Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 05.03.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, IV-Д въззивен
състав, в публично заседание, проведено на шести февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА
ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
мл.съдия
СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ
при секретаря Румяна
Аврамова, като разгледа докладваното от мл. съдия Спасенов в.гр.дело № 9873 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба от 30.04.2018 г. на ответника в първоинстанционното производство
ЕТ „Г.М.– П.И., подадена против Решение № 365608 от 20.03.2018 г., постановено
по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав, с което е признато за
установено, че ответникът ЕТ „Г.М.– П.И. дължи на ищеца С.У.„С.К.О.“ сумата от
10 320 лева /десет хиляди триста и двадесет лева/, представляваща главница
за ползване на предоставено помещение по договор за съвместна дейност от
26.02.2007 г., дължима за периода 01.02.2012 г. – 26.02.2016 г., ведно със
законната лихва върху горепосочената сума, считано от 13.05.2016 г. до
изплащане на вземането.
В жалбата срещу
основното първоинстанционно решение са изложени подробни съображения за
неправилност на същото. Поддържа се, че процесния договор за съвместна дейност
е нищожен, като привиден и заобикалящ закона. В тази връзка се твърди, че
сключения договор за съвместна дейност по своята същност представлява
гражданско дружество по чл. 357 и сл. ЗЗД, като се посочва, че за да се счита
за валидно учредено и възникнало гражданското дружество, законодателят е
предвидил същото да подлежи на задължителна регистрация по Булстат, да води
собствено счетоводство, различно от счетоводството на съдружниците, да подава
данъчни декларации и да заплаща дължимите данъци в резултат на своята дейност,
което се твърди, че не е налице в конкретния случай, поради което и дружеството
не е законно възникнало и не може да участва в гражданския оборот. Твърди се,
че във връзка с горното е направено искане от ответната страна по делото да
бъде прогласена нищожността на процесния договор, по което първоинстанционния
съд не се е произнесъл. Поддържа се, че дори да се приеме, че договорът е
произвел действие, ищецът е в неизпълнение на задълженията си по Раздел II и III от същия и не
може да търси изпълнение от ответника без да е изпълнил собствените си
задължения.
Моли се за
отмяна в цялост на Решение № 365608 от 20.03.2018 г., постановено по гр. д. №
43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав и за постановяване на решение, с
което предявения в производството иск да бъде отхвърлен изцяло.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК от името на насрещната страна по жалбата - С.У.„С.К.О.“ е
депозиран отговор на въззивната жалба, озаглавен „писмени бележки“. В отговора
се излагат съображения за неоснователност на депозираната въззивна жалба срещу Решение
№ 365608 от 20.03.2018 г., постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 81 състав. Поддържа се, че твърденията на жалбоподателя за нищожност
на договора са останали недоказани в първоинстанционното производство, като се
излагат подробни съображения в тази връзка.
Депозирана е и
жалба от 14.05.2019 г., подадена от ЕТ „Г.М.– П.И. против Решение № 558140 от 10.12.2018
г., постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав, с
което е оставена без разглеждане молба от 08.11.2018 г., подадена от ЕТ „Г.М.– П.И.
за допълване на Решение № 365608 от 20.03.2018 г., постановено по гр. д. №
43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав.
В жалбата се
поддържа, че с разпореждане № 34163/17.10.2018 г., постановено по описа на СГС,
ГО, II-Е въззивен състав, въззивният съд е разпоредил
препис от постановен съдебен акт на СРС, ГО, 81 състав да бъде връчен на
ответника с указания, че в двуседмичен срок може да обжалва акта на СРС, 81
състав на основание чл. 250, ал. 3 ГПК, като в дадения срок ответникът е подал
молба по чл. 250 ГПК, поради което първоинстанционният съд е следвало да
произнесе с решение, а не да оставя същата без разглеждане.
Моли се за
отмяна на обжалваното Решение № 558140 от 10.12.2018 г., постановено по гр. д.
№ 43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав и за връщане делото на СРС с
указания за произнасяне по същество.
В
законоустановения срок от името на насрещната страна по жалбата срещу Решение №
558140 от 10.12.2018 г., постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на СРС,
ГО, 81 състав - С.У.„С.К.О.“ не е депозиран отговор на изложеното в жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата
на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран на 13.05.2016 г. със заявление по чл. 410 ГПК от С.У.„С.К.О.“,
с което е поискано издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК срещу длъжника ЕТ „Г.М.– П.И.
за сумата от 10 320 лева, представляваща дължима сума за отчисления по
договор № 49/26.02.2007 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от 13.05.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.
На 19.05.2016 г.
е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
образуваното въз основа на заявлението ч.гр.д. № 25645/2016 г., по описа на
СРС, 81 състав, с която е разпоредено длъжникът да заплати на кредитора С.У.„С.К.О.“
посочените в заявлението суми, както и разноските по делото.
Издадената по
делото заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК е връчена
лично на длъжника ЕТ „Г.М.– П.И. на 06.07.2016 г., като в законоустановения срок същият е депозирал
възражение по реда на чл. 414 ГПК, във връзка с което и на основание чл. 415,
ал. 1 ГПК първоинстанционният съд е указал на заявителя възможността да предяви
иск за установяване на вземанията си в едномесечен срок от получаване на препис
от разпореждането на съда. В указания срок
и по реда на чл. 422 ГПК кредиторът е предявил иск срещу ЕТ „Г.М.– П.И. за
претендираните в заявлението суми.
По отношение на жалбата депозирана от ЕТ „Г.М.– П.И.
против Решение № 558140 от 10.12.2018 г., постановено по гр. д. № 43242/2016 г.
по описа на СРС, ГО, 81 състав, с което е оставена без разглеждане молба от
08.11.2018 г., подадена от ЕТ „Г.М.– П.И. за допълване на Решение № 365608 от
20.03.2018 г., постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81
състав:
Софийски градски
съд, след като обсъди оплакванията в жалбата във връзка с атакувания съдебен
акт, намира следното:
Жалбата е
депозирана в законоустановения срок, изхожда от страна в първоинстанционното
производство, имаща право и интерес от обжалването, подадена е срещу подлежащ
на обжалване валиден и допустим съдебен акт, поради което същата се явява
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. Разгледана по
същество същата е неоснователна, като аргументите за това са следните:
С обжалваното Решение
№ 558140 от 10.12.2018 г., постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 81 състав е оставена без разглеждане молба от 08.11.2018 г., подадена
от ЕТ „Г.М.– П.И.“ за допълване на Решение № 365608 от 20.03.2018 г.,
постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав, доколкото
в последното съдът не се е произнесъл с изричен диспозитив по направеното от ответника с отговора на
исковата молба искане за прогласяване нищожността на процесния договор за
съвместна дейност.
Видно от
документите по делото действително с отговора на исковата молба от името на
ответника е направо искане за прогласяване нищожността на процесния договор за
съвместна дейност на сочените в самия отговор основания. От друга страна,
обаче, по делото липсват данни от страна на ответника да е предявен и приет за
разглеждане в първоинстанционното производство инцидентен установителен иск или
нарочен насрещен иск за прогласяване нищожността на процесния договор на
сочените от ответника основания, което да обуслови необходимост от произнасяне
на първоинстанционния съд с изричен диспозитив в решението. По делото липсват
доказателства да е заплащана държавна такса по такъв иск, да са разменяни
книжа, включително да е изпращан за отговор на насрещната страна в
производството и т.н., поради което се налага извод, че първоинстанционният съд
не е приемал за съвместно разглеждане с първоначалния иск, иск за прогласяване
нищножността на процесния договор за съвместна дейност, поради което и правилно
не се произнесъл с изричен диспозитив в този смисъл с решението си.
На следващо
място съдът следва да посочи, че видно от въззивната жалба от 30.04.2018 г.
срещу основното първоинстанционно решение /Решение № 365608 от 20.03.2018 г.,
постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав/
ответникът е посочил, че същото е неправилно, поради допуснати от
първоинстанционния съд съществени нарушения на материалния и процесуален закон,
включително и като не се е произнесъл по искането на ответника за прогласяване
нищожността на процесния договор за съвместна дейност. От така заявеното от
въззивника в депозираната от него въззивна жалба от 30.04.2018 г. не може да се
направи извод, че същият е отправил искане до съда по смисъла на чл. 250 ГПК за
допълване на първоинстанционното решение по съществото на спора. Липсва изрично
искане в горепосочения смисъл, което да обуслови задължение за
първоинстанционния съд да проведе производство и да се произнесе с нарочен акт
по чл. 250 ГПК. Съгласно чл. 250, ал. 1 ГПК само страната може да поиска да
бъде допълнено решението, но такава процедура не може да се инициира служебно
от съда. Действително такова искане е направено от ответника с молбата от
08.11.2018 г., но същото се явява недопустимо, доколкото е направено след
изтичане на предвидения в чл. 250, ал. 1 ГПК едномесечен срок от връчване на
решението. Това е така, тъй като Решение № 365608 от 20.03.2018 г., постановено
по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав е връчено на ответника
на 18.04.2018 г., от който момент за него е започнал да тече срокът по чл. 250,
ал. 1 ГПК. Доколкото молбата с правно основание чл. 250 ГПК за допълване на Решение
№ 365608 от 20.03.2018 г., постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 81 състав е депозирана след изтичане на срока по чл. 250, ал. 1 ГПК,
то правилно първоинстанционният съд я е оставил без разглеждане.
Предвид горното Решение
№ 558140 от 10.12.2018 г., постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 81 състав, с което е оставена без разглеждане молба от 08.11.2018 г.,
подадена от ЕТ „Г.М.– П.И. за допълване на Решение № 365608 от 20.03.2018 г.,
постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав е правилно
и следва да бъде потвърдено.
По отношение на въззивна жалба от 30.04.2018 г. на
ответника в първоинстанционното производство ЕТ „Г.М.– П.И., подадена против
Решение № 365608 от 20.03.2018 г., постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 81 състав:
Софийски градски
съд, след като обсъди оплакванията в жалбата във връзка с атакувания съдебен
акт, намира следното:
Жалбата е
депозирана в законоустановения срок, изхожда от страна в първоинстанционното
производство, имаща право и интерес от обжалването, подадена е срещу подлежащ
на обжалване валиден и допустим съдебен акт, поради което същата се явява
процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
За установено от фактическа страна настоящият състав
намира следното:
Между страните
не се спори, а и от представения пред СРС като писмено доказателство Договор № 049
от 26.02.2007 г. се установява, че страните са сключили Договор за
осъществяване на съвместна дейност за разширяване на обучителните програми по
бит и технологии, химия, физика и всички инженерни специалности в ДИУУ,
свързана със създаването на демонстрационни макети и модели, както и
подготовката и провеждането на занятията с приложен характер.
Съгласно
разпоредбата на чл. 2.3 от Договора, въззиваемият е поел задължението във
връзка с осъществяването на съвместната дейност по договора да предостави на
въззивника за временно ползване помещение от 57 кв.м., находящо се в корпуса с
помещения за работилници в сградата на ДИУУ. От своя страна, другата страна по договора
и въззивник в настоящото производство, е поела задължението да използва имота
за нуждите на съвместната дейност по договора, като поддържа ред и чистота в
района, намиращ се в непосредствена близост с предоставеното помещение и
заплаща всички разходи, свързани с почиставането, ремонтните работи и текущата
поддръжка на помещението.
По - нататък, в
чл. 4.1 от Договора, страните са уговорили задължението на едноличния търговец
да отчислява в полза на Университета не по - малко от 240 лв. месечно, платими
в срок до 20 - то число на съответния месец. С чл. 6.1 страните са уговорили
задължението на търговеца да заплаща изцяло стойността на консумативите и
всички ремонти и експлоатационни разходи за времето на действие на Договора.
На следващо
място, в чл. 7 страните са уговорили срок на действие на Договора от 3 години,
считано от датата на подписването му, а съгласно разпоредбата на чл. 8 от
Договора, действието на същия се счита автоматично продължено за още 3 години
при липса на писмено възражение на която да е страна, направено в едномесечен
срок преди изтичане срока на действие. Съгласно чл. 9 договорът не може да се
продължава автоматично по реда на чл. 8 повече от два пъти след изтичането на
първоначалния 3-годишен срок по чл. 7.
С нотариална
покана от 22.03.2016 г., рег. № 04217, том IIБ,
№ 017 по описа на нотариус В.Б., рег. № 302 в НК, с район на действие – СРС,
въззиваемият е отправил покана до едноличния търговец в 14 - дневен срок от
получаване на същото да заплати дължимата по процесния договор сума в размер на
10 658,19 лева, представляваща неплатени задължения за разходвана ел.
енергия в размер на 338,19 лева и отчисления по т. 4.1 от договора в размер на
10 320 лева, дължими за периода 01.01.2012 г. – 26.02.2016 г. Видно от
представеното по делото известие, нотариалната покана е получена от въззивника
на 23.03.2016 г.
От ответника са
представени по делото 6 броя фактури с касови бонове за платен наем в размер на
1440 лева, както и 12 броя фактури с касови бонове за платени консумативи в
размер на 774,21 лева.
Съгласно
заключението на допуснатата и приета от съда и неоспорена от страните съдебно -
оценителна експертиза, изготвена от вещото лице Е.С., общият размер на наема на
процесното помещение за периода от м.02.2012 г. до м.02.2012 г. възлиза на 11
760 лв. На следващо от експертизата се установява, че от ищеца са начислени и
774,21 лева за консумативни разходи, като върху фактурираните суми за наем и
консумативи е начислен ДДС в размер на 2289,20 лева. Установява се също, че в
счетоводството на ищеца са осчетоводени като платени 2213,21 лева, както и че
размерът на фактурираните и неплатени суми за наеми за процесния период са в
размер на 10 320 лева.
При така установената фактическа обстановка,
настоящият състав намира от правна страна следното:
Правната уредба
на института на гражданското дружество се намира в чл. 357 и сл. от ЗЗД.
Съгласно цитираната разпоредба, с договора за гражданско дружество две или
повече лица се съгласяват да обединят своята дейност за постигане на една обща
стопанска цел. Договорът за гражданско дружество е многостранен по своя
характер, а не двустранен, тъй като липсва размяна на престации. След като
интересите на съдружниците са общи, то и задълженията са не насрещни, а
взаимни, поради което и правата на съдружниците, без да са обусловени взаимно,
съвпадат по съдържание по отношение постигането на общата цел. Породените от
договора права и задължения по съдържание са еднакви за всички съдружници, тъй
като този договор има една обща цел - постигането на общ резултат със съвместни
усилия на всички съдружници, а общата цел е общото основание на тяхната взаимна
задълженост. Всичко, което съдружниците са придобили от дейността на
дружеството, става тяхна обща собственост. Съдружниците не разполагат със своя
дял от общото имущество, не могат да прихващат свои вземания спрямо един от
съдружниците, да искат своя дял от общата собственост. На следващо място,
договорът за гражданско дружество има възмезден характер, тъй като участието на
всеки съдружник е свързано с очакването да получи съответна на неговия дял част
от печалбата, реализирана от осъществяването на общата дейност. Всеки съдружник
участва в общността на възмездно основание, като причината, поради която поема
задължения във връзка със създаването и управлението на гражданското дружество,
е именно реализирането на определена стопанска изгода.
В конкретния
случай, изследвайки съдържанието на Договор № 049 от 26.02.2007 г., впечатление
прави явната неравнопоставеност в обема на правата и задълженията, които
страните поемат - от една страна С.У."Св. Климент Охридски " се
задължава да предостави за целите на Договора процесния недвижим имот, като
срещу това задължение придобива правото да получава не по - малко от 240 лв.
месечно, платими в срок до 20 - то число на съответния месец, и обратното -
едноличният търговец се задължава да използва имота за нуждите на съвместната
дейност по договора, като поддържа ред и чистота в района, намиращ се в
непосредствена близост с предоставеното помещение и заплаща всички разходи,
свързани с почиставането, ремонтните работи и текущата поддръжка на помещението
включително да заплаща изцяло стойността на консумативите и всички ремонтни и
експлоатационни разходи за времето на действие на Договора.
Въз основа на
изложеното по-горе, настоящият състав намира, че процесният Договор не разкрива
характерните за гражданското дружество черти, а именно постигането на общ
резултат със съвместни усилия на съдружниците. Както бе посочено, въззиваемият
се е задължил за еднократно фактическо действие, изразяващо се в предоставяне
ползването на процесния недвижим имот за осъществяването на съвместната дейност
по договора, а в тежест на въззивника остават поддържането, почистването,
ремонтните работи в помещението, заплащането на съответно възнаграждение, както
и поемането за негова сметка и изцяло стойността на консумативите и всички
ремонтни и експлоатационни разходи за времето на действие на Договора.
Доколкото при договора за съвместна дейност двете страни обединяват усилията и
имуществото си за постигането на една обща цел, това обединение изключва
насрещни имуществени престации между страните под формата на плащане на парично
възнаграждение. Именно с оглед водещата обща цел, при договора за съвместна
дейност е изключена и правната възможност за една от страните да има гарантиран
доход, тъй като съгласно нормата на чл. 361, ал. 1 от ЗЗД, както печалбите,
така и загубите се разпределят между съдружниците съобразно дяловете им.
Предвид горното,
следва да се приеме, че страните са сключили ненаименуван Договор, разкриващ
характеристиките на договор за наем, поради което приложение следва да намерят
разпоредбите на чл. 228 и сл. от ЗЗД.
В конкретния
случай, следва да се приеме, че въззиваемият, в качеството му на наемодател, е
сезирал първоинстанционния съд с претенция за заплащане на неизплатени наемни
вноски съгласно разпоредбата на чл. 4.1 от процесния Договор, за периода от 01.02.2012
г. до 26.02.2016 г.
На първо място,
изследван следва да бъде въпросът за допустимост на така предявените искове. С
предоставянето на управлението на имота, публичното тяло, което упражнява
правото на държавна собственост, се явява процесуален субституент на държавата
във формата на процесуална суброгация, като може да брани това право чрез иск,
както и да претендира от свое име последиците от лишаването му от ползване на
имота. В този смисъл е и Решение № 6 от 01.06.2011 г. на ВКС, ГК, IV ГО,
постановено по гр. д. № 199/2005 г. и по реда на чл. 290 от ГПК. Доколкото в
конкретния случай не е спорно по делото, че процесния недвижим имот е
предоставен за ползване и стопанисване на ищеца-въззиваем в производството, то
на Университета следва да се признае активната легитимация за предявяване на разглеждания
иск.
По отношение
основателността на заявените претенции, настоящият състав намира следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ЗДС, в редакцията ѝ към датата на
сключване на процесния Договор, а именно 26.02.2007 г., имотите - публична
държавна собственост не могат да се използват не по предназначение и да се
предоставят на трети лица, освен в случаите на ал. 2 и ал. 5 и чл. 16а от ЗДС.
В ал. 2 законодателят е постановил, че отделни имоти или части от имоти -
публична държавна собственост могат да се отдават по реда на чл. 19, ал. 1 от ЗДС, като са определени условия - да се използват съобразно предназначението им
и не се препятства осъществяването на дейностите, за които са предоставени за
управление. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗДС частна държавна
собственост се отдават под наем от министъра, ръководителя на друго ведомство
или областния управител, на когото имотът е предоставен за управление, чрез
търг при условия и по ред, определени с правилника за прилагане на ЗДС, освен в
случаите по Закона за публично - частното партньорство, като договорът за наем
се сключва въз основа на резултатите от така проведения търг. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 5 от ЗДС имоти или части от тях - частна държавна
собственост, могат да се отдават под наем без търг за здравни, образователни и
хуманитарни дейности за социално задоволяване на съответните нужди на
населението от областния управител или ръководителя на ведомството по ред и
цени, определени от Министерския съвет. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗДС срокът
за отдаване под наем на имотите - частна държавна собственост, не може да бъде
по-дълъг от 10 години. Предвид горепосочените разпоредби и доколкото по делото
не са ангажирани доказателства в обратната насока, налага се обоснованият извод
за липса на противоречие на процесния Договор с императивните норми на чл. 16 и
чл. 19 от ЗДС, поради което следва да се приеме, че същият е породил желаното
от страните действие. В тази връзка следва да бъде посочено, че видно от чл. 1
от процесния договор предмет на същия е осъществяването на съвместна дейност за
разширяване на обучителните програми по бит и технологии, химия, физика и
всички инженерни специалности в ДИУУ, свързана със създаването на демонстрационни
макети и модели, както и подготовката и провеждането на занятията с приложен
характер, от което се налага извод, че имотът е предоставен за ползване от
страна на ищеца в полза на ответника за развитие на извършваните в ДИУУ
образователни дейности, от което следва, по аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗДС, че
отдаването под наем на процесното помещение е било допустимо и без провеждането
на търг, както е извършено и в процесния случай.
С оглед горното
и предвид наличието на възможност за отдаване под наем на процесния имот без
провеждане на изискваната от закона тръжна процедура, настоящият състав намира,
че сключеният на 26.02.2007 г. договор е породил желаното от страните действие.
В тази връзка
въззивният съд споделя крайния извод на първоинстанционния такъв за
неоснователност на направените с отвоговора на исковата молба и поддържани с
въззивната жалба възражения за нищожност на процесния договор за съвместна
дейност, като заобикалящ закона и прикриващ договор за наем. Независимо от
това, съдът намира, че следва да посочи, че съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителни норми на закона и на добрите нрави. В процесния случай се установи,
че сключения между страните в производството договор за съвместна дейностн е
противоречи на императивни материалноправни законови разпоредби и е годен да
произведе желаното от страните по него правно действие. Заобикалянето на закона
е уредено като самостоятелно основание за нищожност на договорите, което е
налице тогава, когато страните по сделката съзнават, че чрез сключването ѝ
целят постигането на забранен или непозволен от закона резултат, като сделката
сама по себе си не противоречи на повелителните правила на закона. В този
случай страните извършват сделкaта не за да получат непосредствените, типични
за нея правни резултати, а за да постигнат друга, по-нататъшна цел, прякото
осъществяване на която би противоречало на закона. Съществуването на субективния
елемент от фактическия състав на нищожност на договор поради заобикаляне на
закона, който е че участниците в сделката съзнават, че чрез нея постигат цел,
която законът не позволява, подлежи на доказване в процеса, като тежестта за
установяване на този факт се носи от този който се позовава на нищожността. В
настоящия случай на първо място ответника не сочи никакви доказателства във
връзка с направеното от него възражение за нищожност на процесния договор като
заобикалящ закона, а на следващо място не се и установи процесния договор да е
сключен за постигането на забранен или непозволен от закона резултат, доколкото
последиците от сключването на договора и възникналите в резултат на неговото
сключване права и задължения за всяка една от страните са позволени от закона и
не противоречат на императивни законови разпоредби. По отношение на
възражението, че процесния договор прикрива сключен между страните същински
договор за наем, поради което е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пред. 4 ЗЗД, настощият съдебен състав, намира за необходимо да отбележи, че видно
изложените по-горе мотиви страните в настоящото производство са сключили
ненаименуван Договор, разкриващ характеристиките на договор за наем, но
съдържащ и клаузи, предвиждащи възникване на права и задължения за страните по
процесния договор, който не са типични и характерни за договора за наем, но
същевременно не са забранени от закона и предвид уредената в чл. 9 ЗЗД
договорна свобода не е налице пречка да бъдат предвидени от страните при
сключването на процесния договор за съвместна дейност. Предвид горното макар да
съдържа характеристики на договор за наем, процесния договор не представлява
същински договор за наем, като респективно не прикрива сключването на такъв
договор. Дори да се приеме, че договорът за съместна дейност е сключен, за да
прикрие действителни същински наемни правоотношения, то въззивният съд споделя
извода на първоинстанционния такъв, че по аргумент от чл. 17, ал. 1 ЗЗД това
обстоятелство не е основание за освобождаване на ответника от поетите по
договора задължения, доколкото следва да се прилагат правилата относно
прикритото съглашение, предвид установеното по делото обстоятелство, че са
налице изискванията на закона за неговата действителност.
Предвид посочено
по-горе, безспорно е установено наличието на валидно сключен между страните
договор, който е обвързвал страните и през процесния период, доколкото по
делото не се твърди и не се сочат доказателства за настъпване на някое от
предвидените в чл. 10, б. „а“ до „d“ от договора
обстоятелства. Липсват доказателства и за обстоятелството, че ответникът е
предал на ищеца процесното помещение преди процесния период, като не са
изложени и твърдения в тази връзка. Нещо повече, видно от представените от
ответника и приети по делото фактури и касови бонове същият е заплащал в полза
на ищеца суми за ползването на процесното помещение и консумативни разходи във
връзка с неговото използване, отнасящи се именно за част от процесния период,
което е допълнителна индиция за това, че ответникът е ползвал помещението през
процесния период, като не са наведени и твърдения в обратния смисъл.
Предвид горното
следва да се приеме извод, че през процесния период страните са били обвързани
от валидно сключен договор за съвместна дейност по силата на който ответникът е
ползвал предоставеното му по силата на чл. 2.3 от договора помещение и е
следвало да заплаща уговорената в чл. 4.1. сума.
Съгласно
заключението на вещото лице по допуснатата и приета от съда и неоспорена от
страните съдебно - оценителна експертиза, общият размер на наема на процесното
помещение за периода от м.02.2012 г. до м.02.2012 г. възлиза на 11 760 лв. На
следващо от експертизата се установява, че от ищеца са начислени и 774,21 лева
за консумативни разходи, като върху фактурираните суми за наем и консумативи е
начислен ДДС в размер на 2289,20 лева. Установява се също, че в счетоводството
на ищеца са осчетоводени като платени 2213,21 лева, както и че размерът на
фактурираните и неплатени суми за наеми за процесния период са в размер на 10
320 лева. Доколкото от ответника не са представени доказателства за заплащането
на тази сума, настоящият съдебен състав намира, че същия е останал задължен
спрямо ищеца за същата, което обуславя и основателността на предявения иск.
Предвид
съвпадението на крайните изводи на въззивния и първоинстанционния съд, макар и
при различни мотиви, депозираната въззивна жалба, въз основа на която е
образувано настоящото въззивно производство, следва да бъде оставена без
уважение, респективно обжалваното с нея първоинстанционно решение, следва да
бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
При този изход
на спора право на разноски в производството пред СГС има въззиваемата страна С.У.„Св.
Климент Охридски“.
От името на
същата не е направено искане за присъждане на разноски в производството пред
СГС, поради което и не следва да ѝ бъдат присъдени такива.
С оглед цената
на исковете и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 365608 от 20.03.2018 г.,
постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 558140 от 10.12.2018 г.,
постановено по гр. д. № 43242/2016 г. по описа на СРС, ГО, 81 състав.
Решението не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.