.107, ал.3 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл.107, ал.3 ДОПК акт за установяване на задължение по декларация се издава по искане на лицето или служебно, при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл.103 ДОПК, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия или въз основа на собствени данни, данни, получени от трети лица и организации, когато по закон не е предвидено подаване на декларация и задължението не е платено и не е извършена ревизия.
Освен по искане на лицето, каквото в случая не е налице, АУЗД може да бъде издаден служебно в следните алтернативно предвидени хипотези: когато е установено несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл.103 ДОПК; когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия; въз основа на собствени данни, данни, получени от трети лица и организации, когато по закон не е предвидено подаване на декларация и задължението не е платено и не е извършена ревизия. В конкретния казус след като се доказа, че жалбоподателят не е подал първоначалната декларация по чл. 54, ал.1 от ЗМДТ с помощта на изслушаната съдебно- графологична експертиза, то е налице хипотезата на чл.107, ал.3 от ДОПК, че такъв АУЗД се издава служебно, когато не е подадена декларация. Административният орган, доколкото не е знаел, че подписът върху декларацията не е на жалбоподателя, е приел, че е налице възможност да издаде АУЗД служебно, след като е установил несъответствие между декларираните данни и данните, получени от МВР, при изчерпан ред по чл.103 от ДОПК, а именно подателят на декларацията да бъде поканен да отстрани несъответствията в 14-дневен срок от получаване на съобщението. В случая редът по чл.103 от ДОПК е изчерпан, тъй като безспорно е установено по делото, че жалбоподателят в срок е подал коригираща декларация, в която е посочил вярно действителната мощност на автомобила, и въз основа на последната е определен правилно с АУЗД дължимият местен данък върху МПС. Новият размер на задължението не е изцяло внесен и на жалбоподателя не е извършена ревизия, което също с оглед гореизложеното се явява основание за издаване на АУЗД.
Настоящата инстанция, която има задължението по чл. 168 от АПК във вр. с §2 от ДОПК да установи служебно дали актът е издаден при спазване на процесуалните правила. В жалбата като такива се сочат единствено нарушение на чл. 35 от АПК, че от органа не са събрани всички доказателства, установяващи фактическата обстановка по спора- не е приложена информация от регистъра на ППС, поддържан от МВР. Въпреки, че в хода на съдебното обжалване такава информация се предостави на съда, този факт на непредоставяне на такива данни не представлява съществено процесуално нарушение, засегнало правото на защита на жалбоподателя, тъй като самият той е подал коригираща декларация, в която е посочил действителната мощност от 76 квата. Спазена е разпоредбата на чл. 26 от АПК, жалбоподателят е бил уведомен за започналото производство, дадена му е възможност да прави искания, да се запознае с доказателствата.
Жалбоподателят прави възражение за приложението на чл.109, ал 1 от ДОПК, което визира, че не се образува административно производство за установяване на задължение на данъци по ДОПК, когато са изтекли пет години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подавана такава. Срокът по чл.109, ал.1 от ДОПК не е давностен, а е преклузивен. С изтичането му се препятства възможността на органите по приходите да установяват данъчните задължения за съответния данъчен период. Изтичането на срока по чл.109, ал.1 от ДОПК е отрицателна процесуална предпоставка за съществуването на ревизионното производство и препятства упражняването на правомощието на органите по приходите за установяване на публични задължения. Постановеният при наличието на процесуална пречка акт е незаконосъобразен, което предпоставя неговата отмяната. В този смисъл в решение №11690/02.11.2016г. по адм. д. №9301/2016 на ВАС; решение №2213/22.02.2017г. по адм. д. №3401/2016 на ВАС; решение №3085/14.03.2017г. по адм. д. №14332/2016 на ВАС; решение №7825/20.06.2017г. по адм. д. №2292/2017 на ВАС; решение №8277/28.06.2017г. по адм. д. №3146/2017 на ВАС; решение №14216/22.11.2017г. по адм. д. №474/2017 на ВАС и др.
В конкретната хипотеза обаче, тази норма не е приложима, доколкото за жалбоподателя не е съществувало задължение за подаване на декларация. Както се посочи по-горе с промяната в разпоредбата на чл. 54, ал. 1 ЗМДТ (ДВ бр. 105 от 2014 г., в сила от 1.01.2015 г.) е отменено съществуващото до този момент задължение за собствениците на превозни средства да ги декларират в общината по постоянния си адрес в двумесечен срок от придобиване на правото на собственост. С оглед на което не следва да бъде прилагана горепосочената разпоредба за данъчните задължения за 2015, 2016, 2017, 2018г.За 2014 г. също е нямало задължение за подаване на декларация, доколкото административният орган е приел по- благоприятния за жалбоподателя режим, а именно , че подал такава по чл. 54, ал.1 от ЗМДТ, поради което същият е освободен от задължението да подава декларации в следващите периоди вкл. И за 2014г. При този случай нормата на чл. 109, ал1 от ДОПК изисква да е изтекъл петгодишен срок от получаването на данни от трети лица, като видно от приетото по делото веществено доказателство е, че тези данни са предоставени на органа по приходите през 2019г.,поради което горепосоченият срок не е изтекъл, а направеното възражение съответно е неоснователно. .
По приложението на материалния закон съдът намира за установено следното:
Съгласно чл. 52, т. 1 от ЗМДТ с данък върху превозните средства се облагат превозните средства, регистрирани за движение по пътната мрежа в Република България, като чл. 53 от ЗМДТ регламентира, че данъкът се заплаща от собствениците на превозните средства. От анализа на цитираните правни норми се извежда, че за да има едно лице качеството на данъчно задължено лице по смисъла на чл. 53 от ЗМДТ, следва същото да е собственик на превозно средство, регистрирано за движение по пътната мрежа в Република България. В случая от събраните по делото доказателства по безсъмнен начин се установява, че тези факти са налице по отношение на адресата на оспорения АУЗД.
В чл. 58 от ЗМДТ законодателят е предвидил правна възможност за освобождаване от данък върху определени превозни средства, като хипотезите са лимитативно изброени. Съгласно чл. 58, ал. 4 от ЗМДТ /Изм. - ДВ, бр. 95 от 2009 г., в сила от 1.01.2010 г.– редакцията, действаща към процесния период/ за превозните средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца, следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение. За излезлите от употреба моторни превозни средства, за които в нормативен акт е предвидено задължение за предаване за разкомплектуване, данък не се дължи след прекратяване на регистрацията им за движение и представяне на удостоверение за предаване за разкомплектуване. От жалбоподателя не се твърди, че е налице някое от горните условията за освобождаване /недължимост/ на данъка по чл. 58 от ЗМДТ и в частност неговата алинея четвърта не се твърди от страна на жалбоподателя. Същият не твърди, че материалното право на собственост е прехвърлено, което е правопогасяващ факт за задължението за данък ППС.
Както се посочи по- горе след като в съдебното производство се доказа, че от жалбоподателя не е подадена първоначалната декларация, нормата на чл. 107, ал.3 от ДОПК дава възможност на приходните органи да съставят акт за установяване на задължения и в случаите на липсваща такава.
Доводите за нарушение на материалния закон - чл. 54, ал. 1 във връзка с ал. 3, т. 1 ЗМДТ са неоснователни. С промяната в разпоредбата на чл. 54, ал. 1 ЗМДТ (ДВ бр. 105 от 2014 г., в сила от 1.01.2015 г.) е отменено съществуващото до този момент задължение за собствениците на превозни средства да ги декларират в общината по постоянния си адрес в двумесечен срок от придобиване на правото на собственост. Поради това изключението по чл. 54, ал. 3 ЗДвП, че ал. 1 не се прилага при определяне размера на данъка в конкретно изброени случаи, следва да се тълкува във връзка с предвиденото в чл. 54, ал. 4 ЗДвП задължение за подаване на декларация в същите случаи. От тези норми не следва, че при неизпълнение на задължението за подаване на декларация, е налице забрана данък върху пътно превозно средства да се определя въз основа на данни от регистъра на ППС, поддържан от Министерство на вътрешните работи, Както се посочи по- горе в нормата на чл. 107, ал. 3 ДОПК неподаването на декларация е предвидено като самостоятелно основание за издаване на акт за установяване на задължения. Да се приеме противното, означава задължените лица да черпят права от неизпълнение на задължението си по чл. 54, ал. 4 ЗДвП за подаване на декларация за придобиване правото на собственост върху обекта на облагане. В този смисъл Решение № 33 от 3.01.2019 г. на ВАС по адм. д. № 8374/2018
