№ 814
гр. София, 09.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Михаил Малчев
при участието на секретаря Десислава Ик. Давидова
като разгледа докладваното от Катерина Рачева Въззивно гражданско дело №
20241000501124 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 471 от 24.01.2024 г.
СГС, Първо ГО, 7 състав по гр.д. 12867/2021 г. е отхвърлен искът на Д. И. В. срещу
Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ гр. Нови Искър с правно основание
чл.49 ЗЗД, вр. чл.45, ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 100 000 лв., представляваща
обезщетение за неимуществени вреди от изчезването на сина й С. В. М. и последвалата му
смърт, вследствие на бездействие на служители на ответната болница, ведно със законната
лихва върху претендираната сума от 09.07.2018 год. до окончателното изплащане
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищцата чрез адв. А. К. с оплаквания за
неправилност и необоснованост. Не са обсъдени данните за неположена дължима грижа от
страна на ответника. Не е приложен медицинският стандарт за психиатрия. Иска от
въззивния съд да назначи допълнителна и повторна съдебна експертиза.
Подаден е отговор на въззивната жалба от ответника чрез адв. Л. Д.-М., в който жалбата
се оспорва и се възразява срещу искането за експертиза.
Дадена е възможност на жалбоподателя да уточни доказателственото си искане, като в
разпореждането за насрочване е посочено, че СГС в с.з. от 26.09.2023 г. е изслушал основно
заключение на СПЕ, оставил е искането за повторна СПЕ без уважение, както и искане за
допълнителна задача на СПЕ относно причините за смъртта на С. М. и е назначил
допълнителна задача на СПЕ относно режима на лечение и надзор по отношение. В с.з. от
19.12.2023 г. е изслушано заключение на допълнителната СПЕ и е оставено без уважение
искането за още една допълнителна задача „дали при определяне на режима е спазен
медицинският стандарт“. В съдебно заседание на 13.06.2024 г. въззивният съд е приел, че
няма основание за назначаване на допълнителна или повторна експертиза. По въпроса,
1
поставен в молбата, е изслушана допълнителна СПЕ относно съответствието на режима, при
който е бил приет синът на ищцата в ответното лечебно заведение. Няма процесуално
нарушение на СГС при отказа да назначи повторна експертиза, тъй като, както е посочил и
СГС, медицинският стандарт е нормативен акт и съдът следва да го съобрази заедно със
събраните вече доказателства, включително и констатациите на вещото лице по СПЕ и
допълнителната СПЕ.
Жалбата е подадена в срок и е допустима.
В съдебно заседание от името на жалбоподателката адв. К. моли за отмяна на
обжалваното решение и уважаване на иска. Адв. М. от името на ответника моли за
потвърждаване на решението. В предоставен от съда срок адв. М. е представила писмена
защита.
При извършената служебна проверка на оснoвание чл.269 от ГПК, съдът намира, че
обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в
изискуемата от закона форма, по допустим иск, предявен от и срещу процесуално
легитимирани страни, поради което е валиден и допустим. Възраженията на ответника за
недопустим иск поради погасяването му по давност са неоснователни, тъй като преценката
за погасяване по давност на претенцията е преценка по същество, а не по допустимост.
Предявеният иск е с правно основание чл. 49 вр. 45 ЗЗД за заплащане на
неимуществени вреди във връзка с непозволено увреждане, причинени от служител на
ответника, на когото последният е възложил работа.
Спорни пред въззивната инстанция са въпросите налице ли са елементите от състава
на непозволеното увреждане и от гаранционно-обезпечителната работа на дружеството-
ответник: противоправно деяние, настъпили вреди, причинна връзка между деянието и
вредите, в какво се изразяват вредите, вина, която се предполага и възлагане на определена
работа, при или по повод на която е настъпил твърденият вредоносен резултат. Ако са
налице тези елементи, какъв е размерът на справедливото обезщетение за неимуществени
вреди. Не е спорно, че ищцата е майка на С. В. М., както и че последният е бил лекуван в
ответното болнично заведение.
Обстоятелствата, на които се основава искът съобразно твърденията в исковата молба
и в уточнителна молба от 07.02.2022 г., са следните: след направен на 12.07.2016 г. опит за
самоубийство С. В. М. бил настанен за лечение в ответното лечебно заведение. Твърди се, че
по данни на ответника на 27.07.2016г. С. В. М. бил избягал от болницата, а започнатото пред
СРС производство за настаняване за принудително лечение не се е състояло на 28.07.2016г.,
защото болният не бил доведен в съда. Ищцата и съпругът й издирвали С. и разпитвали
хората, с които се е срещал. Установили, че дворът на болницата на места е разграден и има
места, от които може да се излезе. На 21.08.2016 г. на около 150 метра от болницата в посока
с. Гниляне и на около 50 метра от пътеката, открили силно разложен човешки труп. На
22.12.2016 г. била изготвена ДНК експертиза, според която намерният труп бил на С..
Служителите на ответната болница не са положили грижа за запазване на живота на С., като
не са ограничили възможността му да се придвижва свободно. Не са предприели
необходимите мерки по чл. 154, ал. 1 и 2 от Закона за здравето. Ръководителят на лечебното
заведение не взел решение да бъде настанен временно за лечение за срок до 24 часа,
съответно не е поискал разрешение от РС за продължаване на срока на лечение. Ако бил го
направил, делото щяло да се гледа незабавно и постановяването на принудително лечение
щяло да изключи възможността на С. да напусне болницата самоволно. Ответникът не е
осъществил дължимия надзор и грижа за запазване на живота на младежа посредством
ограничаване на възможността му да напуска свободно сградата на заведението от „затворен
2
тип“. На следващо място, болницата не е предприела незабавни действия за издирване, не са
разпространили описание на пациента, не са уведомили незабавно компетентното РПУ, нито
майката на пациента.
Възраженията на ответника са, че искът е недопустим, тъй като е предявен извън
давностния срок по чл. 110 ЗЗД. Твърди, че ищцата е действала изцяло неправомерно,
поради което и именно, и изключително по нейна вина са настъпили описаните в исковата
молба вреди. Болният самоволно бил избягал от лечебното заведение. Пациентът не бил
слаган под надзор, че да се спазва надзор. Той е бил в процедура, но не е имало санкция, за
да се задържа на сила. При приемането му е направено психиатрично изследване и не е
определен надзор. Поддържа, че са спазени изцяло предвидените в Закона за здравето и
Медицински стандарт Психиатрия процедури. На С. М. му е била ограничена възможността
да се придвижва свободно и той самоволно е преодолял тези ограничения. Спешното му
състояние било преодоляно. Болният не е бил поставен под запрещение, поради което са
предприети действия за провежда процедурата по 3акона за здравето. Само в случаите,
когато лицето е поставено под запрещение, за болничното заведение възниква задължение за
осъществяване на задължително лечение и налагане на ограничения на болният.
Противозаконно лишаване от свобода би било измъчване на пациента и нехуманно
отношение към болния. Болницата е изпълнила всички задължения по осигуряване на
пациента на непрекъснатост на болничната помощ и грижите, координация между
специалистите, които ги осъществяват, докато той не е решил да напусне сам и съответно е
дехоспитализиран. На практика при упражняване от страна на пациента на правото на
избор, довело до отказ от оказване на медицинска помощ или напускане на лечебното
заведение, се стигнало до невъзможност на лечебното заведение да изпълни задълженията
си. Не отговаря на действителното положение твърдението на ищцата, че смъртта се дължи
на безотговорни действия и бездействия на служители на болницата, които не са предприели
необходимите мерки за лечение и надзор, тъй като не е установена причината за смъртта.
По делото се установяват следните факти.
На 12.07.2016 г. С. В. М. в 16.30 ч. скочил на релсите в метростанция СУ „Св.
Климент Охридски, което е описано в акт за злополука/ инцидент/ № 6/12.07.2016 г., издаден
от „Метрополитен“ ЕАД“.(л.61 от делото на СГС). От ИЗ № 466/2016 г. на ДПБ „Св. Иван
Рилски”, се установява, че на 12.07.2016 г. в 18,50 ч. С. В. М. е бил приет за лечение в
ответната болница, с диагноза „параноидна шизофрения“ след като бил доведен от екип на
ЦСМП и полицията поради суициден опит – скочил върху релсите в метрото. С. М. бил
настанен в първо мъжко отделение. В деня на постъпване в болничното заведение М. е
подписал декларация за отказ от лечение, приложена към ИЗ №466/2016 г. /л.33 от делото
пред СГС/. Независимо от тази декларация, болничното заведение продължило да прилага
лечение по отношение на С.: медикаментозно лечение с „Екслоза“, „Диазепан“, при нужда
„Конвулекс“, „Клопискол депо“. (л.34). В приложеното към ИЗ № 466/2016 г. изследване на
соматичен, неврологичен, психичен статус от 12.07.2016 г. е отразено, че М. е психомоторно
напрегнат, говорно и двигателно оживен, некритичен към заболяването, мисловен процес с
параноидни налудности за отношение, въздействие, волево – импулсивни действия с
разрушителни тенденции, споделял суицидни мисли, памет и интелект – болестно
ангажирани. Установени са три рискови фактора за самоубийство./ л.32 от делото/. В етапна
епикриза от 13.07.2016 г. е отбелязано, че е некритичен към състоянието и постъпките си,
без съзнание за психично заболяване, както и че са налице данни за психотично мотивирано
суицидно поведение (л. 41). В епикриза от 27.07.2016 г. е отразено, че пациентът С. М. е
изписан от болницата, като причина за изписването е посочена незавръщане след самоволно
напускане (л. 30). Тази епикриза е подписана от лекуващ лекар, който е и началник
3
отделение, но не и от изписващ лекар.
По време на лекуването на пациента, на 19.07.2016 г. д-р Ц. Г. - директор на ответната
ДПБ „Св. Иван Рилски” внесла в СРС искане с вх.№57129 /19.07.2016 г. по реда на чл.154,
ал.3 от Закона за здравето, за вземане на решение за провеждане на задължително лечение
по отношение на С. В. М. на 28 години, страдащ от параноизна шизофрения, което е
мотивирано, с обстоятелството, че лицето отказва доброволно лечение, поради влошаване на
състоянието му и некритичност към заболяването. В искането е отразено, че лицето може да
извърши действия, които да бъдат опасни за околните, както и да увреди собственото си
здраве. (л.40 от делото). По искането на директора на Държавна психиатрича болница „Св.
Иван Рилски” с вх. №57129 /19.07.2016 г. е образувано ч.н.д.№ 12863/2016 г. по описа на
СРС, НО, 22 състав, по реда на чл.154, ал.3 от Закона за здравето, за задължително
настаняване и лечение на С. В. М. на 28 години, страдащ от параноизна шизофрения, като
към искането е приложена етапна епикриза и декларация за отказ от лечение от 12.07.2016 г.
С разпореждане от 26.07.2016 г., съдията докладчик е насрочил делото в открито с.з. на
28.07.2016 г. от 15 ч., като е разпоредил да се явят освидетестваното лице, вещо лице
психиатър и е предоставил правна помощ на осв.лице. Поради неявяване на С. М. ход на
делото не е даден в открито с.з. на 28.07.2016 г., както и в о.з. на 23.08.2016 г., 13.09.2016 г.,
13.10.2016 г. С протоколно определение от о.с.з. на 01.12.2016 г. С. В. М. е обявен за
издирване на основание чл.290, ал.1 от НПК. В открито с.з. на 13.06.2017 г. по ч.н.д.№
12863/2016г. по описа на СРС, НО, 22 с-в е приобщена съдебно медицинска експертиза по
метода ДНК профилиране, със заключение, че изследвания костен фрагмент на лице от
мъжки пол, с неустановена самоличност, вероятността да е биологичен син на Д. И. В. е
0,9999928. Предвид данните, че С. В. М. е единствено дете в семейството, съдът приел, че
освидетелстваният е починал и на основание чл.298, ал.4, вр. ал.1, т.4 от НПК, с протоколно
определение от с.з. на 13.06.2017 г. прекратил производството по ч.н.д.№ 12863/2016 г. по
описа на СРС, НО, 22 състав.
По жалба на ищцата Д. И. Т. до Прокуратурата за проявена „престъпна небрежност“
в ответната болница при изчезването на сина и С. В. М. било образувано досъдебно
производство - ДП №226 9 ЗМК /2016г. по описа на 02 РУ- СДВР, пр.пр.№№31788 /2016г. на
СРП срещу неизвестен извършител за престъпление по чл.127, ал.1 НК./приложено към
настоящото/
Медицинската документация по делото води до извод, че заболяването „параноидна
шизофрения“ на С. М. е започнало и диангостицирано през 2002 г., като има пристъпно-
прогредиентно към непрекъснато протичане. Установява се, че поради заболяването му С.
М. многократно е хоспитализиран, както в ответната Държавна психиатрична болница, така
и в Психиатрична клиника за Александровска болница, ОДПЗС-София град и ЦПЗ[1]София
град, като многократно е документиран висок суициден риск. От материалите по делото се
установява и фамилна обремененост на С. М., чийто биологичен баща В. М. М. страдал от
биполярно афективно разсройство и се самоубил през 2012 г.
Според заключението на съдебно психиатричната експертиза, изготвена от вещо
лице д- В. С. – специалист по психиатрия, С. В. М. е страдал от параноидна шизофрения,
епизодично протичане с прогресиращ дефицит, личностова промяна. Вещото лице
отбелязва, че С. М. е бил фамилно обременен, тъй като баща му имал биполярно афективно
разстройство, реализирал суицид. Пояснено е, че при С. М. има анамнеза за два суицидни
опита по психотични причини - през 2005 година и на 12.07.2016год., когато е бил настанен
в Държавна психиатрична болница „Свети Иван Рилски“. Според медицинската
документация заболяването на С. М. е започнало през 2002 г. с „поведенчески отклонения,
автоагресия и религиозна метафизична интоксикация“. Следват множество психиатрични
4
хоспитализации - около 20 на брой, предимно в ответната ДПБ „Св. Иван Рилски“, но също
така и в Психиатрична клиника за Александровска болница, ОДПЗС-София град и ЦПЗ-
София град, ОДПЗС- София област и Психиатрична клиника на МБАЛНП „Св. Наум“. В
една от епикризите е отбелязано „Влошаванията най-често са на фона на прекъсване на
поддържащото лечение. Психотичните епизоди се характеризират с параноидна
симптоматика и с изразено разрушително, агресивно и автоагресивно поведение“ /д-р Р. К./.
Позовавайки се на медицинската документация в.л. д-р С. отбелязва, че боледуването на М.
е било „проблемно“- с чести екзацербации, най-вече поради нередовния прием на
предписваните медикаменти и липсата на критичност, склонност към агресивно и
автоагресивно поведение, обикновено по психотични мотиви, два доказани и сериозни
опита за самоубийство. Според заключението на СПсихЕ данни за агресивно поведение,
наложило имобилизация и допълнителна медикация, са налични за датите: 17, 18, 19 и
20.07.2016 г., като в документацията на от ответната болница са отразени приложените
медикаменти и имената на лекарите, които са ги назначили. От листа за наблюдение и
терапия по време на престоя в болницата се установява, че М. е бил лекуван с: Халоперидол,
Хлоразин /антипсихотици/, Конвулекс /тимостабилизатор/, Акинестат /коректор/ и Диазепам
/анксиолитик/-от 13 до 22.07.2016 г. и с: Конвулекс, Акинестат, Диазепам, Клозапин
/антипсихотик/-от 23.02.016 г. до изписването му. На 21.07.2016 г. му е била направена 1 амп.
Клопиксол от 200 мг. /депо- антипсихотик/. Според вещото лице д-р С. цитираните
медикаменти са обичайни за болничната психиатрична практика и изборът им е адекватен
на описаното психотично състояние, включително на тенденциите към агресивно и
автоагресивно поведение. Според заключените на СПсихЕ на страдащия от параноидна
шизофрения, епизодично протичане с прогресиращ дефицит, С. М. са предписвани
Лепонекс, Депакин и депо-невролоптици антипсихотици. Д-р С. обосновава, че това лечение
е било правилно, като в медицинската документация е отбелязано, че болният не е приемал
редовно лекарствата си, или е преставал да ги приема за известно време, като това е ставало
причина за ново обостряне на психозата, агресивно поведение и постъпване в болница.
Обоснован е извод, че честите хоспитализации на С. М. са се налагали поради честите
обостряния на психозата и поради характерното в случая възбудно-агресивно и
автоагресивно поведение. По тази причина, голяма част от случаите на настаняване на
болнично лечение на М. е била по реда на 3акона за здравето[1]задължително лечение.
Честите рецидиви могат да се обясняват, както с типа на протичане на заболяването/, с
характеристиката на всеки отделен психотичен пристъп / в случая болничното лечение е
било неизбежно поради агресивните тенденции/, но преди всичко е нередовното приемане
на противорецидивно лечение, за което по делото има достатъчно доказателства. По
отношение на полаганата спрямо пациента М. грижа в ответното болнично заведение, д-р С.
