РЕШЕНИЕ
№ 737
гр. Пловдив, 17.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V СЪСТАВ, в публично заседание на
първи декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Светлана Ив. Изева
Членове:Радостина Анг. Стефанова
Светлана Анг. Станева
при участието на секретаря Петя Ф. Цонкова
като разгледа докладваното от Светлана Анг. Станева Въззивно гражданско
дело № 20215300502306 по описа за 2021 година
Въззивното производство е по реда на чл.258 и следващите от ГПК
във връзка с чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.
Образувано е по постъпила въззивна жалба, подадена от
„************“ АД чрез юрисконсулт Д.Н., против решение №260732 от
08.03.2021 г., постановено по гр. дело №4807 от 2020 г. на ПдРС, Х гр.
състав, с което е осъдено „*********“ АД да заплати на основание чл.55, ал.1
от ЗЗД на З. С. С. сумата от 197.27 лв., платена без основание от ищеца по
нищожна клауза за неустойка по чл.4, ал.2 от договор за кредит
№2258984/28.02.2015 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
05.05.2020 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 от
ГПК сумата от 114.70 лв. деловодни разноски. „***********“ АД е осъдено
да заплати на адвокат Е. И. на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. и чл.78, ал.1 от
ГПК сумата от 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна помощ.
В жалбата се навеждат доводи за неправилност и
незаконосъобразност на съдебния акт. Твърди се, че съдът се е произнесъл
свръхпетитум, както и, че вземането е погасено по давност. Иска се отмяна на
решението и постановяване на ново, с което искът да бъде отхвърлен.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от З.
С. С. чрез адв. Е. И., като се излагат съображения, че въззивната жалба е
неоснователна и следва да се остави без уважение, а първоинстанционното
1
решение да се потвърди. Съдът се е произнесъл в съответствие с допуснатото
изменение на иска. Не е изтекъл и давностния срок за вземането.
Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение,
V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства,
намира следното:
Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок,
изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ
на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество.
При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се
констатира, че решението е валидно и допустимо. Въззивната проверка за
правилност се извършва на решението само в обжалваната част, и само на
поддържаните основания, без ограничение в дейността по приложение на
материалния закон.
Обжалваното решение е и правилно, като въззивният съд при
служебната си проверка не констатира нарушения на императивни
материално-правни норми, които е длъжен да коригира и без да има изрично
направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания,
дадени с ТР №1/2013 ОСГТК.
В исковата молба се твърди, че ищецът З. С. С. на 28.02.2015 г. е
сключил с ответното дружество договор за кредит в размер на 450 лева. С
договора се задължил да предостави на кредитора обезпечение с
поръчителство от две физически лица, които следвало да отговарят на
многобройни изисквания. При неизпълнение на тази клауза било предвидено,
че ищецът дължи неустойка в размер на 50 лева. Ищецът поддържа, че
клаузата, уговаряща неустойка, е нищожна, защото противоречи на
функциите на неустойката и съставлява скрито възнаградително плащане.
Тъй като ищецът бил заплатил всички суми по кредита, включително и
неустойката, тя, като дадена по нищожно съглашение, била неоснователно
получена от ответника. Иска се ответникът да бъде осъден да върне тази
сума, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба.
В хода на съдебното дирене съдът е допуснал изменение на иска
чрез увеличаването му на 197.27 лв.
Ответникът „********“ АД в писмен отговор твърди, че не е
налице нищожност на клаузата за неустойка, като излага подробни доводи в
тази насока. Прави възражение, че искът е погасен по давност поради
изтичане на срока, предвиден в чл.110 ЗЗД.
Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на
районния съд е прието за установено следното:
Между страните не се спори, че ищецът С. е сключил с
дружеството ответник договор за паричен заем №2258984 от 28.02.2015 г., по
силата на който получил сумата 450 лв. Безспорно е и, че в чл.4 на сключения
2
договор било предвидено, че заемателят се задължава в тридневен срок от
подписването да предостави на заемодателя обезпечение, което може да е:
чрез поръчителство от две физически лица, които да отговарят на следните
изисквания: удостоверен със служебна бележка от работодател нетен
осигурителен доход над 1000 лв.; работят по безсрочен трудов договор; да не
са заематели или поръчители по друг договор за заем с „*********“ АД; да
нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения
към други банкови или финансови институции; или ако имат – кредитната им
история в Централния кредитен регистър при БНБ за една година назад да е
със статус не по-лош от „Редовен“. Втората форма на обезпечение била
банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя, валидна тридесет дни след крайния срок за
заплащане на задълженията по договора. При неизпълнение на задължението
за обезпечаване чл.4, ал.2 предвиждал, че кредиторът има право да начисли
неустойка за неизпълнение, която се разсрочвала на равни части, прибавящи
се към месечната вноска.
