№ 4473
гр. София, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20241100505195 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 2095 от 06.02.2024 год., постановено по гр.дело № 24260 по описа за
2022 год. на СРС, 165 с-в е ЧАСТИЧНО УВАЖЕН предявеният от С. Р. Г. с ЕГН **********,
представлявана от адв. М. Л. Л. съдебен адрес за призоваване и съобщения: гр. София, ул.
„********* срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК175074752, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. ********* отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК и е ПРИЗНАТО ЗА УСТАНОВЕНО, че ответникът НЕ ДЪЛЖИ
на ищеца сумата от общо 1 409,11 /хиляда четиристотин и девет лева и единадесет стотинки/
лв., представляваща възнаграждения за допълнителни услуги по Договор за потребителски
кредит „Стандарт“ №30040567923/12.11.2019г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
разликата над уважения размер до пълно предявения размер от 3 379,05 /три хиляди триста
седемдесет и девет лева и пет стотинки/ лв., като неоснователен. Отговорността за разноски
е разпределена съобразно уважената и отхвърлената част от иска.
В законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК въззивна жалба е подадена от ищцата,
с която оспорва решението в частта, с която предявеният от нея иск е отхвърлен за разликата
над сумата от 1 409,11 лв. – възнаграждения за допълнителни услуги по Договор за
потребителски кредит „Стандарт“ №30040567923/12.11.2019 г. до пълния предявен размер
от 3 379,05 лв. като неоснователен. Релевират се съображения за необоснованост,
неправилност, нарушаване на материалния закон и на константната съдебна практика. На
първо място, счита, че първоинстанционния съд е следвало да обяви целия договор за
потребителски кредит за недействитилен, каквито твърдения са направени още с исковата
молба, като незаконосъобразно решаващият съд е стигнал до противоположен извод. Твърди
се нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като посочва, че не са посочени
всички компоненти, от които се формира, начинът и методът на изчисляване, които са
използвани, което създава предпоставки за завишаването им от страна на кредитодателя. В
1
случая, според въззивника, е налице липса на посочване на ГПР. На второ място посочва, че
не се съдържа информацията, която следва да бъде предоставена, съгласно разпоредбата на
чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, като противоправно съда е приел, че яснотата около размера, датите и
броя на плащане на вноските по договора е достатъчно за да се приеме, че е спазена
цитираната разпоредба. Напротив, нарушаването й според въззивника, влече след себе си
последиците съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК. На трето място, оспорва изводите на съда
относно прекомерния характер на уговорения по договора годишен процент на разходите.
Излага и подробни съображения, цитирайки и препращайки към константната съдебна
практика и практиката на СЕС, че в случая са налице нищожни клаузи в сключения договор
за потребителски кредит, както и основание за прилагане на чл.23 ЗПК. Моли съда да
отмени решението в обжалваната част, като постанови ново, с което изцяло да уважи
претенциите. Претендира разноски.
В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК, ответникът е депозирал отговор на
въззивната жалба, с която оспорва същата като недоказана и необоснована. Въззиваемият
счита, че първоинстанционния съд е постановил мотивирано, обосновано и законосъобразно
решение, като са взети предвид всички обстоятелства, включително и по отношение на
които са оспорванията във въззивната жалба. Излагат се съображения, че в договора за
потребителски кредит достатъчно ясно и разбираемо са посочени задълженията, които
поема кредитополучателя, както и размера на сумите, които следва да заплати по пера.
Налице е информираност относно целия размер на дълга и условията, при които същият се
отпуска и следва да се издължи от кредитополучателя. Твърди, че единственото законово
изискване, което се въвежда с разпоредбата, на чието нарушение се позовава въззивника –
чл.11, т.10 ЗПК е да съществува яснота за длъжника относно задължението му, което в
настоящия случай е изпълнено. Въззиваемият подробно аргументира становището си, че в
настоящия случай ОУ отговарят на всички законови изисквания, като клаузите съдържат в
достатъчна степен необходимата информация относно реда, начина и метода на изчисляване
на релевантните за задължението елементи, като всички допълнителни услуги са
предвидени единствено за улеснени и облекчаване положението на длъжника, а не за
неговото утежняване. Цитира съдебна практика за да обоснове, че дори клаузата за ГПР да е
недействителна, като твърди да не е налице тази хипотеза, то следва приложение да намери
разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД. Поддържа, че допълнителните услуги са закупени изцяло по
волята на кредитополучателя. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
По делото е постъпила и частна жалба с вх.№109023 от 03.04.2023 год. срещу
Определение №12035 от 19.03.2024 год., с което е оставена без уважение, подадена по реда
на чл.248 ГПК молба за изменение на решението в частта за разноските.
Софийски градски съд, след като обсъди по реда на чл. 236, ал. 2 ГПК събраните по
делото доказателства и становищата на страните, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси, съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка, въззивната инстанция намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо, като по отношение на
правилността му, по наведените от въззивника доводи за неправилност на
първоинстанционното решение, настоящият състав намира следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от С. Р. Г., чрез адв. К.Б.,
2
срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, с която се иска да се признае със силата на
пресъдено нещо недължимостта на сумата от 3379,05 лв., преставляващи начислени лихви и
възнаграждения по допълнителни услуги по Договор за потребителски кредит „Стандарт“ от
12.11.2019г. Ищецът твърди, че на 12.11.2019 г. е сключил Договор за потребителски кредит
„Стандарт“, въз основа на който ответникът, в качеството си на кредитодател, се задължил
да отпусне на ищеца, в качеството му на кредитополучател, сумата от 2000 лв., при срок за
погасяване на кредита- 36 месеца, ГЛП от 41 %, ГПР от 49,09 %, като дължимата сума по
кредита възлизала на обща стойност от 3479,05 лв.. Отделно било начислено
възнаграждение за допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“ в размер на 500 лв. и 1400 лв., с
оглед което кредитополучателят следвало да изплати сумата от 5379,05 лв. на 36
погасителни вноски. Навеждат се твърдения за нищожност на клаузите, с които се уговаря
предоставянето и заплащането на 1 възнаграждения за допълнителни услуги „Фаст“ и
„Флекси“. Счита същите за действия по управление на кредита, като оспорва същите да
представляват допълнителни услуги. Сочи се, че споразумението за тези услуги е нищожно
поради противоречието му с добрите нрави, тъй като надвишавали повече от половината от
стойността на кредита. Също така се твърди, че договорът за кредит е нищожен в частта, в
която е уредена възнаградителната лихва поради противоречие с добрите нрави. Моли за
уважаване на иска. Претендира присъждане на разноски. В законен срок по делото е
постъпил отговор на исковата молба от ответника, чрез юрк. К.М., с която се оспорва
предявеният иск като неоснователен и недоказан. Счита, че клаузата за възнаградителна
лихва не противоречи на добрите нрави. Поддържа, че процесният договор за кредит е
действителен и не съдържа неравноправни клаузи. В договора за кредит е посочен фиксиран
размер на ГЛП, условията за неговото прилагане и начина на изчисляване на ГПР. Поддържа
се, че изборът за закупуване на допълнителни услуги „Флекси“ и „Фаст“ принадлежи на
клиента и не представлява условие за сключване на договора за кредит, а е опционално.
Твърди, че действително са предоставени процесните услуги от служители на ответника,
като посочва, че в рамките на един ден заявлението за отпускане на кредитната сума е
разгледано, били са подготвени документи и е била усвоена сумата по кредита. Моли за
отхвърляне на иска. Претендира присъждане на разноски.
Ответникът по настоящото производство има качеството потребител по смисъла на §
13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и липсват данни ползваната от
него услуга да е предназначена за извършване на търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя за връщане на
заема, включва кумулативното наличие на следните елементи: действителен договор за
потребителски кредит, предоставяне на договорения заем и настъпване на падежа на
вземането за неговото връщане.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и
задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Договорът е сключен в изискуемата се от чл. 10, ал. 1 от ЗПК писмена
форма, а съдържанието на неговите клаузи са изцяло съобразени със специалната уредба на
този вид договори, които са уредени в чл. 11 от ЗПК.
Предвид установеното качество „потребител“ на ответника същият се ползва от
защитата срещу неравноправни клаузи, уредена в ЗЗП, за наличието на които съдът следи
служебно и без да е наведено от страната подобно възражение. В този смисъл е и трайната
съдебна практика, съгласно която съдът следва да следи служебно за съществуването на
фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза в
потребителския договор и да се произнася, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при преценка дали
клаузите на договора са нищожни. В този смисъл е и практиката на Съда на ЕС по
приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните
3
клаузи в потребителските договори. Съобразно последната националният съд е длъжен
служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в
приложното поле на Директивата.
Легално определение на понятието "неравнопрана клауза" в договор с потребител се
съдържа в разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, съгласно което такава е всяка уговорка във вреда
на същия, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20
точки от посочения текст. Освен това според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, а съгласно ал. 2 – не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на
договор при общи условия. В този смисъл са и разрешенията, дадени в цитираната
Директива 93/13/ЕИО.
В конкретния случай, по делото не се спори, че процесният договор за потребителски
кредит е сключен при общи условия, т. е. при предварително определени от ищеца
договорни клаузи. Това е видно и от самия договор, който представлява стандартизиран
бланков формуляр, чието съдържание е предварително изготвено, поради което настоящият
състав намира, че същият не е бил предмет на предварително договаряне между страните и
ответникът не е имал възможност да влияе върху съдържанието му. Видно е също, че в
договора за потребителски кредит като съставна част са включени и съответните разходи за
двата пакета от допълнителни услуги, за които ответникът дължи заплащане на
възнаграждение в общ размер на 1900 лева.
В тази връзка следва да се вземе предвид, че според чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. В чл. 10а, ал. 2 от ЗПК изрично е регламентирана забраната да се
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита. В случая въпросните пакети предвиждат услуги, представляващи именно услуги
във връзка с усвояването и управлението на кредита, поради което и не може да се приеме,
че попадат в приложното поле на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Регламентираните в последната
норма допълнителни услуги са такива, които нямат пряко отношение към насрещните
задължения на страните по договора.
По отношение на клаузата за възнаграждение за допълнителни услуги "фаст" и
"флекси", тяхната действителност и влиянието им върху действителността на целия договор
за кредит, следва да се посочи следното:
Сама по себе си т. нар. услуга "фаст" – разглеждане на едно искане за отпускане на
кредит с приоритет пред друго, не предполага някакви допълнителни действия на
отпускащия кредит, във връзка с които той прави разходи. Неоснователни са възраженията
на ответника, че такса за подобна услуга не била такава по отпускане на кредита – напротив,
редът за разглеждане на заявлението за кредит е част от процедурата по вземане на решение
дали да се отпусне кредит и кога. Поради този характер на понятието "отпускане на кредита"
разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПКр забранява въвеждане на такси за по-бързо разглеждане
на заявления за това. Следователно заплащане на подобна "услуга" противоречи на закона и
не се дължат такси за нея.
По отношение на услугата "флекси" е правилно становището на ищцата, че заплащане
за подобни действия следва да се приеме за неравноправно съгласно чл. 143, ал. 2, т. 3, 4 и 5
ЗЗП – това е така, защото отлагане или намаляване на вноските по кредита срещу заплащане
не се допуска автоматично за всеки, който е заплатил за услугата "флекси", а само в
случаите, когато кредиторът се съгласи. Т. е. плаща се за възможността да сезираш кредитора
си. Не е ясно и какви са действията, които формират тази "услуга", тъй като при подаване на
4
искане кредиторът просто отлага упражняването на правата си, без да извършва някакви
други дейности, освен да отрази това свое волеизявление. Плащането освен това се
извършва предварително, независимо дали платилият ще иска или не отлагане на вноски.
