№ 202
гр. П., 13.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – П., II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Г. Ненчев
Членове:Албена Г. Палова
Николинка Попова
при участието на секретаря Галина Г. Младенова
като разгледа докладваното от Албена Г. Палова Въззивно гражданско дело
№ 20225200500241 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК с Решение №
156/14.02.2022 г., постановено по гр.д. № 20215220100924 Пазарджишкият
районен съд е осъдил „Стик-Кредит“АД с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление град Ш., пл. “О.“ № 13Б, представлявано от Х.М.Т., да
заплати на Р. ИВ. Й. с ЕГН **********, от град П., ул. “Р.А.“ № 11 ет.5, ап.50
на основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД във вр.с чл.23 и чл.22 от ЗПК сумата
от 173 лв.,представляваща заплатена без основание сума по договор за
потребителски кредит № 528609 от 18.07.2018 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба - 10.03.2021
г до окончателното изплащане на сумата.
Осъдил е „Стик-Кредит“АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление град Ш., пл. “О.“ № 13Б, представлявано от Х.М.Т., да заплати на
Р. ИВ. Й. с ЕГН ********** от град П., ул. “Р.А.“ № 11 ет.5, ап.50, сумата от
600 лв. разноски по делото.
Против така постановеното решение в законния срок е постъпила
въззивна жалба от „Стик-Кредит“АД с изложени оплаквания за
незаконосъобразност. Чрез своя процесуален представител жалбоподателят
твърди, че съдът се бил произнесъл по нередовна искова молба, тъй като от
нея не ставало ясно дали процесната сума представлявала заплатена главница
1
или била заплатена възнаградителна лихва или неустойка. Ако пък с нея били
заплатени няколко вземания, това разграничение следвало да се посочи
изрично. При нередовна искова молба не можело да се направи и изменение
на иска по чл.214 от ГПК и дори да е направено такова и съдът да го е
допуснал с изрично определение, това процесуално действие следвало да се
счита за неизвършено. Най-после такова изменение относно размера на
исковата претенция можело да стане само чрез увеличаване или намаляване
на сумата, като ищецът бил длъжен да заяви дали оттегля частично иска или
се отказва от него. Въпреки указанията на районния съд изявление в този
смисъл не било направено. По изложените съображения жалбоподателят
счита решението за недопустимо и моли то да бъде обезсилено.
Наред с това се твърди, че решението било неправилно, тъй като
районният съд неправилно бил приел, че липсва ясно разписана методика,
указваща на начина на формиране на лихвения процент и ГПР. Според
жалбоподателя съдът бил смесил понятията ГПР и ГЛП, като изискването за
такава методика се отнасяло за договори с референтен лихвен процент, а
процесният договор не бил такъв.
Неправилно било прието от районния съд, че договорената неустойка се
отклонявала от функциите си да служи като обезпечение и обезщетение за
изправната страна по договора, а само осигурявала сигурна печалба за
кредитора. Жалбоподателят твърди, че непредставянето на обезпечение на
договора за кредит водело до санкциониране на кредитополучателя само за
времето, в което такова обезпечение не е представено, което не можело да
даде основание за извод за осигуряване на сигурна печалба. Твърди, че в
чл.20 от договора била допусната техническа грешка, като вместо размера на
неустойката бил посочен целият дължим размер по договора в хипотезата, в
която не е представено обезпечение. Освен това погрешното изчисляване на
ГПР не било сред хипотезите на чл.22 от ЗПК, съгласно които целият договор
бил нищожен, а в този случай следвало служебно да се приеме, че ГПР е 50%
- чл.19, ал.6 от ЗПК.
Неправилно също така съдът бил приел, че клаузата, уреждаща ГЛП,
била нищожна, тъй като размерът на договорения годишен лихвен процент
надвишавал трикратния размер на законната лихва при необезпечени заеми, а
при обезпечени – двукратния размер. Съдебната практика, на която се бил
позовал съда, била стара и касаела необезпечи кредити, отпуснати до 2014 г.,
а за този период договорената лихва била и в пъти по-висока от тази по
настоящия договор.
Искането е решението на районния съд да бъде отменено, вместо което
да бъде постановено ново, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени
като неоснователни с присъждане на разноските.
2
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор от Р. ИВ. Й.
чрез нейния процесуален пълномощник с искане обжалваното решение да
бъде потвърдено. В отговора се изложени доводи в подкрепа на решаващите
изводи на районния съд за уважаване на предявения иск. Претендират се
разноски.
Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във
въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по
делото доказателства и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за
установено следното:
В исковата си молба против „Стик-Кредит“АД ищцата Р. ИВ. Й. е
твърдяла, че на 18.07.2018 г. е сключила с ответника договор за
потребителски кредит № 528609 за сумата от 500 лв., при фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 36.00%, при годишен процент на разходите в
размер на 47.92% и общ размер на дължимата сума 559.61 лв. В чл.17 от
договора било уговорено, че заемателят се задължава в срок до 3 дни от
получаване на заемната сума по договора да осигури трето физическо лице,
което да поеме солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на
всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или да осигури
банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката
да заплати на „Стик-Кредит“АД всички задължения на заемателя в срок от
един работен ден, считано от датата , на която банката е получила писмено
искане от страна на ищцовото дружество за заплащане на тези задължения. В
чл.19 от договора било уговорено, че третото лице/поръчител следвало да
отговаря кумулативно на следните условия: да е навършило 21 години,
минимален осигурителен брутен доход 1500 лв., валидно трудово или
служебно правоотношение при последен работодател минимум 6 месеца, да
не е поръчител по друг кредит, в която и да е банкова или небанкова
институция. Твърдяла е, че между страните било уговорено, че при
неизпълнение от страна на заемополучателя на задължението по чл.17 от
договора, същият дължи на заемодателя неустойка в размер на 857.76 лв.,
която се начислявала пропорционално към всяка вноска по кредита и била
отразена в погасителния план, неразделна част от договора. Заемателят поел
задължението да заплати тази неустойка на равни части, договорени между
страните и платими с всяка погасителна вноска. Твърдяла е, че на ищцата е
начислена неустойка в размер на 298.15 лв., тъй като същата не била
представила в срок обезпечение - поръчител или банкова гаранция. Ищцата е
поддържала, че е погасила изцяло сумата по договора, а именно 857.76 лв.
Твърдяла е, че процесния договор за кредит е нищожен
/недействителен/ на основание чл.22 от ЗПК във вр.с чл.26, ал.1 от ЗЗД
поради противоречие със закона. Поддържала е нищожност на договора на
3
основание чл.10, ал.1 във вр.с чл.22 от ЗПК, тъй като не била спазена
предвидената в закона форма, а именно процедурата, уредена в чл.8 и сл. от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ и Закона
за електронния документ и електронните удостоверителни услуги/, тъй като
договорът бил сключен чрез използване на средства за комуникация от
разстояние. Твърдяла е, че доставчикът „Стик-Кредит“АД не бил предоставил
на потребителя преддоговорна информация, не било получено валидно
съгласие на потребителя за сключване и изпълнение на договора и за
условията, при които последният можел да се откаже от тях. Твърдяла е, че
всички разменени между доставчика и потребителя електронни съобщения не
отговаряли на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ, тъй като
представлявали неподписани електронни документи. Твърдяла е, че било
нарушено изискването договорът да е написан по ясен и разбираем начин като
всички елементи от договора да се представят с еднакъв по вид, формат и
размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от
стрините по договора. Твърдяла е, че договорът е нищожен на основание
чл.11, ал.1,т.10 във вр.с чл.22 от ЗПК, тъй като не бил налице съществен
елемент от неговото съдържание, а именно - годишен процент на разходите
по кредита /ГПР/. В нарушение на императивните правила ГПР бил посочен
единствено като процент, без изрично да са описани и основните данни, които
са послужили за неговото изчисляване и липсвала ясно разписана методика
на формиране на ГПР, а именно кои компоненти точно са включени в него и
как се формира посочения в договора ГПР, което противоречало на
императивните изисквания на чл.19, ал.1 във вр.с чл.10, ал.2 и чл.10а, ал.2 и 4
от ЗПК.
Твърдяла е, че посоченият в договора размер на ГПР бил погрешен, а
действителният такъв бил в размер на 143.10% и надвишавал максимално
установения праг съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК.
Твърдяла е, че уговорката за заплащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение противоречала на изискването на чл.16 от
ЗПК за извършване на проверка на кредитоспособността на потребителя
преди сключване на договора. Уговорената неустойка за неизпълнение на
задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди /нямало данни
за ответника да са настъпили вреди от непредоставяне на обезпечение/
накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите и
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено
постигане на неоснователно обогатяване. На следващо място счита, че
уговорката заобикаля закона по смисъла на чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като
води до кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва, а съгласно
чл.33, ал.1 от ЗПК при забава на потребител, кредиторът имал право само на
4
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. Твърдяла е, че
неустоечната клауза била неравноправна и нищожна по смисъла на чл.143,
ал.2т.5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Клаузата
също така не била индивидуално уговорена съгласно чл.146 от ЗЗП.
Твърдяла е още, че бил нарушен чл.19, ал.1 във вр.с чл.11, ал.1т.10 от
ЗПК, тъй като в ГПР не били включени разходите за заплащане на неустойка,
която по своята същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плащала периодично, поради което следвало да е част от
ГЛП и ГПР. По този начин ГПР би бил 143.10 %, а не както бил посочен в
договора - 47.92%, което било нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК, водещо до нищожност на договора като цяло. Погрешното посочване на
ГПР следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Договорът бил нищожен и на основание чл.11, ал.1т.9 във вр.с чл.22 от
ЗПК във вр.с чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, тъй като клаузата за възнаградителна
лихва противоречала на добрите нрави, понеже надвишавала трикратния
размер на законната лихва за необезпечените заеми, респективно двукратния
размер на законната лихва за обезпечените заеми.
Договорът бил нищожен и на основание чл.11, ал.1т.20 във вр. с чл.22
от ЗПК, тъй като не бил посочен съществен елемент от неговото съдържание,
а именно наличие или липса на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право можело да бъде упражнено и другите условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл.29, ал.4 и 6
от ЗПК, както и размера на лихвения процент на ден.
Клаузите на договора не били формулирани по ясен и разбираем начин
съгласно изискванията на чл.147, ал.1 от ЗЗП и не позволявали на
потребителя на прецени икономическите последици от сключване на
договора съгласно чл.143, ал.2, т.19 от ЗЗП.
Ищцата е твърдяла, че била налице унищожаемост на договора на
основание чл.33, ал.1 от ЗЗД с оглед сключването му поради крайна нужда и
явно неизгодни условия. Към момента на сключване на договора ищцата не
разполагала с достатъчно финансови средства да задоволи основните си
потребности, което оказало влияние върху формиране на вътрешната й воля
да сключи договора, както и че били налице явно неизгодни условия по този
договор с оглед драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността
на насрещните престации.
При условия на евентуалност ищцата се позовава на нищожност на
5
отделни клаузи на договора на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД поради
нарушение на закона, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите
нрави и на основание чл.146 от ЗЗП поради неравноправност.
Ищцата е твърдяла, че изцяло е погасила сумата от 857.76лв. Посочила
е, че съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Ето защо е предявила срещу ответника осъдителен иск за заплащане
на сумата от 173.00 лв. / след допуснато по реда на чл.214 от ГПК изменение
на иска/, представляваща недължимо платена сума по процесния договор за
потребителски кредит, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендирала е разноски.
В срока по чл.131 от ГПК от ответното дружество е подаден писмен
отговор. Ответникът е признал, че между страните е сключен договор за
потребителски кредит №528609/18.07.2018 г. за сумата от 500 лв. и че тази
сума е предоставена на потребителя. Оспорил е твърдението, че ищцата е
заплатила по този договор сумата от 857.76 лв. Оспорил е твърденията, че
договорът е сключен в нарушение на ЗПК, ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, тоест че не е
спазена предписаната от закона форма, че липсва посочване на ГПР в
договора, че не е посочено правото на отказ от договора на потребителя.
Възразил е срещу твърдението, че на ищеца била начислявана неустойка по
чл.17 от договора и че съответно ищцата е заплатила на ответника сумата от
298.15 лв., представляваща договорна неустойка по чл.17 и сл. от процесния
договор. Този договор бил сключен от разстояние като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора.
Редът за организиране на системата бил посочен в Общите условия,
уреждащи отношенията между „Стик-Кредит“АД и неговите клиенти и
актуалните ОУ били общодостъпни на уебсайта на дружеството на адрес
www.stikcredit.bg като към момента на сключване на договора действали
общи условия от 31.05.2017 г. Сключването на договора било инициирано от
ищеца със създаването на личен акаунт на уебстраницата на дружеството,
който акаунт се ползвал с посочена от потребителя електронна поща и
избрана от него парола. При създаване на акаунта потребителят бил въвел
следната електронна поща ******@****.**. На 18.07.2018 г. чрез създадения
личен акаунт ищцата бшла попълнила заявка за кандидатстване за кредит от
разстояние, като в зададените полета в заявлението били въведени следните
данни - трите имена, ЕГН, номер на документ за самоличност, постоянен и
настоящ адрес, електронен адрес за получаване на документа. В заявлението
бил посочен и т.нар идентификационен номер, а именно **********. След
6
попълване на заявката на ищцата бил изпратен ПИН код под формата на
електронно съобщение на посочения от нея идентификационен номер, който
ПИН код ищцата въвела в своята заявка и натиснала бутон “потвърди“, с
което действие същата била потвърдила заявката си. На така подадената
заявка бил поставен идентификационен номер № 28275 и след одобрение от
страна на „Стик-Кредит“АД за отпускане на сумата, на посочената от
заявителя електронна поща били изпратени автоматично договорът за
потребителски кредит с приложение №1 /Погасителен план/ към него и
стандартен европейски формуляр, както и Общи условия на договора. Тези
документи съдържали необходимата преддоговорна информация. В проекта
на договора за кредит и приложенията към него били посочени дължимите от
ищеца суми, заявения размер на главницата, брой и размер на месечни
погасителни вноски, размер на лихвения процент по кредита, ГПР,
изискването за предоставяне на обезпечение. Освен горецитираните
документи електронно писмо, изпратено до ищцата по електронната й поща,
съдържало и линк за потвърждение. Съгласно чл.7.3 от ОУ след получаване
на одобрението за отпускане на заема, заемателят е трябвало да изрази своето
съгласие за сключване на договора „чрез кликване“ върху електронното
съобщение-линк, като след това въведе избраната от него парола за достъп,
която представлявала електронен подпис на потребителя. С въвеждането на
паролата потребителят изразявал своето съгласие за сключване на договора
при посочените в него условия, като по този начин се приемали както
конкретните условия на заема, така и ОУ. Паролата, която следвало да се
въведе, била личната парола на потребителя, създадена за влизане в неговия
личен акаунт. Ответникът е твърдял, че всички тези действия били извършени
от ищцата. Оспорил е като неоснователно твърдението, че не били спазени
изискванията на чл.10, ал.1 от ЗПК. Твърдял е, че по ясен и разбираем начин
на шрифт, не по-малък от 12, на български език били посочени: размер на
главницата, размер на възнаградителна лихва, задължението да предоставяне
на обезпечение и неблагоприятните последици от неспазване на това
задължение, срокът на действие на договора, ГЛП - 36%, ГПР - 47.92%.
Твърдял е, че правото на отказ от сключени договор за потребителски кредит
било уредено в чл.13 от договора.
Твърдял е, че ГПК в договора за креди бил в съответствие с чл.19, ал.4
от ЗПК, тъй като не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочените задължения в левове и във валута. Твърдял е, че в конкретния
случай неустойката имала обезщетителна функция, тъй като се дължала при
неизпълнение на акцесорно задължение за предоставяне на обезпечение,
предвидено в чл.17 от договора, а съгласно чл.19, ал.3 , т.1 от ЗПК при
изчисляване на ГПР по кредита не се включвали разходите, които
7
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора. Ето
защо тази неустойка не следвало да бъде включена в ГПР.
Ответникът е оспорил твърдението, че не следва да се кумулират
мораторна лихва за забава с неустойка за неизпълнение на задължението
/обезщетение за забава/. Обезщетението за забава се дължало винаги, когато
едно лице не изпълни навреме своята престация, независимо дали такова
обезщетение било изрично уговорено между страните. Това задължение
произтичало от закона, като същото било дължимо при неизпълнение на
главното задължение по договора. Неустойката за непредоставяне на
обезпечение се дължала, когато длъжникът по договора не изпълни
акцесорното си задължение за предоставяне на поръчител, който да гарантира
изпълнение на главното задължение. Действително и двете задължения били
санкции за неизпълнение на задължение, но се дължали при неизпълнение на
различни задължения. Не било налице нарушение на чл.33 от ЗПК, тъй като
нормата уреждала последиците от забава на изпълнение на главното
задължение, но не и на акцесорното. Твърдял е, че в българското право в
отношенията между правните субекти действал принципът на свободно
договаряне - чл.9 от ЗЗД и съгласно този принцип всеки бил свободен да
встъпва в правни връзки ако желае, с когото желае и след като сам определи
или се съгласи със съдържанието на създаденото не по негова воля
правоотношение. Процесният договор за кредит бил индивидуално уговорен.
Ищецът предварително бил запознат с всички елементи на договора и имал
възможност да въздейства върху тях, но не го бил направил. Въпреки това ако
се приеме, че въпросната клауза е неравноправна поради това, че не е
индивидуално уговорена, следвало да се има предвид Определение № 305 от
15.05.2018 г. по т.д.№2604/2017 г. на ВКС, според което клаузите по чл.145,
ал.2 от ЗЗП, които не са индивидуално уговорени, подлежат на преценка от
гледна точка на неравноправния им характер само ако не са изразени ясно и
разбираемо. Ако клаузата за неустойка бъдела приета за нищожна то
следвало да се има предвид разпоредбата на чл.26, ал.4 от ЗЗД, съгласно която
нищожността на отделни части на договора не влече нищожност на целия
договор, когато те са заместени по право от повелителните норми на закона
или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните и части. Предвид факта, че конкретната клауза урежда
акцесорно задължение според ответника договорът би бил сключен и без тази
клауза, поради което приложение намира нормата на чл.26, ал.4 от ЗЗД.
Оспорил е като неоснователно твърдението, че възнаградителната лихва
противоречала на добрите нрави. Видно било от договора, погасителния план
и СЕФ, че лихвата е предварително уговорена, като нейният размер бил 59.61
лв. и този размер бил уговорен съобразно законовите изисквания. Размерът на
8
възнаградителната лихва зависел от редица фактори, общо определени като
размер на риска, който поема заемодателя. Предвид факта, че ответното
дружество било финансова институция, която отпуска парични средства
срещу възнаграждение, която не извършва влогонабиране и единствения и
доход идва от добросъвестното изпълнение на задълженията на нейните
клиенти, лихва в размер на 59.61 лв. не била прекомерна и противоречаща на
добрите нрави.
Оспорил е твърдението, че договорът е сключен при крайна нужда.
Ответникът е поддържал, че тази претенция била погасена по давност, тъй
като съгласно чл.33, ал.2 от ЗЗД правото да се иска унищожение на договора,
сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия, се погасявала в
едногодишен срок от сключване на договора. Моли предявеният иск да бъде
отхвърлен като неоснователен.
Установява се от доказателствата по делото, а не е спорно и между
страните, че на 18.07.2018 г. между Р. ИВ. Й. в качеството на заемател и
„Стик- Кредит“АД в качеството на заемодател е сключен договор за
потребителски кредит № 528609, по силата на който ответникът е
предоставил на ищцата паричен заем за лични нужди в размер на 500 лв., при
годишен лихвен процент 36% , годишен процент на разходите 47.92%.
Ищцата се е задължила да върне сумата от 559.61 лв. на шест броя
месечни погасителни вноски, всяка в размер на 142.96 лв., съгласно
погасителен план /Приложение № 1/, който представлява неразделна част от
договора. Първата погасителна вноска е с падеж 18.08.2018 г., а последната -
с падеж 18.01.2019 г., т.е. срокът на договора е 5 месеца. Съгласно
погасителния план общо дължимата сума по кредита /главница+лихва/
възлиза на 559.61 лв., а общо дължимата сума по кредита:
главница+лихва+неустойка /когато не е осигурена гаранция/поръчител/
възлиза на сумата от 857.76 лв. В погасителния план в колона 1 е посочен
номерът на погасителната вноски, в корона 2 - падежът на всяка вноска – 18-
то число на съответния месе, в колона 3 - главница, колона 4 - договорна
лихва, в колона 5 - фиксирана вноска /включваща главница и договорна
лихва/ в колона 6 - неустойка и в колона 7 - месечната погасителна вноска с
неустойката - 142.96 лв.
Съгласно чл.2 от договора кредитът се отпуска след представяне на
заявление за кредит, попълнено онлайн или чрез средство за комуникация от
разстояние в сайта на дружеството за срок, посочен в погасителен план.
Съгласно чл.3 от договора заемателят се е задължил да ползва кредита за
целта по чл.2 и да върне заедно с дължимата лихва и други разходи по
кредита в сроковете и при условията, последните уговорени в чл.4.
9
Съгласно чл.17 от договора заемателят се е задължил на основание
закона за задълженията и договорите в срок до 3 дни от получаване на
заемната сума да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се
в поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на
всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема
банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката
да заплати на „Стик-Кредит“АД всички задължения на заемателя по договора
за кредит в срок от един работен ден, считано от датата на която банката е
получила писмено искане от страна на „Стик-Кредит“АД за заплащане на
тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция е най-малко 30
дни след падежа на последната вноска.
Съгласно чл.18 от договора третото лице /поръчител, солидарен
длъжник/ следва да посети някои от търговските обекти на заемодателя в
страната и да сключи с последния изричен договор за встъпване в дълг
/договор за поръчителство/, с който да се задължи солидарно да отговаря,
заедно с кредитополучателя за връщането на всички дължими суми по
договора, като със сключване на договора задължението на
кредитополучателя съгласно този член се смята за изпълнено.
Съгласно чл.19 от договора третото лице /поръчител/ подлежи на
предварителна проверка от страна на заемодателя с оглед неговата
възможност да поеме посочения солидарен дълг.Третото лице/поръчител
следва да отговаря кумулативно минимум на следните условия: 1/ навършена
възраст - 21години, 2/ минимален осигурителен брутен доход -1500 лв., 3/
валидно трудово или служебно правоотношение при последен работодател
минимум - 6 месеца, 4/липса на записи в ЦКР относно просрочия, под
наблюдение, загуба и т.н., 5/ да не е поръчител по съществуващ кредит, в
която и да е банкова или небанкова институция, 6/ да не е настоящ
кредитополучател на „Стик- Кредит“АД, 7/ служебна бележка за доход от
работодател за 6 месеца назад.
С чл.20 от договора страните са се договорили, че неизпълнението на
задължението на кредитополучателя, посочено в чл.17, 18 и 19, ще причини
на кредитора вреди, които неустойката, посочена в тази разпоредба, следва да
обезщети. В случай, че заемателят не изпълни задължението си по чл.17 от
договора, същият дължи на заемателя неустойка в размер на 857.76 лв., която
се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита и е отразена в
погасителния план, неразделна част от настоящия договор. Съгласно чл.22 от
договора страните декларират съгласие в случай, че посочената в чл.20
неустойка стане дължима от страна на заемателя, същият да я заплати на
равни части, договорени между страните и платими с всяка погасителна
вноска по кредита.
10
Между страните не е спорно, че ответното дружество е предоставило на
ищцата сумата от 500 лв. съгласно условията на договора за кредит и че
кредитът е усвоен, а и този факт се установява от заключението на вещото
лице по изслушаната икономическа експертиза. Кредитът е усвоен на
18.07.2018 г. /датата на сключване на договора/. Вещото лице е установило,
че ищцата е извършила две плащания по процесния договор за кредит както
следва: на 16.08.2018 г. е платила 143 лв. и на 19.09.2018 г. е платила 530 лв.
или общо платената от ищцата сума по процесния договор за кредит възлиза
на 673 лв. От тази сума са покрити следните задължения: главница в размер
на 500 лв., договорна лихва в размер на 28.79 лв. за периода 17.07.2018 г. до
19.09.2018 г., неустойка по договора в размер на 144.17 лв. и наказателна
лихва - 0.04 лв. Вещото лице заключава, че ако сумата за неустойка в размер
на 857.76 лв. е платена и бъде включена в общите разходи по кредита, то
размерът на ГПР би бил равен на 689.29%. Ищцата е погасила неустойка в
размер на 144.17 лв. и ако тази сума е включена в общите разходи по кредита,
то размерът на ГПР би бил равен на 398.09%.
Експертизата е приета в с.з. и не е оспорена от страните, поради което
съдът я кредитира като компетентно и изчерпателно изготвена.
При тези данни съдът намира обжалваното решение за валидно и
допустимо, тъй като не се констатират пороци, обосноваващи неговата
нищожност или недопустимост. В тази връзка следва да се посочи, че
районният съд не се е произнесъл по иск, предявен с нередовна искова молба.
Всички претенции в нея са конкретизирани и обосновани, поради което
следва да се приеме, че исковата молба не страда от пороците, посочени във
въззивната жалба.
Правилно районният съд е допуснал и изменение на иска по размер.
Липсата на прекратително определение за разликата до първоначално
предявената сума не прави решението на районния съд недопустимо.
Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна по следните
съображения:
Съгласно т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на
ВКС, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции.
В случая неустойката е предвидена за неизпълнение на задължение на
кредитополучателя за осигуряване на обезпечение на заема, като е въведен
кратък срок за представяне на обезпечението – в срок до 3 дни от получаване
на заемната сума. Това задължение не е доведено до знанието на
кредитополучателя преди сключването на договора, т.е. за него липсва
11
предварителната яснота за възможните тежести, които би понесъл, ако
сключи този договор. Отпуснатият на кредитополучателя кредит е в размер на
500 лв., а претендираната неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 857.76 лв., т. е. надвишава почти
два пъти получената главница. Тя се начислява еднократно за неизпълнение
на непарично задължение, т. е. неустойката не е уговорена за забава или за
неизпълнение на вноските по кредита. Следователно така, както е уговорена,
неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок
изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Основното
задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е да върне
предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по
събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на
вредите от неплащане на погасителните вноски не се гарантира. По начина, по
който е уговорена, неустойката е лишена от основната си характеристика – да
служи за обезщетение на вреди, понесени от кредитодателя при неизпълнение
на договорни задължения. По силата на процесния договор обаче, дори и
кредитополучателят да изпълнява редовно задълженията си по връщане на
кредита, като заплаща месечните погасителни вноски редовно и на
уговорения падеж, ако не предостави обезпечение на кредита в срок от 3 дни
от получаване на сумата, ще дължи допълнителна сума в размер почти два
пъти по-голям от отпуснатия кредит. Без отговор остава въпросът в тази
хипотеза какви са вредите, които би понесъл кредитодателят. Очевидно е, че
неустойката е уговорена, за да генерира допълнителна печалба за
кредитодателя, многократно надвишаваща размера на допустимото от закона
възнаграждение за тази дейност.
В интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде
надежден и от когото да очаква точно изпълнение на договорните
задължения, като проверката за кредитоспособността на потребителя следва
да предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. При наличието на така въведеното задължение за
представяне на обезпечение следва да се приеме, че кредиторът не желае да
извърши предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на
последния последиците от неизпълнението на това свое задължение в явно
противоречие с чл. 143, т. 3 от ЗЗП.
Не може да се приеме, че неустойката изпълнява и санкционната си
функция, тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до
12
осигуряване на поръчители, не е определено като предварително условие за
сключване на договора, а регламентираните изисквания към поръчителите
съдът преценява като утежняващи и затрудняващи събирането и
получаването на информация за тях, поради което реалното изпълнение на
това изискване на кредитодателя е невъзможно в предвидения 3-дневен срок
от подписване на договора за заем, като по този начин се нарушава и
принципът за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Очевидно
липсата на предварителна информация по този щекотлив въпрос цели да
създаде предпоставки за начисляване на неустойката и води до оскъпяване на
кредита. В случая неустойката не е обоснована от предвидимите вредите за
кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от
размера на насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при
неизпълнение, а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение
на длъжника, което не е свързано с изпълнение на основното задължение на
длъжника по договора.
Неустойката противоречи и на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, който предвижда
забрана за уговаряне на клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение
на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или
неустойка. Цитираната разпоредба не прави разграничение относно вида на
неустойката, а се акцентира върху нейния необосновано висок размер,
какъвто безспорно е настоящият случай.
Основен принцип в гражданските и търговските взаимоотношения е
добросъвестността и справедливостта, а целта на неговото спазване е да се
предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка
на другата. В конкретния случай накърняването на принципа на добрите
нрави в търговския оборот по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е
довело до значителна нееквивалентност на насрещните престации по
договорното съглашение и до злепоставяне на интересите на ищеца както с
клаузата за неустойка, излизаща извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, така и с клаузата за лихва,
надвишаваща трикратния размер на лихвения процент за необезпечени
кредити и двукратия такъв – за обезпечени кредити.
Възнаградителната лихва съставлява цена за предоставеното ползване
на заетата сума. Когато е налице явна нееквивалетност между предоставената
услуга и уговорената цена, се нарушава принципът на добросъвестността при
участие в облигационните отношения. В практиката на ВКС се приема, че
понятието „добри нрави“ предполага известна еквивалетност на насрещните
престации и от тяхното явно несъответсвие се прави извод за нарушение,
водещо до нищожност. Когато едната престация е предоставяне в собственост
на парични средства, то насрещната престация, представляваща заплащане на
13
възнаградителна лихва, следва да се съизмерява както със стойността на
отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата
сума и с поетия риск /доколкото в цената се калкулира и рискът на
заемодателя от невъзможността да си върне заетата сума./ Ето защо при заем
за кратък срок на ползване /5 месеца/ и за малка сума /500 лв./, дори и при
хипотетично наличие на по-висок риск от невръщане на заема, уговарянето на
възнаградителна лихва в размер, надвишаващ трикратния, не може да се
оправдае нито с разходите на заемодателя по отпускането и
администрирането на кредита, нито с риска, който носи, нито с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба. Всеизвестно е, че
небанковите финансови институции работят със собствен ресурс, поради
което рискът, който поемат, е само за собствените им средства, в отличие от
банките, които са задължени да опазват привлечени /чужди/ депозитни
средства, което във всички случаи е свързвано с по-висок риск и с по-високи
санкции при неизпълнение. Възнаградителната лихва в по-високи размери е
типична за дългосрочните кредити /над 15 години/, когато рискът на
заемодателя се увеличава поради възможни инфлационни процеси.
Действително разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото той не
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Към
датата на сключване на договора за кредит липсват императивни разпоредби
на закона по отношение размера на възнаградителната лихва. При положение
обаче, че се касае за потребителски договор, при който едната страна е по-
слаба икономически и поради това се ползва със засилената защита на ЗЗП и
ЗПК, следва да се приеме, че максималният размер на лихвата (било
възнаградителна, било за забава) е ограничен. Обратното би означавано
икономически по-слаби участници в оборота да бъдат третирани
неравноправно, като недостигът на материални средства за един субект се
използва за облагодетелстване на друг. Поради това съдебната практика
приема, че при формиране размера на възнаградителната лихва обективен
критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да
се приеме като максимален размер. Трайно се приема, че противоречаща на
добрите нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити
- двукратния размер па законната лихва. Районният съд се е съобразил именно
с тази константна практика та ВКС. Тъй като в случая липсва повелителна
норма на закона, с която нищожната клауза за възнаградителна лихва да може
да бъде заместена, това искане на жалбоподателя се явява неоснователно, а
нищожната договорна клауза не може да бъде прилагана.
Като е достигнал до подобни изводи, районният съд е постановил
14
правилно решение, което следва да бъде потвърдено. На основание чл.272 от
ГПК съдът се присъединява към мотивите на обжалваното решение и
препраща към тях по въпросите, по които не е взел отношение в настоящото
решение.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв. В полза на
процесуалния пълномощник на ответницата във въззивното производство
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. на
основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения.
Като взе предвид гореизложеното, Пазарджишкият окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 156/14.02.2022 г., постановено по гр.д. №
20215220100924 по описа на Пазарджишкия районен съд.
ОСЪЖДА „Стик-Кредит“АД с ЕИК ********* със седалище и адрес на
управление град Ш., пл.“О.“№13Б, представлявано от Х.М.Т. да заплати на
адв. Г.Ч. със съдебен адрес гр.София, ул.“Иван Денкоглу“ № 7, ет.5, ап.9,
тел.**********, e-mail: ***********@*********.***, деловодни разноски за
тази инстанция в размер на 300 /триста/ лева по сметка: „Райфайзенбанк
(България) ЕАД, IBAN: BG22RZBB91551014259030, BIC: RZBBBGSF.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15