Установява се от заключението на съдебно-счетоводната
експертиза, че договорът е сключен при лихва от 40% и годишен процент на
разходите от 48.26 пункта. По така сключения договор ищецът е извършил
плащания общо на стойност 681.63 лв., като погашенията са направени в
периода от 06.03.2015 г. до 25.05.2015 г. С така постъпилата сума са погасени:
400 лв. главница, 34.26 лв. договорна лихва и 197.27 лв. неустойка.
Съдът при така установените факти е приел, че клаузата,
уговаряща неустойката в сключения между страните договор за
потребителски кредит, е нищожна. За да достигне до този извод, е съобразил
функциите на неустойката. Решението е правилно и законосъобразно, като на
основание чл.272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от Пловдивски районен съд. Във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Неоснователни са твърденията, че съдът се е произнесъл
свръхпетитум. Действително, съставът на РС е бил сезиран с иск с правно
основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, предявен в размер на 50 лв. С молба,
докладвана в съдебно заседание на 19.01.2021 г., от пълномощника на ищеца
е поискано увеличение на размера на иска. Поради отсъствие на представител
на ответника е изпратен препис от молбата за връчване. Това е направено на
01.02.2021 г. (л.53, л.54 от първоинстанционното дело). В молба от 02.02.2021
г. е изразено становище по исканото изменение на иска (л.55). В съдебно
заседание на 03.02.2021 г. е допуснато увеличение на иска от 50 лв. на 197.27
лв. Именно в този размер е и произнасянето на съда. Действията са изцяло
съобразени с принципа на диспозитивното начало на гражданския процес.
Относно възражението за изтекла погасителна давност – както е
отбелязал и първостепенният съд, такъв факт не е настъпил. Искът за
обявяване недействителността на договора е предявен в петгодишния
3
давностен срок. Искът за връщане на дадено без основание също се предявява
в петгодишния срок от извършване на плащането. Това е направено не към
момента на сключване на договора, а по – късно. В този смисъл се възприемат
доводите на първоинстанционния съд.
Според заключението на вещото лице, са изплатени 400 лв.
главница, 34.26 лв. договорна лихва и 197.27 лв. неустойка. Не е посочено как
е разпределено плащането между различните вноски, направени от
въззиваемата страна. Редът обаче е посочен в решение №148/25.02.2020 г. по
т.д. №219/2018 г. на ВКС, II т.о., според което поредността на погасяване на
задълженията по чл.76, ал.1 ЗЗД и по чл.76, ал.2 ЗЗД се прилага, ако липсва
друга уговорка между страните, която да определи различни условия и ред
за прихващане на изпълнението. Задължението за неустойка възниква по –
късно от главното задължение, макар и да е уговорено с договора, доколкото
заемополучателят следва да предостави обезпечение в тридневен срок, и, ако
не изпълни това задължение, възниква правото на заемодателя да получи
неустойка.
Въз основа на гореизложеното жалбата е неоснователна, а
решението на първостепенния съд – правилно и законосъобразно, като следва
да се потвърди.
Разноски са поискани от страните, като следва да се присъдят
само на въззиваемата страна. Съгласно списъка по чл.80 от ГПК и
отбелязаното в адвокатското пълномощно на адв. И., е налице безплатно
предоставена адвокатска защита. Ето защо на адв. И. следва да се заплати от
жалбоподателя адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. на основание
чл.38 от ЗАдв.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,
V граждански състав, на основание чл.272 от ГПК,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №260732 от 08.03.2021 г., постановено
по гражданско дело №4807 от 2020 г. на Пловдивски районен съд, Х
граждански състав.
ОСЪЖДА „*******“ АД със седалище град ***********, да
заплати на основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адвокат Е. И. от
АК Пловдив, личен №**********, адвокатско възнаграждение в размер на
300 (триста) лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
4
1._______________________
2._______________________
5