Р Е Ш Е Н И Е
№ 260066
гр. Пловдив, 09.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно заседание на тринадесети
август две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН
ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка
Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 1270
по описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Д.Г. Д., чрез пълномощника адв. Н.Ш., против Решение №
1278 от 13.04.2020 г., по гр. д. № 17196 / 2019 г. по описа на РС – Пловдив, XV
гр.с-в, с което жалбоподателят е осъден да заплати на П.А.П. сумата от 600 лв.,
представляваща невърнато обезпечение, уговорено в чл. 17 от договор за наем на
недвижим имот от 07.03.2019 г. с предмет временно и възмездно ползване на
апартамент № 10, находящ се в гр. *********, срещу уговорена наемна цена от 600
лв. месечно, която сума е дължима след прекратяване на договора за наем, на
основание чл. 20 от договора за наем, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска – 22.10.2019 г., до окончателното изплащане на сумата,
както и сумата от 352,20 лв. - разноски по производството.
С
обжалваното решение е отхвърлено като неоснователно предявеното от Д.Г. Д.
против П.А.П. възражение за прихващане с насрещно вземане на жалбоподателя
срещу въззиваемата страна в размер на 600 лв., с основание неизплатена наемна
цена по процесния договор за наем за месец март и месец септември 2019 г.
съответно за 480 лв. и 40 лв., както и сумата от 80 лв. – разходи за почистване
на жилището след предаване на държането му от наемателя.
Жалбоподателят
счита атакуваното решение за неправилно и необосновано. Сочи, че въззиваемата
страна – ищец в първоинстанционното производство, не е установила при условията
на пълно и главно доказване факта на предаване на процесната сума от 600 лв.,
респ. че търсенето ѝ обратно е неоснователно, като оспорва изводите на
районния съд в обратния смисъл. Изразява несъгласие с мотивите и отхвърлителния
диспозитив на обжалваното решение относно направеното възражение за прихващане,
като излага съображения в подкрепа на твърденията си.
Моли
решението на РС – Пловдив да бъде отменено и предявения иск да бъде отхвърлен,
евентуално да се уважат направените възражения за прихващане. Претендира
заплащане на направените разноски и за двете инстанции.
В срока
по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, с който същата се
оспорва като неоснователна. Въззиваемата страна твърди, че обжалваното решение
е правилно, законосъобразно и постановено в съответствие със събраните по
делото писмени доказателства, като навежда аргументи в този смисъл. Счита направеното
в хода на първоинстанционното производство възражение за прихващане за
неоснователно и недоказано и излага съображенията си за това. Моли решението да
бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски в хода на
въззивното производство.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от
процесуално легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което
същата се явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната
компетентност на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и
петитума на искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 от ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от
посоченото в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна
материалноправна разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени.
Съдът,
като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2 ГПК вр.
чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата въззивни основания намира следното
от фактическа страна:
За да
постанови своето решение, Районен съд – Пловдив правилно е приел, че страните
са сключили договор за наем, като ответникът – жалбоподател в настоящото
производство, в качеството на наемодател е отдал за временно и възмездно
ползване на ищеца – настояща въззиваема страна, в качеството на наемател
следния недвижим имот - апартамент № 10, находящ се в гр. ***********, срещу
задължението на наемателя да заплаща наемна цена в размер на 600 лв. месечно.
По този факт не се спори, а и същият се установява от представения по делото
договор за наем, неоспорен от ответника. Имотът е ползван от наемателя, считано
от датата на сключване на договора за наем – 07.03.2019 г. до предаването на
наетия апартамент с приемо – предавателен протокол от 02.09.2019 г.
Съгласно
клаузите на договора за наем (чл. 17 от същия), наемателят предава на
наемодателя сума в размер на 600 лв. - кауцион, която да служи за обезпечение,
в случай на извършване от страна на наемателя на едно от посочените в чл. 18 от
договора нарушения. Фактът на предаването на кауциона от наемателя на
наемодателя се извежда от текста на чл. 17 от договора за наема, съгласно
езиковото тълкуване на който сумата от 600 лв. (коуциона) се предава при самото
подписване на договора. В този смисъл договорът за наем следва да се приеме за
разписка за получаването на кауциона от
наемодателя. Следователно сумата от 600 лв., представляваща кауцион по
смисъла на чл. 17 от процесния договор за наем, следва да се приеме за
предадена от наемателя на наемодател едновременно с подписването от двете
страни на договора за наем на дата 07.03.2019 г.
Липсват
данни по делото кауционът да е възстановен на наемателя.
От
представения по делото и неоспорен от ответника приемо –предавателен протокол
(л. 8) се установява, че наетият имот е бил върнат от наемателя на наемодателя.
Не се сочи, а и по делото няма данни имотът да е предаден в лошо състояние или
да има щети по него. Представени са и доказателства за заплащане на дължимите
суми по сметките за консумативни и режийни разходи за ползването на имота, като
не се твърди да има незаплатени такива от страна на наемателя.
По
делото е установено, че наемите за месеците от април до август 2019 г.
включително са заплатени от наемателя – въззиваема страна по настоящото
производство. За тяхното заплащане са представени с исковата молба разписки,
които не са оспорени от ответника – наемодател по правоотношението и настоящ
жалбоподател. Спорно остава заплащането на дължимия наем за месец март и двата
дни на месец септември 2019 г.
Въз
основа на така изложената фактическа обстановка, съдът направи следните правни
изводи:
Между
страните е налице наемно правоотношение, въз основа на сключен договор за наем
от 07.03.2019 г., по силата на което ищецът – наемател, ползва наетия недвижим
имот на ответника – наемодател, срещу задължение за заплащане на наемна цена в размер
на 600 лв., дължима между първо и пето число на всеки текущ месец. На основание
чл. 17 от договора наемателят е предал на наемодателя сумата от 600 лв.,
представляваща обезпечение при извършване на едно от следните нарушения: 1./
наемателят откаже да върне държането на имота в уговорения срок/или предаде
същия не в съответното за това състояние и/или заедно с нанесени върху него
щети; 2./ при наличие на неуредени суми за консумативни разходи за имота; 3./ в
случай, че не плати в срок един или повече месечни наема. На основание чл. 20
от договора в случай, че не е налице никое от тези нарушения, наемодателят е
длъжен да върне на наемателя пълния размер на кауциона в деня на връщането на
имота.
Съгласно
приетата за установена по делото фактическа обстановка настоящият състав не
констатира наличието на първите две предпоставки на чл. 20 за задържане на
получения кауцион от страна на наемодателя. В т.н. въззивният съд се
солидаризира с извода на първоинстанционния, че при доказателствена тежест за
ответника, настоящ жалбоподател, не се е доказало по делото имотът да е бил
върнат в състояние, неотговарящо на „съответното“ такова по смисъла на чл. 18,
б. „а“ от договора, или да са били констатирани щети по имота към момента на
предаването му. Последното се подкрепя и от представения подписан двустранен
приемо – предавателен протокол, в който подобни факти не са отразени. По тези
съображение правилно районният съд е отхвърлил като неоснователно възражението
за прихващане на ответника за сумата от 80 лв., представляващи разходи за
почистване на жилището след предаване на държането му от наемателя.
Трета
предпоставка за задържане на предадения кауцион също не се доказа по делото.
Наемателят е заплатил дължимите наеми за месеците от април до август 2019 г.
включително. Настоящият състав приема, че той е заплатил и наема за месец март
2019 г., като аргументите за това са следните:
Съгласно
чл. 20 от ЗЗД при тълкуването на договорите съдът трябва да търси
действителната обща воля на страните, като отделните уговорки трябва да се
тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който
произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и
добросъвестността. При спазването на тези правила, настоящият състав съобрази
следното. По силата на чл. 6 от договора наемът по чл. 5 (сумата от 600 лв.) се
дължи от първо до пето число на текущия месец за всеки наемен месец.
Следователно наемателят е бил длъжен първо да заплати наемната цена в петдневен
срок, считано от началото на текущия месец, като чак след това е могъл и е имал
право да ползва наетия имот необезпокоявано. Т.е. наемът се е дължал
предварително, каквато е и обичайната практика в страната при наемни
правоотношения между физически лица. Предходното се потвърждава и от представените
по делото разписки, видно от които наемателят – въззиваема страна по настоящото
производство, първо е заплащал наема в уговорения срок и след това е ползвал
апартамента, като това е направено за всеки един от месеците от април до август
2019 г. включително. В т.н. и с оглед на това, че до прекратяването на договора
за наем всяка от страните добросъвестно е изпълнявала своите задължения,
настоящият състав приема, че за да предостави ползването на наетия имот,
наемодателят първо е следвало да получи дължимия наем за месец март 2019 г.,
доколкото срокът за неговото заплащане – до 5-то число на месеца, вече е бил
изтекъл, предвид това, че договорът е сключен на 07.03.2019 г. С факта на
предаването на наетия имот от наемодателя на наемателя веднага след подписване
на договора, както и с оглед на обстоятелството, че наемодателят – жалбоподател
по настоящото въззивно производство, е приел заплащане на наемната цена за
всички месеци, следващи месец март 2019 г., през които е съществувало наемното
правоотношение, се потвърждава извода на въззивния съд, че наемът за месец март
е заплатен изцяло още при сключването на договора. За пълнота следва да се
отбележи, че житейската и правната логика (чл. 76, ал. 1, изр. посл. от ЗЗД) е
първо да се погасяват по-старите задължения. Ако наемодателят е считал, че му
се дължи наем за месец март 2019 г., той би следвало да отнесе поне едно от
плащанията на наемната цена именно за месец март 2019 г., а не всички да се
отнесат за последващите месеци. Т.е. със собственото си поведения наемодателят
– жалбоподател по въззивното дело, затвърждава извода на съда за недължимост на
наема за месец март 2019 г.
По
изложените съображения се намира за правилен и изводът на районния съд в горния
смисъл. В т.н. и възражението за прихващане на претендирания кауцион с
неизплатена наемна цена за месец март 2019 г. правилно е отхвърлено като
неоснователно.
Първоинстанционният
съд правилно е приел, че наемната цена за месец септември 2019 г., за двата дни
от този месец (първи и втори семпември), през които наемателят е ползвал имота,
се явява дължима. Това е така, доколкото по делото безспорно е установено, че
договорът за наем е прекратен на основание чл. 238 от ЗЗД на дата 02.09.2019 г.
след изтичане на едномесечното предизвестие от 02.08.2019 г. (л. 9). На същата
дата в началото на месец септември е предадено и наетото жилище, видно от
представения приемо – предавателен протокол (л. 8), т.е. имотът е ползван от
наемателя два дни през месец септември 2019 г. на основание действащ и редовен
договор за наем. Предвид възмездния характер на наемното правоотношение (чл.
228 от ЗЗД), наемателят дължи заплащане на наемната цена за тези два дни на
наемодателя. Договореният месечен наем е в размер на 600 лв., което значи, че
приблизителния наем за всеки ден, през който се ползва имотът, е в размер на 20
лв., т.е. за двата дни през месец септември 2019 г. се дължи от наемателя –
въззиваема страна, наем в размер на 40 лв. По делото не са представени
доказателства за заплащането на тази сума от наемателя на наемодателя, поради
което възражението за прихващане на претендирания кауцион с дължимия наем за
месец септември 2019 г. се явява основателно.
Неоснователно
обаче районният съд е приел, че предвид заплащането на пълната наемна цена за
месец март 2019 г. в размер на 600 лв. (при дължим наем в размер на 480 лв.),
то наемателят е направил извънсъдебно прихващане на дължимата за месец
септември 2019 г. сума в размер на 40 лв. От изложените по-горе в настоящите
мотиви аргументи се извежда единствено, че наемът за месец март 2019 г. е
заплатен от наемателя и че наемодателя няма вземане за този месец. По делото
липсват данни за точния размер на заплатения наем за месец септември 2019 г.,
т.е. не е ясно дали е била платена цялата сума от 600 лв., съгласно договора, или
само част от нея, съответстваща на оставащите дни от месеца. Налице са
единствено твърдение от страна на ищеца – въззиваема страна, за плащане на
пълния наем, но не са представени доказателства в този смисъл.
Претенцията
за присъждане на законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в
съда – 22.10.2019 г., следва да се уважи, доколкото същата представлява законна
последица от уважаването на иска.
Въз
основа на гореизложеното въззивната жалба се явява частично основателна, само
относно направеното възражение за прихващане със сумата от 40 лв.,
представляваща незаплатен наем за двата дни на месец септември 2019 г., през
които е ползван наетия апартамент. В останалата част жалбата е неоснователна и
следва да се остави без уважение. В т.н. първоинстанционното решение следва да
се потвърди в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на
въззиваемата страна сумата от 560 лв., като за горницата до пълния претендиран
размер от 600 лв. искът следва да се отхвърли като погасен чрез прихващане със
сумата от 40 лв. - незаплатен наем за
дните 01 и 02 септември 2019 г., през които наемателят е ползвал наетия с
процесния договор апартамент. Решението на районния съд следва да се потвърди и
в частта, с която се отхвърля като неоснователно възражението за прихващане за
горницата над 40 лв. до пълния претендиран размер от 600 лв.
Предвид
изхода на спора решението следва да бъде изменено и в частта за разноските. В
този смисъл на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца – въззиваема страна,
съразмерно с уважената част от иска, следва да се заплати сумата от 608,72 лв.,
от които 48,72 лв. заплатена държавна такса пред първата инстанция и по 280 лв.
платено адвокатско възнаграждение за всяка съдебна инстанция, съгласно
представените доказателства – договори за правна защита и съдействие.
Направеното от въззиваемата страна възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК се намира
за основателно, доколкото настоящото производство не се отличава с фактическа
или правна сложност. В този смисъл заплатените адвокатски възнаграждения от
Д.Г. Д. за всяка от двете съдебни инстанции, съгласно представените договори за
правна защита и съдействие, се намират за прекомерни. Следователно на
жалбоподателя – ответник в първата инстанция, следва да бъдат присъдени
разноски за адвокат съобразно минимално предвидения размер по чл.7, ал. 2, т. 1
от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, а именно 300 лв. В т.н. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
ищецът следва за заплати на ответника – жалбоподател по настоящото
производство, направените от последния разноски за двете съдебни инстанции,
съразмерно с отхвърлената част на иска, в общ размер на 41,67 лв., от които
1,67 лв. държавна такса за въззивното производство и по 20 лв. адвокатско
възнаграждение за всяка съдебна инстанция.
С оглед разпоредбата на
чл. 280, ал. 3 от ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 1278 от 13.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 17196 / 2019 г. по описа на РС – Пловдив, XV гр.с-в, В ЧАСТТА, с която Д.Г. Д., ЕГН
**********, с адрес ***, е осъден да
заплати на П.А.П., роден на *** г. в гр. **********, за разликата от 560 лв. (пет стотин и шестдесет лева)
до пълния претендиран размер от 600 лв.
(шестстотин лева), представляваща невърнато обезпечение (кауцион), уговорено в
чл. 17 от договор за наем на недвижим имот от 07.03.2019 г. с предмет временно
и възмездно ползване на апартамент № 10, находящ се в гр. *********, срещу
уговорена наемна цена от 600 лв. месечно, която сума е дължима след
прекратяване на договора за наем, на основание чл. 20 от договора за наем,
ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска – 22.10.2019 г., до
окончателното изплащане на сумата, както
и В ЧАСТТА, с която е отхвърлено
като неоснователно предявеното от Д.Г. Д., ЕГН **********, с адрес ***, против
П.А.П., роден на *** г. в гр. **********, възражение
за прихващане с насрещното вземане на Д.Г. Д. срещу П.А.П., за сумата от 40 лв. (четиридесет лева),
представляваща неизплатена наемна цена за месец септември 2019 г. по договор за
наем на недвижим имот от 07.03.2019 г. с предмет временно и възмездно ползване
на апартамент № 10, находящ се в гр. *********, както и В ЧАСТТА за разноските за разликата от 48,72 лв. (четиридесет и осем лева и 72 ст.) до пълния претендиран
размер от 52,20 лв. (петдесет и два
лева и 20 ст.), държавна такса по първоинстанционното производство, и за
разликата от 280 лв. (двеста и
осемдесет лева) до пълния претендиран размер от 300 лв. (триста лева), адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от П.А.П., роден на *** г.
в гр. *********, срещу Д.Г. Д., ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за разликата от 560 лв. (пет стотин и шестдесет лева) до пълния претендиран размер
от 600 лв. (шестстотин лева),
представляваща невърнато обезпечение, уговорено в чл. 17 от договор за наем на
недвижим имот от 07.03.2019 г. с предмет временно и възмездно ползване на
апартамент № 10, находящ се в гр. ************, срещу уговорена наемна цена от
600 лв. месечно, която сума е дължима след прекратяване на договора за наем, на
основание чл. 20 от договора за наем, ведно със законната лихва от датата на
предявяване на иска – 22.10.2019 г., до окончателното изплащане на сумата, като погасен чрез прихващане с
насрещното вземане на Д.Г. Д., ЕГН **********, с адрес *** срещу П.А.П., роден
на *** г. в гр. **********, за сумата от 40
лв. (четиридесет лева), представляваща неизплатена наемна цена за месец
септември 2019 г. по договор за наем на недвижим имот от 07.03.2019 г. с
предмет временно и възмездно ползване на апартамент № 10, находящ се в гр.
**********.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1278 от 13.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 17196 / 2019 г. по описа на РС – Пловдив, XV гр.с-в, В ЧАСТТА, с която Д.Г. Д., ЕГН
**********, с адрес ***, е осъден да
заплати на П.А.П., роден на *** г. в гр. ************, сумата от 560 лв. (пет стотин и шестдесет лева),
представляваща невърнато обезпечение (кауцион), уговорено в чл. 17 от договор
за наем на недвижим имот от 07.03.2019 г. с предмет временно и възмездно
ползване на апартамент № 10, находящ се в гр. ***********, срещу уговорена
наемна цена от 600 лв. месечно, която сума е дължима след прекратяване на
договора за наем, на основание чл. 20 от договора за наем, ведно със законната
лихва от датата на предявяване на иска – 22.10.2019 г., до окончателното
изплащане на сумата, както и В ЧАСТТА, с която Д.Г. Д., ЕГН
**********, с адрес ***, е осъден да
заплати на П.А.П., роден на *** г. в гр. ************, следните суми: 48,72 лв. (четиридесет и осем лева и 72
ст.), държавна такса по първоинстанционното производство, както сумата от 280
лв. (двеста и осемдесет лева), адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1278 от 13.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 17196 / 2019 г. по описа на РС – Пловдив, XV гр.с-в, В ЧАСТТА, с която е отхвърлено като
неоснователно предявеното от Д.Г.Д., ЕГН **********, с адрес ***, против
П.А.П., роден на *** г. в гр. ************, възражение за прихващане с
насрещното вземане на Д.Г. Д. срещу П.А.П., за сумата от общо 560 лв. (петстотин и шестдесет лева),
от които 480 лв. (четиристотин и
осемдесет лева), представляващи неизплатена наемна цена за месец март 2019 г.
по договор за наем на недвижим имот от 07.03.2019 г. с предмет временно и
възмездно ползване на апартамент № 10, находящ се в гр. ***********, и 80 лв. (осемдесет лева) – разходи за
почистване на жилището след предаване на държането му от наемателя на
наемодателя по същия договор за наем.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
Д.Г. Д., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на П.А.П., роден на *** г. в
гр. **********, сумата от 280 лв.
(двеста и осемдесет лева), адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
П.А.П., роден на *** г. в гр. ***********, да заплати на Д.Г. Д., ЕГН
**********, с адрес ***, сумата от 41,67
лв. (четиридесет и един лева и 67 ст.), съдебно деловодни разноски, от
които 1,67 лв. (един лев и 67 ст.) държавна такса за въззивното производство,
20 лв. (двадесет лева) адвокатско възнаграждение за първоинстанционното
производство и 20 лв. (двадесет лева) адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./