Р Е Ш Е Н И Е № .......
гр. София, 06.02.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ІI-А
въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети ноември две
хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при секретаря Е.
Вукадинова, като разгледа докладваното от младши съдия Симова в. гр. д. № 7509 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение №
360550 от 14.03.2018 г., постановено
по гр. дело № 75753/2017 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, ГО, 62-ри
състав, предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Я.Е.А. обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК са отхвърлени изцяло, като
е прието, че единствен ползвател на процесния топлоснабден имот е бившият
съпруг на ответницата.
Срещу така
постановеното съдебно решение е подадена въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД. В същата са изложени твърдения за
неправилност на атакуваното решение поради постановяването му при допуснато
нарушение на материалния закон, както и поради необоснованост. Според
въззивника, в производството е установено по безспорен начин, че ответницата
има качеството потребител на топлинна енергия спрямо доставяната такава в
процесния топлоснабден имот през исковия период. Твърди се, че въз основа
предоставянето ползването на имота (семейно жилище) на бившия съпруг на Я.А. е
възникнало наемно правоотношение, а не вещно право на ползване, поради което
ответницата, като съсобственик, носи отговорност за претендираните вземания.
Отправено е искане за отмЯ.на обжалваното решение и за уважаване в цялост на
предявените искове.
В
законоустановения двуседмичен срок е постъпил отговор на въззивната жалба по
чл. 263, ал. 1 ГПК от ответницата Я.Е.А.. В същия се сочи, че релевираните в
жалбата възражения са необосновани, тъй като единствен потребител на
доставяната в процесния апартамент топлинна енергия е бившият съпруг на А.,
който подал декларация за откриване на партида на негово име в ищцовото
дружество преди процесния период. Отправено е искане за оставане на жалбата без
уважение като неоснователна и за потвърждаване на първоинстанционния съдебен
акт.
Софийски градски съд, като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено
следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от страна с правен интерес, в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението в неговата цялост, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси относно правилността на акта е ограничен от
посоченото в иницииралата производството жалба. Съобразно така установените си
задължения, този въззивен състав констатира, че процесното първоинстанционно
решение е валидно, а в обжалваната си част – и допустимо. Не е нарушена
императивна материалноправна норма, а относно релевираните в подадената жалба доводи
за неправилност и необоснованост на първоинстанционния съдебен акт, въззивният
съд намира следното:
От фактическа страна:
Не се спори по
делото, а и се установява от представения Нотариален акт за покупко-продажба на
недвижим имот № 78, том II, рег. № 2243,
нот. дело № 243/2007 от 13.03.2007 г., че ответницата Я.Е.А. и съпругът ѝ
П.Н.К.са придобили процесния имот по време на брака си. По делото е представено и влязло в сила на
21.04.2012 г. бракоразводно решение, с което бракът между Я.Е.А. и съпругът
ѝ П.Н.К.е прекратен, като ползването на семейното жилище е предоставено
на П.Н.К.на основание чл. 56, ал. 1 СК.
По делото е
представено и влязло в сила на 16.06.2014 г. постановление за възлагане на
процесния недвижим имот, въз основа на което същият е възложен на купувача по
публична продан „Б.П.Б.“ АД.
Ответницата е
представила по делото подадено от бившия ѝ съпруг заявление-декларация от
21.01.2011 г. до „Т.С.“ ЕАД за откриване на партида на негово име по отношение
на процесния топлоснабден имот.
Пред
първоинстанционния и въззивния съд не са събрани други необходими, относими и
допустими доказателства.
При така установеното от фактическа страна, съдът
намира от правна страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран по реда на чл. 422, вр. чл. 415 ГПК с кумулативно обективно
съединени осъдителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 146,72 лв., представляваща дължима
продажна цена за доставена топлинна енергия за периода от месец май 2014 г. до
месец юни 2014 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, бул. „*****, с
абонатен № 038593, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 16.02.2017 г., до окончателното
ѝ заплащане, сумата от 19,38 лв., представляваща главница за услугата
дялово разпределение, както и сумата от 4,91 лв., представляваща обезщетение за
забава в размер на законната мораторна лихва върху главницата за периода от
15.10.2015 г. до 02.02.2017 г.
За уважаването
на предявения иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД ищецът следва
да установи при условията на пълно и главно доказване кумулативните
предпоставки на предявената претенция, а именно наличието на правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответницата като потребител на топлинна
енергия през процесния период, използването от нея на твърдяното количество
топлинна енергия, стойността на същата и изискуемостта на претендираното
вземане.
Съобразно
действащата нормативна уредба в областта на енергетиката, и в частност на
основание чл. 153, ал. 1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на ограничено вещно
право на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатната
станция или към нейно самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна
енергия. Продажбата на топлинна енергия за битови нужди се извършва при
публично известни общи условия, утвърдени от ДКЕВР /към настоящия момент –
КЕВР/, които влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е
необходимо изрично писмено приемане от потребителите – арг. чл. 150, ал. 2,
изр. 2 ЗЕ. Доколкото по делото няма твърдения, нито данни ответницата да е
упражнила правото си на възражение срещу общите условия в срока по чл. 150, ал.
3 ЗЕ, следва да се заключи, че приетите от „Т.С." ЕАД и одобрени от
комисията общи условия за процесния период са влезли в сила 30 дни след първото
им публикуване и са обвързващи за нея.
От представения по
делото Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 78, том II, рег. № 2243, нот. дело № 243/2007 от 13.03.2007
г., от който се установи, че ответницата Я.Е.А. и съпругът ѝ П.Н.К.са
придобили процесния имот по време на брака си, както и предвид влязло в сила на 21.04.2012 г. бракоразводно
решение, следва че бездяловата съсобственост е прекратена и е трансформирана в
обикновена съсобственост при презюмирани равни дялове на основание чл. 28, вр. чл. 27, ал. 1 СК. От
приложеното по делото влязло в сила на 16.06.2014 г. постановление за възлагане
на процесния недвижим имот, последващо нотариалния акт, въз основа на който
ищецът легитимира ответницата като съсобственик, следва че за част от процесния период – а
именно от 17.06.2014 г. до 30.06.2014 г. ответницата не е притежавала правото на
съсобственост върху имота, респективно не се явява потребител на топлинна
енергия за посоченото време, което обосновава извода за недължимост на
претенцията в тази ѝ част. От друга страна, доказването на качеството на
съсобственик на ответницата спрямо част от процесния период, а именно – от
01.05.2014 г. до 16.06.2014 г., обосновава принципното наличие на възникнало
между нея и ищцовото дружество облигационно правоотношение, произтичащо от
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди през процесния период,
като на основание чл. 155 ЗЕ ответницата следва да се явява потребител на
топлинна енергия. Този принципен извод обаче би могъл да бъде отречено в
определени хипотези, както се явява и в конкретния случай.
Това е така,
доколкото по делото е доказано още не само, че ползването на процесния имот е
предоставено на бившия съпруг на ответницата по силата на бракоразводното
решение, но и че той е подал заявление-декларация от 21.01.2011 г. до „Т.С.“
ЕАД за откриване на партида на негово име по отношение на процесния
топлоснабден имот. Действително, както правилно отбелязва въззивникът, при
предоставяне ползването на семейното жилище на един от двамата бивши съпрузи,
не се учредява вещно право на ползване, а се създава по силата на съдебното
решение наемно правоотношение. Това обстоятелство в случая обаче не е годно да
обоснове извод за дължимост на цената за доставената топлинна енергия от страна
на ответницата, предвид доказването на качеството ѝ съсобственик за част
от процесния период. По отношение на разглежданата в процесния казус хипотеза в
ТР № 2/2017 от 17.05.2018 г. на ОСГК на ВКС е изяснено, че когато ползващият по
силата на бракоразводното решение бивш съпруг сключи писмен договор при
публично известни общи условия с топлопреносното предприятие, например с
откриването на индивидуална партида при последното за целия имот, тогава той
става клиент на топлинна енергия за битови нужди, освен за своята идеална част
от имота, и за другата притежавана от другия бивш съпруг идеална част, поради
което дължи на топлопреносното предприятие цената на доставената топлинна
енергия за битови нужди за цялото жилище. Единствено в случаите, в които такъв
договор не е сключен, задължен за заплащането на цената на доставената топлинна
енергия в имота, спрямо притежаваната от него идеална част, продължава да бъде
и съпругът, който не ползва жилището. В случая обаче обстоятелството, че
бившият съпруг на ответницата е подал декларация за откриване на партида на
негово име обективира наличието на облигационно отношение между него и
дружеството ищец. Ето защо, предвид данните в конкретния казус, в случая
ответницата не дължи заплащането на цената на доставяната до имота топлинна
енергия, поради което искът срещу нея се явява изцяло неоснователен.
С оглед
неоснователността на главната искова претенция, неоснователна се явява и
акцесорната за обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва.
По изложените съображения,
подадената от ищцовото дружество въззивна жалба се явява неоснователна и като
такава трябва да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – да бъде
потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр.1, предл. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход
на спора пред въззивната инстанция разноски следва да бъдат присъдени
единствено в полза на въззиваемата страна. Същата е претендирала присъждането
на такива, като е представила и доказателство за извършването им, а именно
Договор за правна защита и съдействие, в който е отбелязано, че договореното
адвокатско възнаграждение в размер на 70,00 лв. е платено изцяло в брой. Ето
защо въззивникът следва да бъде осъден да плати на въззиваемата страна така
сторените разноски.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Предвид
изложените съображения, Софийски градски съд, ІI-А
въззивен състав,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 360550 от 14.03.2018 г., постановено
по гр. дело № 75753/2017 г. по описа на Софийски районен съд /СРС/, ГО, 62-ри
състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление *** да
плати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на Я. Е.А., с адрес: *** 70,00 лв. (седемдесет лева),
представляваща направените пред въззивния съд разноски.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.