Поради това и тази клауза се явява противоречаща на закона като неравноправна (същата не
е уговорена индивидуално, а се съдържа в общи условия – чл. 146, ал. 1 ЗЗП) и съответно –
не поражда правно действие съгласно чл. 146 ЗЗП.
Клаузите, предвиждащи заплащане на възнаграждение за допълнителни услуги, са
установени и в противоречие на разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която
кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Разходите за приоритетно разглеждане на искането за
отпускане на потребителски кредит са такива, свързани с усвояване на кредита. В този
смисъл възнаграждението, дължимо за допълнителната услуга "Фаст", се явява в пряко
противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, с оглед на което тази клауза от договора е
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Със закупуването на допълнителната услуга
"Фаст" потребителят е поставен в значително по-неблагоприятно положение в процесното
правоотношението и въз основа на това клаузите, с които се уговарят допълнителни услуги
са и неравноправни по смисъла на Директива 93/13/ЕИО, доколкото възлагат допълнителна
финансова тежест за потребителя, оскъпяват "цената на кредита" и по съществото си
представляват реализирана за кредитора печалба. Таксата за приоритетно разглеждане на
искането за кредит се претендира като дължима на основание допълнителна,
незадължителна услуга, предоставена по искане на кредитополучателя. Самото естество на
действията на кредитора, посочени като съдържание на претендираната престация, обаче,
изключва квалификацията им като допълнително благо, за което да е обосновано насрещно
възнаграждение. В случая заплащането на възнаграждение за допълнителна услуга "Фаст" е
уговорено без да е ясна типичната насрещна престация, обосноваваща по-високи разходи за
кредитополучателя. В тази връзка следва да се посочи, че целта на таксите и комисионните
по чл. 10а, ал. 1 ЗПК е да се покрият административните разходи на кредитора при
предоставяне на допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но различни от
основната услуга по предоставяне на кредит. Възлагането в тежест на потребителя на
допълнителни възнаграждения, свързани с действия по усвояването и управлението на
кредита, които са част от дейността на кредитора по предоставянето на кредита, не е
обосновано с икономическия интерес на търговеца и е предпоставка за неоснователното му
обогатяване. Подобни уговорки, водещи до отделяне на пакета услуги от основното
съдържание на кредита, заобикалят изискването за оповестяване на общия разход по
кредита и забраната размерът на годишния процент на разходите да не надвишава пет пъти
размера на законната лихва.
Неоснователни са възраженията на кредитора, че ищцата се била съгласила с тези
клаузи – неравноправността води до такъв съществен порок в нарушение на принципите на
добросъвестността, че съгласието на потребителя няма значение за действителността на
клаузата. Клаузата не би била неравноправна само ако се установи, че по съдържанието
между страните са водени преговори, в които реално потребителят е можел да поиска и да
получи изменение на съдържанието на клаузата – фактът, че потребителят я бил приел, без
да може да промени съдържанието, не води до извод за индивидуално договаряне съгласно
чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Потребителят трябва да е имал възможност и да промени предложения му
текст, за да се установи индивидуално договаряне. Такава възможност по делото не се
установява. Без значение е и обстоятелството дали ищцата е ползвала възможностите за
отлагане на плащането или намаляване на вноски, тъй като неравноправността се преценява
към момента на сключване на договора – чл. 145, ал. 1 ЗЗП.
Настоящият съдебен състав приема, обаче, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
5
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. В противоречие с горецитираното правило, задължението за
заплащане на пакет допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси", представляващо разход по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, не е включено в годишния процент на разходите по кредита.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците
за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а според ал. 2 на същата разпоредба годишният процент на разходите
по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид
посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Въпреки, че формално в
договора е посочен годишен процент на разходите, без включване в него на
възнагражденията за процесните допълнителни услуги, ГПР не може да изпълни отредената
му функция да даде възможност на потребителя по ясен и достъпен начин да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. (Решение № 261440 от 04.03.2021 г. по в. гр. д. №
13336/2019 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав и др.).
Въпросът за неправилното посочване на ГПР, което се приравнява на липсата му, е
противоречиво разрешаван в съдебната практика, като някои състави приемат, че
изискването е формално (т. е. договорът ще е нищожен само когато в текста му въобще не
фигурира число, което представлява ГПР), а други състави приемат, че изискването е по
същество (т. е. вписаният в договора ГПР следва да отговаря фактически на резултата от
формулата, която следва да се приложи съгласно чл. 19, ал. 2 ЗПКр във връзка с § 1, т. 1
ЗПКр и приложение № 1 към същия закон).
В практиката си Съдът на Европейския съюз – вж. т. 64 – 65 от мотивите на Решение от
20.09.2017 г. по дело C-448/17 EOS KSI Slovensko и цитираната съдебна практика; т. 30 – 31
от Решение от 19.12.2019 г. по дело C-290/19 Home credit Slovakia, т. 48 – 52 от Решение от
16.07.2020 г. по дело C-686/19 SIA "Soho group" и други, същият системно приема, че
посочването на правилен размер на ГПР има важно значение за това потребителят да може
да направи информиран избор за това кой кредит да избере между няколко оферти и да
прецени какво оскъпяване ще поеме, ако получи сумата по договора за кредит. Поради това
и с оглед на важното значение, което ГПР има в това отношение (посочен е в съдебната
практика – т. 65 от Решение по дело C-448/17 EOS KSI Slovensko като съществен елемент за
информиране на потребителя), то неправилното посочване на ГПР в договора поради
невключване на част от задълженията по него следва да има последиците на
недобросъвестно действие на кредитора и да води до последиците, които има липсата на
посочване на ГПР съгласно националното право – по българския закон това са нищожност и
връщане само на главницата по кредита съгласно чл. 22 – 23 ЗПКр.
Основателно е оплакването на ищцата, че лихвеният процент по договорите за кредит
нарушава добрите нрави. Добрите нрави са правилата, които действат в обществото при
упражняване на права в гражданския оборот и изразяват представата за допустимото
(моралното) в извършването на икономическите дейности на хората и при управление на
имуществото им. Когато законът изрично предвижда прагове на определени вземания, а
страните действат в рамките на тези прагове, няма основание да се приема, че действието им
нарушава добрите нрави, освен ако не се приеме, че законовата норма е неприложима. С
приемането на чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПКр законодателят е определил като представител на
гражданите мяра за допустимия размер на разходите по договор за потребителски кредит,
като го е ограничил до петкратния размер на законната лихва.
6
Основателни са и възраженията за неяснота на лихвения процент или за това, че
компонентите, от които се формира ГПР, трябва изрично да се посочат в кредита. Макар
въпросите, които са предмет на практиката на Съда на Европейския съюз, обективирана в т.
4 от Решение от 09.11.2016 г. по дело C-42/15 Home Credit Slovakia a. s., и т. 1 от Решение от
05.09.2019 г. по дело C-331/18 Pohotovost’ да са относими към настоящия случай, не въз
основа на тях се приема, че в настоящия случай уговорките са недействителни и са
нарушени правилата за изчисляване и посочване на ГПР. Съгласно цитираната съдебна
практика, не може да се приеме, че липсва посочване на лихвен процент или ГПР в кредита,
когато на потребителя е ясно в какви срокове и какви суми следва да върне или е посочен
ясен план с размер на вноските, не е задължително да се посочват елементи или компоненти
на вноската и непосочването на такива не може да води до нищожност на целия договор за
кредит. В настоящия случай, порочността се изразява в непосочване на действителния
размер на ГПР, а не в липсата му, респ. не в липсата на посочване на определени
компоненти, а на изначалното им невключване при изчисляване на крайния размер на ГПР.
В случая уговорените в процесния договор възнаграждения за допълнителни услуги в
общ размер на 1900,00 лв. /500, 00 лв. + 1400, 00 лв. / представляват разход по кредита,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
(индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, който съобразно
правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент плюс 10 %), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а
клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. Този
извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя",
съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички
други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни
услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните премии в
случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване
на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия
размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, с понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да
заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително
комисионните, които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с
възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния
процент на разходите, дори при законово установената граница.
В случая е посочен годишен процент на разходите по кредита – 49,09 %, който
формално отговаря на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В частност общото задължение на
ищцата е съответно на вписаните в погасителния план – неразделна част от договора за
кредит, сборни плащания, в които се включва и задължението по закупения пакет от
допълнителни услуги "Фаст" и "Флекси". Общият размер на месечната вноска е определен
като сбор от главница, договорна лихва и ежемесечно дължима вноска по закупените
допълнителни услуги. Това възнаграждение за допълнителни услуги обаче не е отразено като
разход при формирането на оповестения ГПР от 49,09%, въпреки, че е включено в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на
7
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за закупения пакет
допълнителни услуги като несъмнен разход, действителният ГПР би бил значително
завишен. Сборът от двете възнаграждения за допълнителни услуги е 1900, 00 лв., като след
прибавянето им към уговорения ГПР от 49,09%, се налага изводът, че общият размер на ГПР
надхвърля неколкократно императивно предвидения максимален размер съобразно
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посоченият разход за допълнителни услуги подлежи на
разсрочено плащане, ведно с погасителните вноски по кредита, от което следва, че по този
начин е установено скрито допълнително възнаграждение на кредитора, което не е посочено
при определяне на годишния процент на разходите. Ответникът - кредитодател е обявил
параметрите на общо оскъпяване на отпуснатия кредит по начин, изключващ възможността
за възприемане от страна на потребителя на действително поетата финансова тежест, като е
предложил отделно цени на кредита и на пакета допълнителни услуги и е оповестил
годишен процент на разходите, но без да включи в него значителния добавен разход за
възнаграждение за допълнителни услуги. Регламентираното от законодателя ограничение за
размера на всички разходи по кредита цели да предотврати прекомерното му оскъпяване
чрез въвеждане на други разходи, комисионни, възнаграждения от страна на търговеца, в
нарушение на принципа на добросъвестността, което би довело до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя по смисъла на чл. 143 ЗЗП, който
закон намира приложение съгласно чл. 24 ЗПК.
Предвид гореизложеното и макар в договора уговорения годишния процент на
разходите привидно да отговаря на законоустановения максимален размер се установява, че
при формирането му не са включени таксите за услуги "фаст" и "флекси“. Последното
резултира в посочване на ГПР без да са съобразени всички участващи елементи и неяснота
за потребителя относно неговия размер, при което не може да се приеме, че е спазена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Настоящият състав на въззивния съд намира
предявеният установителен иск за недължимост на начислени лихви и възнаграждения по
договора за потребителски кредит за основателен.
Предвид изложеното, настоящият състав на въззивния съд, счита, че решението следва
да бъде отменено в обжалваната част, като вместо това се признае за установено, че ищцата
не дължи сума в размер на 1969,94 лева, представляваща разликата над сумата от 1 409,11
лева до пълния претендиран размер от 3 379,05 лева.
Подадената частна жалба е основателна, като съображенията за това са следните.
Константната практика на ВКС еднозначно приема, че при частично уважен иск за
нищожност на договорна клауза, поради нейния неравноправен характер, отговорността за
разноски не следва да се разпределя, съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, тъй
като същата не е съобразена с европейското законодателство и по – специално с Директива
№ 93/13, тъй като съществуващата в ГПК правна уредба създава съществена пречка, която
може да възпре потребителя да упражни предоставеното от Директивата право на ефективен
съдебен контрол върху евентуално неправноправния характер на договорни клаузи, под
страх, че ще бъде натоварен с прекомерни разноски, възложени върху отхвърлената част от
иска.
Даденото разрешение, съобразно нормата на чл. 633 ГПК, следва да бъде
съобразено от националните съдилища, независимо че е постановено по преюдициално
запитване, отправено от друга юрисдикция /в този смисъл и формираната практика на
ВКСопределение № 262/11.08.2020 г. по ч. т. д. № 844/2020 г. на ВКС, I т. о. /, което при
първоначалното постановяване на решението по настоящото дело, не е било съобразено от
решаващия състав на СРС.
Ето защо, с оглед изложеното, съдът намира, че следва да допусне исканото от
8
ищеца изменение на постановеното в настоящото производство решение, в частта за
разноските, като отмени същото в частта, в която е осъдил ищеца да заплати на ответното
дружество, съдебни разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска му в размер на 58,30
лева.
По направените във въззивната инстанция разноски:
На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се бъдат
присъдени сторените във въззивното производство разноски. Представен е списък с
разноски по реда на чл.80 ГПК, приложен е договор за правна защита и съдействие, в който е
уговорено осъществяването на безплатна правна помощ на основание чл.38 от ЗА, като е
приложено и платежно нареждане за заплатената държавна такса. Изпълнени са
изискванията на закона за уважаване на претенцията за разноски, доколкото са налице данни
за реалното им извършване. Предвид предоставената безплатна правна помощ, настоящият
състав на въззивния съд счита, че справедливият размер на възнаграждението за
процесуално представителство на ищеца по делото на основание чл.38, ал.2 от ЗА, възлиза в
размер на 600 лв. Към тази сума следва да се прибавят и разноските, представляващи
държавна такса за подаване на въззивна жалба и образуване на въззивното производство и
таксата за подаване на частна жалба срещу постановеното по молба с правно основание
чл.248 ГПК определение за изменение на решението в частта за разноските.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2095 от 06.02.2024 год., постановено по гр.дело № 24260 по
описа за 2022 год. на СРС, 165 с-в – в частта, с която е ОТХВЪРЛЕН предявения иск за
разликата над 1 409,11 лева до пълно предявения размер от 3 379,05 /три хиляди триста
седемдесет и девет лева и пет стотинки/ лв., като неоснователен, като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО предявеният от С. Р. Г. с ЕГН **********,
представлявана от адв. М. Л. Л. съдебен адрес за призоваване и съобщения: гр. София, ул.
„********* срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК175074752, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. ********* отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК, че ищцата НЕ ДЪЛЖИ на ответника сумата от 1 969,94 лева,
представляваща разликата над сумата от 1 409,11 лева до пълния претендиран размер от
3 379,05 лева.
ОТМЕНЯ Определение №12035 от 19.03.2024 год., постановено по гр.дело № 24260 по
описа за 2022 год. на СРС, 165 с-в, с което е оставена без уважение молба с вх.
№64953/27.02.2024 год. с правно основание чл.248 ГПК, подадена от С. Р. Г. с ЕГН
**********, представлявана от адв. М. Л. Л. съдебен адрес за призоваване и съобщения: гр.
София, ул. „*********, като ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ постановеното Определение №12035 от 19.03.2024 год., постановено по
гр.дело № 24260 по описа за 2022 год. на СРС, 165 с-в, като:
ОТМЕНЯ Решение №2095/06.02.2024г. по гр.д. №24260 по описа за 2022г. на СРС, 165
в частта за разноските, в която ищеца С. Р. Г. с ЕГН **********, представлявана от адв. М.
Л. Л., съдебен адрес за призоваване и съобщения: гр. София, ул. „********* е осъден да
плати на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК175074752, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. *********, сумата от 58,30 лева, представляваща сторените от
ответника разноски в производството, съразмерно на отхвърлената част от иска.
9
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК175074752, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. ********* да заплати на С. Р. Г. с ЕГН **********,
представлявана от адв. М. Л. Л. съдебен адрес за призоваване и съобщения: гр. София, ул.
„********* на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 644,18 лева, представляваща направени
разноски по делото за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство по реда на чл.38 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 3
ГПК.
РЕШЕНИЕТО в частта по подадената частна жалба с вх.№109023 от 03.04.2023 год.
срещу Определение №12035 от 19.03.2024 год. не подлежи на обжалване пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10