сочи, че в медицинска документация на ДПБ е отразявана терапията, която е била адекватна
на психичното му състояние, мерките за имобилизация при прояви на агресия: описание на
причините, медикацията и името на лекаря, който я е назначил. На въпроса дали е
установена причината на смъртта на С. М. вещото лци психиатър отговаря, че този въпрос
не е от компетентността на психиатрична експертиза, но приема, че заболяването на
освидетелствания би могло да има връзка с настъпилата смърт, ако се приеме хипотезата за
самоубийство, която е най-правдоподобна. Обосновава, че в подкрепа на тази хипотеза са
извършените в миналото два сериозни суицидни опита и фамилната обремененост – баща
му е завършил живота си със самоубийство.
В обясненията си в о.с.з. на 26.09.2023 г. вещото лице д-р С. пояснява, че ответната
болница е от „затворен тип“. Това на практика са всички психиатрични болници и клиники,
към които няма разкрити отделения от „отворен тип“. „Отворен тип“ - това са дневните
стационари, домашните стационари, т.нар. „защитени жилища“, които се разкриват в
5
различни части на града и са извън болнични заведения и нямат никаква връзка с тях. Това
са заведения, в които пациентите влизат и излизат, когато пожелаят. В някои от тях дори те
нощуват в домовете си и в определени часове, най-често сутрин отиват в съответното
заведение, където се провеждат както медицински процедури, така и психотерапевтични
занимания и групови занимания. Психиатричната болница в гр. Нови Искър е едно от най-
типичните заведения от затворен тип, добре позната като „болницата в Курило“. Там се
настаняват по-сериозно болни. Там режимът не би могъл да бъде, като този в едно
заведение от отворен тип. Синът на ищцата е подписал декларация за отказ от лечение в
деня на постъпването си, но изглежда, че не е предприел никакви действия, за да напусне.
На по-следващия ден родителите му са го посетили. Те са били уведомени в законния срок
от 24-часа, за това, че той е постъпил. Там отново като че ли не са били предприети някакви
действия, а тези действия биха били неразумни след един опит за самоубийство, да бъде
изведен от болницата. Обяснява, че не е намерил данни за това как той е напускал болницата
и как е преодолявал това. Според Правилника на болницата, който е буквално е преписан от
Закона в частта „Режими", при един свободен режим, болният може да напусне отделението
в определени интервали от време, като уведоми медицинския персонал за това. Как става
това уведомяване не може да каже, тъй като не се документира никъде.
В заключението на допълнителната съдебно психиатричната експертиза от същото вещо
лице е описано, че в електронната ИЗ на пациента не е отразено какъв е бил режимът на
пациента. В рапортите на дежурните екипи е отбелязвано, че осв. е: психомоторно
напрегнат, не може да спи, плаче в стаята „че си иска живота“, крещи на пациенти без
причина, заканва се на дежурния персонал, конфликтен с болните в стаята, вика. чува
гласове, неспокоен. Многократно е бил медициран допълнително във връзка е проявите на
възбуда и агресия. Не е отбелязван режим на пациента или негови промени във връзка с
психичното му състояние. При проведената вечерна визитация на.../не се чете, вероятно на
27.07.2016 г./ се е установило, че С. М. „е напуснал самоволно района на болницата.
Изписан.“ В температурния лист за времето на престоя на осв. в болницата и във фишовете
за извършена имобилизация са отразени: назначената терапия, причината за имобилизация и
допълнителното медициране. Никъде не е отбелязан определеният режим на пациента.
Счита, че следва да се приеме показанието на лекуващия му лекар, д-р К., че режимът е бил
свободен. Това е било в съответствие с неговия статут на пациент, настанен за „лечение на
доброволен принцип'' /чл. 39, т. 1 от Правилника на болницата/. Подписаната от пациента
„декларация за отказ от лечение" още при настаняването му на 12.07.2016 г. е дала
основание за режим, той е можел да излиза от отделението по собствено желание, но със
знанието на персонала", без придружител и да „прави разходки в района на болницата"- чл.
49, ал. 1 от Правилника на ДПБ. При определяне на „режим на повишен надзор"-чл. 49, ал. 3
от Правилника, „болните не могат да излизат извън отделението без придружител“. Тези
болни се намират под непрекъснато денонощно наблюдение и контрол от страна на
медицинския персонал". Съдейки по отразяваното в медицинската документация, осв. М.
действително се е намирал под такова наблюдение и контрол, редовно са му били давани
назначените лекарства /от рапортната книга на дежурния екип/, четирикратно е бил
фиксиран и медициран допълнително поради психомоторна възбуда и агресия-чл. 150, ал. 1
от Закона за здравето. Макар и формално режимът му да е бил определен като „свободен",
на практика е бил прилага „режим на повишен надзор", с изключение на дадената му
възможност да напуска отделението, без придружител". Вещото лице д-р С. обосновава, че
служителите на ответната болница, не са имали право да лишат пациента от тази
възможност, вкл. и от възможността да напусне болницата, тъй като той е бил подписал
декларация за отказ от лечение и те дори са били длъжни да го освободят във всеки момент
когато пожелае, преди да получат санкцията на съда за настаняване на „задължително
6
лечение" по см. чл. 155 от 3акона за здравето. При разпита си в с.з. от 19.12.2023 г. вещото
лице пояснява, че в болницата са въведени електронни досиета на пациентите. В
електронната ИЗ на М. са отразени само два декурзуса - от 23.07. и от 25.07., тъй като този
от 13.07. повтаря установеното при приемането на болния в психиатричното заведение и
така и е отбелязано: „виж статуса и анамнезата“. Евентуално повече информация може да се
съдържа в оригиналната история на заболяването, защото тя е в някакъв компютър и на
експерта са предоставени копия от нея. Всъщност от тази история на заболяването той е
обсъдил в основното заключение двете епикризи – насочващата за хоспитализация и
обобщаващата съставена след изписването на пациента, т.е. след напускането на болницата
от него. Посочва, че в рапортите на дежурните екипи, част от дневник на дежурния
персонал, предоставен на вещото лице във формат А3, които са били ръководени от опитни
психиатри-клиницисти почти без изключение е отразявано и състоянието на пациента С. М.,
промените в неговото състояние и допълнителната медикация, която се е налагало да бъде
правена. Но де факто лекуващите не са могли да променят режима, тъй като не са имали
законно право за това. Нещо повече, те са били длъжни да го изпишат на следващия ден,
след подписването на неговия отказ за доброволно лечение. Допълва още, че неговото
състояние е било системно проследявано, документирано, вкл. и в дневника на дежурния
персонал. Подписването на отказ от лечение при психично болните е проява на
некритичност и е доказателство за това, че се касае за психоза, а не за някакво друго
разстройство от непсихотичния кръг. Именно поради рисковото му поведение е направено от
директора на болницата на 16.07.2016 г. искане до СРС по реда на чл.153 от Закона за
здравето.
