РЕШЕНИЕ
№ 43
гр. Пловдив, 07.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Нестор Сп. Спасов
Членове:Емилия Ат. Брусева
Радка Д. Чолакова
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Нестор Сп. Спасов Въззивно търговско дело
№ 20225001000743 по описа за 2022 година
Производство по чл. 258 и сл. ГПК.
Повод за образуването му е изходяща от Д. А. Ш., ЕГН **********,
**** въззивна жалба против постановеното по т. дело №797/2021 г. по описа
на П. окръжен съд решение № 312 от 06.10.2022 г., с което са отхвърлени
предявени от Д. А. Ш., ЕГН **********, **** против „З.К.Л.И.“ АД, ЕИК
*********, **** искове с правно основание чл.432 от КЗ за заплащане на
следните суми:
- 65 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, болки и страдания, в следствие на обстоятелството, че
на 21.12.2020 г. около 16, 00 ч. в гр. П. на кръстовището на бул. „Р.“ и ул.
„Д.Ц.“ настъпва пътно-транспортно произшествие, при което правещият
десен завой автобус рег. № ** **** **, управляван от водача В. РА. В. не
пропуска пресичащия на пешеходна пътека и зелен сигнал на светофара
пешеходец Д. Ш. и го блъска, като му причинява размачкване на тъканите на
лява подбедрица и глезен, обусловило необходимостта от оперативно
1
лечение, захарен диабет тип 2, усложнения вследствие кетоацидоза, разкъсно
- контузна рана на пръстите на десен крак и контузия на ляво рамо,
- 4 321,85 лв. имуществени вреди, равняващи се на разходите, направени
от ищеца за лечението на горните увреждания по фактури №№
*******/20.01.21 г. на стойност 379,85 лв. за лекарствени средства,
3780/22.01.21 г. на стойност 1 290 лв. за настаняване и престой в частна
болница, към която задължително е насочен пострадалият поради
невъзможност спасяващите манипулации да се извършат в друго лечебно
заведение, 396702/26.01.21 г. на стойност 393,36 лв. за лекарствени средства,
396911/28.01.21 г. на стойност 160,12 лв. за лекарствени средства,
397328/02.02.21 г. на стойност 393,36 лв. за лекарствени средства, №
397806/08.02.21 г. на стойност 329,57 лв. за лекарствени средства,
3813/09.02.21 г. на стойност 120 лв. за болничен престой, 398453/16.02.21 г.
на стойност 329,57 лв. за лекарствени средства, 398538/17.02.21 г. на
стойност 160,12 лв. за лекарствени средства, 399073/23.02.21 г. на стойност
445,66 лв. за лекарствени средства, 399276/26.02.21 г. на стойност 160,12 лв.
за лекарствени средства, 400859/17.03.21 г. на стойност 160,12 лв. за
лекарствени средства
и
Д. А. Ш., ЕГН ********** е осъден да заплати на „З.К.Л.И.“ АД, ЕИК
********* гр. С. сумата от 480 лв. направени деловодни разноски.
В жалбата се излагат съображения за неправилност и
незаконосъобразност на решението, иска се отмяната му и постановяване на
друго уважаващо исковете.
Въззиваемата страна излага становище за неоснователност на същата.
Съдът след като се запозна са акта предмет на обжалване и събраните
доказателства намери за установено следното:
На 11.11.2021 г. в П. окръжен съд е постъпила изходяща от Д. А. Ш.,
ЕГН **********, гр. П. искова молба против З.К.Л.И.“ АД, ЕИК *********,
гр. С..
В обстоятелствената част на същата се говори, че на 21.12.2020 г. около
16, 00 ч. в гр. П. на кръстовището на бул. „Р.“ и ул. „Д.Ц.“ ищецът пресичал
улицата на пешеходна пътека и зелен светофар за пешеходците, а автобус рег.
2
№ ** **** **, управляван от водача В. РА. В. правел десен завой от
булеварда към улицата. Водачът на автобуса не пропуснал пресичащия по
пешеходната пътека пешеходец Д. Ш., блъснал го, съборил го на земята и му
премачкал със задната дясна гума левия крак.
Твърди се, че вследствие на ПТП-то, ищецът получил размачквания на
тъканите на лява подбедрица и глезен, разкъсно-контузна рана на пръстите на
десен крак, контузия на ляво рамо, захарен диабет тип 2, усложнения
вследствие кетоацидоза. По повод на това твърдение е направено
проследяване на начина на установяване на същите, лечението им,
необходимостта от пролежаване в болнично заведение във връзка със същото
и то на два пъти. Описани са и извършените в болницата изследвания,
медицински интервенции, вкл. и провежданото медикаментозно лечение.
