№ 144
гр. Разград , 04.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на девети ноември, през две хиляди и
двадесета година в следния състав:
Председател:Лазар Й. Мичев
Членове:Рая П. Йончева
Ирина М. Ганева
Секретар:Дияна Р. Георгиева
като разгледа докладваното от Рая П. Йончева Въззивно гражданско дело №
20203300500199 по описа за 2020 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №114/29.06.2020 по гр.д.№708 по описа му за 2019, състав на ИРС е уважил иска на М. И. В.
срещу Г. Б. Д. и В. Н. Д., като на осн.чл.135, ал.2 ЗЗД е обявил за относително недействителен , сключена между
последните двама с нот.акт №161/3.Х.2016г. по нот. д.№457/2016г. по описа на нотариус с рег.№688НК и р-н на
действие при ИРС сделка на разпореждане с право на собственост върху 1/28 ид. части от следните, находящи се
в землище на с.Владимировци, Разградска обл. недвижими имоти -ниви,, за които с влязла в сила КККР на селото
са отредени ПИ с идентификатор №11449.20.5 в местност „Ени гьол“; №11449.30.20 в местност „Акбаш кору";
№11449.20.3 в местността „Ени гьол"; №11449.20.4 в местността „Ени гьол" и от Поземлен имот с идентификатор
11449.30.19 в местността „Акбаш кору“.
Недоволни от така постановеното решение, ответниците Г. Б. Д. и В. Н. Д. обжалват същото като
неправилно и необосновано. На релевираните основания молят за отмяната му и за постановяване на решение, с
което предявеният срещу тях на осн.чл.135 ЗЗД иск бъде отхвърлен като неоснователен поради недоказана
съставомерност на вменяваното им в отговорност увреждане на ищцата, в качеството й на кредитор на
жалбоподателя Г. Б. Д..
При редовност в призоваването им, въззивниците не се явяват в насроченото по жалбата им заседание.
Към дата на заседанието, чрез повереника си депозират молба вх.№332/2. ХI.2020, в която заявяват, че поддържат
жалбата си по подробно изложените в нея съображения. Претендират присъждане на сторени за две инстанции
разноски.
В законоустановения и предоставен й за това срок, насрещната по жалбата страна се е възползвала от
правото си на отговор. С депозирането му оспорва основателността на жалбата и моли за потвърждаване на
1
решението като правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт. Претендира разноски.
Редовно призована, не се явява в с.з. Депозирала е молба-становище вх.№3411/9. ХI.2020, в която заявява,
че поддържа изложените в отговора й възражения по основателността на жалбата.
Като подадена в срок, при редовност от формална страна и от легитимиращи интерес от обжалването
страни, жалбата е допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Атакуваното решение е валидно, а като постановено по същество на заявената по реда на чл.135 ЗЗД
защита - допустимо и правилно.
При разглеждане на делото и при постановяване на решението си, първоинстанционният съд е изпълнил
задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК като не е нарушил процесуалните правила, гарантиращи правото на
участие и защита на страните. Съответно на търсената с иска защита е разпределил доказателствената тежест и в
рамките на дължимото се по см. на чл.140 и сл. ГПК е възложил на всяка от страните, подлежащите на доказване
от нея факти. Спорът е изяснен от фактическа страна, с допустими по см. на ГПК доказателства, които са
относими към подлежащите на доказване и правно значими за изхода на делото факти .
Пред тази инстанция не се ангажираха, допустими по см. на чл.266 ГПК доказателства и не се наведоха
обстоятелства, от които да следва за установена фактическа обстановка, различна от установената такава в хода
на първоинстанционното производство. До обективираните в решението правни изводи, първоинстанционният
съд е достигнал след обстоен и задълбочен анализ на доказателствата. Обсъдена е тяхната годност, допустимост и
относимост към подлежащите на доказване факти при съобразяване на вменените му с разпоредбата на чл.172
ГПК изисквания. В тази връзка съдът намира за несъстоятелни възраженията на въззивниците досежно извода,
касаещ преценката на ИРС за заинтересоваността на показанията, депозирани от св. С.Димитрова – съответно
дъщеря и сестра на въззивниците. В мотиви на решението си първостепенния съд е обсъдил показанията на св.
Димитрова в детайли, като всеки от тях, противно на поддържаното в жалбата твърдение, е ценил и кредитирал с
оглед относимостта им към останалия доказателствен материал.
Показанията на тази свидетелка са били ангажирани от въззивниците като доказателство, целящо
оборване на презумираното по отношение на приобретателя по сделката- въззивницата В. Димитрова знание за
сключването й в увреда на въззиваемата Василева, в качеството й на кредитор на прехвърлителя по сделката -
въззивника Г. Димитров.
Именно на основание кредитираната част от показанията на свидетелката, първоинстанционният съд е
приел, че наличието на тази, изискуема се за фактическия състав на чл.135 ЗЗД предпоставка, не е опровергано в
условия на пълно и главно, дължимо от въззивниците доказване.
Правилно и обосновано от съвкупността на събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд
е приел, че като възмездно сключена между роднини от първа степен по възходяща права линия, сделката на
разпореждане, с придобитите по наследство и принадлежащи в патримониума на прехвърлителя Г. Божинов ид.
части от петте, индивидуализирани в предмет на сделката зем. имоти, е увреждаща интереса на ищцата,
легитимираща се към дата на сключването й като кредитор с доказано по основание, размер и изискуемост
парично вземане, дължимо й се от прехвърлителя по сделката - Г.Божинов в изпълнение на валидно сключен
между тях Договор за аренда.
За страните е безспорно, а и от доказателствата се следва за установено, че на 29.VII.2014г. между
възииваемата и въззивника Г.Божинов, в качеството му на регистрирало се като зем. производител физическо
лице, е сключен Договор за аренда. В реквизит на този договор и сключеният към него анекс, страните са
договорили арендно плащане, дължимо от въззивника-арендатор на въззивемата –арендодател в размер на
80лв/дка. В раздел II, т.2 от договора страните са предвидили, че плащането на арендата е дължимо от арендатора
2
на арендоателя в срок до 31.XII за съответната стопанска година. Т.е., падежът и изискуемостта на вземанията,
легитимиращи въззиваемата като кредитор на въззивника, са договорно, а не съдебно установени, в какъвто
смисъл е поддържаното от жалбоподателите възражение. Отделно от това, по делото са налице доказателства за
предприети от въззиваемата действия по разваляне на договора поради неизправност на въззивника Димитров, на
когото в тази връзка на 11.II.2016г. е била връчена нот. покана и предоставен срок за изпълнение на забавени
задължения, в три дневен срок,считано от връчването й за изпълнение. Т.е., с настъпил на 14.II.2016г. падеж.
С постановено по реда на чл.422 ГПК и вл. в сила на 22.VII.2018г. Р.№1/20.II.2017г. по тд №42 по описа
му за 2016, РОС е установил процесното вземане като дължимо и изискуемо, съгл. установените по ДА и нот.
покана основание, срокове и условия за плащане. Т.е., датата на влизане в сила на постановеното по това дело Р.
№1/20.II.2017г няма отношение към изискуемостта на вземането, която е договорно установена и доказано
настъпила преди дата на постановяването му, и преди дата на подаване на иницииращата го искова молба. Като
по правилото на чл.422,ал.1 ГПК, исковата молба, инициирала воденото между страните производство по тд
№42/2016 по опис на РОС, се явява подадена на 14.III.2016г.-дата на подадено по реда на чл.417 ГПК Заявление
за заповед за незабавно изпълнение. По делото е приложено като писмено доказателство Удостоверение с
изходящ № 10542/03.09.2019 г. на ЧСИ Г С, от което се установява, че въззивникът Г.Димитров не е изпълнил
задълженията си към въззиваемата.
Атакуваната сделка на разпореждане е сключена между въззивниците и нот. удостоверена на 3.Х.2016г. Т.е.,
при доказано настъпила изискуемост на вземанията и при висящност на воденото между страните
съдопроизводство по установяването им.
Както правилно е приел в мотиви на решението си и първостепенния съд възражението се явява
неоснователно и по причина, че успешното провеждане на иска с правно основание чл. 135, ал.1 ЗЗД не изисква
вземането на увреденото лице (кредитор) да е ликвидно и изискуемо( в този см. вж. Решение № 4 от 26.01.2011
г. на ВКС по гр. д. № 551/2010 г., III г. о., ГК).
В обобщение на изложеното, от фактическа и правна страна съдът в настоящото производство приема за
безспорно, че кредиторовото качество на въззиваемата е възникнало преди длъжникът й –въззивника
Г.Димитров да сключи със своята майка възмездно сделка на разпореждане с принадлежащи в патримониума му
права.
В предмет на сделката е въведено право на собственост върху придобити по наследство от прехвърлителя
ид. части от пет, подробно индивидуализирани зем. имота. В срок за отговор по чл.131 ГПК и във въззивната си
жалба, оспорвайки основателността на предявения срещу тях иск, въззивниците твърдят несеквестируемост на
имуществото, въведено в предмет на атакуваната като относително недействителна сделка на разпореждане. Па
правило, цялото имущество на длъжника е секвестируемо като в чл. 444 и чл. 446 ГПК са въведени изключения,
с които определени имуществени права на длъжника са обявени за несеквестируеми. Разпоредбите имат
социално основание и са насочени към защита на длъжници - физически лица. Възражението за
несеквестируемостта на имуществото е предвидено като средство за защита срещу предприети по отношение на
него действия на принудително изпълнение. Несеквестируемостта се състои в това, да не бъде третирано едно
лице антихуманно тогава, когато не е изпълнило доброволно свое имуществено задължение и когато по искане на
негов кредитор се пристъпи към принудително изпълнение. Целта е да се гарантира на длъжника, че принудата
върху него ще бъде упражнена в такива рамки, които да не застрашават съществуването му и възможността да
преживява нормално за в бъдеще.
Като институт на материалното право несеквестируемостта е уредена и дефинирана с императивни
норми. Несеквестируемостта почива на непрехвърлимостта на правото - по естеството му или като въведена от
закона в полза на длъжника, като в последния случай той може да се откаже от нея, като сам прехвърли имота.
Съгласно чл. 444, т. 5 ГПК несеквестируемо имущество са земите на длъжника-зем. стопанин с площ общо до
5дка. От съдържанието на нот. акт, удостоверяващ сключването на процесната сделка е видно, че въведените в
предмет на разпореждане права не сочат на дефинираната в чл.444, т.5 ГПК несеквестируемост. На следващо
3
място, за да приеме така направеното от въззивниците възражение за неоснователно, в този си състав съдът
съобрази, че това имущество е излязло от патримониума на длъжника по негово разпореждане. Когато едно лице
се разпорежда с право, по отношение на което процесуалният закон му дава гаранцията на чл. 444 от ГПК,
отчуждителят сам е преценил, че това право не е сред необходимите за оцеляването му( в този см. вж. практика на
ВКС по чл.290 ГПК - Решение № 456 от 25.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1294/2009 г., IV г.; Решение №
855/04.12.2003 г. по гр. д. № 123/2003 г. на ВКС, IIг.о. )
Тази фактическа обстановка се явява установена и от първоинстанционния съд. Въз основа на нея,
правилно и в съответствие с приложимия материален закон, ИРС е приел, че са налице кумулативно изискуемите
се по см. на чл.135 ЗЗД предпоставки за прогласяване относителната недействителност на сключената между
въззивниците възмездна сделка на разпореждане, с която в уведа на въззиваемата е намалено имуществото, с
което като кредитор би могла да удовлетвори вземанията си срещу прехвърлителя по сделката. В съответствие
с вменената й доказателствена тежест същата установява качеството си на кредитор с неудовлетворено от
длъжника вземане, както и факта на извършените от последния действия на разпореждане с притежавано в
собственост недвижимо имущество, служещо по см. на чл. 133 за обезпечаване вземанията на кредиторите му.
Според правилото на чл. 135 от ЗЗД, кредиторът може да иска да бъдат обявени за недействителни спрямо
него действията, с които неговият длъжник го уврежда, стига при осъществяването им длъжникът да е знаел за
увреждането.
С оглед гореизложеното, следва изводът, че ищцата притежава качеството на кредитор по смисъла на чл.
135 от ЗЗД, поради което съдът пристъпва към обсъждане на останалите условия, представляващи част от
фактическия състав на посочената разпоредба.
Видно е, че посочената разпоредителна сделка е извършена, след датата на която с предприетите от
кредитора по договора за аренда фактически и правни действия, задължението на разпоредилия се с
имуществото си длъжник е станало изискуемо.
Въззивницата Димитрова обосновава добросъвестността си при придобиването на имотите с незнанието
на факта, за задължението на сина й към ищцата. Само по себе си твърдението й е недостатъчно за да обори
презумпцията на чл.135, ал. ЗЗД. Съобразяването на която се следва с оглед безспорно доказаното й качество на
приобретател по възмездна сделка, намиращ се в родствена връзка от първа степен по права линия с длъжника-
подавач на имота. При вменената й в тази връзка доказателствена тежест, същата не е ангажирала доказателства,
оборващи презумпцията на чл.135, ал.3 ЗЗД.
С оглед изложените по-горе съображения, съдът намира, че извършеното действие на разпореждане със
собствени на длъжника имоти, следва да се квалифицира като предприето със знанието на приобретателката
увреждащо кредитора действие . Налице е изискуемия се по см. на чл.135 ЗЗД субективен елемент- знание у
длъжника за увреждането. Що се отнася до наличието на увреждане, като обективна предпоставка на иска,
следва да се има предвид, че по смисъла на ЗЗД кредиторът е увреден, когато длъжникът с правните си действия е
създал или увеличил платежната си неспособност. В този смисъл длъжникът може с действията си направо да
намали своето имуществото, което служи за общо обезпечение на кредиторите му, но може и само да го затрудни.
Атакуваната продажба на описаните по-горе недвижими имоти, предвид твърдението за получена срещу имота
цена, дори и да не намалява имуществото на длъжника, то тя сериозно затруднява евентуалното удовлетворяване
на кредитора.
На следващо място, налице е знание за увреждането у третото лице, с което длъжникът е договарял, в
случая – жалбоподателката, явяващо се доказано с факта на необорената презумпция на чл.135, ал.2 ЗЗД.
Счита се, че съпругът, низходящият, възходящият, братът или сестрата на длъжника, които са договаряли с него
(след като той е станал длъжник), знаят, че тази тяхна сделка уврежда кредитора. Счита се, че и длъжникът знае
това. Предполага се знанието - субективната предпоставка на иска.
С оглед на гореизложеното, Съдът счита, че атакуваното решение е правилно и следва да бъде
4
потвърдено. Предвид изхода на спора, разноски за тази инстанция се следват в полза на въззиваемата, която с
подаване на отговора е сезирала съда с искане за присъждането им, но не доказва реално извършени такива с
прилагане на доказателства и списък по чл.80 ГПК.
Водим от горното и в условията на чл.27 ГПК, Съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №114/29.VI.2020 по гр.д.№708/2019 по описа на ИРС.
Оставя без уважение искането на М. И. В. за разноски по делото поради недоказаност на същите.
Решението на РОС е окончателно и по аргумент на чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК не подлежи на обжалване
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5