№ 5895
гр. София, 17.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20221100510524 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 7582 от 05.07.2022 г., постановено по гр. д. № 20221110113856 по
описа на Софийски районен съд, 32 с-в, е признато за установено, по предявения иск с
правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че Б. Г. К. дължи на ищеца
„Софийска вода” АД с ЕИК *******, гр. София, ж.к. *******, Бизнес парк София, сграда
2А, сумите от 1208,19 лв. – главница за доставка на ВиК услуги в имот, находящ се на
адрес: ГР. СОФИЯ, Ж.К. *******, договорна сметка № ********** за периода от 2.9.2019 г.
до 01.10.2021 г., ведно със законна лихва от 19.01.2022 г. до изплащане на вземането, за
които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2504/2022г. на СРС, 32
с-в, като е отхвърлен предявения от „Софийска вода” АД иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 415
ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД за установяване по отношение на ответника, че дължи 131,64 лв.
обезщетение за забава за периода от 3.10.2019 г. до 1.10.2021 г., за които е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2504/2022г. на 32 състав, СРС.
Решението е обжалвано от Б. Г. К., представляван от адв. М. Л. Л., срещу неизгодната
за него част, в която районният съд е признал за установено, че Б. Г. К. дължи на „Софийска
вода“ АД сума в размер на 1 208,19 лв., представляващи главница за потребени ВиК услуги
в недвижим имот, находящ се на адрес: гр. София, жк. „******* клиентски № **********,
за периода 02.09.2019 г. до 01.10.2021 г., ведно със законната лихва от 19.01.2022 г. до
изплащане на вземането, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д.№2504/2022 г., 32-ри с-в, СРС.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения, че решението в обжалваната
1
установителна част е неправилно, незаконосъобразно, необосновано, постановено в
несъответствие със събраните доказателства. Моли се решението в обжалваната част да бъде
отменено, а предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира се присъждане на
сторените разноски в заповедното, първоинстанционното исково и във въззивното
производство.
В установения от закона срок, въззиваемият „Софийска вода“ АД не е депозирал
отговор на въззивната жалба.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата
и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа
и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а
разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността
на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1
от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен
до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на
приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение
не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка
нарушение на императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото доказателства,
които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е
необходимо да ги повтаря.
Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
За да постанови решението си в обжалваната част, районният съд е приел, че между
страните е налице облигационна връзка, а от приетите по делото СТЕ и ССЕ се установява
потребеното количество вода и нейната стойност.
Основателността на исковата претенция по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 198, ал. 1 от
ЗВ е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти),
а именно: валидно облигационно правоотношение за предоставяне на В и К услуги в
процесния имот и сочения период срещу заплащане на определена цена от ответника;
действително предоставяне на услугите в претендираните от ищеца количество и стойност;
настъпила изискуемост на вземанията за доставената услуга; липса на плащане на
претендираните вземания.
Съгласно чл. 193 от Закона за водите (ЗВ), обществените отношения, свързани с
услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги (ЗРВКУ), при спазване изискванията на този
закон. Според нормата на чл. 1, ал. 2 от (ЗРВКУ), водоснабдителните и канализационните (В
и К) услуги са тези по пречистване и доставка на вода за питейнобитови, промишлени и
други нужди, отвеждане и пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на
2
потребителите в урбанизираните територии (населените места и селищните образувания),
както и дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните
и канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите
съоръжения. Според дадената в § 1, т. 2, б. „б“ от ДР на ЗРВКУ легална дефиниция на
понятието „потребители на В и К услуги“, това са юридически или физически лица –
собственици или ползватели на имоти в етажната собственост. В разпоредбата на чл. 3, ал. 1
от приложимата Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи (в редакция
– попр., бр. 93 от 19.10.2004 г.; изм. с Решение № 3887 от 28.04.2005 г. на ВАС на РБ- бр. 41
от 13.05.2005 г., в сила от 13.05.2005 г.) е указано, че потребители на услугите В и К са
собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване
на жилища и нежилищни имоти в сгради – етажна собственост (в този смисъл е и чл. 2, ал. 1
от Общите условия на ищеца). Получаването на тези услуги се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика на В и К
системи и от съответния регулаторен орган, които общи условия влизат в сила в
едномесечен срок от публикуването им в централен ежедневник – чл. 8, ал. 1 и ал. 3 от
Наредбата.
При съобразяване на цитираните нормативни разпоредби и на събраните в процеса
доказателства се налага извод, че въззивникът е имал качеството потребител на В и К услуги
по смисъла на § 1, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ДР на ЗРВКУ и чл. 3, ал. 1, т. 1 вр. ал. 2, т. 2 от
Наредба № 4/14.09.2004 г. през исковия период, тъй като е собственик на имота.
Предоставянето на В и К услуги на потребителите срещу заплащане се осъществява от В и
К оператори, като в границите на една обособена територия само един оператор може да
извършва тази дейност – по арг. чл. 198о, ал. 1 и ал. 2 от ЗВ. В настоящия случай е
безспорно, че оператор на В и К услуги на територията на гр. София е ищцовото дружество.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от общите условия на ищцовото дружество потребители на ВиК
услуги са собственици или ползватели на имоти. За установяване на това обстоятелство
въззиваемият е представил удостоверение от СО, общински приходи, неоспорено от
жалбоподателя. Видно от същото, К. е данъчно задължено лице за водонсабдения имот.
Съгласно чл. 11 от ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците на облагаемите с данък
недвижими имоти. Действително декларирането на имота като собствен пред данъчните
власти не поражда последици относно възникването на правото на собственост върху
същия. Настоящия спор обаче няма за предмет вещно право върху имот, а качеството
собственик е една от предпоставките за основателността на иска. Ето защо, няма пречка за
установяване на това обстоятелство, да бъдат събирани и други доказателства освен
нотариални актове или други актове за собственост.
На следващо място към комплексната експертиза е представен талон за пломбиране
на водомери, в който е посоченото името на въззивника – Б. К., като същият е положил
собственоръчно подпис, неоспорен в хода на делото. Съдът споделя изводите на СРС, че
подаването на талон за пломбиране на водомери и посочването на точните номера на
3
водомерите във водоснабдения недвижим имот, удостоверява изгоден за подателя на
заявлението факт – изпълнение на нормативните изисквания по отношение на уредите за
измерване (водомерите) в недвижимия имот, но имплицитно съдържа и признание за
неизгодния в случая факт, че именно подаващият заявлението е потребител на ВиК услуги в
имота – той го подава като твърди именно това си качество.
На последно място следва да се има предвид и, че адресът на водоснабдения имот е
посочен като адрес на ответника и в подписания между К. и неговия процесуален
представител договор за правна помощ и съдействие и пълномощно /както във въззивното,
така и в производството пред СРС/ – гр. София, ж.к.”*******
Всички посочени по – горе доказателства, преценени в тяхната съвкупност, водят до
единствения възможен извод, че именно К. е собственик на водоснабдения имот.
Нещо повече, в отговора на исковата молба липсва изрично оспорване от страна на
ответника, че същият е собственик на водоснабдения имот. Изложени са общи възражения,
че ВиК оператора няма законово основание за начисляване на сумата, но никъде не се
твърди, че не е собственик на имота. Такова конкретно оспорване липсва и в подадената на
03.06.2022г. молба – становище от ответника, в което същият посочва общо, че липсва
облигационна връзка, но не твърди, че не е собственик.
С оглед разпоредбата на чл. 2, ал. 1 от ОУ и обстоятелството, че К. е собственик на
водоснабдения имот, му придава качеството на потребител. Ето защо, съдът приема, че е
налице валидно облигационно отношение между страните по делото, като неоснователни са
възраженията на ответника в тази връзка, развити във въззивната жалба.
Неоснователно е и другото възражение на въззивника. Видно от приетата по делото
СТЕ, неоспорена от страните, на ответника е било доставено твърдяното количество вода.
Вещите лица са изготвили експертизата въз основа на карнети по партидата, фактури,
извлечение от информационната система на „Софийска вода” АД, които са били
предоставени на вещото лице за целите на експертизата. Ето защо, неоснователни са
твърденията на жалбоподателя в тази връзка.
Съгласно СТЕ отчитането на консумацията на вода е по водомери и фактурираното
от ищеца отговаря на отчетеното. Отчетените количества вода са фактурирани по
утвърдените от ДКЕВР цени за съответния период. Горното налага извод, че по делото е
установено, че за процесния период и за сочения обект реално са доставяни В и К услуги и е
установен начинът на изчисляване на потребеното количество вода, респeктивно
релевираните в тази насока оплаквания са неоснователни.
По отношение на възраженията относно заключението на назначената по делото СТЕ
и ССЕ следва да се посочи още, че същите са изготвени от експерти, притежаващи
необходимите специални знания из областта на съответните науки, изпълнили са обективно
и пълно поставените задачи, като не са налице основания съдът да не даде вяра на същите и
да не ги ползва за разрешаване на правния спор, предмет на делото.
С оглед изложеното, съдът намира, че по делото е установено реалното количество
4
доставена вода, като неоснователни са възраженията на жалбоподателя в тази връзка.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваната
част следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
Въззиваемия не е претендирал разноски във въззивното производство и не представя
доказателства за такива, поради което съдът не дължи произнасяне.
По частната жалба:
Срещу определение № 33147/06.12.2022г. по същото гр. д. адв. Билева е подала
частна жалба, в качеството си на пълномощник на Б. К., с което определение е отхвърлено
искането на жалбоподателя с правно основание чл. 248 от ГПК за изменение на решението в
частта за разноските. Жалбоподателя излага доводи, че разноски се дължат и в заповедното
производство, в зависимост от изхода на спора.
Въззиваемият не е подал отговор на частната жалба в установения от закона срок.
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 275 от ГПК, срещу
подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е
неоснователна, поради следното:
Възражението по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно
производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по
исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Заповедното производство е уредено като едностранно. Затова в
чл. 7 ал. 7 НМРАВ то е поставено наред с други едностранни производства – производство
по обезпечаване на бъдещ иск, производство по издаване на изпълнителен лист. Подаването
на възражение в срока по чл. 414 ГПК е основание за започване на исков процес. По
възражението заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до заявителя за
предявяване на иск по чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само формална
предпоставка за прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не
израз на материалноправната защита на длъжника. В този смисъл определение №
45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д.№ 3074/2018 г., определение № 140 от 43909 по
ч.пр. дело №236/236 на 2-ро тър. отделение, Търговска колегия на ВКС.
Длъжникът не е длъжен да мотивира възражението си по чл. 414 ГПК, поради което
защитата му в едно евентуално исковото производство по реда на чл.422 ГПК би била
напълно аналогична и няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо.
Така в определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д.№ 3074/2018г.,
съдът приема, че правото на мотивиране на възражението „следва да бъде упражнявано без
злоупотреба по смисъла на чл. 3 ГПК, каквото би съставлявало възмездяването за дублираща
се адвокатска защита, кумулативно - по подаване на възражение по чл.414 ГПК и по
5
защитата срещу иска по чл. 422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха могли да
бъдат поискани за възмездяване само в производството по чл. 422 ГПК“.
Ето защо, определението е правилно и частната жалба срещу същото следва да бъде
оставена без уважение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в обжалваната част решение № 7582 от 05.07.2022г., постановено
по гр. д. № 13856/2022г. на Софийски районен съд, 32 състав.
В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.
ОСТАВЯ без уважение частната жалба срещу определение № 33147 от 06.12.2022г.,
постановено по гр. д. № 13856/2022г. на Софийски районен съд, 32 състав.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280,
ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6