По делото не е спорен размера на определения с АУЗД размер на данъка е съобразен с Наредба за определяне и администриране на местните данъци и такси при Община Велико Търново, приета с Решение № 65 по Протокол № 9/ 28.12.2011 г. на Общински съвет – Велико Търново и Приложение № 5 към същата наредба, в рамките на крайните параметри, зададени от чл. 55, ал. 1 от ЗМДТ. Ясно е в този случай, при мощност на двигателя 76 kW и дата на първа регистрация 9.3.2011г. и дата на производство на МПС 1995г. данъкът попада в по- горен параметър за определяне на дължимия данък т.е. коефициентът от 0,81 лева за всеки един киловат става на 1,76 за киловат мощност. За периода от 01.01.2014 г. до 30.06.2016 г. определянето размера на данъка е следвало да бъде извършено в съответствие с чл. 1, т. 4 от Приложение № 5 към НОАМДТОВТ и чл. 41, ал. 3, предл. второ от НОАМДТОВТ /чл. 55 от ЗМДТ, предл. второ от таблицата към алинея първа/, определящи ставка 1,76лв. за всеки киловат мощност на двигателя, умножен по коефициент 1, 5. Видно от мотивната част на оспорения АУЗД от органите по приходите в Д "МДТ" при Община Велико Търново е приложена правилната данъчна ставка, но неправилни коефициенти, като за периода 01.01.2014 г. до 31.12.2018г.г., вместо коефициент 1, 5 е приложен 1, доколкото датата на производство на автомобила е 1995г. ие в категорията от 5 години до 14 , а не както е приел административният орган на автомобил до 5 години, като е взел предвид не дата на производство на автомобила, а дата на неговата регистраиця. Съответно определените от администрацията годишни размери на данъка за превозно средство са: за този период за всяка година от 200, 64 лева., Така изброените суми са в по-малък размер от действително дължимия от жалбоподателя данък за отделните периоди, което прави оспорения АУЗД незаконосъобразен. Въпреки това, при въведената с чл. 160, ал. 5 от ДОПК, вр. с 4, ал. 1 от ЗМДТ забрана за влошаване положението на жалбоподателя, съдът намира, че актът в обжалваната му част, определяща посочените задължения от 133, 76 лева за всяка календарна година и съответни лихви за просрочие, следва да бъде потвърден. Спорно е единствено приложението на нормативно определената отстъпка за МПС с двигатели до 74 kW с катализатор. Явно е , че при тези данни, съответстващи на информацията изпратена от трето лице МВР В. Търново и предоставена в корегиращата декларация на жалбоподателя , не може да се ползва данъчното облекчение на чл . 43, ал. 1 от НОАМДТОВТ със следното съдържание: За превозните средства с мощност на двигателя до 74 kW вкл., снабдени с действащи катализаторни устройства, данъкът се заплаща с 50 на сто намаление. След като мощността на автомобила надвишава горната изрично посочена в нормата, то не може да бъде приложеното облекчение от 50%, въпреки, че автомобилът има катализатор.
. След като органите по приходите са събрали данъка в неправилно определен размер, те са били длъжни да установят неговия действителен размер с оглед досъбиране на дължимия данък. Съобщението по чл. 23 ЗМДТ не съставлява акт за установяване на задължението, поради което няма пречка с процесния АУЗД данъкът да бъде определен в размер, различен от посочения в съобщенията. Бидейки собственик на процесното превозно средство, попадащо в обхвата на чл. 52 ЗМДТ, жалбоподателят има качеството на данъчно задължено лице по смисъла на чл. 53 ЗМДТ. Задължението за ДПС е законосъобразно определено по основание и размер, тъй като не са налице отричащи дължимостта му предпоставки, респ. - опровергаващи стойността на начислената главница доказателства. Размерът на ДПС е изчислен въз основа на декларираните от собственика данни в коригиращата декларация, и наличните в преписката документи, удостоверяващи относимите към определянето му технически параметри на превозното средство. В този смисъл Решение № 2128 от 14.02.2019 г. на ВАС по адм. д. № 12660/2017
По изложените съображения оспореният акт е законосъобразен в частта, с която на жалбоподателя са определени задължения за данък върху превозно средство в по отношение на главницата.
Направеното от страна на жалбоподателя възражения, че същият няма виновно поведение, поради което не дължи посочените местни данъци е неоснователно. Досежно дължимостта на публичните задължения правните разпоредби изискват установяване на положителни факти, в конкретния случай-правото на собственост, липсата на отрицателни такива като спиране на МПС от движение, прекратяване на регистрация и други, но определено не е съставомерен субективния елемент – вината. Същият е ирелевантен в настоящия казус, като единствено същият може да бъде преценяван за задължението за лихви. Ако се установи, че например жалбоподателят правилно е декларирал мощността на МПС, а органа по приходите неправилно е определил данъчната основа и дължимия данък в абсолютен размер липсата на виновно поведение от страна на жалбоподателя ще води до извод за недължимост на акцесорното задължение за лихви, определено на основание чл. 175, ал. 1 от ДОПК. В конкретния казус обаче се доказа, че жалбоподателят не е изпълнил задължението си за подаване на декларация относно придобито МПС, доколкото се установи, че подписът не е негов, поради което е налице виновно поведение от негова страна и респективно същият дължи лихви върху несъбраната част от главницата.
С оглед разпоредбата на чл. 171, ал.1 от ДОПК процесните задължения не са погасени по давност. Общинските вземания за данъци и такси съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1 и т. 3 ДОПК са публични вземания, а според чл. 171, ал. 1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Чл. 60, ал. 1 ЗМДТ в приложимите му редакции определя срокове за внасяне на данъка върху превозните средства на две равни вноски в рамките на годината, за която е дължим. Поради това давностният срок по чл. 171, ал. 1 ДОПК относно дължимия данък за 2014 г. започва да тече на 01.01.2015 г. и изтича на 01.01.2020 г., т. е. към датата на издаване на оспорения АУЗД – 29.7.219г. този давностен срок, както и давностните срокове по отношение на задълженията за 2015,2016,,2017 и 2018г. не са изтекли. С оглед разпоредбата на чл.172 ал.2 от ДОПК с издаване на АУЗД давността се прекъсва и започва да тече нова петгодишна давност, която и към настоящия момент не е изтекла.. В този смисъл Решение № 3563 от 12.03.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13443/2018 г., Административният орган правилно е приложил института на давността досежно задълженията на жалбоподателя за 2012,2013 година, поради което не е включил същите в АУЗД.
При този изход на делото разноски в полза на ответник жалба не се дължат ,
тъй като искането за тях не е направено до приключване на последното по делото
съдебно заседание, а едва с писмената защита. Срокът е предвиден в нормата на
чл. 80 от ГПК, същият е преклузивен, поради което правото на разноски е
погасено. Съдебната
доктрина и практика са се обединили около становището, че крайния срок, до
който може да бъде упражнено правото за присъждане на разноски, както и
възражението за това право, е до приключване на последното заседание пред
съответната съдебна инстанция, след което тази процесуална възможност е
проклудирана. Основанието за това становище е правния извод, в логическа връзка
с тази на чл. 80 от ГПК, според която списъка на
разноските следва да бъде представен от страната, най-късно в последното по
делото открито съдебно заседание, като при този пропуск страната не само
загубва възможността да иска изменение на решението /прекратителното
определение/, в частта му за разноските, но същата не би могла да направи и
възражение за прекомерност по реда на чл. 78, ал.5 от ГПК. Очевидна е идеята на
законодателя, всички претенции на страните, свързани с присъждането на
разноски, да бъдат заявени до приключването на устните състезания по делото,
доколкото страната направила разноски за ***ско възнаграждение, да не може да
бъде поставяна в по-неблагоприятно положение от насрещната страна, в чиято
тежест се присъждат разноските /чл. 9 от ГПК/. В този смисъл е Определение
№ 362 от 22.10.2012 г. по гр.д. № 149/2012 г. на ІІ г.о. на ВКС; определение №
736/23.12.2010г. по ч. гр. дело № 689/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о.; определение №
157 от 04.03.2014 г. на ВКС по ч.т.д. № 442/2014 г., ІІ т.о.
По горните съображения и на основание чл. 160, ал. 1 от ДОПК вр. чл. 4 от ЗМДТ, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на М.М.М.
чрез *** П.Х.,*** против АУЗД по чл.107,
ал 3 от ДОПК № 684-1/29.7.2019г. , потвърден с Решение № 138/298.2019г. на директор на Дирекция Местни данъци и такси“при Община Велико Търново, с който на жалбоподателя
са определени допълнителни задължения в размер на 489 лева главница и лихва към
29.7.2019г. в размер на 144, 36 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
Решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи от него по реда на чл. 137 от АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: