Р Е Ш
Е Н И Е № 260760
гр. Пловдив,04.06.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
окръжен съд,въззивно гражданско отделение, в публично заседание на петнадесети февруари,през две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Светлана Изева
ЧЛЕНОВЕ: Радостина Стефанова Светлана Станева
при секретар Петя
Цонкова,като разгледа докладваното от председателя
в.гр.д.№ 3176/20г.по описа на ПдОС,за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл.258 и сл.от ГПК.
Образувано по въззивна жалба на „Тин груп“ЕООД,ЕИК-*********,със
седалище и адрес на управление гр.Пловдив,ул.”Атон“№ 1А,представлявано от Б. С. против решение № 260342/11.09.20г.,постановено
по гр.д.№ 12641/19г.по описа на ПдРС,9-ти гр.с.,с което
е отхвърлен предявения от „Тин груп“ЕООД против К. Ф. М.,ЕГН-**********,действаща
в качеството й на ЗП „К. М.“,осъдителен иск с правно основание чл.92,ал.1 от ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати сумата от 13 200 лв.,представляваща неустойка
за пълно неизпълнение на поетото от ответника задължение по договор №
11/01.02.2018г. за покупко-продажба на пшеница, развален от ищеца–купувач,ведно
със законна лихва върху главницата,считано от датата на предявяване на исковата
молба–30.07.2019г.,до окончателното й изплащане.
Недоволно от решението е останало дружеството-жалбоподател
„Тин груп“ ЕООД,което счита същото за неправилно и необосновано,постановено
в нарушение на материалния закон и при неправилно изследване и тълкуване на
доказателствата по изложени във въззивната жалба съображения.Иска отмяна
на решението и постановяване на друго,с
което да се уважат предявените искове.Претендира разноски за двете инстанции.
Въззиваемата страна-К. Ф. М.,ЕГН-**********, действаща в качеството й на
ЗП „К. М.“,чрез пълномощника
си адв.Ив.Д. изразява становище за неоснователност на въззивната жалба по
съображения,изложени в писмен отговор.Претендира направените пред настоящата
инстанция разноски.
ПдОС, след
преценка на събраните по делото доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за
установено следното:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана да обжалва отхвърлителното спрямо нея решение страна,поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
Пред ПдРС е предявен иск от
„Тин груп“ЕООД против К. Ф. М. с правно
основание чл.92,ал.1 от ЗЗД.
По делото е безспорно,че между страните е сключен на 01.02.2018г. договор № 11 за покупко-продажба на пшеница.От представения
договор е видно,че е уговорено
продавачът-ЗП К. М. да предаде
на купувача – дружеството-ищец,60 метрични
тона
българска пшеница,реколта
2018 година,в насипно състояние.Уговорено е възнаграждение
в размер на 220 лв. без ДДС за
метричен тон.Договорено е цената
в
размер на 13 200лв.без ДДС да се заплати авансово в срок от 10 дни след
сключване на договора.От представената фактура № **********/01.02.2018г.,издадена
от продавача е видно,че тя е издадена
още при подписване на договора за
сумата от 13 200 лв.,и стойността по нея е била платена още в същия ден от
ищеца.В договора изрично е посочен срок за доставка на пшеницата от страна на
продавача от 01.08.2018г. до 31.08.2018г.след авизиране от страна на купувача.В т. 7.1. (а) от
договора страните са постигнали съгласие,
че при неизпълнение
на задължението от страна на
продавача да достави стоката или част от нея в установения срок,купувачът
има право да прекрати договора
и да иска плащане на неустойка
в размер на 100 % от стойността на
недоставеното количество пшеница.
Твърденията на ищцовото дружество са за пълно неизпълнение на договорните
задължения на ответницата,която не ги изпълнила нито в срока по договора,нито
след това,което дало основание за
разваляне на договора от страна
на купувача–ищец.Същият уведомил ответницата с уведомление с обр.разписка,получено от нея на 15.01.19г.,че разваля
договора на осн.чл.87,ал.2 от ЗЗД поради пълно
неизпълнение на поетите задължения за доставка на договорената стока-пшеница.
В хода на
устните състезания по делото процесуалният представител на ищеца е заявил,че
заплатената авансово сума от 13 200лв. е била възстановена от ответника на
21.01.2019г.,което обстоятелство последният не е оспорил.
Възраженията
на ответника са в насока,че в договора
страните са уговорили задължението на продавача да
бъде изпълнено в посочения срок при условие- след
“авизиране“ от страна на купувача.За
сбъването на това
условие доказателства не
били представени,нито били изложени такива
твърдения.Така,след като условието в договора не
се сбъднало,то не възникнало
и задължението на продавача.Поради липса на изискуемо задължение,нямало как
купувачът да развали договора.Ответникът счита уговорената
неустоечна клауза за нищожна поради противоречието
й с добрите нрави.При условията на евентуалност,ако
съдът приеме клаузата за неустойка
за действителна,намира последната
за прекомерна и иска същата да се
намали на основание чл.92,ал.2 от ЗЗД до
размера на твърдените и доказани от ищеца вреди
от неизпълнението.
В мотивите на решението си ПдРС
е приел,че нито са изложени твърдения,нито са представени доказателства за
изпълнение на задължението на продавача да предаде държането на посоченото в договора количество
пшеница,поради което е налице пълно неизпълнение на задължението и продавачът е
неизправна страна по договора,което е основание за едностранното му
прекратяване от изправната страна-на осн.чл.87,ал.1 от ЗЗД.Според първостепенният съд
изискуемостта на задължението за предаване на стоката е настъпило,доколкото е
установен краен срок за изпълнение на задължението-до 31.08.18г.,който е
настъпил.Липсата на доказателства за авизиране от
страна на купувача не опровергавало неизпълнението, тъй като крайният срок за изпълнение на
доставката бил установен на ден,стоката била индивидуализирана по количество и
вид,поради което продавачът можел да се освободи от последиците на забавата,ако
изпълни,въпреки че липсвало уведомяване
(авизиране) от страна на купувача.Според районният
съд такова уведомяване е било осъществено от купувача-ищец със самото авансово
плащане на продажната цена с пл.нареждане от 01.02.18г.,което представлявало
покана за изпълнение.
Съдът е приел,че купувачът е бил изправна страна по
договора,тъй като е изпълнил задължението си за авансово плащане на продажната
цена.Договорът следвало да се счита за прекратен,след като волята на продавача
за прекратяването му била обективирана с връщане на
авансово получената цена на 29.01.19г.,като в случая следвало да се приеме,че
договорът е прекратен по съгласие на страните.
Първоинстанционният съд обаче е намерил,че уговорката за
заплащане на неустойка в размер на дължимата цена е установена в противоречие с добрите нрави,поради което
тя не поражда права и задължения за страните.Посочил е,че неустойката има
подчертано санкционен характер и
присъждането й би довело до несправедливия правен резултат купувачът да
получи обратно цялата платена цена под формата на неустойка.
Съгласно приложимата
разпоредба на чл.92,ал.1 от ЗЗД,неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение
за вредите от неизпълнението,без да е нужно те
да се доказват,или
като санкция.Поради това тя се
дължи,независимо дали от неизпълнението са настъпили вреди.Неустойката представлява акцесорно
задължение и става изискуема при неизпълнение
на друго главно задължение.Следователно фактическият
състав,който следва да се осъществи,за
да възникне основание за плащането
на неустойка за неизпълнение на договор,е: наличие
на валидно договорно задължение,неизпълнение
на задължението и уговорена неустойка. Обезщетителната
функция на неустойката се
проявява чрез освобождаване на изправната страна от необходимостта да доказва вредите
от неизпълнението.
При тълкуване
волята на страните съобразно разпоредбата на чл.20 от ЗЗД е видно,че
уговорената от тях в т.7.1“а“ от договора неустойка е компенсаторна.
Предпоставките и случаите, при които уговорената
в договор неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави,
са изяснени в т.4 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по т. д.
№ 1/2009г. на ОСТК на ВКС.Според дадените с решението задължителни указания,преценката дали една неустойка е нищожна от гледна точка
на добрите нрави се прави
за всеки конкретен случай към момента на
сключване на договора,като клаузата за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави
(чл.26,ал.1 от ЗЗД) във всички
случаи, когато е уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл.26,ал.1 от ЗЗД са неписани морални норми с правно значение,нарушаването на които има същата
правна последица като противоречието със закона - нищожност
на договора,поради което при предявен
иск за присъждане
на неустойка съдът следи служебно за съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави
като абсолютна предпоставка за нейната действителност.В случая в изпълнение на служебното
задължение за изследване валидността на уговорената клауза за неустойка по т.7.1“а“ от договора, преценена към пораждане на
задължението,а и при изрично наведените от въззиваемата-ответница оплаквания,съдът намира,че същата противоречи на добрите нрави, тъй като тази
уговорка между страните излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и наказателна функция на неустойката.
Предвидената неустойка при прекратяване на договора поради
недоставянето на договорираното количество пшеница до края на срока на договора поставя кредитора в положение по-благоприятно от това,в което той
би бил при
реално изпълнение на договора,поради което очевидно се касае за
клауза, която би довела до
неоснователно обогатяване,а
не до обезщетяване
на вреди от неизпълнение.Това е така,защото купувачът разполага с
възможността да сключи договор с друг продавач,от когото да получи родово
определените вещи и едновременно с това да получи като неустойка повторно
цялата стойност на пшеницата.
Ето защо правилни са изводите на районният съд за
недействителност на неустоечната клауза по
т.7.1“а“от договора поради противоречие с добрите нрави, поради което и същата не поражда
права и задължения и основаният на същата клауза иск е неоснователен.Атакуваното решение като правилно
и законосъобразно следва да се потвърди.
Правилно е определен от съда и размерът на
присъдените разноски,като съдът се е произнесъл по направеното възражение по
чл.78,ал.5 от ГПК и е присъдил размер,който е близък до минимално определения в НМРАВ № 1/04г.
С оглед изхода на делото разноски
следва да се присъдят на въззиваемата страна за въззивното
производство.Такива са претендирани в размер на
1200лв.и са представени доказателства,че са направени-списък на разноските,ДПЗС
с уговорения размер и разписка,че сумата е заплатена по банков път,както е
договорено в ДПЗС.Ето защо следва да се осъди жалбоподателят да заплати
разноски за адв.възнаграждение на въззиваемата К. М. за производството пред
настоящата инстанция.
Предвид изложеното,Пловдивският
окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260342/11.09.20г.,постановено по гр.д.№
12641/19г.по описа на ПдРС,9-ти гр.с.
ОСЪЖДА „Тин Груп“ ЕООД,ЕИК-********* да
заплати на К. Ф. М.,ЕГН-********** сумата от 1200(хиляда и двеста)лв.разноски за адвокатско възнаграждение
във въззивното производство.
Решението подлежи
на обжалване на осн.чл.280,ал.3,т.1 от ГПК с
касационна жалба пред ВКС на РБългария в едномесечен
срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: