Р Е Ш
Е Н И Е № ….
гр.
София, 31.12.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският окръжен съд, гражданско отделение, ІІ-ри въззивен
състав в открито съдебно заседание на 07.10.2020г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ирина Славчева
ЧЛЕНОВЕ:
Ивайло Георгиев
Ваня Иванова
при секретаря Цветанка
Павлова, разгледа докладваното от съдия Георгиев въззивно гражданско дело № 642
по описа на съда за 2018 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение № 91/12.06.2018г.,
постановено по гр.дело № 760 по описа РС- гр.
Елин Пелин за 2016 г., са обявени за
недействителни по отношение на К.Н.Б. действията по сключване на договор за
дарение, обективирани в нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 02 том VI рег. № 7189дело 792 от 27.12.2012г. по описа на
нотариус Л. Х., с който ответниците М.Г.К. – П. и Л.П.П.
са дарили на ответника К.Н.Е. следните недвижими имоти, придобити чрез
покупко-продажба по време на брака и представляващи СИО:
1.
½ ид.ч. от поземлен имот с начин на трайно ползване – нива с площ от
0,400 дка, находяща се в землището на с. Г. М., Община Г. М., обл. С., ЕКАТТЕ
16314, осма категория 0,385 дка.,
четвърта категория 0,015 дка. в местността „Г.п.“, съставляваща имот №
101002 по плана за земеразделяне на селото, при граници и съседи: имот № 101001
– нива, наследници на И.И. Д., имот № 101494 – път IV клас на община Г. М.,
имот № 101003 – нива на Ц.И.М., имот № 000486 – полски път на Община Г. М., и
2.
½ иделна част от поземелен имот с начин на трайно ползване – нива с площ
от 2,000 дка, находяща се в землището на с. Г. М., Община Г. М., обл. С.,
ЕКАТТЕ 16314, осма категория 1,909 дка и четвърта категория 0,091 декара, в
местността „Д.“, съставляваща имот № 098001 по плана за земеразделяне на
селото, при граници и съседи: имот № 000485 – полски път на Община Г. М., имот
№ 000486 – полски път на Община Г. М., имот № 098004 – нива на Н. И. И. и др. и
имот № 098002 – нива на Б. Х. Г..
Настоящото производството е по реда на чл. 258 и сл. от
Гражданския процесуален кодекс и е образувано по отделни въззивни жалби на Л.П.,
М.П. и К.Е. срещу горното решение.
Жалбоподателят Л.П. счита
решението за неправилно и необосновано. Твърди, че ЕПРС не бил обсъдил
представените от него доказателства. Поддържа, че проектът на „А.и.“ ООД е
останал нереализиран поради имотна измама въз основа на неистински официални
документи. Описва предисторията на отношенията си с цедента Б. Б. (праводател
на ищцата К.Б.) във връзка с този проект. Изброява фактическите действия по
изготвяне на проект за жилищна сграда и нейното изграждане. Обосновава
важността на проекта. Сочи, че в полза на цедента била учредена ипотека.
Анализира пазарните цени на имотите през периода на техните отношения. Намира,
че при продажбата на ипотекирания имот била постигната цена, десет пъти под
пазарната такава. Навежда довод, че с настоящото дело цесионерът К.Б. цели да
разруши бизнеса и живота на кредиторите. Анализира някои аспекти от дейността
на съдилищата. Представя доказателства. Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с
което оставя без уважение исковата молба на К.Б..
Жалбоподателката
М.П. счита исковата молба за нередовна поради непосочване в нея на цената на
иска. Изтъква, че процесният имот бил закупен след сключване на договора за
поръчка, откъдето прави извод, че към датите на предварителния договор за
продажба на недвижими имоти (октомври 2006г.) и на договора за поръчка (01.10.2007г.)
продавачите не са били собственици на процесните недвижими имоти, а цедентът не
е вземал предвид и не е оценявал това имущество. Прави извод, че цедентът не е
имал права по чл. 135 от ЗЗД във връзка с тези имоти, а следователно – такива
права няма и цесионерът. Поддържа, че не било доказано виновно и умишлено
действие на прехвърлителите на тези имоти. Навежда довод, че предадената от
цедента по договора за поръчка сума била напълно обезпечена с договорна
ипотека, поради което процесното дарение не било довело до намаляване на имуществото на прехвърлителите.
Сочи, че вземането на ищцата, което я превръща в кредитор на ответниците, не
било ликвидно и изискуемо нито към момента на придобиване на процесните имоти
от прехвърлителите, нито към момента на подаване на исковата й молба по чл. 135
от ЗЗД. Оттук прави извод, че, след като имотът е бил прехвърлен преди
възникване на вземането на цесионера, по този начин не се увреждат интересите
му. Счита, че ищцата не била доказала намерение на ответниците за нейното
увреждане съгласно чл. 135, ал. 3 от ЗЗД. Навежда довод, че процесната сделна
не е безвъзмездна, а че процесните имоти били придобити от К.Е. срещу заплащане
на сума от 20000лв. по сметка на трето лице. Анализира съотношението между привидна
и прикрита сделка и намира, че съдът е следвало да приложи правилата за
прикритата сделка, което не бил направил.
По- конкретно, счита, че в такъв случай предпоставка за уважаване на
предявения иск по чл. 135 от ЗЗД е и знанието на третия ответник за увреждането
на ищеца, която, обаче, не била налице. Позовава се на разпоредбата от ЗЗД,
съгласно която недействителността не засяга правата, които трети добросъвестни
лица били придобили възмездно преди вписване на исковата молба за обявяване на
недействителността. Счита, че Е. е такова лице, поради което неговите права не
могат да бъдат засегнати. Навежда довод за противоречие между националното и
европейското законодателство в частта му, касаеща пристъпване към изпълнение
преди ответниците да са изчерпили всички средства за защита. Намира, че ищцата
не била доказала конкретния размер на ощетяването си с процесната сделка.
Счита, че договорът за цесия, от който ищцата черпи права, е нищожен поради
липса на предмет. Сочи, че нямало достоверна дата за съобщаване на цесията на
ответницата М.П.. Оспорва изводите на ЕПРС относно наличие на предпоставките за
основателността на предявения иск. Намира обжалваното решение за немотивирано.
Твърди, че ЕПРС не бил посочил, от кой момент ищцата-цесионер била станала
кредитор на ответниците. Развива съображения, че този момент е съобщаването на
цесията на длъжниците, който, според нея, е настъпил на 02.07.2013 г., и то –
само по отношение на Л.П., а процесната сделка е извършена в предходен момент –
27.12.2012г. Счита, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение
като не е приел представени от нея доказателства за привидност на дарението и
за прикрита с него покупко- продажба. Черпи аргументи от други материални и
процесуални правоотношения с ищцата. Моли съда да отмени обжалваното решение
като недопустимо, незаконосъобразно, неправилно, необосновано, недоказано и
постановено при извършени нарушения на закона. Претендира разноски. Представя
писмени доказателства.
Жалбоподателят
К.Е. счита, че обжалваното решение е постановено при нарушения на закона,
нарушаващи гражданските му права. В останалата част от жалбата си почти
дословно възпроизвежда жалбата на М.П.. Моли съда да отмени обжалваното решение
като недопустимо, незаконосъобразно, неправилно, необосновано, недоказано и
постановено при извършени нарушения на закона. Претендира разноски. Представя
писмени доказателства.
Преписи от
жалбите са били връчени на въззиваемата и същата е подала отговор, с който оспорва
жалбата на К.Е.. Счита, че са налице всички предпоставки за уважаване на иска
по чл. 135 от ЗЗД. Оспорва доводите на жалбоподателя, че за целта вземането на
кредитора е трябвало да бъде ликвидно и изискуемо. Допълнително навежда довод,
че вземането й е установено с влязло в сила решение. Счита за неотносими
доводите, касаещи договора за цесия, като изтъква, че в производството по иск
по чл. 135 от ЗЗД длъжникът не може да се брани с възражения, които се
основават на отношенията, които легитимират ищеца като кредитор. Оспорва част от тези доводи и по същество.
Обосновава, защо в случая атакуваното действие уврежда кредитора. Счита за
неотносим довода на жалбоподателя, че атакуваната сделка е привидна и съчетана
с прикрита такава. Позовава се на съдебна практика в този смисъл. Обосновава
становището си, че, при безвъзмездните договори, какъвто е процесният, е достатъчно
знание за увреждането само у длъжника, а той винаги знае за увреждането, когато
разпоредителната сделка е извършена след възникване на кредиторовото вземане.
Моли съда да остави без уважение въззивната жалба. Претендира разноски.
Независимо
че това не е било необходимо, всеки от жалбоподателите е бил уведомен и за
въззивните жалби на другите жалбоподатели и му е предоставена възможност да
депозира отговор.
Постъпил е
отговор от К.Е. на въззивните жалби на Л.П. и М.П., с който заявява, че потвърждава
изложените в тях факти и обстоятелства. Твърди, че заплатената от него парична
сума също е била предмет на съдебен спор, който е приключил благоприятно за
него.
Постъпил е
отговор от Л.П. на въззивната жалба на М.П., с който тази жалба се поддържа
изцяло.
М.П. е подала отговор на подадената от Л.П.
въззивна жалба, с който поддържа същата. Възпроизвежда част от доводите,
изложени в тази жалба. Представя писмени доказателства в подкрепа на твърденията
си.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят Л.П. се явява лично. Поддържа изцяло въззивната жалба. Счита, че в нея
подробно са изложени пороците на решението на РС - Елин Пелин, които го правят
неправилно, необосновано и основаващо се изцяло на неистински факт - виновност
по отношение на сделката. Поддържа, че К.Е. е заплатил 20000 лв. Намира, че
неправилно е изчислена държавната такса по иска. Заявява, че отношенията му с
цедента били доведени до невъзможност за продължаване вследствие на имотна
измама. Твърди, че въззиваемата била получила изпълнителен лист въз основа на
решение от САС по неприключило касационно обжалване. Счита, че изпълнителен
лист, издаден по неприключило окончателно исково производство, е в противоречие
с върховенството на закона. Твърди, че бил лишен от справедлив процес.
Вследствие на този изпълнителен лист бил продаден актив, ипотекиран в полза на
цедента, на цена, която е пет пъти под реалната пазарна цена. Сочи други
съдебни дела между същите страни, както и извънпроцесуални отношения между тях.
Моли съда да уважи въззивната жалба и да постановите решение, което да бъде в
полза на доказателствата.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателите М.П.
и К.Е. не се явяват, не се представляват и не заявяват становище по спора.
Представена е писмена защита от Л.П. и М.П.,
с която се поддържа въззивната жалба и отговора на исковата молба. Тези
жалбоподатели заявяват, че процесната сделка е била възмездна. Поддържат, че
ЕПРС се бил произнесъл по недопустима искова молба. Навеждат довод за
неправилно изчисляване на държавната такса, с оглед характера на иска. Считат,
че по този начин било нарушено правото им на справедлив процес. Цитират
разпоредбите на чл. 7, 8, 9 и 10 от ГПК и правят изводи въз основа на тях.
Намират, че въззиваемата няма права по отношение на жалбоподателката П., тъй
като договорът за цесия не ѝ бил съобщен по законов път. Претендират
нарушение на правото на справедлив съдебен процес. Изброяват нарушенията, които
считат, че съдът е допуснал в настоящия процес. Считат за недоказано
претендираното от ищцата увреждане, тъй като не било оценено останалото
имущество на длъжника. Поддържат, че ищцата се била удовлетворила по реда на
чл. 65 от ЗЗД. Не било доказано знание, нито намерение, за увреждане на
кредитора от страна на третото лице. Молят съда да отмени обжалваното решение.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е описана
точно и изчерпателно в обжалваното решение, поради което не е необходимо да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на обжалвания съдебен акт, а по допустимостта
- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
І. По валидност
Обжалваното в настоящото производство съдебно решение е валидно,
доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано
от разгледалия делото съдия, а формираната от последния воля е ясно и
разбираемо формулирана.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като е постановено при наличие на
положителните и липса на отрицателни предпоставки за упражняване на правото на
иск, а първоинстанционният съд се е произнесъл по действително предявения такъв.
Доводът, че производството било разгледано от некомпетентен съд
поради непосочване (или неправилно посочване) на цената на иска и невнасяне на
дължимата държавна такса в пълен размер, е неоснователен поради следните
съображения:
-
Видно от материалите по гр.дело № 760 по описа РС- гр.
Елин Пелин за 2016 г., исковата молба е била
оставена без движение именно на това основание с разпореждане от 02.06.2017г.
(л. 72 от първоинстанционното дело). В изпълнение на указанията на съда, ищцата
изрично е посочила цена на иска с молба от 14.06.2017г. (л. 121 от
изпълнителното дело).
-
Родовата подсъдност на
конститутитвния облигационен иск по чл. 135 от се определя по чл. 104, т. 4 от ГПК с оглед цената на иска спрямо релевантната граница от 25000 лв. Цената на
предявения в настоящото производство иск от този вид се определя съобразно
правилото на чл. 69, ал. 1, т. 4, вр. т. 2 от ГПК, доколкото негов предмет е
несъществуването (недействителността по отношение на ищцата) на договор, който
има за предмет недвижими имоти (арг. от Определение № 392 от 19.10.2020 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 3011/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 151 от 21.08.2020
г. на ВКС по т. д. № 2144/2019 г., I т. о., ТК, Определение № 200 от 17.06.2020
г. на ВКС по ч. гр. д. № 1369/2020 г., IV г. о., ГК и др.). Видно от удостоверенията на л. 37 – 42 от
първоинстанционното дело, данъчната оценка на имотите е 13,50+76,80+2,40+16,80=109,50лв.,
респ. 54,75лв. за процесните ½ ид.ч. от тях. Следователно, цената на
иска е 54,75 лв. Поради това настоящият съдебен състав намира, че цената на
иска е била определена правилно. В резултат от това, правилно е определена и
родовата подсъдност. Що се
отнася до местната подсъдност, тя също е определена правилно съобразно
разпоредбата на чл. 109 от ГПК, която се прилага и за Павловия иск за
признаване недействителност разпоредително действие с недвижим имот (арг. от Определение
№ 695/20.10.2011 г. на ВКС по ч. т. д. № 529/2011 г., I т.о.).
-
Дори да не е била внесена
реално дължимата държавна такса, този факт не опорочава постановеното по делото
решение до степен на недопустимост (противно на поддържаното от
жалбоподателите). Той обуславя единствено нередовност на исковата молба, но не
и недопустимост на предявения иск и на образуваното съдебно производство.
Незаплащането на държавна такса в пълния дължим размер може да доведе
единствено до имуществена и дисциплинарна отговорност на съдията- докладчик, но
не и да бъде основание за обезсилване на обжалваното съдебно решение. Отделно
от това, в случая реално дължимата държавна такса в размер на 50 лв. е
заплатена с вносна бележка на л. 2 от първоинстанционното дело.
ІІІ. По същество
Предявен е иск с
правна квалификация чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. За уважаването му е необходимо да се
установи кумулативното наличие на следните предпоставки:
·
действително
вземане на ищеца срещу ответника, което е възникнало преди извършване на
действието, чиято недействителност се претендира по съдебен ред,
·
правомерно
и действително правно действие, което уврежда ищеца в качеството му на кредитор
на ответника - длъжник, извършил това действие,
·
знание
на длъжника за увреждането на кредитора.
1.
По първата
предпоставка
Съгласно
правната теория (Марков М. „Облигационно право. Помагало.“, изд. „Сиби“,
2018г., стр. 222) и съдебната практика (Определение № 626 от
13.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1406/2015 г., IV г. о., ГК, Решение № 35 от
12.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1783/2017 г., III г. о., ГК), за да бъде ищецът
кредитор на ответника, е достатъчно да има действително неудовлетворено вземане
(парично или непарично) срещу последния, без да е необходимо, то да е ликвидно
и изискуемо, нито установено с влязло в сила съдебно решение, нито да има издаден изпълнителен лист
за него. Извод за
несъществуване на вземането може да се направи, само ако то е отречено със сила
на присъдено нещо. Следователно,
за наличието на качеството кредитор е достатъчно, ищецът да твърди, че е такъв,
както и съществуването на вземането му да произтича от твърдените факти в
исковата молба, без да е необходимо, същото да е ликвидно и изискуемо или
установено с влязъл в сила съдебен акт, както и не е необходимо, ищецът да провежда пълно и главно доказване за него.
В
случая облигационните права (вземанията) на ищцата срещу първите двама
ответници са възникнали по силата на договора за цесия от 26.07.2012г. и това
са вземанията, „породени или отнасящи се до сключения между цедента и М.П. и Л.П.
договор за поръчка от 01.10.2007г., вкл. всички вземания, свързани с и/или
произтичащи от сключването, тълкуването, действителността, изпълнението,
неизпълнението, развалянето или прекратяването на същия договор, заедно с
всички привилегии, обезпечения и други принадлежности“. При тази формулировка,
съдът намира, че предмет на цесията са всички свързани с договора за поръчка
вземания – парични и непарични, настоящи и бъдещи, изискуеми и неизискуеми,
вкл. и такива, които са погасени по давност (арг. от Марков М. „Облигационно
право. Помагало.“, изд. „Сиби“, 2018г., стр. 200).
Във
връзка с горното, съдът намира за неоснователен довода на жалбоподателите П. и Е.,
че договорът
за цесия, от който ищцата черпи права, е нищожен поради липса на предмет. На
първо място, разпоредбата на чл. 26, ал. 2, предл. първо от ЗЗД свързва
нищожността на договора с невъзможен предмет, а не с липсващ такъв. На второ
място, както се обоснова по- горе, предметът на процесния договор за цесия е
достатъчно ясно определен, като, освен това, той не е невъзможен в нито една
своя част, доколкото касае действителни, прехвърлими, определяеми права.
Наистина, в него не е уговорена насрещна престация за прехвърляните права, но
това не го опорочава, тъй като няма пречка, цесията да е безвъзмездна (Калайджиев А.
„Облигационно право. Обща част.“, изд. „Сиби“, 2016г., стр. 529).
При
тези данни и с оглед изложените по- горе принципни съображения, настоящият
съдебен състав не споделя довода на жалбоподателите П. и Е., че ищцата не била
кредитор на първите двама ответници, тъй като вземането й било установено с
невлязло в сила въззивно решение на САС, по което съдът бил издал изпълнителен
лист и било образувано изпълнително дело. Този довод се основава на две
погрешни допускания: първо, че вземането на ищцата е само за паричната сума от
100000 евро - предмет на в.гр.д. № 1626/2015г. на САС, и второ, че то
задължително следва да бъде установено с влязло в сила съдебно решение, за да
превърне ищцата в кредитор на ответниците П.. Първото допускане не е вярно, тъй
като вземанията на ищцата са всички, произтичащи от договора за поръчка от
01.10.2017г., а второто не е вярно, тъй като (както се посочи по- горе) не е
необходимо, вземането на кредитора да бъде установено по съдебен ред. Поради
това неоснователно жалбоподателите П. и Е. поддържат, че процесната сделка била
сключена преди
възникване на вземането на цесионерката- ищца.
По
аргумент от съдебната практика (Решение
№ 199 от 13.11.2012 г. на ВКС по т. д. № 191/2012 г., II т.о., ТК), когато атакуваната с Павлов иск
по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД сделка е сключена след датата на цесията, с която
цесионерът е придобил вземането срещу длъжника, именно цесионерът е активно
материалноправно легитимиран да води този иск. В случая датата на цесията е
26.07.2012г., а датата на атакуваната сделка – 27.12.2013г. Поради това ищцата вече
е била кредитор на първите двама ответници към момента на процесната сделка, а
следователно – и надлежен ищец по настоящото дело.
Във връзка
с горното, неоснователен е доводът на жалбоподателите П. и Е., че, към момента на
атакуваната сделка, цесията не била съобщена на ответницата П., поради което
все още нямала действие за нея, т.е. тази ответница не била длъжник на ищцата. Видно
от мотивите към постановеното по гр.д. № 12710/2012г. на СГС съдебно решение от
15.04.2014г., цесията е съобщена на П. с връчване на препис от исковата молба,
по която е било образувано това дело. Същевременно, от заглавната част на това
решение и датата на постановяването му (л. 156 от първоинстанционното дело) се
установява, че последното заседание по делото е било проведено на 05.12.2013г.
(доколкото посочената 2014г. е невъзможна и следва да се счита за техническа
грешка), т.е. преди сделката, атакувана в настоящото производство по чл. 135 от ЗЗД (27.12.2013г.). Следователно, цесията е била надлежно съобщена на ответниците
П. преди сключването на тази сделка.
Освен
това, съобщаването на длъжника за цесията няма значение за придобиване
качеството кредитор от страна на цесионера в специалната хипотеза на чл. 135 от ЗЗД. С оглед разрешението на съдебната практика, че в тази хипотеза знанието на
длъжника за увреждане на кредитора не е обвързано с конкретен кредитор (виж.
по- долу т. 3), следва да се приеме, че легитимиран да води Павловия иск е и
кредиторът- цесионер, независимо дали цесията е надлежно съобщена на длъжника
или не. Още повече, след като теорията и практиката допускат, кредиторът по чл.
135 от ЗЗД да се легитимира като такъв дори въз основа на неликвидно,
неизискуемо и неустановено по съдебен ред вземане, би било неоправдано, това
негово качество да зависи от толкова по- маловажен за вземането и неговия
титуляр факт, какъвто е уведомяването на длъжника. Във връзка с това следва да
се има предвид, че, по силата на самия договор за цесия, цесионерът придобива
цедираното вземане в своя патримониум, с което се превръща в негов титуляр
(Марков М. „Облигационно право. Помагало.“, изд. „Сиби“, 2018г., стр. 201,
и Калайджиев А. „Облигационно право.
Обща част.“, изд. „Сиби“, 2016г., стр. 544). Не обосновава обратен извод
разпоредбата на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, на която се позовават жалбоподателите,
тъй като визираното в нея съобщаване няма конститутивно действие по отношение
на цесията и не е елемент от фактическия състав, пораждащ действие между
страните по цесионния договор. В същия смисъл е и съдебната практика (Решение №
319 от 27.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4025/2008 г.,
IV г. о., ГК, Решение № 1935 от 1.07.2018 г. на САС по в. гр. д. № 4048/2017
г., Решение № 260502 от 7.12.2020 г. на СГС по т. д. № 2192/2017 г.)
С
оглед гореизложеното, съдът намира, че по делото се установява качеството на
кредитор на ищцата по отношение на първите двама ответници към момента на
осъществяване на процесната сделка (27.12.2013г.), а с това – и първата от
горните предпоставки за уважаване на иска.
2.
По втората предпоставка
Налице е и втората
предпоставка, тъй като процесната сделка е правомерно и действително правно
действие, чието съществуване не се оспорва от нито една от страните. Същата има
увреждащ характер, тъй като безвъзмездното отчуждаване на недвижими имоти
затруднява удовлетворяването на кредитора Б., доколкото намалява длъжниковото
имущество, а с това – и обектите, които обезпечават изпълнението на задълженията
на длъжниците към нея. Същият извод може да се направи и по аргумент от по-
силното основание спрямо сходната хипотеза на възмездно отчуждаване на имот. В
такава хипотеза съдебната практика (напр. Решение № 219 от 17.02.2010 г. на ВКС
по т. д. № 752/2009 г., II т. о., ТК) и правната теория (Марков М.,
„Облигационно право. Помагало.” изд. „Сиби”, 2018г., стр. 223) са единодушни,
че кредиторът се уврежда дори при превръщане на едно длъжниково имущество в
пари, тъй като е възможно, парите да бъдат укрити. Поради това, на още по-
голямо основание следва да се приеме, че е налице увреждане в случаи като
настоящия, в които длъжникът не получава нищо в замяна на отчужденото
имущество.
Неоснователно жалбоподателите навеждат довод,
че ищцата не била увредена от процесната сделка поради обезпечаване на
вземането на първоначалния кредитор (цедента) с ипотека и произтичащата от това
възможност да се удовлетвори от продажба на ипотекирания имот. По делото няма преки
доказателства за такъв вид обезпечение, освен уговорката от т. 4 по договора за
поръчка от 01.10.2007г. за бъдещо учредяване на ипотека за обезпечаване на
изпълнение на задълженията на П. по този договор, и документи за извършена
публична продан на съответния имот.
Въз основа на този комплекс от косвени
доказателства, съдът приема, че такава ипотека действително е била учредена.
Независимо от това, основаният на нея довод е неоснователен, тъй като всяко
намаляване на длъжниковото имущество може да се атакува по реда на чл. 135 от ЗЗД, независимо дали длъжникът е обезпечил задължението си с друго свое
имущество. В този смисъл е съдебната практика (Решение № 224 от 30.10.2014 г.
на ВКС по гр. д. № 2310/2014 г., III г. о., ГК, и Решение № 407 от 29.12.2014
г. на ВКС по гр. д. № 2301/2014 г., IV г. о., ГК), според която „с извършеното отчуждаване
на имот от патримониума на длъжника, имуществото, служещо за обезпечение на
кредитора е намалено, поради което разпоредителното действие го уврежда, без
значение дали вземането му е обезпечено с друго имущество“.
Неоснователно жалбоподателите приравняват
продажбата на ипотекирания имот на даване вместо изпълнение по чл. 65 от ЗЗД. Даването
вместо изпълнение е институт, свързан с изпълнение на договора и доброволно погасяване
на задължението, докато ипотеката е вещно обезпечение, което осигурява
постъпления в патримониума на кредитора само при липса на доброволно изпълнение
и по реда на принудителното изпълнение. Все пак, доводът за извършена публична
продан на ипотекирания имот има смисъл дотолкова, доколкото искът би бил
неоснователен, ако в резултат от тази продан увреждането на кредитора- ищец е
било отстранено (Марков М., „Облигационно право.Помагало.” изд. „Сиби”, 2018г.,
стр. 223). Във връзка с това по делото има събрани доказателства за извършена
публична продан на ипотекирания имот, и то – именно въз основа на изпълнителния
лист, издаден по обсъденото по- горе въззивно решение на САС. От тях, обаче, се
установява, че продажната цена на имота е 121000лв. (л. 98 от
първоинстанционното дело), докато поне едно от цедираните вземания на ищцата е
в размер на 100000 евро (л. 156-165 и л. 21-29 от първжоинстанционното дело). Това
означава, че към настоящия момент вземането й не е удовлетворено в цялост и тя
все още е кредитор на ответниците.
Във връзка с това съдът намира за неоснователни
твърденията, че вземането за 100000 евро било обезпечено с ипотека върху имот
за 300000 евро. На първо място, по делото няма данни, че цената на имота е била
действително 300000 евро, а това твърдение се опровергава от цената, достигната
при неговата публична продан. На второ място, дори към някакъв момент цената на
имота действително да е била 300000 евро, несъответствието между размера на
обезпечаваното вземане и цената на ипотекирания имот нито опорочава ипотеката,
нито е доказателство за претендираните незаконосъобразни действия от страна на
ищцата и/или трети лица, нито може да бъде аргумент за отхвърляне на иска.
3.
По третата
предпоставка
Знанието на длъжника за увреждането е осъзнаване от негова страна
на факта, че с извършеното действие той създава или увеличава собствената си
неплатежоспособност или пряко ощетява кредитора или затруднява неговото удовлетворяване. При това, не е необходимо,
длъжникът да осъзнава, че уврежда конкретен кредитор, вкл. този, който е
предявил впоследствие иска по чл. 135 от ЗЗД. Достатъчно е да знае, че има
кредитор(и) и че с действието си засяга възможността за неговото/тяхното
удовлетворяване (Решение № 639/06.10.2010 г. на ВКС по гр.д. № 754/09 г.
IVг.о., Решение № 45/01.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 450/10 г. III г.о., ГК,
Решение № 200/17.03.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1417/09 г., III г.о., ГК).
В случая, безспорно, към момента на сключване на процесната безвъзмездна
сделка, ответниците Л.П. и М.П., са били страни (мандатари) по договора за
поръчка от 01.10.2007г. и
с подписите си под този договор са удостоверили волята си да поемат задължения
по него. След този момент, длъжниците са се лишили безвъзмездно от част от
своето имущество, което неизбежно и логично налага извод за осъзнаване от тяхна
страна, че намаляват възможностите за удовлетворяване на кредитора си. Поради това съдът намира, че е изпълнено
изискването на чл. 135, ал. 1 от ЗЗД, а с това – и третата предпоставка за
уважаването на иска.
С оглед изложените в т. 2 съображения, съдът намира за
неоснователен довода на жалбоподателите, че, към момента на сключване на
процесната сделка, М.П. не била надлежно
уведомена за цесията, откъдето правят извод, че този договор още нямал
действие за тази ответница, а тя не знаела, че с процесната сделка уврежда
именно ищцата. (Както се обоснова по- горе, отв. П. е била уведомена за цесията
преди сделката с връчване на препис от исковата молба по гр.д. № 12710/2012г.
на СГС, а и не е било необходимо, тя да осъзнава, че с действията си уврежда
конкретен кредитор, напр. ищцата.)
И тримата
жалбоподатели твърдят, че процесната атакувана сделка (дарение) прикривала
покупко- продажба, от чийто възмезден характер и във връзка с чл. 17, ал. 1 от ЗЗД правят извод, че за уважаване на Павловия иск е необходимо да се докаже и знание
на третото лице за увреждане на кредитора. Според настоящия съдебен състав,
този довод е неоснователен, тъй като симулативността на атакуваната увреждаща
сделка (дори да бъде доказана в настоящото производство) не може да се
противопостави на кредитора- ищец в производството по чл. 135 от ЗЗД (арг. от Определение
№ 34 от 29.01.2018 г. на ВКС по т. д. № 2007/2017 г., I т. о., ТК, Решение №
134 от 15.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3288/2013 г. на ІV г. о., ГК), освен
ако преди предявяване на иска е вписана искова молба за разкриване привидността
(каквото обстоятелство по делото не се твърди и не се доказва). Поради това хипотетичната
симулативност на атакуваната сделка е ирелевантна за изхода на правния спор и
не следва да се обсъжда от настоящия съдебен състав, а представените
доказателства за това обстоятелство не са били приети.
На последно място,
неоснователни са доводите на жалбоподателите П. и Е., че по делото не било
доказано намерение за увреждане на кредитора. Видно от разпоредбите на чл. 135,
ал. 1 – 4 от ЗЗД, законът придава правно значение на такова намерение само в
хипотезата на ал. 3, но не и в хипотезата на ал. 1, каквато е настоящата (с
оглед обоснованото по- горе съотношение между момента, в който ищцата е станала
кредитор на първите двама ответници, и момента на извършване на атакуваната
сделка). Поради това намерението на страните по атакуваната сделка е
ирелевантно и не следва да се обсъжда, нито да се събират доказателства за
него.
Неотносими към горните релевантни
предпоставки за уважаване на иска по чл. 135 от ГПК са твърденията на
жалбоподателите, че действията на ищцата били свързани имотна измама с
участието на вещо лице, в резултат от която ипотекираният имот бил продаден на
цена под пазарната. Възраженията им срещу пороци на публичната продан са можели
да бъдат релевирани в изпълнителното производство, но нямат връзка с иска по
чл. 135 от ЗЗД. След като публичната продан е приключила, в настоящото
производство не може да се черпят аргументи от твърдения за занижаване на
продажната цена и заблуждение на наддавачите с това, че имотът бил предвиден за
нискоетажно застрояване до 10м. (както е отразено в обявата за публичната
продан), вместо за средноетажно (както твърдят ответниците- жалбоподатели, но
за което не представят доказателства).
По същите съображения не следва да се
обсъждат и претенциите им за опорочени сделки между трети лица от 1977г. -
1981г.
Също неотносими и неподлежащи на обсъждане са
и твърденията, че към настоящия момент ищцата- цесионер атакувала три
инвестиционни проекта и искала да навреди на ответниците и да разруши техния
бизнес. Отделно от това, в настоящото производство гражданският съд не е
компетентен да преценява претендираните от жалбоподателите обстоятелства, които
покриват престъпни състави по НК.
Неоснователен е доводът, че ищцата не била
посочила и доказала, какъв е размерът на увреждането, нито каква част от
вземането си ще удовлетвори чрез обявяване на сделката за недействителна.
Според настоящия съдебен състав, ищцата не е длъжна да сочи това обстоятелство,
то не е част от изискванията за редовност на исковата молба, нито има отношение
към основателността на иска.
Неоснователен е и доводът че дарените имоти
били закупени от П. след предварителния договор от 2006г., поради което
цедентът не бил имал съзнанието, че разчита на тях като длъжниково имущество,
от което да може да се удовлетвори. От описаното под т. 1 приложение към
нотариалния акт, в който е обективирана процесната сделка (л. 34-36 от
първоинстанционното дело) може да се направи извод, че имотите са били
придобити от П. през 2008г., т.е. те са били техни към момента, в който ищцата
е придобила вземането на брат си чрез цесия и е станала техен кредитор. Това е
релевантният момент, към който следва да се преценява, дали тя е разчитала на
тези имоти като средство за собственото си удовлетворение, след като придобива
правото по чл. 135 от ГПК на собствено основание, а не по силата на договора за
цесия. Поради това, в случая съзнанието на цедента е ирелевантно – противно на
поддържаното от жалбоподателите.
Неоснователно жалбоподателите се позовават и на
чл. 135, ал. 1, изр. трето от ЗЗД, тъй като този нормативен текст брани правата
на контрагенти на приобретателя на имотите, а не на самия приобретател (в случая
– К.Е.), който не е трето лице по смисъла на тази разпоредба.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че искът е основателен и
правилно е бил уважен, а обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде
потвърдено.
Настоящото решение не подлежи на обжалване, с оглед цената на иска
и по аргумент от съдебната практика (напр. Определение № 390 от 19.10.2020 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 2778/2020 г., IV г. о., ГК, Определение № 22 от 16.01.2020
г. на ВКС по ч. т. д. № 3015/2019 г., I т. о., ТК, Определение № 755 от
11.11.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1713/2018 г., III г. о., ГК).
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза
на въззиваемата следва да се присъдят направените от нея разноски в
производството, каквито се установяват в размер на 500 лв. съгласно договора и
разписката на л. 115-116 от делото.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 91/12.06.2018г., постановено по гр.дело
№ 760 по описа РС- гр. Елин Пелин за 2016 г.
ОСЪЖДА М.Г.К. – П. с ЕГН **********, Л.П.П.
с ЕГН ********** и К.Н.Е. с ЕГН **********, да заплатят на К.Н.Б. с ЕГН **********
сумата 500лв. – разноски по делото.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.