Р Е Ш Е Н И Е
№ 260033
гр. Кюстендил, 01.03.2021 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
КЮСТЕНДИЛСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско
отделение, в открито съдебно
заседание на втори
февруари, през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА САВОВА
ЧЛЕНОВЕ: Татяна Костадинова
Елисавета Деянчева
и при участието на съдебен
секретар Мая Стойнева, като разгледа докладваното от съдия Ел.
Деянчева в.гр.д. № 601 по описа на ОС-Кюстендил за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Двадесета
„Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от РПК
„Паничище“, вписана с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ***, ул.
„***“ № ***, представлявана от председателя И.К.Т., чрез адв. Е.К. – Д. от САК
– ответник в първоинстанционното производство пред Районен съд – Дупница (ДРС),
против Решение № 260049/19.10.2020 г., постановено по гр.д. № 1158 от описа на
съда за 2020 г.
Жалбоподателят
поддържа, че решението е неправилно, незаконосъобразно и постановено при
непълнота на доказателствата. Конкретизира, че съдът неправилно е приел, че
ищцата е преживяла изключителни болки и страдания, дълги месеци била подложена
на рехабилитация и медикаментозно лечение, била неработоспособна и не можела да
извършва елементарни действия с дясната си ръка, като последица от преживяната
трудова злополука на 01.01.2020 г., позовавайки се показанията на св. В. Ш..
Сочи се, че не било взето предвид обстоятелството, че свидетелят била близка с
ищцата. Изводите в същия смисъл на вещото лице в приетото пред първата
инстанция заключение, също не били коректни и точни. Неправилно били ценени и
показанията на свидетелите, доведени от ответната кооперация. Неправилно било
отказано допускане на допълнителна задача на експерта, с което усложненията в
хода на лечението на ищцата, не следвало да бъдат зачетени. Възприетият за
основателен размер на обезщетението не бил съобразен със стандарта на живот в
страната.
Твърди
още, че доказателствата за здравословното състояние на ищцата, изготвени повече
от 6 месеца след злополуката, не следвало да бъдат кредитирани.
Поддържа
също, че съдът неправилно е приел липса на съпричиняване по см. на чл. 201 от КТ като навежда доводи и факти, относими към твърдението си.
Липсвало
произнасяне и досежно поддържаното твърдение за проявена груба небрежност от
страна на пострадалата, а доказателства в т.см. се съдържали в показанията на
свидетелите И. и Т.. Не бил взет предвид и факта на честа употреба на алкохол
от страна на ищцата, за което свидетелствала св. И., което било и вероятна
причина за настъпване на злополуката.
В
заключение се сочи, че обезщетението не било определено от първостепенния съд
по правилата на чл. 52 от ЗЗД.
Липсвали
и доказателства, че счупването на ръката на ищцата е станало на работното й
място.
При развитите доводи иска да бъде отменено атакуваното Решение № 260049/19.10.2020 г., постановено по гр.д.
№ 1158 от описа на съда за 2020 г., като вместо него бъде постановено друго, с
което претенцията да бъде отхвърлена, евентуално уважена до размер от 1000-2000
лв.
Претендира
и деловодни разноски.
Поддържа
искане за допускане на съдебно-медицинска експертиза, но то не е било уважено от
настоящия съдебен състав по съображения, изложени в акта за произнасянето по
него.
В законоустановеният срок по чл. 263
от ГПК е постъпил отговор на въззивната
жалба от въззиваемата страна Е.Г.Д., чрез адв. В.З. от КАК, в който се
твърди, че решението е валидно и допустимо, като се поддържат доводи за
правилност и обоснованост на атакувания съдебен акт.
Поддържа
се, че относимите факти са установени правилно, а изводите на съда са верни,
като липсвали допуснати процесуални нарушения.
Оспорва
се твърдението, че решението е постановено при непълнота на доказателствата.
Сочи
се, че изводите на съда са съобразени с изискванията на закона, а определеното
обезщетение е съобразено с критерия за справедливост, посочен в чл. 52 на ЗЗД.