Посочено е също, че лечението и възстановяването на ищеца се
извършвало и в домашни условия като е направено подробно проследяване на
изживяванията му във връзка със същото. Всички те основно се свързват с
уврежданията на тъканите на лявата подбедрица и глезена и наложилото се
оперативно лечение на същите. В тази връзка се говори за обездвижване и
спазване на постелен режим особено през първите седмици с оглед наличието
на постоянни болки в подбедрицата и глезена и указания, че легналото
положение ще допринесе за липса на отоци в оперирания крак и намаляване
на секретите от раната. Това било пречка ищецът да се обслужва сам и го
правело зависими от чужди грижи. Така целият му нормален ритъм на живот
бил нарушен, като се сочи, че през първите седмици след катастрофата имал
чувство, че се задушава и не може да диша. Наред с това диабетът и
появилата се след катастрофата инсулинова зависимост изисквали в периода
януари-март да му се поставя по 3-4 пъти на ден инсулин, а преди въобще не
вземал такъв.
Сочи се и че до предявяване на исковата молба, което било близо
година след инцидента болките продължавали въпреки положените усилия,
грижи, приети медикаменти и проведени рехабилитации. Увреденото му
здравословно състояние се свързва и с невъзможността да изпълнява
професионалните и трудовите си ангажименти. Всичко това довело до
промяна в психиката му изразяващо се в напрегнатост, психическа
нестабилност, потиснатост, намаляване на социалните контакти и т.н.
3
Психическите промени се свързват и с нуждата от средства за скъпото
лечение, а и със страха от възможността раните да не заздравеят и да се
наложи ампутация на крака.
На тази база е направен извод, че претърпените от него вреди следва да
бъдат обезщетени от лицето, което с противоправното си и виновно
поведение допринесло за настъпването им. В тази връзка се сочи, че това е
водачът на автобуса, на когото било издадено наказателно постановление,
което не било обжалвано от него и влязло в сила на 29.01.2021 г.
Във връзка с тези си разсъждения, ищецът сочи, че водачът бил
застрахован за риска „Гражданска отговорност“ при ответното дружество и с
оглед чл. 432 от КЗ той имал право да търси обезщетението си пряко от
застрахователя.
В тази връзка на 05.05.2021 г. била отправена застрахователна
претенция към ответното дружество за изплащане на обезщетение за
претърпените имуществени и неимуществени вреди, но в определения от
закона 3 м. срок нямало произнасяне. Едва на 11.10.2021 г. представител на
ответника изпратил по ел. поща уведомление за определено обезщетение от
10 000 лв. за неимуществени вреди и 3031 лв. за имуществените.
Пострадалият възразил по отношение на тези размери и на 15.10.2021 г. било
изпратено от ответника ново ел. съобщение, че обезщетението за им. вреди
остава в първоначално определения размер, а това за неимуществени е
увеличено на 15 000 лв.
В тази връзка се сочи, че ищецът не се съгласил с размерите на
обезщетенията, а и че плащане на същите не били извършено от страна на
ответника. Поради това се достига и до заключение, че за пострадалото лице
е налице интерес да предяви претенция за заплащане на дължимите му се
според него обезщетения по съдебен ред.
На тази база е поискано осъждането на ответника да заплати 65 000 лв.,
представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди,
болки и страдания и 4 321,85 лв. за имуществени вреди, съставляващи
разходите, направени от ищеца по лечението му ведно със законната лихва от
21.12.2020 г. до окончателното плащане.
По отношение на претенцията за имуществени вреди в последствие по
искане на съда е уточнено, че тя представлява сбора от направените разходи
4
за лечението му удостоверени с фактури №№ *******/20.01.21 г. на стойност
379,85 лв. за лекарствени средства, 3780/22.01.21 г. на стойност 1 290 лв. за
настаняване и престой в частна болница, към която задължително е насочен
пострадалият поради невъзможност спасяващите манипулации да се
извършат в друго лечебно заведение, 396702/26.01.21 г. на стойност 393,36
лв. за лекарствени средства, 396911/28.01.21 г. на стойност 160,12 лв. за
лекарствени средства, 397328/02.02.21 г. на стойност 393,36 лв. за
лекарствени средства, № 397806/08.02.21 г. на стойност 329,57 лв. за
лекарствени средства, 3813/09.02.21 г. на стойност 120 лв. за болничен
престой, 398453/16.02.21 г. на стойност 329,57 лв. за лекарствени средства,
398538/17.02.21 г. на стойност 160,12 лв. за лекарствени средства,
399073/23.02.21 г. на стойност 445,66 лв. за лекарствени средства,
399276/26.02.21 г. на стойност 160,12 лв. за лекарствени средства,
400859/17.03.21 г. на стойност 160,12 лв. за лекарствени средства.
В отговора на ИМ не е оспорено наличието на сключен застрахователен
договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на
автомобилистите“ , но е изразено мнение за неоснователност на иска.
Оспорен е описаният в исковата молба механизъм на настъпване на
произшествието. Твърди се, че водачът на автобуса не е извършил никакви
нарушения на правилата за движение по пътищата по причина, че
кръстовището, на което станало ПТП-то е със светофарна уредба и
участниците в движенето следвало да съобразяват поведението си със
светлинните й сигнали, т.е. наличието и на пешеходна пътека било без
значение. По този повод се споменава, че ищецът пресичал кръстовището на
забранен за него светофарен сигнал, че не е съобразил поведението със със
скоростта и разстоянието на автобуса и че навлезнал в кръстовището
внезапно.
Възразява се също, че липсва връзка между произшествието и
извършените операции на ищеца. В подкрепа на това се споменава, че при
прегледа в болница непосредствено след инцидента били установени
единствено повърхностни наранявания на раменния пояс и мишницата. В тази
връзка се прави извод, че всички други увреждания са в резултат на
многобройни фактори обусловени от предходни заболявания на ищеца,
възрастта му, общото му състояние, положените медицински грижи и т.н.
5
На тази база се прави извод, че не са налице предпоставките на чл. 45 от
ЗЗД обуславящи отговорността на застрахования при ответника водач на
автобуса, което и изключва и отговорността на застрахователя с оглед
функционалния й характер.
В отговора е посочено, че ако се достигне до извод за наличие на
предпоставки обуславящи отговорността на водача на автобуса, респ. на
застрахователя то претендираното обезщетение е в завишен размер. Твърди
се също и че в този случай следва да се вземе предвид и наличието на
съпричиняване поради това, че ищецът е нарушил също правила за движение
по пътищата с оглед внезапното му навлизане на пътното платно, на забранен
сигнал на светофарната уредба, без да се съобрази със скоростта и
разстоянието на приближаващото МПС.
ДИМ, респ. отговор на същата не са подавани.
Така съдът след събиране на поисканите от страните и относими към
спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.
В него след обсъждане на доказателствения материал е направен извод ,
че липсва извършено противоправно деяние от страна на водача на автобуса и
презумпцията за вина се явява оборена. В подкрепа на този си извод ПОС се е
позовал на последното заключение на вещото лице от САТЕ, където се
сочело, че Ш. е навлязъл от тротоара на платното за движение когато
автобусът е бил буквално пред него със задната си част. Във връзка с това от
първоинстанционния съд е посочено, че наличието на влязло в сила
наказателно постановление не променя горния извод поради факта, че същото
не е задължително за съда и не го обвързва.
Липсата на предпоставките за ангажиране гражданската отговорност на
застрахования деликвент са обусловили и извода, че не са налице и тези за
ангажиране отговорността на застрахователя и исковете са отхвърлени.
Недоволен от решението е останал ищецът и е подал жалбата станала
причина за започване на настоящето производство.
В нея са изложени подробни съображения за неправилност и
незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт относно извода за
липса на предпоставки за ангажиране отговорността на застрахованото лице,
респективно отговорността на застрахователя. В тази връзка се говори за
неправилна интерпретация на събрания доказателствен материал, което
6
довело и до неправилно определяне на механизма на настъпване на
произшествието. Направено позоваване на втората допълнителна САТЕ,
където било казано, че водачът би избегнал инцидента ако бе спрял и бе
пропуснал да пресекат всички чакащи за пресичане пешеходци. Наред с това
е напарено позоваване на влязлото в сила наказателно постановление и факта,
че констативния протокол за ПТП сочел, че ищецът пресичал на зелен сигнал.
Изложени са и съображения, че с оглед наличието на определени от
застрахователя възоснова на отправената до него застрахователна претенция
размери на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди следвало да
се приеме, че между страните бил спорен единствено размерът им, а не и
тяхната дължимост.
В жалбата са изложени и съображения за наличие на причинно
следствена връзка между инцидента и уврежданията и такива за липса на
съпричиняване.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за
валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно
правилността му с оглед посоченото в жалбата.
По повод на тази преценка ПАС намира за нужно да посочи, че едно
решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган
или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от лице, което няма качество на
съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение,
което не е подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена
форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от
съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица
неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая нито една от тези предпоставки не е налице и за нищожност не
може да се говори.
По отношение на недопустимостта по отношение на решението е нужно
да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод, че
такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на
иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и
когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай,
когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за
разрешаване на спора по същество.
7
В случая за липса на право на иск в патримониума на ищеца от
изложената фактическа обстановка не може и да се говори.
Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ.
В тази законова разпоредба е казано, че увреденото лице, спрямо което
застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на
изискванията на чл. 380 КЗ.
В чл. 380 от КЗ е предвидено, че лицето, което желае да получи
застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя
писмена застрахователна претенция.
Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът за окончателно
произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите не може да е по-дълъг от три месеца от
нейното предявяване по реда на чл. 380 КЗ пред застрахователя, сключил
застраховката или пред неговия представител за уреждане на претенции.
В чл. 498, ал. 3 от КЗ се предвижда, че увреденото лице може да
предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е
платил в срока по чл. 496 КЗ откаже да плати обезщетение или ако
увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното
обезщетение.
Анализът на горните текстове води до извод, че допустимостта на
искова претенция по чл. 432, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да
е упражнил правото си по чл. 380 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 КЗ да
няма плащане на обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият
обезщетение да не е доволен от определения или изплатен размера.
В случая от представените по делото доказателства е безспорно, че
ищецът чрез пълномощника си адв. Д. е предявил пред ответника на
05.05.2021 г. претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди от 65 000 лв. и имуществени вреди от 4 321, 85 лв. В споменатия по-
горе тримесечен срок няма данни да е извършено произнасяне. Едва на
11.11.2021 г., пълномощничката на пострадалото лице е получило на
електронната си поща уведомление, че на доверителя й е опредено
обезщетение от 10 000 лв. за неимуществени вреди и 3 031 лв. за
имуществени вреди.
8
На 14.10. тя е подала по ел. път възражение срещу този размер и на
15.10.2021 г. е получила отговор, че обезщетението за неимуществени вреди
се завишава на 15 000 лв., а това за имуществени се потвърждава, т.е остава
първоначалното.
По повод на тези уведомления няма данни за извършване в последствие
на действия по сключване на споразумение между пострадалото лице и
ответното дружество. Липсват и доказателства удостоверяващи изплащане на
определените в занижен размер обезщетения.
Това обуславя интересът на пострадалия да претендира заплащане на
търсените от него обезщетения по съдебен ред.
Така изложеното прави обжалваното решение допустимо.
По повод правилността му следва да се посочи, че съобразно
разпоредбите на чл. 271 от ГПК въззивният съд следва да реши спора по
същество, като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното
решение. При извършване на тази преценка той ще е обвързан от посочените
в жалбата съображения за неправилност на същото.
От съдържанието на чл. 432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на
искови претенции от този тип на първо место е обусловена от наличието на
застрахователно правоотношение за застраховка „Гражданска отговорност”
между извършителя на деликта и ответното застрахователно дружество.
По силата на такъв договор съгласно разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от
КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска
отговорност на автомобилистите“ е гражданската отговорност на
застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети
лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или
използването на моторни превозни средства, за които застрахованите
отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на
държавата, в която е настъпила вредата.
В чл. 493, ал.1 от КЗ е посочено, че застрахователят по задължителна
застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ покрива
отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число
пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата,
вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно
средство по време на движение или престой. В т.1 сред подлежащите на
9
покриване вреди е посочено, че са неимуществените и имуществените вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт.
Това от своя страна води до извод, че отговорността на
застрахователното дружество при наличие на сключен договор за застраховка
гражданска отговорност е обусловена и от установяването на отговорност на
застрахованото лице за причинено от него увреждане. Тя при непозволеното
увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и сл. от ЗЗД.
Според нормата на чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите,
които виновно е причинил другиму.
Според чл. 51 от ЗЗД пък обезщетение се дължи за всички вреди, които
са пряка и непосредствена последица от увреждането.
Това предполага, че фактическият състав на непозволеното увреждане
обхваща наличието на противоправно деяние, вина и вредоносен резултат,
който да е пряка и непосредствена последица от увреждането.
От казаното по- горе е видно, че между страните не е налице спор, че за
автобус рег. № ** **** ** е имало валидно сключена с ответника застраховка
за риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“. Не се спори и че В.
РА. В. е от кръга на застрахованите по смисъла на КЗ лица. Такива са и
изводите на ПОС в обжалваното решение.
С него обаче е прието, че не са налице елементи от описания по- горе
фактическия състав на деликтната отговорност, което е обусловило и извод
за неоснователност на предявената искова претенция.
Ищецът-жалбоподател е недоволен от същия и е пренесъл спорът пред
ПАС, т.е. в случая въззивният съд дължи отговор на въпроса са или не са
налице описаните по- горе елементи от ФС на непозволеното увреждане,
които да обуславят извода за породена в патирмониума на застрахованото
лице гражданска отговорност.
Във връзка със същия е нужно да се посочи, че при даването отговор на
този въпрос съдът не е обвързан от обстоятелството, че по повод описаното
по- горе ПТП е реализирана административно наказателна отговорност на
водача на автобуса и е издадено наказателно постановление , което е влязло в
сила. Това е така по причина, че липсват законови норми, които да обвързват
съда с констатациите в същото относно това дали е извършено деянието,
10
неговата противоправност и виновността на дееца, т.е. в настоящето
производство тези обстоятелства подлежат на доказване и на самостоятелна
преценка от решаващия съд.
Подобно е положението и относно констативния протокол за ПТП с
пострадали лица. В него се възпроизвеждат установените към съставянето му
факти и обстоятелства и направените изводи въз основа на същите, т.е. той
има доказателствена сила относно фактите, но не и за изводите във връзка със
същите. От друга страна в случая в протокола липсва конкретна информация
за действията на всеки един от участниците в инцидента и начина на тяхното
движение. Липсва и план-схема, която според чл. 3, ал.1 от Наредба № Iз-41
от 12.01.2009 г. за документите и реда за съставянето им при
пътнотранспортни произшествия и реда за информиране между
Министерството на вътрешните работи, Комисията за финансов надзор и Г.Ф.
се изготвя при ПТП с пострадали лица. Това от своя страна сочи, че
протоколът не може да служи като източник на информация за факти и
обстоятелства, които са от значение за получаване отговор на въпроса може
ли да се ангажира деликтната отговорност на водача на автобуса.
Положителен отговор на този въпрос не следва и от това, че по повод
отправена от ищеца застрахователна претенция по чл. 496 от КЗ му е било
отговорено, че му е определено обезщетение в размер на 15 000 лв. за
неимуществени реди и 3 031 за имуществени. В подкрепа на този извод на
ПАС е нужно да се спомене, че с процедурата по чл. 496 от КЗ се дава от
законодателя възможност за доброволно уреждане на отношенията със
застрахователя по въпросите със застрахователното събитие покрито от
задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“,
отговорността на застрахованото лице, имуществените и неимуществените
вреди, за които се дължи обезщетение и размера му. Логично е при постигане
на съгласие по тези въпроси тя да приключи със споразумение /спогодба/ по
чл. 365 от ЗЗД, което според чл. 20а, ал.1 от ЗЗД има силата на закон за тези,
които са го сключили.
Спогодба от този тип между страните по настоящето дело не постигната
при условие, че липсват доказателства материализиращи съвпадение на
волеизявленията на двете по поставените по- горе въпроси. Не са извършени
и действия по плащане на обезщетение в размер по- нисък от претендирания.
11
Това се споменава поради това, че плащането за ПАС е форма на изрично
изразяване на съгласие за съществуващо в патримониума на ответника
задължение за изплащане на застрахователно обезщетение, т.е. за
съществуването на всички елементи обуславящи отговорността му и с оглед
споменатата разпоредба на чл. 20а от ЗЗД е обвързан от същото.
В случая застрахователят във връзка с отправената му претенция е
направил насрещно предложения съдържащо условията, при които би се
съгласил да изплати обезщетение. Неприемане на същите, а и липсата на
действия по изплащане води до заключение за липса на съгласие между
страните, че елементите от ФС обуславящи отговорността на застрахователя
са налице. По тази причина той не е обвързан от неприетото от ищеца
предложение за изплащане на обезщетение, което дава възможност в рамките
на настоящето производство да се извършва пълна преценка за
съществуването на всеки един от елементите от ФС обуславящи неговата
отговорност, т.е. и тези за отговорността на застрахованото лице.
Отговор на въпроса за съществуването й ще се получи на база анализ на
деянието, което се твърди да е причина за претърпените от ищцата
увреждания и поведението на участниците в същото, т.е. на застрахован и
пострадал.
От твърденията на ищеца, а и от събрания по делото доказателствен
материал е видно, че В. РА. В. е управлявал автобус рег. № ** **** ** по
дясната пътна лента на западното платно за движение на бул. „Р.“ в гр. П. в
посока север-юг. Безспорно е и че на кръстовището с ул. „Д.Ц.“ при зелен
сигнал на светофарната уредба е предприел маневра за десен завой към ул.
Д.Ц.. Ищецът от своя страна се е движел по западния тротоар на бул. „Р.“ в
посока север-юг и е предприел действия по пресичане на ул. „Д.Ц.“ при
кръстовището с бул. „Р.“ при зелен сигнал на светофара и на обозначеното за
това място/пешеходна пътека/. Не се спори и че при извършване на тези
действия от двамата участници в движението се е достигнало до сблъсък, при
който пешеходецът е бил ударен от задната дясна част на автобуса. Предмет
на спор е причината за настъпване на този сблъсък и по-точно дали той е
предизвикан от противоправното поведение на водача на автобуса.
Във връзка с извършване на тази преценка е нужно да се спомене, че
съгласно чл. 5, ал. 1, т.1 от ЗДП всеки участник в движението по пътищата с
12
поведението си не трябва да създава опасности и пречки за движението, не
трябва да поставя в опасност живота и здравето на хората и да причинява
имуществени вреди;
В чл. 5, ал.2, т.1 на ЗДП пък е посочено, че водачът на пътно превозно
средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите
участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни
пътни превозни средства. Това изискване е преповторено и разширено и в
разпоредбата на чл. 116 от ЗДП.
Според чл. 6, т.1 ЗДП участниците в движението трябва да съобразяват
своето поведение със сигналите на длъжностните лица, упълномощени да
регулират или да контролират движението по пътищата, както и със
светлинните сигнали, с пътните знаци и с пътната маркировка.
В раздел ХХІ и раздел ХХІІ от ЗДП са уредени правилата за движение
на пешеходците, респ. поведението на водачите към пешеходците.
Според чл. 107, изр.1 на ЗДП пешеходец е всеки участник в
движението, който се намира на пътя извън пътно превозно средство и не
извършва работа по пътя. Те според чл. 108, ал.1 ЗДП по принцип са длъжни
да се движат по тротоара или банкета на пътното платно.
В чл. 113, ал.1 е посочено, че при пресичане на платното за движение
пешеходците са длъжни да преминават по пешеходните пътеки при спазване
на следните правила:
1. преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с
приближаващите се пътни превозни средства,
2. да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не
спират без необходимост на платното за движение,
3. да спазват светлинните сигнали и сигналите на регулировчика;
4. да не преминават през ограждения от парапети или вериги.
На тях според чл. 114 ЗДП им е забранено Анотирана съдебна
практикада навлизат внезапно на платното за движение, да го пресичат при
ограничена видимост и да извършват търговия и услуги на платното за
движение.
По отношение на поведението на водачите в чл. 119, ал.1 от ЗДП е
посочено, че при приближаване към пешеходна пътека водачът на нерелсово
13
пътно превозно средство е длъжен да пропусне стъпилите на пешеходната
пътека или преминаващите по нея пешеходци, като намали скоростта или
спре, а в ал. 4 е предвидено и задължението им да пропуснат пешеходците
при завиване.
По отношение на пешеходните пътеки регулирани с пътен светофар или
от регулировчик предвидено, че водачът на пътно превозно средство е
длъжен:
1. при подаване на сигнал, който забранява преминаването - да спре
пред пешеходната пътека,
2. след подаване на сигнал, който му разрешава преминаването - да
пропусне пешеходците, които все още се намират на пешеходната пътека,
3. да не навлиза на пешеходна пътека, ако не е убеден, че няма да бъде
принуден да спре и да остане на пешеходната пътека след подаване на сигнал,
който забранява преминаването.
В ал. 2 на чл. 120 се сочи и че ако пешеходец, стоящ на банкета или
тротоара, сигнализира с ръка за намерението си да премине по пешеходната
пътека, водачът на нерелсово пътно превозно средство е длъжен, без да
създава опасност за движението, да спре, за да пропусне пешеходеца.
Така описаните правила са преповторени и доразвити в ППЗДП Така в
чл. 84, ал.1 се предвижда, че при завиване за навлизане в друг път водачът на
нерелсовото пътно превозно средство е длъжен да пропусне пешеходците,
пресичащи платното за движение на другия път.
В чл. 102 от ППЗДП се предвижда, че при приближаване към
кръстовище водачът на пътното превозно средство е длъжен да проявява
необходимата предпазливост, за да може да намали скоростта или да спре, за
да пропусне пътните превозни средства и пешеходците, които имат
предимство за преминаване.
В чл. 165 от ППЗДП е предвидено, че при пресичане на платното за
движение, пешеходците са длъжни:
1. ако наблизо има пешеходна пътека, да я използват,
2. преди да навлязат на платното за движение, да се съобразят с
разстоянията до приближаващите се пътни превозни средства и с тяхната
скорост на движение,
14
3. да не удължават ненужно пътя и времето за пресичане, както и да не
спират без необходимост на платното за движение.
От изложеното е видно, че за водачът на пътно превозно средство
извършващ завой надясно при зелен за него светофар и зелен такъв за
пешеходците пресичащи пътното платно към което завива е налице
задължение за пропускане на пешеходците. Това му задължение обаче не
следва да се абсолютизира и да включва всички пешеходци, които евентуално
имат намерение да извършат съответното пресичане, а с това на пресичащите,
т.е. на тези започнали извършването на съответното действие и слезли на
пътното платно от тротоара. Към тази група за ПАС с оглед текста на чл. 120,
ал.2 от ЗДП намира за нужно да прибави и пешеходецът, който е
сигнализирал за намереното си бидейки все още на тротоара. Тази
сигнализация следва обаче да е направена в момент даващ възможност и на
водача да изпълни задължението си да спре, без да създава опасност за
движението. Това с оглед изложеното в основното и двете допълнителни
заключение на САТЕ ще е така, ако сигналът е даден в период от време
позволяващ на водачът да спре по начин позволяващ извършване на
пресичането и не създаващ условия за ПТП с движещ се след него
автомобил.
В случая, както се спомене по делото е безспорно, че за автобуса и
пешеходеца е имало зелен сигнал на светофарната уредба, т.е. и двамата
участници в движението са имали право да извършат предприетите от тях
движения. Безспорно е също с оглед данните от Дж Пи Еса на автобуса, че
преди инцидента той е бил спрял на кръстовището на червен светофар и със
светването на зелен е предприел завой надясно. Скоростта му при завиването
е била 9 км.ч.
Реално в случая отговорът на въпроса за това е или не е налице
противоправно поведение е обусловен изцяло от определяне на момента, в
който пешеходецът е започнал пресичането на пътното платно при светване
на зеления сигнал на светофара. Определянето му на първо место е възможно
от показанията на разпитаните двама свидетели, които са присъствали на
произшествието. Те и двамата са се намирали в автобуса. П. е бил пътник в
същия, а В. е водачът му. Пътникът сочи, че видял ищеца, когато бил на
пътното платно понеже било зелено за пешеходците. Споменава, че в този
15
момент рейсът завивал с оглед на това и че за него било зелено. Уточнява и
че завиването било от по- далеч/по- голям радиус/ с оглед на факта, че
маневрата започнала от дясната лента на булеварда. След излагане на тези
обстоятелства буквалните му думи в показанията са „… при това видях как
човекът пресича на зелено, тъй като стоях в средата на автобуса и след това
видях как го блъска. Това се случи след като човекът бе тръгнал на зелено“.
От анализа на казаното ПАС достига до извод, че възприятията на този
свидетел са станали от прозорците в средната дясната страна на автобуса , а
не от шофьорските такива и то в момент, когато действията по завиване са
били започнали , т.е. автобусът е навлезнал в дясното пътно платно. Това от
своя страна сочи, че пресичането от страна на ищеца, т.е. стъпването му на
пътното платно е станало в този момент странично за автобуса, а не пред
него.
Подобен извод може да се направи и от показанията на св. В., който
споменава, че автобусът към момента на сблъсъка е преминал пешеходна
пътека. Подобно заключение и без нуждата от специални знания за състава на
ПАС следва и от факта, че самият сблъсък е станал не в предната част на
рейса, а в задната дясна и ищецът е бил притиснат от задната гума.
Изводи в тази насока следват и от съдържанието на основната и две
допълнителни САТЕ. За пълнота по повод на същите е нужно да се спомене,
че в основната такава вещото лице споменава, че до сблъсък не би се
стигнало ако водачът при приближаване на пешеходната пътека е спрял, за да
пропусне изчакващите да пресекат пешеходци.
В случая обаче по делото липсват данни, че ищецът е от тази категория
пешеходци още повече, че от извършените във втората допълнителна
експертиза сравнения между скоростта на движение на автобус, скоростта на
движение на пешеходеца, дължината на опасната зона /пълния спирачен път/
и времето за изминаване на същия е достигнато до извод, че навлизането на
пътното платно от страна на пешеходеца е станало в момент, когато
автобусът е бил на разстояние по- малко от опасното му зона, т.е. от страна на
водача не е имало възможност за спиране и избягване на настъпилия сблъсък.
От изготвената към това заключение мащабна скица следва и извод, че
ищецът е навлезнал на пътното платно на место следващо предницата на
автобуса и изключващо прякото му и директно възприемане от водача му.
16
От казаното следва, че при завиването надясно водачът се е съобразил и
е спазил всички споменати по - горе изисквания на ЗДП и ППЗДП, което
изключва извод за противоправност в поведението му.
Липсата на противоправност, а и липсата на всякаква логика в
предприетото от ищеца пресичане на пътя при намираща се буквално пред
него задна част на изнасящ се от завоя автобус, без да го изчака е основание
да се достигне и до заключение, че не може да се говори за небрежност в
поведението на застрахования водач с оглед на това, че не е имало как да
предвиди действията на ищеца, последиците от тях и да положи дължимата
грижа за предотвратяването им. Това води до извод, че въведената в чл. 45,
ал.2 от ЗЗД презумпция за вина е оборена. От друга страна пък по делото не
са ангажирани никакви доказателства за умисъл в поведението на
застрахования, т.е. такива, че той е съзнавал, че деянието му ще предизвика
определен вреден резултат, но е искал или е допускал настъпването му.
Така изложеното е достатъчно да се достигне до извод, че не са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на застрахования водач за
обезщетяване на претърпените от пострадалото лице вреди на основание чл.
45 от ЗЗД. Липсата им пък сочи, че не е налице и основание те да се
претендират от застрахователя му по риска „Гражданска отговорност на
автомобилистите“.
Това води до заключение за неоснователност на исковите претенции в
какъвто смисъл е решението на ПОС и то следва да се потвърди.
Водим от това съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело №797/2021 г. по описа на
П. окръжен съд решение № 312 от 06.10.2022 г., с което са отхвърлени
предявени от Д. А. Ш., ЕГН **********, **** против „З.К.Л.И.“ АД, ЕИК
*********, **** искове с правно основание чл.432 от КЗ за заплащане на
следните суми:
- 65 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца
неимуществени вреди, болки и страдания, в следствие на обстоятелството, че
на 21.12.2020 г. около 16, 00 ч. в гр. П. на кръстовището на бул. „Р.“ и ул.
17
„Д.Ц.“ настъпва пътно-транспортно произшествие, при което правещият
десен завой автобус рег. № ** **** **, управляван от водача В. РА. В. не
пропуска пресичащия на пешеходна пътека и зелен сигнал на светофара
пешеходец Д. Ш. и го блъска, като му причинява размачкване на тъканите на
лява подбедрица и глезен, обусловило необходимостта от оперативно
лечение, захарен диабет тип 2, усложнения вследствие кетоацидоза, разкъсно
- контузна рана на пръстите на десен крак и контузия на ляво рамо,
- 4 321,85 лв. имуществени вреди, равняващи се на разходите, направени
от ищеца за лечението на горните увреждания по фактури №№
*******/20.01.21 г. на стойност 379,85 лв. за лекарствени средства,
3780/22.01.21 г. на стойност 1 290 лв. за настаняване и престой в частна
болница, към която задължително е насочен пострадалият поради
невъзможност спасяващите манипулации да се извършат в друго лечебно
заведение, 396702/26.01.21 г. на стойност 393,36 лв. за лекарствени средства,
396911/28.01.21 г. на стойност 160,12 лв. за лекарствени средства,
397328/02.02.21 г. на стойност 393,36 лв. за лекарствени средства, №
397806/08.02.21 г. на стойност 329,57 лв. за лекарствени средства,
3813/09.02.21 г. на стойност 120 лв. за болничен престой, 398453/16.02.21 г.
на стойност 329,57 лв. за лекарствени средства, 398538/17.02.21 г. на
стойност 160,12 лв. за лекарствени средства, 399073/23.02.21 г. на стойност
445,66 лв. за лекарствени средства, 399276/26.02.21 г. на стойност 160,12 лв.
за лекарствени средства, 400859/17.03.21 г. на стойност 160,12 лв. за
лекарствени средства
и
Д. А. Ш., ЕГН ********** е осъден да заплати на „З.К.Л.И.“ АД, ЕИК
********* гр. С. сумата от 480 лв. направени деловодни разноски.
Решението може да се обжалва в 1 месечен срок от получаване на
съобщението за изготвянето му пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18