Заключенията на вещото лице въззивният съд отчита като дадени обективно в кръга
на компетентността му.
От разпитаните по делото свидетели Ц. Т. и И. Т. се установяват твърдените в
исковата молба многократни опити на ищцата и съпруга й да намерят С. в продължение на
седмици след момента, в който са разбрали за изчезването му, както и нейните страдания по
повод това изчезване, невъзможността да бъде намерен и смъртта му, установена в доста по-
късен етап.
Свидетелката Ц. Т., познава ищцата, защото живеели в една къща на съседни етажи, а
сина й С. го познавала от дете. Споделя, че Д. и нейният съпруг много се грижили за
момчето. С. бил много умно момче, с различни интереси. Имал някакво болестно
наследствено предразположение от неговия биологичен баща – първия съпруг на Д.. На
12.07.2016 г., С. се хвърлил на линията в метрото на метростанция СУ. Тогава се намесила
полиция и го отвели в Психиатрията в гр. Нови Искър. Болницата започнала дело за
задължително лечение. Но на самото дело С. не присъствал. Родителите му се обадили и
казали, че го няма. Веднага отишли в болницата, но никой нищо не знаел. Тогава започнали
да го търсят. Свидетелката Такова и съпругът й също им помагали, ходили с тях, търсили в
цялата околност. По разни приюти, манастири ходили и го търсили може би в продължение
на около месец, когато намерили човешки останки, които се оказали негови. Д. била в пълен
шок от изчезването на сина си, което и досега не можала да си обясни как се е случило.
Свидетелят И. Т. /съпруг на ищцата Т./ разпитан в о.с.з. на 13.12.2022 г. познава С. от
месец октомври 1998 г., когато започнали да живеят заедно с майка му. Описва го като
лъчезарно и всестранно надарено дете. С. бил здрав физически и психически, но някъде в
пубертета 2001 г. - 2002 г. започнал да проявява странности - да чува гласове, да изпитва
депресия и да бъде вглъбен. Някъде около 2003 г. – 2004 г. за първи път постъпил в Болница
„Св. Иван Рилски“, където го лекували предимно с инжекции. През 2016 г. С. влязъл там на
лечение, поради това, че скочил на релсите в метрото, след като получил някакво
7
затъмнение. Свид. Т. и ищцата го посещавали в болницата. Свижданията протичали
различно. Когато свидетелят видял сина на ищцата на 20.07.16 г., той бил малко по-добре.
Разбрал, че директорката на болницата е поискала С. да бъде задържан за дълго време по
Закона за здравето, въпреки, че родителите искали да си го вземат. На 28.07.16 г. свид. Т. и
ищцата отишли на делото, но С. го нямало. На 28 юли след заседанието на съда, което не се
провело отишли в болницата, директорката си била взела отпуска, там било „разграден
двор“. Медицинската сестра в отделението им казала, че С. е „изписан“ предната вечер на
27.07., защото бил изчезнал. Към полицията се обърнали още същия ден – 28.07.16 г. От
29.07.2016 г. заедно с приятели започнали да изследват всяко кътче над болницата. Търсили
всеки ден и разпитвали хора. На 21.08.2016 г. се натъкнали на труп, който в началото
мислили, че е труп на животно. Веднага се обадили на човека, който ги разпитвал в
„ГДБОП“. На следващата сутрин го довели, заедно с една кола от съдебни лекари и хора,
които ги разпитвали. Взели на Д. ДНК проба. Тя много тежко преживяла случилото се. Три
години без прекъсване плачела всеки ден.
Относно режима, при който е бил синът на ищцата, е разпитан в о.с.з. на 28.03.2023 г.
д-р Ц. К.. Той разказва, че по отношение на пациента М. били извършени стандартните
процедури, които се извършват спрямо всички пациенти, които постъпват в болницата.
Задълженията на медицинския персонал, лекари, медицински сестри и такива работещи в
болницата по отношение на такава група пациенти са регламентирани в Правилника за
вътрешния ред. Свид. Д-р К. пояснява, че на практика медицинският персонал няма право да
оказва някакво ограничаващо въздействие върху пациентите освен ако нямат санкция на
съда. Спомня си, че С. М. конкретно е постъпвал няколко пъти при тях като пациент.
Последния път не е имало такава санкция, че режимът му е бил свободен. Сочи, че ако
пациентът постъпи на доброволно лечение, той има право да е на свободен режим в рамките
на територията на болницата. Д-р К. е посочил, че при приемането пациентът се е съгласил
на лечение, а по-късно е оттеглил това съгласие.
По повод първия елемент противоправност въззивният съд излага следните
съображения. Към момента на извършване на манипулацията нормативните актове от
значение за наличието на противоправност са Закон за здравето и НАРЕДБА № 24 от
7.07.2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт "Психиатрия" Издадена от министъра
на здравеопазването, обн., ДВ, бр. 78 от 7.09.2004 г., изм. и доп., бр. 69 от 3.09.2010 г., в сила
от 3.09.2010 г., бр. 92 от 23.11.2010 г., изм., бр. 49 от 29.06.2012 г. Съгласно чл. 153. (1) от ЗЗ
Спешната психиатрична помощ е съвкупност от медицински правила и дейности, които се
прилагат спрямо лица с очевидни признаци за психично разстройство, когато поведението
или състоянието им представлява пряка и непосредствена опасност за собственото им
здраве или живот или за здравето или живота на други лица. Според ал. 2 спешна
психиатрична помощ се оказва от центровете за психично здраве, лечебните заведения за
стационарна психиатрична помощ, психиатричните отделения или клиники към
многопрофилните болници и центровете за спешна медицинска помощ, а според ал. 3
спешна психиатрична помощ се оказва съгласно утвърдените медицински стандарти.
Съгласно чл. 154. (1) Когато състоянието на лице по чл. 146, ал. 1, т. 1 и 2 налага
продължаване на лечението след овладяване на спешното състояние, ръководителят на
лечебното заведение взема решение лицето да бъде настанено временно за лечение за срок
не по-дълъг от 24 часа, като уведомява незабавно близките на пациента за това. (2) По
изключение срокът по ал. 1 може да бъде продължен еднократно с не повече от 48 часа с
разрешение на районния съдия. (3) При необходимост от вземане на решение за провеждане
на задължително лечение ръководителят на лечебното заведение незабавно внася в съда
мотивирано искане за това, придружено със становище за психичното състояние на лицето,
8
изготвено от психиатър. Медицинският стандарт в част IX. (Предишна част VIII - ДВ, бр. 92
от 2010 г.) дава понятие за рисково поведение. Рисково поведение е болестно обусловено
поведение, застрашаващо пациента или околните. а) пациентът е опасен за себе си, когато: -
е налице риск от самоубийство или самонараняване (1.1.), както и оценка на суициден риск.
2.3.3.1. Тази оценка е задължителна за всеки новопостъпил. 2.3.3.2. Оценката на суицидния
риск се документира в ИЗ, сестрински рапорти, табло за интензивно наблюдение и надзори,
температурен лист. Веднъж отчетен, суицидният риск се мониторира през целия период на
обслужване, като проследяването също се документира. (2.3.3.) 3.2. Програма за лечение на
остри психотични разстройства. 3.2.2. Указания за добра практика: при остри психози
първата грижа е безопасността за пациента и околните, справяне с агресия, възбуди и
непредвидимо поведение по нетравмиращ начин в защитена среда, оптимално съотношение
на цена/полза от лечението с особен акцент върху спектъра от странични действия на
медикаментите и осигуряване на сътрудничество
Като съобрази цитираните насоки на медицинския стандарт, хвърлянето на релсите
на метрото, по повод на което М. е заведен в ответното болнично заведение и категоричното
становище на вещото лице за висок суициден риск, е необяснимо, че в изследванията от
датата на постъпването е отбелязано ниско ниво на риск. В изследването на 12.07.2016 г. д-р
Ф. Б. на л. 31 от делото действията за предприемане са лечение в специализирано ПЗ, а в
изследването на 12.07.2016 г. д-р Ц. К. л. 32 е препоръчал действия – лечение в
специализирано ПЗ, режим – затворен; лечение – антипсихотично .
Още в деня на постъпването (12.07.2016 г.) е подписал декларация за отказ от
лечение, а всъщност състоянието му е спешно психиатрично според изяснените по-горе
критерии – съществува риск за живота му. По тази причина показанията на св. Д-р К., че по-
късно е оттеглено съгласието, не отговарят на писмените доказателства. Вещото лице С. е
категоричен, че отказът от лечение се дължи на некритичност към заболяването. В
епикризата от 12.07.2016 г. на л. 38 от д-р Р. Ц. е записала поради висок суициден риск се
насочва за хоспитализация. В етапна епикриза от 13.07.2016 г. на д-р Ц. К. е посочено:
некритичен към състоянието и постъпките си, без съзнание за психично заболяване. Съдът
намира, че независимо че подписът не е оспорен, поради което документът е автентичен,
няма никакви конкретни данни, от какво точно се е отказал. В правилника за устройството,
дейността и вътрешния ред на ответното заведение се изисква при постъпването да има
писмено информирано съгласие с полагане собственоръчно на датата и неговия подпис (чл.
40). В представеният документ единствено подписът е собственоръчен.
Правото на медицинска помощ се осъществява при прилагането на основни
принципи, между които са своевременност, достатъчност и качество на тази помощ и
зачитане правата на пациента /чл. 81, ал. 2, т. 1 и т. 4 ЗЗ/. Едно от най – съществените права
на пациента по чл. 86 ЗЗ е да бъде информиран за състоянието си, за възможните
усложнения, за методите на лечение, както и правото да се избягва ненужното страдание и
болка (чл.87, ал.1 от ЗЗ). Изразяването на информираното съгласие става устно освен в
случаите на хирургични интервенции, обща анестезия, инвазивни и други диагностични и
терапевтични методи, които водят до повишен риск за живота и здравето на пациента или до
временна промяна в съзнанието (чл.89, ал.1 от ЗЗ). В тези случаи на пациента следва да бъде
предоставена писмено информация относно: диагнозата и характера на заболяването, целите
и естеството на лечението, разумните алтернативи, очакваните резултати и прогнозата, за
потенциалните рискове, включително страничните ефекти и нежеланите лекарствени
реакции, болка и други неудобства, вероятността за благоприятно повлияване, риска за
здравето при прилагане на други методи на лечение или отказ от лечение.
Тъй като ответникът се позовава на тази декларация, за да се освободи от
9
отговорност, негова е тежестта да докаже от какво точно се е отказал пациентът. Ответникът
посочва в отговора си, че „на практика при упражняване от страна на пациента на правото
на избор, довело до отказ от оказване на медицинска помощ или напускане на лечебното
заведение, се стига до невъзможност на лечебното заведение да изпълни задълженията си“.
От значение в случая е, че „правото на избор“ е упражнено от него в момент, в който
състоянието му е спешно и той няма критичност към него.
При категоричното становище на вещото лице, че той е бил некритичен към
състоянието си, което е констатирано в епикризата от 12.07. и от 13.07., следва да се приеме,
че болницата не може да се освободи от отговорност на това основание. Налице е
нарушение и на чл. 2.3.3. от Медицинския стандарт за мониториране на суицидния риск през
целия период на обслужване, като проследяването също се документира. Декурзусите от
23.07. и 25.07.2016 г. в представената извадка от електронна ИЗ не съдържат оценка на този
риск.
При липсата на критичност и констатирания висок суициден риск, основателни са
доводите на ищцата, че ръководителят на лечебното заведение е следвало да вземе решение
за временно настаняване и после да иска от СРС процедурата по чл. 154, ал. 1 ЗЗ, в който
случай произнасянето на съда щеше да е незабавно (чл. 158, ал. 3 ЗЗ). Искането към СРС е
изпратено от ДПБ на 18.07.2016 г., а делото е насрочено за 28.07.2016 г. – десет дни, в които
при друга преценка на лекарите за състоянието, производството щеше да протече по друг
ред.
Дори и да се приеме тезата на болницата, че при подписаната от него декларация за
отказ от лечение, няма основание за друг режим освен свободен, налице е противоправност
в липсата на знание за персонала за напускането на пациента и липсата на документиране на
неговото напускане. Според показанията на д-р К. той е имал право да е на свободен режим
в рамките на територията на болницата. Очевидно е, че М. се е озовал извън тези рамки,
като няма никакви данни кога е станало това, а такива данни следва да съдържа
документацията на болницата. Съгласно чл. 88 от Правилника когато пациент, постъпил на
доброволно лечение (какъвто е настоящият случай) поиска изписване въпреки съвета на
лекаря за продължение на лечението, молбата се обсъжда на екипно заседание – в случай че
не са налице условията за задължително лечение, пациентът се изписва. В случая на
пациента М. това правило не е спазено. Не са спазени цитираните по-горе в 3.2.2. указания
за добра практика: при остри психози първата грижа е безопасността за пациента.
Възраженията на ответника в отговора на исковата молба са, че на С. М. му е била
ограничена възможността да се придвижва свободно, но той самоволно е преодолял тези
ограничения. От една страна твърдението на ответника е, че няма основание да го задържи,
а от друга – че самоволно е преодолял ограниченията. По делото се установява обаче, че не е
имало фактически ограничения за свободното придвижване на М. извън болницата. Няма
яснота кога точно я е напуснал – в допълнителното заключение на СПЕ е отбелязано, че при
проведената вечерна визитация на.../не се чете. вероятно на 27.07.2016 г./ Последното
клинично наблюдение е от 25.07.2016 г. , има рапорт от 26.07 или 27.07. Дори и да се
приеме, че е от 27.07., противоречието в отношението към пациента, констатирано и от
вещото лице – е довело до невъзможност близките на С. да се погрижат за него в този
критичен момент за него. Знаейки, че синът им е в болничното заведение, те разчитат да
бъде под надзор в него и да не бъде допуснато той да изчезне без следа.
В отговора на исковата молба се твърди още, че „спешното състояние е било
овладяно“ , което представлява има признание, че състоянието му е било спешно. Логично е
да се предположи, че при спешни състояния персоналът на болницата би следвало да знае
10
къде се намират пациентите.
Налице е и твърдяната от ищцата противоправност, изразяваща се в това, че
болницата не е предприела незабавни действия за издирване, не са разпространили описание
на пациента, не са уведомили незабавно компетентното РПУ, нито майката на пациента.
Съгласно чл. 88, ал. ЗЗ в случаите на бягство или когато пациент напусне без разрешение
болницата незабавно устно с последващо писмо се уведомяват органите на МВР по
местанохождението на болницата и неговите близки. Дори да се приеме, че липсата му е
надлежно отбелязана на 27.07., близките са разбрали за изчезването едва на заседанието в
СРС, когато те отишли, но С. го нямало. След заседанието на съда отишли в болницата,
където медицинската сестра в отделението им казала, че С. е „изписан“ предната вечер на
27.07., защото бил изчезнал. Сигналът до полицията е подаден от близките, а не от
болницата.
Болницата не е положила нужното наблюдение по отношение на приетия за лечение
пациент „на свободен режим“, което именно е поставило починалия в ситуация на риск.
Ръководство на болницата е било длъжно да създаде вътрешен ред и да приложи
съответстващ на проявите и нуждите на пациента режим, при който той да не може да
напусне без знанието на нито един служител си територията на болницата. Липсата на
подобен ред обективира бездействие на служители на ответната болница, което е
противоправно. Тази противоправност е в пряка причинна връзка със смъртта му.
Болничното заведение е следвало да установи по делото, че са били взети необходимите за
преодоляването на суцидния риск мерки посредством регламент или предприети според
конкретната ситуация действия, като нито едно от тези освобождаващия обстоятелства не се
установява. Осигуряването на възможност за наблюдение на пациентите е свързано с
материалното им или организационно обезпечаване от страна на държавата включително, в
качеството й на принципал на лечебното заведение, но този аспект няма отношение към
основанието на търсената отговорност. За да се освободи от отговорност , болничното
заведение следва да установи своята практика, изискана и спазена от страна на медицинския
или друг служебен персонал, за противодействие на риска, в същата степен,в която всеки
възложител , упражняващ дейност при повишен риск, следва да докаже наличието на
регламент за спазването на конкретни предписания от своите служители във връзка с
безопасността, опазването на живота и здравето на засегнати от рисковата дейност лица.
(така решение по гр. дело № 640/2009 на ВКС, трето ГО). Изчезването на пациента и
последвалата му смърт не са били неизбежни, не се дължат на случайно събитие, нито може
да бъде отдадена на неговото поведение при така установените по делото обстоятелства.
Предвид суицидния риск на М., грижите за него е следвало да включват по-често
наблюдение за неговото местонахождение (по сходен случай Решение № 50135
от 25.11.2022 година по гр.д. 4853 /2021, първо гражданско отделение).
Ненавременната реакция след изчезването му са в пряка връзка с вредите на майката
от мъчителното издирване. Вредите на ищцата са от установяване на липсата на С. в
съдебното заседание и последвалите опити да разбере какво се е случило с него, на които
ответникът не е съдействал, както и от продължилата няколко месеца (от юли до декември
2016 г.) неяснота каква е съдбата му. Те се доказват от разпитаните свидетели
безпротиворечиво, а са и житейски логични.
Обезщетението, което въззивният съд определя за неимуществените вреди на
майката, е 50 000 (петдесет хиляди) лева. Без да подценява нейната мъка и факта, че
починалият е бил нейно единствено дете, съдът счита, че по-голямо обезщетение би било в
разрез с обществено приемливия критерий за справедливост, включващ преценка на
обществено-икономическото състояние към 2016 г. и лечебното заведение, към което е
11
насочен искът.
Възражението за погасяване по давност на иска е неоснователно. Досъдебното
производство за смъртта на С. (ДП №226 9 ЗМК /2016 г. по описа на 02 РУ- СДВР, пр.пр.
№№31788 /2016 г.) е образувано по жалба на ищцата от 30.08.2016 г., което е най-ранният
момент, от който може да тече давността. В тази молба тя е заявила, че синът й е починал и
това е най-ранният начален момент, от който тече давността. Независимо от това едва след
резултата от ДНК анализа, тя е била сигурна за смъртта му и именно от тогава тече
давността - 22.12.2016 г.
Претенцията за присъждане на законна лихва върху обезщетението е с начален
момент 09.07.2018 г. Неоснователно е възражението за погасяване по давност на изтеклата
към момента на завеждане на иска законна лихва, тъй като исковата молба е подадена на
09.08.2021 г.
По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде отменено до 50 000
лева със законната лихва от 09.07.2018 г., а вместо него да бъде искът да бъде уважен за
50 000 (петдесет хиляди) лева със законната лихва от 09.07.2018 г. до плащането. В частта, в
която е искът е отхвърлен за разликата от 50 000 лева до 100 000 лева със законната лихва от
09.07.2018 г., решението следва да бъде потвърдено.
В полза на ищцата за дължат разноски за първата инстанция: 1800 лева адвокатски
хонорар (3600х50000/100000), държавна такса от 2000 лева, депозит за вещо лице и съдебно
удостоверение в размер на 127, 50 лева. Дължимите на ответника по иска разноски са за
депозит за експертиза в размер на 250 лева и за адвокатски хонорар в размер на 2000 лева.
Възражението за прекомерност на адвокатския хонорар от 4000 лева, направено пред
първата инстанция, не може да бъде разглеждано от настоящата инстанция, тъй като с
решението адвокатският хонорар е присъден изцяло и не е имало производство по чл. 248
ГПК. Ето защо решението следва да бъде отменено в частта, в която ищцата е осъдена да
заплати на ответното лечебно заведение разноските за разликата от 2250 лева до 4500 лева.
Следва да се присъдят разноски за въззивната инстанция в полза на ищцата, въззивен
жалбоподател в размер на 2250 лева адвокатски хонорар (4500х50000/100000) и 1000 лева
държавна такса.
Искането за разноски в полза на ответника по жалбата е основателно до размер от
2250 лева за адвокатски хонорар. Възражението за прекомерност, направено от адв. К., над
размера, заплатен за неговите услуги, е основателно. Адвокатски хонорар от 4500 лева е
адекватен на предмета на спора и състоянието на икономиката. Позоваването в писмената
защита на адв. М. на Наредба 1 на ВАдвС е неоснователно, тъй като Наредбата не следва да
се прилага за определяне на минимални адвокатски хонорари съгласно решение на СЕС
(втори състав) от 25 януари 2024 по дело C‑438/22
Предвид горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 471 от 24.01.2024 г. СГС, Първо ГО, 7 състав по гр.д. 12867/2021
г. в частта, в която е отхвърлен искът на Д. И. В. срещу Държавна психиатрична болница
„Св. Иван Рилски“ гр.Нови Искър с правно основание чл.49 ЗЗД, вр. чл.45, ал.1 ЗЗД, за
заплащане на сумата 50 000 (петдесет хиляди) лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди от изчезването на сина й С. В. М. и последвалата му смърт,
вследствие на бездействие на служители на ответната болница, ведно със законната лихва
12
върху претендираната сума от 09.07.2018 год. до окончателното изплащане и в частта, в
която Д. И. В. е осъдена да заплати на Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“
гр. Нови Искър разноски за разликата от 2250 лева до 4500 лева и вместо него
ОСЪЖДА Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ гр. Нови Искър,
ул.“Христо Ботев“ №140 на основание чл.49 ЗЗД, вр. чл.45, ал.1 ЗЗД да заплати на Д. И. В.
ЕГН ********** обезщетение от 50 000 (петдесет хиляди) лв. за неимуществени вреди от
изчезването на сина й С. В. М. и последвалата му смърт, вследствие на бездействие на
служители на ответната болница, ведно със законната лихва върху главницата от 09.07.2018
год. до окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА Държавна психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ гр.Нови Искър на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Д. И. В. разноски за първата инстанция в размер
на 3 927,50 лева за държавна такса, адвокатски хонорар, депозит за вещо лице и съдебно
удостоверение и за въззивната инстанция в размер на 3250 лева държавна такса и адвокатски
хонорар.
ОСЪЖДА Д. И. В. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Държавна
психиатрична болница „Св. Иван Рилски“ гр.Нови Искър разноски за въззивната инстанция
в размер на 2250 лева за адвокатски хонорар.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в едномесечен срок от връчването му на страните
пред Върховния касационен съд по реда на чл.280 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13