На
тази база се иска потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт
като правилен и законосъобразен.
Не
ангажира доказателства и не поддържа доказателствени искания, като сочи, че
искането за допускане на допълнителна съдебно-медицинска екпертиза, е
неотносимо към предмета на спора.
В съдебно заседание въззивникът РПК „Паничище“ не изпраща представител.
Въззиваемата страна поддържа подадения
отговор на въззивната жалба и желае потвърждаване на първоинстанционното
решение. Претендират се сторените в производството разноски.
Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и събраните
доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
При
извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен състав намира, че
първоинстанционното решение е валидно.
Постановено е от надлежен съдебен
орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт
на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от състава, който го е
постановил.
Решението, с
оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния
съд е разгледал допустим иск с правно основание чл. 200 от КТ - предявен от надлежно
легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез
депозирана редовна искова молба.
При извършване на въззивния контрол за
законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките,
поставени от въззивната жалба, настоящият съдебен състав, след преценка на
събраните доказателства, намира следното:
В
хода на първоинстанционното производство състав на ДРС е постановил съдебно
решение, с което е осъдил Районна потребителна
кооперация „Паничище”, да заплати на ищцата сума от *** лв. - обезщетение за претърпени неимуществени
вреди-болки, страдания, психо-емоционален шок и физически дискомфорт, в
резултат на настъпила на 01.01.2020г. трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на причиняване на увреждането -
01.01.2020 г. до окончателното плащане. Разпределил е и отговорността за
разноски, съобразявайки се с изхода на спора.
Сезираният съд е
приел
фактическата обстановка в мотивите на решението си, която този съдебен състав
намира за пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с
оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК ПРЕПРАЩА
към нея.
Действително страните не спорят, че ищцата
е работила в ответната кооперация на длъжност „***“ в периода от ****г. до ***
г., за което е бил съставен Трудов договор № ***/***г., респ. и Заповед № ***/***г.
за прекратяване на трудов договор.
Не спорят и по това, че на ***г. около
17,00 ч., в рамките на работното си време и при изпълнение на трудовите си
задължения, в момент на почистване и измиване на експедиционното помещение на
фурната, се подхлъзнала и паднала.
Установимо е от доказателствата по делото,
че за този инцидент е подадена Декларация за трудова злополука вх. №
5101-09-1/09.01.2020г., от РПК „Паничище” до ТП на НОИ, гр. Кюстендил, като с
Разпореждане № 1 от 22.01.2020 г. на ТП на НОИ, гр. Кюстендил, декларираната
злополука от осигурителя била приета за трудова по чл. 55, ал.1 от КСО,
доколкото увреждането на здравето е станало по време и във връзка с извършвана
работа-при почистване на експедиционно помещение, когато лицето се подхлъзва и
пада, в следствие на което счупила долния край на дясната лъчева кост.
С Медицински протокол на ЛКК №
000001/22.06.2020г. към МЦ „***“ ЕООД, гр. Дупница, е установено, че ищцата има
„счупване на долния край на лъчевата кост“, с видима деформация на дясна
гривнена става със силно ограничени, болезнени движения и оток.
С приетите писмени доказателства се
установява също, че заради причинените при злополуката увреждания ищцата е била
неработоспособна в период от 171 дни без прекъсване, за което е била в отпуск
по болест.
Приета е и длъжностна характеристика на
длъжността „****“.
Според заключението на вещото лице по
допуснатата съдебно-медицинска експертиза полученото увреждане -фрактура на
лъчевата кост на дясна предмишница в долния й край (в областта на китката) се
причинява по механизма на удар с или върху твърд тъп предмет и е напълно
възможно да е получен по описания в исковата молба начин-подхлъзване на мокър
под и падане върху дланта на ръката. Според експерта то е довело до трайно
затрудняване на движенията на десен горен крайник за срок по-голям от 30 дни,
като при адекватно лечение увреждането обичайно се възстановява за около 2,5-3
месеца. В случая обаче, увреждането не е било възстановено, зарастването било
неправилно, с деформация на нормалния анатомичен вид на костта, което води до
притискане на меките тъкани, съдове и нерви, обуславящи продължаващите и към
момента оплаквания на ищцата. Не са налице и предпоставки за самостоятелно
пълно възстановяване на ищцата от получената травма, то би могло да се постигне
евентуално с допълнително хирургично лечение.
Събрани са и гласни доказателства чрез
разпита на свидетелите В. Х. Ш., Е.Г. Т.
и Й. Й И, анализирани задълбочено от първоинстанционния съд.
Наведените доводи в исковата молба са дали
основание на съда да възприемe правната квалификация
на претендираните права, като такава по чл. 200, ал. 1 от КТ. Тя е правилна,
като с доклада на съда надлежно е разпределена и доказателствената тежест.
За да възникне имуществена отговорност на
работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука
работник или служител, ищецът, чрез пълно и главно доказване по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, при
условията на кумулативност, следва да установи следните материални предпоставки
- юридически факти: 1) трудова злополука; 2) вреда, водеща до неблагоприятни
последици - болки и страдания и 3) причинно-следствена връзка между злополуката
и причинените вреди, т. е. причинените болки и страдания да са закономерна,
естествена последица от злополуката, която е настъпила през време и във връзка
или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в
интерес на предприятието – така Решение № 282/28.04.2010 г. на ВКС по гр.д. №
622/2009 г., III г.о., ГК, по чл. 290 от ГПК.
От събраните по делото
доказателства се установява, че на посочената дата, по време на изпълнение на
трудовите си задължения ищцата е претърпяла трудова злополука, призната за
такава с Разпореждане № 1 от 22.01.2020 г. на ТП на НОИ, гр.
Кюстендил, на основание чл. 60, ал.1 от КСО, за което няма данни да
е било оспорено. Същото е издадено в хода на проведено специално
административно производство по реда на чл. 57, сл. КСО и Наредбата за
установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки, приета с ПМС №
263/30.12.1999 г., обн., ДВ, бр. 6/21.01.2000 г., в сила от 1.01.2000 г.
То, с оглед съдържанието си, има двойствено значение – като индивидуален
административен акт относно наличието или не на трудова злополука, а от друга
страна като официален удостоверителен документ за установените в него факти, и
в частност за наличието на трудова злополука, в който смисъл се ползва с
доказателствената сила на официален удостоверителен документ и гражданският
съд, разглеждащ спора по чл. 200 от КТ, следва да го зачете. В този смисъл е и Решение № 1247/9.12.2008
г. на ВКС по гр.д. № 4465/2007 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла
Бояджиева. Поради това установяването на факта на трудовата злополука
следва да бъде приет за доказан, още повече, че предвидения специален
административен ред не може да бъде игнориран. В този смисъл е установената трайна практика на ВКС, а именно решение №
31/02.02.2011 г. по гр.дело № 1894/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение №
109/12.03.2012 г. по гр.дело № 622/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение №
753/28.01.2011 г. по гр.дело № 457/2010 г. на ВКС, III г., решение №
339/10.10.2011 г. по гр.дело № 859/2010 г. на ВКС, IV г.о. и др., всички
постановени по реда на чл.290 ГПК.
Така, след като този юридически
факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя, и от който зависи съществуването на правото, е установен по реда
на ГПК, съдът намира, че е налице първата предпоставка за уважаване на иска.
Че е налице вреда, водеща до неблагоприятни последици –
неимуществени такива, страните не спорят (ответната страна спори не по
обстоятелството, че ищцата е претърпяла вреди, а единствено досежно техният
размер, подлежащ на обезщетяване). В т. см. са и събраните гласни доказателствени
средства, а и представената по делото съдебно-медицинска експертиза.
Налице е и причинно-следствена
връзка между злополуката и причинените вреди, като в този аспект съдът отново
възприема изцяло приложеното разпореждане, което освен че има доказателствена
сила за гражданския съд, разглеждащ спора по чл.
200 от КТ, обуславя недопустимост на преразглеждането на въпроса доколко
увреждането е в причинна връзка с извършваната работа по трудовото
правоотношение. Така и цитираното Решение № 1247 от 9.12.2008 г. на ВКС по гр. д. №
4465/2007 г., III г. о., ГК.
Изложеното
обосновава извод за принципна доказаност на претенцията по основание.
Спорен по
делото е бил въпросът за размера на обезщетението, което следва да се присъди
на ищцата. Той е спорен и пред настоящата инстанция.
Съгласно
препращащата норма на чл. 212 КТ правилата за деликтната
отговорност чл. 51, ал. 1 и чл.
52 ЗЗД намират приложение и при отговорността по чл. 200 КТ при определяне на обезщетението за
неимуществените вреди, а относно имуществените вреди - доколкото не е налице
специална уредба. Подлежат на репариране всички вреди, които са пряка и
непосредствена последица от увреждането. Водеща особеност в правната
характеристика на отговорността на работодателя е обусловеността от възлагането
на риска без връзка с виновно поведение на лица, за които отговаря
работодателя.
В този смисъл следва да се вземе предвид принципното разбиране, че
неимуществените вреди, с оглед естеството им, не могат да бъдат поправяни.
Именно заради това предназначението на обезщетението е да улесни увредения в
друга област, като законът овластява съда да определи неговия размер по
справедливост. Съдебната практика приема, че той зависи от вида на накърнените
блага - душевен или телесен интегритет, степента и продължителността на
увреждането, очакваното развитие на страданието, наличието на трайни увреждания, интензитет на
негативните преживявания, допълнителното влошаване на здравето на пострадалия,
загрозявания и др. (така и Постановление
№ 4 от 23.ХІІ.1968 г. на Пленума на ВС).
Следва да се има предвид също, че самото
негативно изживяване, като болки, страдания и неудобства, с оглед характера,
степента и продължителността им, дори не е необходимо да бъде доказвано, защото
се формира като обективна последица от причинените телесни повреди, поради
което следва да се приеме, че уврежданията и трудностите, които е имала ищцата,
са дали негативно отражение на общото й физическо и душевно състояние.
Все пак, в конкретиката на делото, от събраните по делото писмени
доказателства, в т. ч. представените болнични листове се установява, че в
следствие злополуката ищцата се е намирала в отпуск за временна
неработоспособност за общо 171 календарни дни. В тази връзка и експертът, в
изготвеното и представено по делото заключение, сочи, че установената фрактура
на лъчевата кост на дясна предмишница в долния й край (в областта на китката) е
довела до трайно затрудняване на движенията на десен горен крайник за дълъг
период. Нещо повече, сочи, че увреждането не е било възстановено, зарастването
било неправилно, с деформация на нормалния анатомичен вид на костта, което е
довело да притискане на меките тъкани, съдове и нерви, обуславящи
продължаващите и към момента оплаквания на ищцата. Не са налице и предпоставки
за самостоятелно пълно възстановяване на ищцата от получената травма, а то би
могло да се постигне евентуално с допълнително хирургично лечение. Именно заради
това през сочения период ищцата била в зависимост от допълнителни грижи на
трети лица, вкл. свидетеля В. Ш., която й помагала да се обслужва и да върши
къщната работа. Показанията й в т.см. съдът цени при условията на чл. 172 от ГПК, но и изхождайки от това, че пресъздават лични и непосредствени
впечатления, неопровергани от другите доказателства по делото.
Така, според данните за интензитета на
търпените болки и страдания, периодът, в който са търпени, прогнозата за липса
на пълно възстановяване функциите на засегнатия крайник, невъзстановената травма,
с произтичащия от това характер на търпения от нея битов дискомфорт, съдът
намира, че именно със сумата
от 6000 лв. ще бъдат компенсирани неимуществените вреди (болки и страдания),
макар и в човешки план те да не подлежат на остойностяване.
При този извод на
разглеждане подлежи и поддържано в хода на делото възражение, намиращо правна
опора в разпоредбата на чл. 201, ал.2 от КТ:
Според постановената
по реда на чл. 290 от ГПК съдебна практика (виж напр.
решение № 18 от 08.02.2012 по гр.д.№ 434/2011 г. на III г.о. на ВКС) за
разлика от компенсацията по чл. 51, ал.2 от ЗЗД, която не предпоставя вина на пострадалия за съпричиняването на
вредата, в трудовоправния режим прилагането на компенсацията предпоставя
виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането. Вината в
гражданското право (срвн. решение №
348/11.10.2011 г. по гр.д.№ 387/2010г по описа на ВКС, IV г.о.) не е
субективно отношение на дееца към деянието и неговите последици, както в
наказателното право, а неполагане на дължимата грижа. Съпричиняване при трудова
злополука има, когато работникът извършва работа без необходимото старание и
внимание и в нарушение на технологичните правила и правилата за безопасност (срвн. решения по чл. 290 от ГПК- решение № 62/24.02.2015 г. по
гр.д.№ 2798/2014г на ВКС, решение № 291/11.07.2012г по гр.д.№ 951/2011г по
описа на ВКС). Отговорността на работодателя може да се намали
само когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност, тоест проявил е липса
на елементарно старание и внимание, пренебрегвайки основни правила за
безопасност, когато не е положил грижа, каквато и най-небрежният би положил при
същите обстоятелства.
Доказването на грубата небрежност е в тежест на
работодателя, който е релевирал възражението по чл. 201, ал. 2 КТ. В т.см. е и цитираната
от първоинстанционния съд съдебна практика.
В конкретния случай не
са ангажирани доказателства за извършен инструктаж за безопасно полагане н
труд на процесното работно място.
Според данните в събраните гласни
доказателствени средства чрез разпита на свидетелите Е. Т. и Й. И. – двете
член-кооператори при ответника, ищцата е мила пода в помещението, без това да й
е задължение. Освен това употребявала алкохол, но и двете не сочат това да е
станало по време или малко преди инцидента. Нямат и преки и лични впечатления
от самия него. Заради това показанията им не подкрепят тезата на ответника, че
причина за полученото увреждане е евентуално употребен от ищцата алкохол, нито
пък, че извършвала действия, които не са й вменени с длъжностната
характеристика. Именно в нея, връчена на ищцата на 04.11.2019 г., в т. 6 е
посочено, че пекарят следва да спазва изискванията за хигиена за работното
място. В т.см. действията й по измиване на пода в пекарната не могат да се
възприемат като действия, сочещи на груба небрежност. Че това е сторено с
маркуч, също не обосновава тезата за проявена груба небрежност, още повече като
се има предвид технологичният процес в помещения, в които се произвеждат
хранителни продукти – в случая хляб.
Дори и да се сподели тезата, че е налице
небрежност, поради измиването на пода не с кофа и парцал, а с маркуч, то тя би
била обикновена такава, а отговорността на предприятието в този случай също не
може да бъде намалявана. Тя не може да се намали и защото няма данни преди
работата работодателят да е провел точен инструктаж за техническите и
технологичните правила, както и на правилата за безопасност на труда. Превенцията на риска от трудова
злополука е отговорност и на двете
страни по трудовото правоотношение, но ролята на работодателя е водеща, като надлежното
обезопасяване на работните места и на условията на труд е негово задължение
и включва система от мерки, които в
случая не са били изпълнени.
Не може да се сподели
и разбирането, изложено в отговора на исковата молба, че от присъденото
обезщетение следва да се намали полученото обезщетение, изплатено от НОИ за
доказаната с болничен лист временна неработоспособност. Действително в нормата
на чл. 200, ал.3 КТ се предвижда приспадане на обезщетението от общественото
осигуряване, като законодателят е изхождал от принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, последица от плащане два пъти за едно и също нещо. В
случая доколкото конкретната норма не допуска неоснователно обогатяване, то тя
не допуска два пъти да се обезщетяват едни и същи вреди - веднъж от
работодателя и втори път от общественото осигуряване. Когато обезщетението от
общественото осигуряване компенсира загубата на трудовото възнаграждение, то следва
да се приспадне от присъденото обезщетение за пропуснати ползи, причинени от
трудовата злополука и изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение, т.к. само
в този случай неприспадането на сумата би довело до двойно плащане и съответно
до неоснователно обогатяване. Обезщетението за неимуществени вреди компенсира
причинените болки и страдания чрез предоставяне на други блага. Това
обезщетение, съответно неимуществените вреди няма връзка с обезщетението по
общественото осигуряване, което компенсира загубата на трудовото
възнаграждение, представляваща имуществена вреда от вида на пропусната полза.
Поради това получаването на двете обезщетения - за неимуществени вреди по чл. 200 КТ и обезщетението от общественото осигуряване, компенсиращо загубата на
трудовото възнаграждение, не е двойно плащане и не води до неоснователно
обогатяване, а напротив до пълно и справедливо обезщетение на причинените
видове вреди (спр. Решение № 54 от
23.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3649/2018 г.).
При тези доводи
исковата претенция е основателна в пълния й размер, а поради съвпадението на
изводите на двете съдебни инстанции в т.см. атакуваното съдебно решение се
възприема за правилно и като такова ще бъде потвърдено.
За пълнота на
изложението ще се отбележи, че заявено искане пред въззивната инстанция за
допускане на експертиза е било оставено без уважение, т.к. по силата на изричната разпоредба на чл. 133 вр. с
чл. 131, ал. 2, т. 5 ГПК с изтичането на срока за отговор се преклудира
възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи
и известни нему към този момент факти (в
тази насока са и разясненията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/ 2013 г. на
ОСГТК на ВКС ). В случая липсват доводи за новоузнати или нововъзникнали
обстоятелства, поради което възможността за възражение за упражнено неправилно
лечение, от което са последвали процесните вреди, след срока по чл. 133 ГПК е била
преклудирана (в този смисъл Решение
№ 432 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 392/2009 г., IV г. о.). На това
основание е недопустимо и събирането на доказателства в т.см. пред въззивната
инстанция, а и довод за това, че настъпилите вреди са
последица от неправилно проведено лечение във въззивната жалба също не се
поддържа.
По
разноските пред въззивната инстанция:
Отговорността на
страните за разноски е обусловена от изхода на спора и се разпределя съобразно
правилата на чл.78 ГПК. Разноските се присъждат за всяка
инстанция с акта на съда, с който приключва делото пред съответната инстанция -
чл.81 ГПК. Съгласно чл.78,
ал.1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски и възнаграждение за
един адвокат, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска, а
съгласно чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК ответникът също има право на разноски
съразмерно с отхвърлената част от иска, както и в случай на прекратяване на
делото.
В развилото се пред
въззивната инстанция производство ответникът по жалбата е сторил разноски за
един адвокат в размер на 600 лв. – спр. л. 19 от делото. Поради това и тази сума ще бъде възложена в тежест на жалбоподателя.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение подлежи на
касационен контрол, съобразно императивната разпоредба на
чл. 280, ал. 3,
т.1 от ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1
от ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260049/19.10.2020 г., постановено по гр.д. №
1158 от описа на съда за 2020 г.
ОСЪЖДА РПК „Паничище“, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. ****, ул.
„***“ № ***, представлявана от председателя И.К.Т., да заплати на Е.Г.Д., с ЕГН **********, с адрес ***, сумата в размер
на 600,00 лв. (шестстотин лева и
нула стотинки) за
сторените разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния
касационен съд на Република България по правилата на чл. 280 от ГПК, в
едномесечен срок от неговото съобщаване –
по арг. от разп. на чл. чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по
общите указания на чл. 7, ал. 2 ГПК).
ПРЕДСЕДАТЕЛ:___________ ЧЛЕНОВЕ:
(Росица
Савова)
1.______________
(Татяна Костадинова)
2.______________
(Елисавета Деянчева)