Мотиви към присъда по НОХД № 253 по описа за 2016г. на ШРС
Подсъдимият И.И.Д. е предаден на съд по обвинение по
чл.343б, ал.2 от НК, за това, че на 21.05.2015г., в гр.Шумен, управлявал МПС-
лек автомобил марка “Фолксваген Венто” с ДК № Н 4990 ВМ, с концентрация на
алкохол в кръвта си над 0,5 на хиляда, а именно-1.14 на хиляда, установено по
надлежния ред, след като е осъждан с влязла в сила присъда за престъпление по
чл.343б, ал.1 от НК, постановена по НОХД№311/2009г. на ШРС.
Поради неявяването на подсъдимия без уважителни
причини съдът разгледа делото в негово отсъствие, тъй като установи, че това
няма да попречи за разкриването на обективната истина. Обвинението е за нетежко
умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК, при което и с оглед
разпоредбата на чл.269, ал.1 от НПК присъствието на подсъдимия в съдебно
заседание не е задължително. В тази хипотеза явяването на подсъдимия е
задължително само ако това е необходимо за изясняването на обективната истина
или в случай, че същият изрази изрично желание да участва лично при
разглеждането на делото, но не се явява по уважителни причини. В настоящият
случай съдебните заседания са отлагани многократно, без да се даде ход на
делото, тъй като подсъдимият представя медицински документи за различни
заболявания, придружени с молби за отлагане на делото в тази връзка.
Процесуалният представител на подсъдимия също прави изрични изявления, че Д.
желае да участва лично в наказателното производство. Тази позиция на
подсъдимия, както и представените медицински документи, са обусловили
отлагането на съдебните заседания, с оглед защитата на процесуалните права на
лицето. Макар и част от медицинските документи да не отговарят на утвърдения
образец, следва да се отбележи, че според константната съдебна практика
наличието на болест, представляваща уважителна причина за неявяване, може да се
установи не само чрез представяне на медицинско удостоверение по утвърдения от
министъра на здравеопазването и министъра на правосъдието образец, но и с друг
документ, издаден от компетентните здравни органи. Съдът не може да преценява
сам тежестта на поставената диагноза, тъй като не разполага със специални
знания от областта на медицината. Подсъдимият е лице, което се ползва от
констатациите в болничния лист и медицинското свидетелство за пред съда, но той
няма нито задължение, нито правна възможност да осъществява контрол за
съответствие на съдържанието на коментирания документ с изискванията на
подзаконовия нормативен акт. Ето защо той не може да търпи негативи заради
чуждо неправомерно поведение, респ. поради това, че издателят на документа не е
изпълнил стриктно задълженията си, произтичащи от Наредбата за медицинската
експертиза / Решение № 116 от 27.03.2015 г. на ВКС по н. д. № 79/2015 г., III
н. о., НК/. С оглед обезпечаването на разглеждането на делото в разумни срокове
обаче съдът назначи експертиза, която да установи актуалното здравословно
състояние на подсъдимия и да посочи налице ли са пречки за явяването му в
съдебно заседание по здравословни причини. Тъй като последните две заболявания
на подсъдимия, удостоверени в представените медицински документи, са съответно
„рецидивиращо депресивно разстройство“ и „флебит и тромбофлебит на дълбоки
съдове на долни крайници“, съдът прецени, че заключението следва да бъде
изготвено от две вещи лица- психиатър и хирург. След запознаване с наличната
медицинска документация и след личен преглед на подсъдимия, извършен
непосредствено преди съдебното заседание, вещите лица са констатирали, че
лицето е в добро соматично и психично състояние, без значими субективни
оплаквания, които да възпрепятстват явяването му и участието в съдебно
заседание. Констатирали са липса на тежко заболяване, което да представлява
пречка за провеждането на производството. При прегледа също така е установена
липса на видимо разширени вени по долни крайници, както и на напрежение и
палпаторна болка в мускулатурата на долни крайници в покой. В съдебно заседание
вещите лица поддържат заключението, като вещото лице д-р С.С. заявява, че медицинските
документи относно психичното състояние на лицето, приложени по делото, не
отговарят на стандартите и на съответните изисквания. Предвид констатациите на
експертното заключение е очевидно, че здравословното състояние на подсъдимия не
представлява пречка за явяването му в съдебно заседание, както и че
представяните от него медицински документи не могат да се счетат за достатъчно
достоверни, за да обусловят наличието на уважителни причини за неявяването му.
На 13.10.2016г., подсъдимият отново не се явява, като депозира молба за
отлагане на делото, в която твърди, че е в изключително тежко здравословно
състояние и няма възможност да се яви в съдебно заседание. Сочи, че ще представи допълнително съответни медицински
документи. Доколкото обаче молбата не е придружена с никакви доказателства за
влошаване на здравословното състояние на подсъдимия, не би могло да се счете,
че същият не се явява по уважителни причини. Поради това съдът разпореди същият
да бъде доведен принудително за следващото съдебно заседание. Въпреки
твърденията на подсъдимия, изложени в молбата за отлагане на делото, че му е
невъзможно да стои прав и да се движи, същият
не е бил намерен в дома му и съответно принудителното му довеждане е било
невъзможно. Отсъствието му обаче потвърждава извода на вещите лица, че
подсъдимият е в добро здравословно състояние. В последното съдебно заседание,
при което е даден ход и делото е разгледано по същество, подсъдимият отново не
се явява, без да е посочил уважителни причини за това. Процесуалният му
представител възразява срещу даването на ход на делото, като твърди, че
подсъдимият се намира в болницата в гр.Шумен. При липсата на каквито и да било
доказателства в тази насока обаче за съда липсва процесуална възможност да
отложи делото, тъй като не са налице доказателства за наличието на уважителни
причини за неявяването на подсъдимия, а както беше посочено по-горе,
присъствието му по начало не е задължително. Доводите на защитника, че в
по-късен момент подсъдимият ще може да представи съответни медицински
документи, не могат да обусловят поредното отлагане на делото. От
най-съществено значение за преценката за наличие на условия за даване ход на
делото е не само липсата на доказателства за обективни пречки за явяването на
подсъдимия, но и заключението на назначената от съда съдебно-медицинска
експертиза, отразяваща актуалното здравословно състояние на лицето, което по никакъв начин не препятства същото
да участва при разглеждането на делото. След като от експертното
заключение, изготвено след извършен личен преглед на подсъдимия, от вещи лица,
предупредени за съответната наказателна отговорност по чл.291 от НК, се
установява, че здравословното му състояние е добро, както и че представяните от
него медицински документи не са достоверни в достатъчна степен, за съда не
съществува никакво основание да счете, че неявяването се дължи на уважителни
причини. Предвид цитираното експертно заключение, установяващо липса на
здравословни пречки за явяване, не би
могло да се очаква достатъчна степен на достоверност на медицинските документи,
които защитникът твърди, че могат да бъдат представени впоследствие, а са
налице основания да се заключи, че с представянето им се цели единствено
забавяне на правосъдието. От изложеното се установява по несъмнен начин
отсъствието на процесуални пречки за даване ход на делото, тъй като: 1.подсъдимият
не се явява, а присъствието му не е задължително и неявяването не е пречка за
изясняването на обективната истина; 2.липсват доказателства за наличието на
уважителни причини за неявяването, като в тази насока са единствено
голословните твърдения на защитника; 3.заключението на съдебно-медицинската
експертиза опровергава твърденията за наличие на пречки за явяване, свързани
със здравословното състояние на подс.Д., като също така налага извода за
недостатъчна достоверност на представените от последния медицински документи
/предвид обективно констатираното добро соматично и психично състояние на
лицето и с оглед изявленията на вещото лице д-р С., че наличната медицинска
документация за психичното му състояние не отговаря на изискванията/. На
доводите на защитника, че разглеждането на делото без участието на подсъдимия
би се явило незаконосъобразно, ако се установи, че последният е бил в болнично
лечебно заведение следва да се отговори, че Д. не се е явил в съдебно заседание
на 19.09.2016г., като е представил медицинско удостоверение, според което е на
стационарно лечение в МБАЛ-Шумен по повод флебит и тромбофлебит на дълбоки
съдове на долни крайници. При извършения преглед от вещото лице д-рМ. обаче
обективни находки в подобна насока не са установени. При това положение
евентуалното хоспитализиране на подсъдимия, само по себе си, не би могло да се
счете за доказателство за влошеното му здравословно състояние, тъй като лицето
би могло да бъде хоспитализирано и с оглед изследвания за установяване
наличието на заболяване, във връзка със субективно твърдени оплаквания. При
така установеното съдът прие, че са налице законовите предпоставки и разгледа
делото без участието на подсъдимия. По този начин не е допуснато ограничаване
на правото му на защита, тъй като ВКС изрично посочва, че не е налице такова,
когато подсъдимият сам е станал причина да бъдат ограничени правата му, тъй
като не може да черпи права от собственото си неправомерно поведение (Решение
№549/02г. на ІІ н.о.)- в случая изразяващо се в злоупотреба с процесуални права.
Съдебната практика също така трайно приема, че правата на подсъдимия да участва
лично в наказателния процес и да обективира защитната си теза не могат да бъдат
упражнявани във вреда на обществения интерес от своевременно и ефективно
наказателно правосъдие и чрез препятстване на целите, посочени в чл.1 от НПК
/Решение №21/09г. на ВКС, III н.о., НК/.
В съдебно
заседание прокурорът поддържа обвинението и предлага на съда, предвид наличието
на отегчаващи обстоятелства, да определи наказания лишаване от свобода и глоба
в размер- над средния, предвиден в закона.
Разпитан на досъдебното производство, подсъдимият е отказал
да дава обяснения. Защитникът изразява становище за недоказаност на
обвинението.
След преценка на събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: На
21.05.2015г. подсъдимият употребил известно количество алкохол. Въпреки това,
около 03,22 часа същият управлявал лек автомобил марка “Фолксваген Венто” с ДК № Н 4990 ВМ по
улиците на гр.Шумен. На кръстовището на бул.“Симеон Велики“ и ул.“Алеко
Константинов“ подсъдимият бил спрян за проверка от полицейски автопатрулен екип. Същият бил
изпробван за употреба на алкохол с техническо средство “Алкотест Дрегер-7410”, чиято
скала отчела над 0.5 на хиляда, а имено 1,14 промила. На подсъдимия бил
съставен Акт за установяване на административно нарушение №953282/21.05.2015г.,
но той отказал да го подпише. На Д. бил
издаден талон за изпращане на медицинско изследване, но той отново отказал да
го подпише, като също така не се явил в съответния срок в ЦСМП-гр.Шумен за
даване на кръвна проба.
Изложената фактическа обстановка съдът приема за
установена въз основа на събраните доказателства- показанията на свидетелите С.Б.С.
и Р.Н.Ш., както и от присъединените на основание чл.283 от НПК писмени
доказателства по делото. Съдът кредитира изцяло показанията на посочените
свидетели, тъй като са последователни, безпротиворечиви и логични. Двамата не
са били в никакви особени отношения с подсъдимия, като дори не са го познавали
и не извличат ползи от твърденията си, при което липсват основания същите да
бъдат счетени за заинтересувани или предубедени. Свидетелите лично са възприели
обстоятелствата от значение за изясняването на фактическата обстановка, като са
категорични, че подсъдимият е управлявал лек автомобил, както и че е било
установено наличие на алкохол в кръвта му. Свидетелят С. сочи и конкретното
съдържание на алкохол в кръвта на дееца, кореспондиращо напълно на отразеното в
съставения АУАН и възприето и в обвинителния акт такова. В наказателното
производство съставеният акт не се ползва със задължителна доказателствена сила
и следва да бъде ценен само като писмено доказателство. В това си качество
обаче същият се явява от съществено значение за изясняването на обективната
истина, тъй като отразява констатациите за установеното количество алкохол в
кръвта на подсъдимия, а и е индиция за достоверността на показанията на
разпитаните свидетели, още повече, че е съставен от друг служител на РУ-Шумен. По делото е приложена разпечатка от паметта на
техническото устройство /л.94 от Досъдебното производство/, от която е видно,
че в 03,23ч. на 21.05.2015г. скалата му е отчела 1,14 промила алкохол в кръвта
на изпробвания, който е именно подсъдимия, видно от показанията на свидетелите,
за които, както беше посочено, липсват основания да не бъдат кредитирани.
Приложени са и доказателства че използваното техническо средство е одобрен тип
средство за измерване, преминало е успешно последваща проверка и е в изправност.
При така установеното, с оглед коментираните
еднозначни доказателства и при липсата на такива, опровергаващи обвинението,
съдът приема за установено по несъмнен начин, че подсъдимият е управлявал
автомобил след употреба на алкохол, с концентрация в кръвта над 0.5 на хиляда, а
именно- 1,14 промила.
В хода на съдебното
следствие защитникът прави искане за разпит като свидетели на три лица, чиято
самоличност възнамерява да посочи впоследствие. Искането е оставено без
уважение. На първо място, искането е направено за установяване на
обстоятелства, които не са включени в кръга на предмета на доказване по чл.102
от НПК, а се отнасят до по-ранен момент на същата вечер, когато процесният
автомобил е бил управляван от друго лице. На следващо място съдът отчете
обстоятелството, че събирането на допълнителни доказателства не е необходимо.
По принцип съдът не е длъжен да удовлетворява всички претенции на страните, а
само онези от тях, които могат да доведат до изясняване на фактите и
обстоятелствата, включени в предмета на доказване, доколкото същите не са
установени чрез други доказателствени средства и способи на доказване /Решение
№468/08г. на ВКС, III н.о./. Съдебната практика
трайно приема, че е право на съда да
вземе решение по допустимостта на доказателствени искания, упражняването на
което не е произволно, а основано на оценката за възможността да бъдат
установени новооткрити обстоятелства /Решение №415/12г. на ВКС, II н.о./. В случая, както беше посочено, направеното
искане не касае изясняването на обстоятелства, включени в предмета на
доказване. В същото време обстоятелствата, включени в предмета на доказване, са
установени по несъмнен начин от коментираните свидетелски показания и писмени
доказателства. При това положение съдът няма не само правото, но и задължението
да уважава нови доказателствени искания, тъй като това би било в разрез с
необходимостта от приключване на делото в разумен срок и от правилата за
процесуална икономия. „Следва да се уважават само доказателствени искания,
които могат да имат реален принос за изясняването на истината. Съдът не е задължен да ръководи процеса под
диктата на страните, поради което ако поисканите доказателства са
неотносими към предмета на доказване ли се отнасят до обстоятелства, които вече
са изяснени
обективно,
всестранно и пълно, следва да остави
съответното искане без уважение“ /“Помагало за кандидати за младши съдии по
наказателен процес“/. Следва да се отбележи, че тъй като в хода на съдебното
следствие са събрани всички необходими доказателства, не само е оставено без
уважение доказателственото искане на защитника, но също така са заличени от
списъка на лицата за призоваване двама свидетели, посочени от прокурора, с оглед извършената преценка, че събирането
на допълнителни доказателства не е необходимо. Доводите на защитника, че
искането е направено с оглед опровергаване показанията на св.Ш., не могат да
бъдат споделени. Показанията на посочения свидетел, който по никакъв начин не
се явява необективен и предубеден, кореспондират напълно на останалите събрани
по делото доказателства, при което не е налице съмнение в достоверността на
неговите твърдения и съответно не е необходимо същата да бъде проверявана. Не
може да се остави без внимание и обстоятелството, че от извършването на
деянието до сегашния момент е изминал немалък период от време, през който не е
било установено наличието на други свидетели-очевидци освен служителите на
РУ-Шумен, като такива не са били посочени и от подсъдимия или защитника, за
което за последните са липсвали пречки. Макар и соченето на нови доказателства
да не е обвързано с определен срок, нормално и обичайно е лице, застрашено от
насочване спрямо него на наказателната репресия, да посочи свидетели-очевидци
/в случай, че такива действително са налице/ в най-ранния възможен момент, като
неочакваната „поява“ на такива едва при приключването на съдебното следствие не
може да не предизвика съмнение в достоверността на евентуално депозираните
показания, още повече, че дори не са конкретизирани лицата, чийто разпит е
поискан. Това становище е застъпвано последователно от настоящия състав и е
споделяно и от ШОС /Решение №6416г. по ВНОХД№164/16г./. Следва да се отбележи,
че изложеното не представлява предположение, а извод, основан на това, което
обикновено става. В практиката си ВКС изрично посочва, че правилата на
справедливия процес при обсъждане на отделните версии за случилото се в
обективната действителност не само не изключват, но предполагат съобразяване с
нормалната житейска логика и натрупания социален опит (Решение №678/05г. на ВКС,
ІІІ н.о.). Неоснователни са и доводите на защитата, че по този начин е
допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. Ограничаване правото
на защита би могло да се обсъжда единствено, ако недопускането на доказателства
е довело до неизясняване на делото от фактическа страна, а тази хипотеза в
случая не е налице. Отделно от изложеното следва да се отбележи, че събирането
на доказателства, тяхната проверка и съпоставка е задължение и на въззивната
инстанция. Тя не може да укорява първостепенния съд за слабости в
доказателствения анализ, тъй като може сама да ги отстрани /Решение №367/12г.
на ВКС, II
н.о./. Отново обаче следва да се
подчертае, че необходимост от събиране на допълнителни доказателства не е
налице, тъй като е безспорно установено, че на процесната дата подсъдимият е
управлявал лек автомобил, както и че количеството алкохол в кръвта му е
възлизало на 1,14 промила. Без всякакво правно значение е обстоятелството, че
по-рано същата вечер автомобилът е бил управляван от друго лице, различно от
подсъдимия, при положение, че осъщественото от него в по-късен момент деяние е
установено по несъмнен начин. От страна на защитата по начало не се оспорват
констатациите за количеството алкохол в кръвта на изследвания, основани на
изследването с техническо средство, но се привеждат доводи за недоказаност на
обвинението, тъй като самоличността на извършителя не била установена. Доводите
са очевидно несъстоятелни. От показанията на св.Ш. се установява, че
подсъдимият е бил сам в автомобила, както и че при спирането му в близост не е
имало други лица, освен служителите на РУ-Шумен. Двамата свидетели също така са
категорични, че водач е бил именно подс.Д., като св.С. сочи, че самоличността
на лицето е била установена посредством представен от него документ, макар и да
не може да си спомни вида на последния. С най-голямо значение в тази връзка
обаче е обстоятелството, че подсъдимият е бил задържан на основание чл.72,
ал.1, т.4 от ЗМВР за срок от 24 часа, за
което е била издадена и съответна заповед. Да се твърди, че единственото
намиращо се в автомобила лице е бил задържано, без при това самоличността му да
е била надлежно установена, е несериозно и не обуславя необходимостта от
допълнителен коментар.
Предвид така установената фактическа обстановка съдът намира, че с деянието си подсъдимият
действително е извършил престъплението, в което е обвинен. Безспорно е
установено, че на посочената дата същият действително е управлявал автомобил
след употреба на алкохол, с концентрация в кръвта над 0.5 на хиляда, установено
по надлежния ред. Деянието е извършено след като подсъдимият е осъждан с влязла
в сила присъда за престъпление по чл.343б, ал.1 от НК, постановена по
НОХД№311/2009г. на ШРС, като по този начин същият е осъществил състава на
престъпление по чл.343б, ал.2 от НК. За да се квалифицира деянието по ал.2 на
чл.343б от НК от обективна страна деецът следва да се счита за осъден за
престъпление по чл.343б, ал.1 от НК, като последиците от това осъждане следва
да не са заличени поради амнистия или реабилитация. Доколкото не се касае за
повторно извършване на такова престъпление, то не действа разпоредбата на
чл.30, ал.1 от НК, изключваща реабилитацията в 5-годишния срок след изтърпяване
на наказанието за това предишно осъждане /Решение №184/2013г. на ВКС, I н.о./. В случая подсъдимият не е реабилитиран за
престъплението по чл.343б, ал.1 от НК. Същият е осъждан многократно, като
най-ранната постановена по отношение него присъда е влязла в законна сила още
през 2004г. Доколкото реабилитация по чл.86 от НК е допустима само по отношение
първото осъждане, за осъждането за престъплението по чл.343б, ал.1 от НК реабилитация може да настъпи само при
условията на чл.88а от НК. Според чл.88а, ал.4 от НК когато лицето е извършило
две или повече престъпления, за които не е реабилитирано, осъждането и
последиците от него се заличават след изтичане на предвидените срокове за всички осъждания. След
постановяването на присъдата по НОХД№311/2009г. на ШРС подсъдимият е бил осъден
с множество други присъди, за които сроковете за реабилитация не са били
изтекли към момента на извършване на деянието и следователно не е била
настъпила реабилитация и по отношение престъплението по чл.343б, ал.1 от НК. Конкретно
следва да се отбележи, че с последната от постановените по отношение подсъдимия
присъди /по НОХД№24/12г. на ВПРС, влязла в законна сила на 24.01.2012г./ му е
било наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца. На
основание чл.88а, вр. с чл.82, ал.1, т.4 от НК за настъпването на реабилитация
е необходимо изтичането на петгодишен срок от изтърпяването на наказанието. От
приложеното писмо на л.86 от Досъдебното производство е видно, че общото
наказание, в което е било включено и последното наложено такова, е с начало от
17.07.2012г. При това положение е видно, че цитираният петгодишен срок за
реабилитация не е изтекъл не само към момента на деянието, но и понастоящем,
поради което и деянието на подсъдимия следва да се квалифицира по чл.343б, ал.2
от НК.
От субективна страна деянието е извършено с пряк умисъл.
При определяне на наказанието на подсъдимия Д. съдът
отчете като отегчаващи обстоятелства наличието на осъждания за множество
различни престъпления, включително и за такива по транспорта, налагащи извода
за значителната обществена опасност на лицето, а също и изключително големия
брой нарушения на ЗДвП /видно от справката за нарушител, състояща се от близо
12 страници/, сочещи на повишена степен на обществена опасност на дееца и
особено на упорита склонност за незачитане нормите, осигуряващи безопасността
на движението по пътищата. В практиката си ВКС приема изрично, че многократното
санкциониране на дееца по административен ред за нарушаване на правилата за
движение завишава степента на обществена опасност на същия при извършване на
транспортно престъпление /Решение №558/05г., I н.о./. Като смекчаващи обстоятелства съдът отчете единствено
липсата на настъпили вредни последици от деянието, както и данните, че
подсъдимият работи постоянно, характеризиращи го положително.
С оглед постигане целите по чл.36 от НК съдът намери,
че наказанието следва да бъде определено при превес на отегчаващите
обстоятелства, в размер около средния /при приложение на редакцията, действала
към момента на деянието и явяваща се по-благоприятна от новата такава/ по
отношение и двете кумулативно предвидени наказание, като наложи наказание от една
година лишаване от свобода и глоба в размер на 200.00 лева. На основание чл.61,
т.2 от ЗИНЗС съдът определи строг режим на изтърпяване на наказанието лишаване
от свобода, като на основание чл.60, ал.1 от ЗИНЗС прие, че същото следва да бъде
изтърпяно в затворническо заведение от закрит тип. На основание чл.59 ал.1 и ал.2
от НК съдът зачете времето, през което подсъдимият е
бил задържан на основание чл.72, ал.1, т.4 от ЗМВР със Заповед №147/21.05.15г.
Свидетелството за правоуправление на подсъдимия е било
отнето поради изгубване на всички контролни точки. Поради това същият се явява
неправоспособен водач на МПС, като не би могъл да възстанови правоспособността
си без полагане на съответен изпит. Поради това съдът не наложи наказание по
реда на чл.343г, във вр. с чл.37, т.7 от НК, а именно –лишаване от право да
управлява МПС, тъй като същият не би могло да бъде лишен от право, каквото не
притежава.
Водим от горното съдът постанови присъдата си.
Районен съдия: