Решение по дело №1122/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/ и е образувано по жалба на Д. Е. К., [ЕГН], чрез адв. В. Д. , срещу решение № 2153-03-70/10.05.2024 г. на Директора на Териториално поделение – [населено място] на Национален осигурителен институт, с което е отхвърлена жалбата на К. срещу разпореждане [номер]-00-212-3/25.02.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП І Варна на НОИ, с което на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, вр. чл.11, §3, б."а" и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. и е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

В жалбата до съда се твърди незаконосъобразност на оспореното решение поради неправилно приложение на материалния закон, както и неправилно интерпретиране на установените по преписката факти. Според жалбоподателката административният орган не е изследвал всички относими към случая факти и обстоятелства, поради което неправилно е достигал до извод, че центърът на жизнените й интереси е Конфедерация Швейцария. Изтъква се, че за да се определи центърът на жизнени интереси , следва да се приложи правилото на чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета за прилагане на основния Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета. Посочва се, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица /05.01.2024 г./ К. е отговаряла на условията за отпускане на исканото обезщетение, тъй като трудовото й правоотношение е било прекратено на 23.12.2023 г. и тя няма връзка с държавата-членка по последна заетост. След подаване на заявлението тя постоянно живее в [населено място], не е работила в друга държава-членка на Е., с което се определя и центърът на жизнени интереси в България, а не както е заключил административният орган в Конфедерация Швейцария. Твърди, че разполага със собствено жилище на територията на Република България, като постоянният и настоящият й адрес също са в България. Полага грижи за дъщеря си и всеки път когато не е на кораба се връща в [населено място] при нея. Отправеното към съда искане е за отмяна на обжалваното решение. Претендира се присъждане на направените в производството разноски.

В съдебно заседание пълномощникът на жалбоподателката поддържа жалбата, а в писмени бележки излага подробна аргументация за нейната основателност.

Ответникът-директорът на ТП на НОИ – Варна, чрез процесуален представител, в съдебно заседание и в подробни писмени бележки, счита обжалваното решение за законосъобразен индивидуален административен акт. Твърди, че по повод претендираното от К. право на парично обезщетение за безработица компетентната институция е тази на Конфедерация Швейцария, тъй като това е държавата по последна заетост на жалбоподателката и същата няма принос в осигурителната система на Република България. Отправеното искане към съда е да отхвърли жалбата. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави се възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение по чл. 78 ГПК.

След като разгледа оплакванията, изложени в жалбата, доказателствата по делото и становищата на страните, административният съд приема за установено от фактическа и правна страна следното:

С. З. вх. № 302-0170 / 05.01.2024 г. на Дирекция „Бюро по труда“ - Варна, per. № 031-00-212 / 05.01.2024 г. на ТП - Варна на НОИ, Д. Е. К., [ЕГН], е поискала отпускане на парично обезщетение за безработица, като е посочила, че последното й трудово правоотношение, с работодател ,,GRC Global River Cruises” - Швейцария, е прекратено, считано от 23.12.2023 г. Декларира, че е упражнявала трудова дейност в Швейцария, като през периода от 24 месеца, предхождащи месеца на прекратяване на осигуряването, за времето от 18.03.2023 г. до 24.12.2023 г. е работила в Швейцария. Към заявлението е представен фиш за заплата от посочения работодател за месец 12.2023 г. Представила е и преносим документ ПД U1, издаден от компетентната институция на Швейцария на 20.01.2023 г., с удостоверен период на осигурена заетост от 14.03.2022 г. до 01.01.2023 г., с удостоверен доход за посочения период 28861,65 CHF бруто, а за причина за прекратяване на заетостта е посочено „изтичане срока на договора“. Представила е и преносим документ ПД U1, издаден от компетентната институция на Швейцария на 02.12.2021 г., с удостоверен период на осигурена заетост от 10.07.2021 г. до 09.11.2021 г., с удостоверен доход за посочения период 13388,80 CHF бруто, а за причина за прекратяване на заетостта е посочено „изтичане срока на договора“.

Представила е Заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава- членка на Е. със СЕД U002 - Швейцария, от 10.07.2021 г. до 09.11.2021 г., от 14.03.2022 г. до 01.01.2023 г.; и от 18.03.2023 г. до 24.12.2023 г. с работодател ,,GRC Global River Cruises” - Швейцария, като посочва причина за прекратяване на последната си заетост „изтичане срока на договора .

Представила е декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент (ЕО) № 883 / 2004 г. на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в която е посочила, че през периода на последната й заетост в чужбина, децата и преобладаващата част от роднините й са живели в България, разполага с постоянно жилище в България, през периода на последната си заетост в чужбина е плащала данъци върху доходите от последната заетост в държавата по последна заетост, живяла е на речен кораб, връщала се е в България по време на отпуск, няма намерение да остане за постоянно в Швейцария. В декларацията К. е посочила осигурителни периоди през последните 5 календарни години преди прекратяване на последната заетост и през годината, през която е прекратена последната заетост: от 22.03.2019 г. до 06.01.2020 г.; от 08.03.2020 г. до 31.08.2020 г.; от 10.07.2021 г. до 09.11.2021 г., от 14.03.2022 г. до 01.01.2023 г.; и от 18.03.2023 г. до 24.12.2023 г. с работодател „GRC Global River Cruises” - Швейцария, като камериерка на речен кораб.

С разпореждане [номер]-00-212-1 / 15.01.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП - Варна на НОИ, на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно, с мотиви, че по заявление на лицето се изисква по служебен път удостоверяване на осигурителни периоди и доходи със СЕД U002 и СЕД U004 от компетентната институция на Швейцария, необходими за преценка правото на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО.

Чрез Системата за електронен обмен на социално-осигурителна информация между Република България и Европейския съюз до компетентната институция на Швейцария на 02.02.2024 г. е изпратен структуриран електронен документ СЕД U001CB с искане за удостоверяване на осигурителния стаж на жалбоподателката при посочения по-горе работодател от 18.03.2023 г. до 24.12.2023 г. и посочване причината за прекратяване на последната й заетост, и структуриран електронен документ СЕД U003 с искане за удостоверяване на осигурителния й доход за периода от 18.03.2023 г. до 24.12.2023 г., ведно с приложените от нея трудово - правни документи (сканирани).

На 10.02.2024 г. от компетентната институция на Швейцария е получен структуриран електронен документ СЕД Н001, с приложен преносим документ ПД Ш, издаден от компетентната институция на Швейцария на 02.01.2024 г., с удостоверен период на осигурена заетост от 18.03.2023 г. до 24.12.2023 г.; удостоверен доход за посочения период 27951.15 CHF бруто и причина за прекратяване на заетостта „изтичане срока на договора“.

С разпореждане [номер]-00-212-2 / 15.02.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица на основание чл. 55 от Административнопроцесуалния кодекс АПК) производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от Д. Е. К., [ЕГН], заявление е възобновено, с мотиви, че са получени структурирани електронни документи СЕД Н001 и преносим документ ПД U1, издадени от компетентната институция на Швейцария.

Преценявайки горните доказателства, с разпореждане [номер]-00-212-3/28.02.2024 г. ръководителят на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Варна на основание чл. 54ж, ал. 1, във вр. с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, е отказал отпускане на парично обезщетение за безработица на К., с мотив, че същата за периода от 2017г. - 2023г. е имала трудова заетост в Швейцария от 4 год. , 06 мес. , 13 раб. дни. което обосновава дълготрайна и стабилна трудовоправна връзка с Швейцария и тя е компетентната държава да се произнесе по правото на обезщетението за безработица на лицето, тъй като тя е държавата на последна заетост. Разпореждането е било получено на 03.04.2024 г. / л. 16 от адм. преписка/.

На 07.04.2024 г. Д. К. е подала жалба до директора на ТП на НОИ – Варна срещу цитираното разпореждане, който на 10.05.2024г. е постановил решение, с което е отхвърлил жалбата, приемайки за неоснователни възраженията на К.. В мотивите на този акт се посочва, че за последните 23 години заявителката няма принос към осигурителната система на Република България, като се е осигурявала в друга държава-членка – Конфедерация Швейцария, чиято институция, според чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., е компетентна да се произнесе по отношение правото на парично обезщетение за безработица. Решаващият орган е приел, че държавата по пребиване съвпада с държавата по последна заетост, тъй като при изтичането на 5 години, през които лицето работи в друга държава-членка, същото е придобило право на пребиваване в съответната държава-членка.

В хода на съдебното следствие от страна на жалбоподателката беше представено писмо за потвърждаване на заетостта от работодателя на К. „GRC Global River Cruises” – Швейцария, от което е видно, че в периодите на заетост К. е била настанена на борда на кораба /храна и квартира/.

По искане на жалбоподателката беше разпитан свидетеля Д. К. – брат на К.. От неговите свидетелски показания беше установено, че К. от години осъществява сезонна работа по пасажерски кораби. Тя заедно със семейството си живее в [населено място], като полага труд само през периода от м. март до м. октомври – ноември. През периода, когато К. е на работа в чужбина, дъщеря й живее със своята баба. Потвърждава, че в периодите между договорите К. винаги се прибира при детето си в България, както и през няколко седмици по време на сезона, за по няколко дни.

Въз основа на свидетелските показания, както и след изслушване становището на страните, в хода на съдебното следствие беше прието за безспорно установено между страните, че в периодите в които Д. Е. К. не е била заета по трудово правоотношение с „GRC Global River Cruises” – Швейцария и в периодите на отпуск е пребивавала на територията на РБългария.

Изложената фактическа установеност налага следните правни изводи:

Жалбата е подадена от лице с правен интерес, в законовоустановения срок за обжалване, поради което съдът я намира за допустима. Разгледана по същество същата се намира за основателна, по следните съображения:

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Варна представлява изричен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица. Същото е издадено от компетентен орган, в кръга на неговата териториална и материална компетентност, съобразно изискванията на чл. 117, ал. 3 във връзка с ал. 1, т. 2, буква „б“ от КСО.

Обжалваният индивидуален административен акт е постановен в съответствие с изискуемата по чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО и чл. 59, ал. 1 и ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 117, ал. 5 от КСО, писмена форма и съдържа фактическите и правните основания за издаването му в достатъчно подробен вид, позволяващ осъществяването на ефективен съдебен контрол за материална законосъобразност.

За да откаже отпускането на обезщетение за безработица на К., административният орган е приел, че държавата на пребиваване на К. съвпада с държавата на последната й заетост, поради което компетентна институция за отпускане на въпросното обезщетение е тази на Конфедерация Швейцария, а не на Република България.

Съдът не споделя тези изводи.

Д. К. е гражданин на Република България, която е държава-членка на Е., поради което намират приложение разпоредбите на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, както и Регламент ЕО) № 987/2009 по неговото прилагане .

В персоналния обхват на Регламент № 883/2004г. попадат граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица /чл. 3/, а сред материалният му обхват попадат обезщетенията за безработица / арг. чл. 4 , б. „з“ от Регламента /.

Държавата по последна заетост на К. преди подаване на заявлението за парично обезщетение е Конфедерация Швейцария и същата по аргумент на чл.1, б“ т“ от цитирания регламент е компетентната държава-членка по казуса, тъй като посоченият основен регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент за прилагане (ЕО) № 987/2009 се прилагат не само за всички държави-членки на Е., но и за Швейцария въз основа на Споразумението за свободно движение на хора между Швейцария и Е..

Събраните по казуса доказателствени източници и най-вече представеният трудов договор на К. сочат за сезонен характер на нейната трудова заетост през последните години.

Между страните не се спори, че към датата на подаване на заявлението 05.01.2024 г., К. е била напълно безработна. В този случай приложение следва да намери разпоредбата на чл. 65, §2 от Регламент № 883/2004 г., която гласи, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Безработното лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата - членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване / чл. 65, §5 от Регламента /.

Спорният между страните по делото въпрос е свързан с тълкуването на понятието държава по пребиваване използвано в чл.65 от Регламента.

Според чл.1, §3, б. „й“ от Регламент № 883/2004г. „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава.

Цитираното по-горе правило на чл.11 от Регламент № 987/2009 г. посочва критериите, по които се определя пребиваването: продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; положението на лицето, включително естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

Съгласно т. 29 от решение от 25.02.1999 по дело С-90/97 на Съда на Е. държавата-членка по пребиваване е „държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси“, като „..в този смисъл следва да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът, че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от тези обстоятелства.“

Доказателствата, събрани, както в хода на административното, така и в хода на съдебното производство сочат, че К. работи на срочни трудови договори, в рамките на един сезон, като камериерка на пасажерски кораб с работодател, който е със седалище в Конфедерация Швейцария. Ежегодно след приключване на всеки плавателен сезон К. се връща в България- неговата държава по произход. В България е нейното семейство – дете, майка, брат и повечето от останалите й роднини. К. притежава жилище е в България, за разлика от Швейцария, където не ползва дори и [жк], тъй като живее на плавателния съд, на който работи. Трудовата й заетост е всяка година, считано от 2017 г., но има сезонен характер-плавателния сезон . Съгласно т. 4.2. от част ІІІ на Практическия наръчник относно приложимо законодателство, изготвен на основание чл. 76 от Регламент № 883/2004г., за да бъде един работник сезонен, е необходимо същият временно да престоява в държавата-членка на заетост, като намерението му е да се завърне в държавата на произход. Именно такъв е и настоящия случай. К. временно престоява в държавата-членка на заетост – Конфедерация Швейцария, но няма намерение да живее там постоянно, тъй като ежегодно след приключване плавателния сезон се връща в България /нейната държава по произход/. Няма данни за упражнявана неплатена дейност от К. както в България, така и в Швейцария. По повод притежаваната недвижима собственост данъчното й облагане е в България.

Тези обстоятелства дават основание на съда да приеме, че държавата по произход на К. е и държава на нейното пребиваване.

Подобен е изводът на съда и при прилагането на точка 2 на чл.11 от Регламент № 987/2009 г., която предписва, че за определяне на действителното място на пребиваване следва да се съобрази намерението на лицето, включително причините за преместване. Причините за преместване на К. са финансови. Нейното намерение е чрез сезонна работа като камериерка през плавателния сезон на кораб на швейцарски работодател да осигури средства за издръжка на семейство и близките си, които живеят в България, поради което всяка година след приключване на плавателния сезон и във всеки удобен друг момент тя се е завръщала в България, където са нейните близки, роднини и жилището й. Центърът на жизнените й интереси е България, понеже веднага след прекратяване на срока на трудовото й правоотношение тя се е завърнала в България. Освен това въпреки дългогодишната й заетост към швейцарски работодател, К. през периода 2017г. - 2023г. не се е установила в Швейцария, наемайки или придобивайки жилище.

Не се споделя позоваването от страна на ответника на определение от 24.03.2023г. на съда на Европейския съюз по дело С-30/22 г. , според което чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава- членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

По това производство е установено, че държавата по последна заетост на лицето е и държава по пребиваване, докато фактите по настоящото дело са различни . Поради тази причина позоваването от ответника на цитираното определение на СЕС е неправилно.

В контекста на изложеното се налага извод, че държавата на пребиване на Д. К. е Република България, а не Конфедерация Швейцария, както е преценил ответника, поради което постановеният негов изричен отказ е незаконосъобразен индивидуален административен акт, подлежащ на отмяна. Следва преписката да се върне за ново разглеждане при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на закона , както и за изследване регламентацията на КСО по конкретния случай като приложимо законодателство.

При този изход на делото, срочно предявената претенция на жалбоподателя за присъждане на съдебно-деловодни разноски следва да бъзе разгледана. Същият представи списък на разноските, включващ адв. хонорар [рег. номер]. с доказателства за неговото заплащане. Има и доказателства по делото за платена държ. такса от 10 лв. Ответникът направи възражение за прекомерност по чл. 78 ГПК. Съгласно правилото на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004г. минималното адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела по Кодекса за социално осигуряване е 500 лева.

Според разрешението, дадено с т. 3 от Решение на СЕС по дело С-438/22 "Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.".

В определение № 4082/ 04.04.2024 г. по адм. дело № 5871/2023г. ВАС посочва, че задължението на националния съд да откаже да приложи националната правна уредба, определяща минималните размери на адвокатските възнаграждения, дори когато те отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги не ограничава правомощието на съда да ползва тези цени (на висшия орган на съсловната организация) като критерий и коректив на уговореното и платено или дължимото без да е платено (при осъщественото от юрисконсулта процесуално представителство) възнаграждение, представляващо част от отговорността за разноски, при отчитане на действителната фактическа и правна сложност на делото (арг. от чл. 78, ал. 5 ГПК), обема и качеството на осъществената от страната процесуална защита / .

В тази връзка , ползвайки за аналог регламентацията на Наредба № 1/2004 г., както и отчитайки отсъствието на фактическа или правна сложност на делото, провеждането само на едно открито съд. заседание справедливата пазарна цена на предоставена правна услуга от адв. Д. е 500 лв.

Мотивиран от изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2, предложение второ от АПК, Административен съд – Варна

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 2153-03-70/10.05.2024 г. на Директора на Териториално поделение – [населено място] на Национален осигурителен институт, с което е отхвърлена жалбата на Д. Е. К., [ЕГН] срещу разпореждане [номер]-00-212-3/25.02.2024 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП І Варна на НОИ, с което на основание чл.54ж, ал.1 от КСО, вр. чл.11, §3, б."а" и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. и е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

ВРЪЩА преписката на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с настоящото решение.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на Д. Е. К., [ЕГН], сумата от 510 /петстотин и десет / лева, представляваща съдебно-деловодни разноски

Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 119 от КСО.