гр.София, 03.07.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, I гражданско отделение, 26 състав, в открито съдебно заседание на четвърти
юни през две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: П.Г.
Секретар:
Христина Цветкова
като
разгледа докладваното от съдията Г.
гражд.дело № 12109 по описа за 2018 година,
съобрази, че:
Софийският градски съд е сезиран с предявен отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.439 от ГПК, вр. с 124, ал.1 от ГПК от И.Г.С. против „Е.М." ЕООД за признаване за установено по отношение на ответника - взискател
по изп.дело № 330/2009 г. по описа на ЧСИ с рег.№ 844
на КЧСИ С.Я., че вземането му в размер на 60 066 лв. главница и 37 000 лв. лихва не се
дължи и не подлежи на принудително изпълнение, тъй като е погасено по давност.
В срока по
чл.131, ал.1 от ГПК, с писмения си отговор ответникът оспорва иска като
неоснователен по съображения погасителния
давностен срок многократно е бил прекъсван и не е
изтекъл, както и доводи, че дори и да се приеме че не са извършвани действия
прекъсващи давността, то искът е неоснователен тъй като в случая е приложимо
даденото в ППВС №3/1980 г. разрешение и давността е спряла да тече през цялото
време на изпълнителното производство на основание чл.115, ал.1, б.“ж“ от ЗЗД.
Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен и да му присъди разноски по делото. Прави
евентуално възражение по чл.78, ал.5 от ГПК.
Съдът, като взе предвид всички събрани поделото доказателства и доводите
на страните, прие да установено от фактическа страна следното:
Изпълнително дело № 20098440400330 по
описа на ЧСИ С.Я.с рег. № 844 на КЧСИ и район на действие СГС е образувано за
принудително удовлетворяване на парично
вземане на „Б.П.Б.“ АД солидарно срещу Р.С.и
И.С., възоснова на изп.лист,
изд. по гр.д.№1471/2009 г. на СРС, 50 състав по договор за жилищен кредит от
24.01.2008 г. и заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК. Образувано е по редовна
молба по чл.426 от ГПК с
вх.№02668/25.03.2009 г., с която е поискано изпълнението да бъде насочено
спрямо недвижим имот предоставен в обезпечение на кредита и да бъде извършено
проучване на имущественото състояние на длъжниците.
Видно е от протокол от 03.11.2009 г. и
съдържащите се в приложеното изп.дело книжа, че на
03.11.2011 г. е извършен опис, оценка и публична продан на недвижим имот –
апартамент, както и опис движими вещи. С постановление за възлагане от
25.07.2010 г. на ЧСИ, което е вл. в сила на 03.08.2010
г. недвижим имот –апартамент в гр.София, р-н Възраждане, ул. „******е възложен на
купувача - взискателя „Б.П.Б.“ АД. Установи се от
протокол за въвод от 02.12.2014 г., че купувачът по
публичната продан е въведен във владение на недвижимия имот, на основание
чл.498 от ГПК.
С молба от 11.08.2016 г. ответникът по
настоящето дело „Е.М.“ЕООД, на основание чл.429 от ГПК, е поискал да бъде конституиран
като взискател по изпълнението, възоснова
на представен договор за цесия. Пред ЧСИ и в настоящето производство е
представен договор за цесия сключен на 30.06.2016 г. между Банката и „Е.М.“ ЕООД и Приложение №1. Съгласно договора за
кредит раздел IX, чл.30 Банката има право да прехвърля вземанията си
на трети лица по реда на чл.99-100 от ЗЗД. По силата на пълномощно (съдържащо
се в изп.дело) от името на Банката е упълномощен цесионера да уведоми всички длъжници
по вземанията по Приложение №1, като е предприето връчване на ищцата на
22.07.2016 г. По негова молба на 12.08.2019 г., ЧСИ е конституирал дружеството
като взискател. Следващото изпълнително действие по
делото е извършено на 08.08.2018 г., когато е наложен
запор на трудово възнаграждение на ищцата.
Страните не спорят, че в хода на
принудителното изпълнение вземането на взискателя по
изпълнителния лист не е удовлетворено изцяло, както и относно размера на
непогасените чрез плащане на цената вземания.
При така установеното от фактическа
страна, съдът намира предявеният иск за основателен.
Предмет на
отрицателния установителен иск по чл.439 от ГПК е вземането на взискателя, оспорено от длъжника в изпълнителното
производство и от там на принудителното му изпълнение. Възраженията срещу
съществуването на вземането могат да бъдат правопогасителни,
правоотлагащи, правопрекратяващи,
трябва да се основават на факти, които не са преклудирани
при издаване на изпълнителното основание. В случаите на оспорване на вземането
по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на
съдебното дирене в исковия процес (ако такъв е образуван), съгласно и нормата
на чл.
235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на
съдебното дирене, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес. Разпоредбата на чл.
439, ал. 2 ГПК следва да се прилага и за
факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, когато заповедното
производство е приключило, независимо че съдебно дирене не се провежда
(определение № 956 от 22.12.2010 г. по ч. т. д. № 886/2010 г. на ВКС, ТК, I
ТО). Също както и влизането в сила на съдебното решение по иска за установяване
на вземането по чл. 422 или чл. 415, ал. 1 от ГПК, неподаването на
възражение по чл. 414, ал. 1 от ГПК или
оттеглянето му имат за последица
създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. След това длъжникът може да
се защити срещу материалната незаконосъобразност на изпълнението само в
специалните хипотези по чл. 424 от ГПК
или чл. 439 от ГПК. В този случай
също, при оспорване на изпълнението по
чл. 439 от ГПК, длъжникът може да
се позовава само на новонастъпили (настъпили след
влизане в сила на заповедта за изпълнение) факти. Следователно установителният
иск за недължимост на вземанията по чл.439 от ГПК е
допустим само за тези от тях, които са настъпили след настъпването на
стабилитета на заповедта за изпълнение, при която и да е от хипотезите по
чл.416, ал.1 от ГПК.
Спорният
между страните въпрос, в рамките на повдигнатия пред съда правен спор относно
съществуването на задълженията, по отношение на които е предприето принудително
изпълнение от ответника, което длъжникът оспорва позовавайки се на изтекла
погасителна давност е свързан с това дали в случая давността е била спряна или
е била прекъсвана в хода на изпълнителния процес, както и с това откога започва
да тече нова погасителна давност за вземанията, ако взискателят
не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години
и изпълнителното производство е прекратено по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. Същият е разрешен по задължителен за съдилищата
начин с Тълкувателно решение № 2/2013 г. на
26.06.2015 г. по тълкувателно дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК -
т. 10. В същото се казва, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено
по чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл.
330, ал. 1, б."д" ГПК (отм.), нова погасителна давност за
вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето
последното валидно изпълнително действие, като обявява Постановление № 3/1980
г. на Пленума на Върховния съд за изгубило сила. Разпоредбата на чл.433, ал.1, т. 8 от ГПК предвижда хипотеза на прекратяване на изпълнителното производство, при
чието наличие то настъпва ex lege.
Предпоставка за прекратяването на изпълнителното производство на това основание
е в двугодишен срок взискателят да не е поискал
извършването на изпълнително действие, като тук следва да имат предвид
същинските изпълнителни действия, насочени към удовлетворяване на вземането му,
изтичането на който срок осъществява основанието за прекратяване на
изпълнителното дело, посочено в цитираната разпоредба. Основанията, осуетяващи
реализацията на правото на взискателя, са изрично
уредени в разпоредбата на чл.433, ал.1 от ГПК. Както е разяснено в мотивите на тълкувателното решение, при прекратяването на
изпълнителното производство поради т.нар. "перемпция", прекратяването на
производството настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само
да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи
осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е
дали съдебният изпълнител ще постанови, или не, акт за прекратяване на
принудителното изпълнение и кога ще направи това.
Съгласно
дадените от ВКС разяснения прекъсват давността само действия, (независимо от
това дали прилаганото им е поискано от взискателя или
са предприети по инициатива на частен
съдебен изпълнител по възлагане от взискателя),
които представляват: насочване на
изпълнението чрез налагането на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването
на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Не са такива изпълнителни действия образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. При изпълнителния процес
давността се прекъсва многократно - с предприемането на всеки отделен
изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо
съответния способ.
Прилагането на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е санкция за пасивното поведение на взискателя. Взискателят не се освобождава от задължението да следи извършваните в изпълнителното производство действия и да поддържа висящността на процеса, като се съобразява с определените в закона срокове. В случая се установява, че изпълнителното дело е образувано на 25.03.2009 г. и последното извършено от съдебния изпълнител изпълнително действие по него е постановлението за възлагане от 25.07.2010 г. В настоящето производство
се установява,
че взискателят е бездействал, поради което с изтичането на двугодишен срок
от последното извършено изпълнително действие в рамките на конкретен
изпълнителен способ, не е поискал извършването на други изпълнителни действия
по изпълнителното дело и такива не са предприети от съдебния изпълнител, с
което се осъществява фактическия състав на посочената разпоредба и е настъпило
основанието прекратяване на изпълнителното производство.
Поради горното
следва да се приеме, че датата, на която е предприето последваното валидно
изпълнително действие, преди налагането на запора върху вземания на длъжника С.
(на 08.08.2018
г.) е 25.07.2010 г., когато е извършено действие (възлагане) за осъществяване
на принудително изпълнение чрез конкретен изпълнителен способ (публична
продан).
Недоказани и
неоснователни са доводите на ответника, че след тази дата са извършвани други
действия, с който се прекъсва давността. Не съставлява такива действие въводът във владение в недвижим имот след възлагане по чл.498,
ал. 2 от ГПК. Той се извършва срещу всяко лице, което се намира във
владение на имота, вкл. и страните в изпълнителното производство.
Отстраняването на длъжника, или на трето лице, като изпълнително действие е
налице само при въвод на кредитора във владение при
реализиране на правото на принудително отнемане на вещи, по реда на чл.522 от ГПК. Такова не е налице при въвод на купувача във
владение след публична продан (чл.498 от ГПК). В този смисъл решение №
253/19.04.2010 г. по гр.д.№228/2010 г. на ВКС, IV
ГО. След стабилизиране на постановлението за възлагане, съгласно разпоредбата
на чл.498 от ГПК, купувачът се въвежда във владение на имота от съдебния
изпълнител въз основа на влязлото в сила постановление за възлагане срещу всяко
лице, което се намира във владение на имота. Правото на купувача да бъде
въведен във владение произтича пряко от закона, който задължава съдебния
изпълнител да въведе купувача във владение, възоснова
на влязлото в сила постановление за възлагане, което е пряко изпълнително
основание и се ползва с особена изпълнителна сила. Дори не са необходими
никакви действия от страна на купувача, с които да се сезира съдебния
изпълнител. Въводът
се извършва по същото изпълнително дело като номер на делото, но е налице е
друг, макар и функционално свързан с изпълнителното производство за
удовлетворяване на вземането на взискателя
изпълнителен процес. Той се води за удовлетворяване на притезанието
на купувача от публична продан срещу длъжника (или трето лице) за предаване на
владението на купения имот, за установяване на фактическа власт върху него и е
различно от изпълнителното основание, възоснова на
което е образувано изпълнителния процес.
От изложеното
следва извода, че в рамките на така развиващото се процесуално правоотношение
не се извършват никакви други изпълнителни способи по см. на ГПК, нито
действията за реализиране на това вземане на купувача може да се приеме за действие
прекъсващо давността относно вземането по изпълнителния лист.
Съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД течението на
погасителната давност се прекъсва с предприемане на действия за принудително
изпълнение. Времето, изтекло до прекъсването на давността, се заличава и по
силата на член 117, ал. 1 ЗЗД от
прекъсването започва да тече нов давностен срок. В
случая в рамките на две години не са били предприети изпълнителни действия в
образуваното изпълнителното производство за събиране на парични вземания и
изпълнителното производство е прекратено. Затова последващият
запор на вземане от 08.08.2018 г. не прекъсва давностния срок. Без правно значение дали съдебният
изпълнител е постановил акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
го е направил и това му действие не рефлектира върху датата, от която се отчита
началото на давностния срок за вземането (така в
цитираното Тълкувателно решение по т. д. № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК; Решение №
28 от 2.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4899/2014 г., IV г. о., ГК;
Решение № 1685 от 10.03.2017 г. на СГС по в. гр. д. № 106/2016 г. )
Следователно давността
е била прекъсната с възлагането на имота, но в продължение на повече от пет
години след това не е предприето друго изпълнително действие за принудително
събиране на вземането по изпълнително дело, поради което не само изпълнителното
производство е прекратено по силата на закона на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК, но и вземането на взискателя
за главница и лихви е погасено по давност.
Съдът счита, че
тъй като изпълнителното дело е било висящо пред ЧСИ към момента на постановяване
на цитираното тълкувателно решение, то той е бил длъжен да се съобрази с
неговото действие, а не с действието на предшестващия тълкувателен акт ППВС
№3/18.11.1980 г. С постановяването на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ВКС
по тълк.дело № 2/2013 г., ОСГТК в диспозитива
му изрично е посочено, че предшестващия акт е изгубил сила. Затова следва
отношенията да се уреждат съгласно задължителната съдебна практика изразена в
ТР №2/2013 г. на ОСГТК. В този смисъл решение № 170/17.09.2018 г. на ВКС, IV ГО по гр.дело № 2382/2017 г.
В съдебната практика на ВКС по другия
спорен по делото въпрос е прието, че без значение за основателността на иска по
чл.
439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор (цесионер) е установяване на надлежното уведомяване на
длъжникът по смисъла на чл.
99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането- то съществува и следва да бъде
удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника
от отговорност за погасяването му. Предприети в изпълнение на дълга действия чрез
съдебния изпълнител освобождават длъжника от отговорност, но в случая не се
установяват такива (Решение № 209 от
28.11.2018 г. на ВКС по к. т. д. № 2530/2017 г. I ТО). Ето защо съдът не разглежда
възраженията относно редовността на уведомяването на длъжниците
за сключения договор за цесия, тъй като са ирелевантни за основателността на иска.
По изложените съображения съдът намира,
че предявеният иск е основателен и следва да се уважи. Като последица от
уважаването му и на основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да се осъди ответника
да заплати на ищеца 1800 лв. разноски за държавна такса и 3441, 98 лв.
адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 от ЗАдв
и в минималния размер по Наредба №1/2004 г. – чл.7, ал.2, т.4, съгласно договор
за правна помощ от 14.05.2018 г. и списък по чл.80 ГПК.
Следва да бъде осъден ответника да
заплати в полза на СГС сумата от 2122, 64 лв. за държавна такса, на основание
чл.78, ал.6 от ГПК.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от И.Г.С. с ЕГН ********** против „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ******иск с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК, че не дължи на „Е.М.“ ЕООД суми в размер на 60 066 лв.-главница и 37 000 лв.- лихва, съставляващи непогасена част от вземания, за които е издадена заповед за изпълнение от 10.02.2009 г. и изпълнителен лист по гр.дело № 1471/2009 г. по описа на СРС, ГО, 50 състав.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ******да заплати на И.Г.С. с ЕГН ********** 1800 лв. разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ******да заплати на адвокат А.Г.М. 3441, 98 лв. адвокатско възнаграждение по чл.38 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ******да заплати на Софийски градски съд сумата от 2122, 64 лв. държавна такса.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
СЪДИЯ: