Р Е Ш
Е Н И Е
№57
гр.Русе,
29.12.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд-Русе, I-ви състав, в открито
заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
СЪДИЯ:
Ивайло Йосифов
при участието на секретаря Наталия Георгиева, като разгледа
докладваното от съдията адм.д. № 565 по
описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.145 и сл. от АПК вр. чл. 46, ал.1 от ЗЧРБ.
Образувано е по жалба на Ю.Х. (Onal Huseyin), турски гражданин, постоянно пребиваващ в Република България, чрез
процесуалния му представител, против заповед № 5373ПАМ-32/17.08.2021 г.,
издадена от началника на група „Миграция“ при ОД на МВР – Русе, с която, на
основание чл.44, ал.1 вр.чл.39а, ал.1, т.1 и и чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, спрямо
жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) „Отнемане на
правото на пребиваване в Република България“. В жалбата, в хода по същество и в
представената писмена защита се излагат подробни съображения за
незаконосъобразност на оспорената заповед поради съществени нарушения на
административнопроизводствените правила и несъответствието й с материалния
закон. Жалбоподателят сочи, че извършената от административния орган проверка е
формална като при нея не са изследвани обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, а
органът се е ограничил единствено до констатацията, че чужденецът не е
пребивавал в страната повече от 12 последователни месеца без да събере
доказателства относно причините, наложили отсъствието му. Поддържа, че липсата на
изложени мотиви във връзка с тези обстоятелства съставлява самостоятелно
нарушение на изискването за мотивиране на административните актове. Заявява, че
е посещавал редовно Република България, че съпругата и двете му деца са
български граждани и че имат много роднини и приятели в страната, с които
семейството му поддържа връзка, както и че е управител и едноличен собственик
на капитала на търговско дружество – „Музо Пласт“ ЕООД, чрез което е развивал
стопанска дейност в страната. Твърди, че е започнал да изучава български език,
а отсъствието му от страната през процесния период се дължи не само на негови
лични проблеми, но и на цялостната пандемична обстановка в света. Възразява, че
оспореният административен акт е издаден в нарушение на принципа за
съразмерност по чл.6 от АПК и нарушава правото му на семеен живот, гарантирано
от чл.8 от ЕКПЧ. Моли съда да постанови решение, с което да отмени оспорената заповед.
Претендира присъждането на направените деловодни разноски.
Ответникът по жалбата – началникът на група
„Миграция“ при ОД на МВР – Русе, чрез процесуалния си представител, е
представил писмена защита, в която изразява становище за нейната
неоснователност. Основавайки се на цитираните в писмената защита решения на ВАС
поддържа, че при налагане на ПАМ на основание чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ
административният орган действа при условията на обвързана компетентност и е
длъжен, когато констатира, че чужденецът е отсъствал от страната за посочения в
цитираната норма период от време, да наложи такава мярка. Твърди, че
разпоредбата на чл.40, ал.1, т.13 от ЗЧРБ, на която се позовава жалбоподателят
и която предвижда по-продължителен срок на отсъствие от страната като основание
за налагане на ПАМ (2 последователни години, а не 12 последователни месеца), е
неприложима към процесния случай. Сочи, че органът е извършил дължимата
преценка на обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, за което в заповедта са
изложени и съответните мотиви. Моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото
доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността
на оспорения административен акт, приема следното:
Жалбата е подадена от процесуално
легитимирана страна - адресата на акта, който е неблагоприятно засегнат от
него, в преклузивния срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима.
Разгледана по същество, тя се явява неоснователна.
Оспореният административен акт е издаден от
материално и териториално компетентен орган – от началника на група „Миграция“
при ОД на МВР – Русе, надлежно оправомощен да налага ПАМ по ЗЧРБ със заповед №
336з-1494/10.09.2015 г. на директора на ОД на МВР – Русе. Според чл.44, ал.1,
изр.първо от ЗЧРБ, в приложимите части на нормата, принудителните
административни мерки се налагат със заповеди на директорите на областните
дирекции или на оправомощени от тях длъжностни лица. От своя страна текстът на
чл.39а, ал.1, т.1 от ЗЧРБ предвижда, че такава ПАМ е и отнемане на правото на
пребиваване в Република България.
Заповедта
е в изискуемата писмена форма и с необходимото съдържание, съгласно чл.59, ал.2
от АПК. Спазено е и изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за мотивираност на
акта, доколкото в него са посочени фактическите и правните основания за издаването
му. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че дължимата от органа
проверка на обстоятелствата по чл.44, ал.2 от АПК не е намерила отражение в
мотивите на заповедта. В тях е изрично посочено, че въз основа на извършените
справки в АИС на МВР и електронните услуги на НАП, както и представеното
обяснение от самия жалбоподател, органът приема за доказано, че жалбоподателят,
заедно със семейството си, пребивава преимуществено извън страната, и че всички
негови семейни, културни, трудови и социални връзки са с държавата му на
произход.
Съдът
не констатира в производството по издаването на оспорения акт да са допуснати
съществени нарушения на административнопроизводствените правила.
Административното
производство е образувано по повод подадено от жалбоподателя заявление с вх.№
491/19.07.2021 г. за издаване на български личен документ „Разрешение за
пребиваване“. След извършени справки в АИС на МВР било установено, че
жалбоподателят е отсъствал от територията на държавите-членки на ЕС за
периодите от 27.08.2018 г. до 24.02.2020 г. и от 28.02.2020 г. до 17.07.2021 г.
Във връзка с установеното обстоятелство по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, в
съответствие с чл.26, ал.1 от АПК, на 19.07.2021 г. жалбоподателят бил уведомен
за образуваното административно производство по издаване на заповед за отнемане
на правото на постоянно пребиваване в страната като със същото съобщение (л.5
от преписката) на жалбоподателя е указано и правото му по чл.34, ал.1 и ал.3 от АПК - да се запознае със събраните доказателства по преписката и да представи
възражения и обяснения, както и правото му по чл.14 от АПК на преводач, ако не
владее български език. Жалбоподателят се е възползвал от така указаната му
възможност като на същата дата е депозирал обяснение (л.6 от преписката), в
което е посочил, че причината, поради която не е пребивавал в Република
България е, че имал болни близки в Турция, за които трябвало да се грижи и
които впоследствие починали. На следващия ден – 20.07.2021 г., с молба с вх.№
537300-1306, жалбоподателят е представил пред административния орган и удостоверение
от 20.07.2021 г. на турски език с превод на български език. В удостоверението е
посочено, че то се издава от Ихсан Йозбек, кмет на квартал Алтън Чанак, като в
него издателят му е удостоверил, че от август 2018 г. до февруари 2020 г. жалбоподателят
поел грижите и обслужването на своя чичо, който бил прикован на легло в
посочения квартал. По преписката, както и в рамките на съдебното производство,
не са представени никакви други доказателства, от които може да бъде направен
извод за компетентността на чуждестранното длъжностно лице (кмет на квартал на
неясно кой град в Република Турция) да удостоверява подобни обстоятелства, за
самоличността на „прикования към легло“ чичо на жалбоподателя и заболяването,
от което последният е страдал.
На
обявения от жалбоподателя адрес – гр.Русе, ул.“*“ № 48, вх.1, ет.2, ап.2, били
извършени две посещения – на 04.08.2021 г. и на 19.08.2021 г., документирани в
докладни записки с рег. № 5373р-1373/06.08.2021 г. и рег. № 5373р-1457/19.08.2021
г. (на л.10 и л.17 от преписката), първото
в хода на проверката, а второто – с цел връчване на оспорената заповед, при които
жалбоподателят не бил установен на адреса. От проведения разговор с живущата там
Ремзие Курдова, било установено, че жалбоподателят е бил в България, но в края
на месец юли 2021 г. заминал за Турция.
От
изготвената справка за пътуване на лице – чужд гражданин (л.11 от преписката) е
видно, че за процесния период последното излизане на жалбоподателя от Република
България е регистрирано на 24.08.2018 г., в 12:55 часа, през ГКПП Капитан
Андреево (а не както е посочено в оспорената заповед – на 27.08.2018 г.) като
следващото му влизане в страната е от 24.02.2020 г., в 12:32 часа, също през
ГКПП Капитан Андреево.
Данните
в изготвената справка кореспондират на данните от справката на Министерството
на вътрешните работи на Република Турция, ГД „Сигурност и борба с контрабандата
на мигранти и нелегалното преминаване на границите“, съдържаща данни за влизане
и излизане на жалбоподателя на територията на Република Турция в периода от
01.01.2009 г. до 15.11.2021 г. (на л.26
– 28, с превод на български език на л.38 – л.40 от делото). От нея се установява,
че на 24.08.2018 г., в 13:07 часа, жалбоподателят е влязъл в Република Турция
през ГКПП Одрин Капъкуле като следващото му излизане от посочената държава е на
24.02.2020 г., в 13:05 ч., през същия ГКПП.
Така,
при съпоставяне на данните по справката в АИС – МВР с тази, изготвена от
граничните власти на Република Турция, е видно, че в периода, посочен в
оспорената заповед, данните за влизанията и излизанията съответно от Република
България и Република Турция, взаимно си съответстват: жалбоподателят е излязъл
от територията на страната на 24.08.2018 г., в 12:55 часа, през ГКПП Капитан
Андреево и е влязъл на територията на Турция на същата дата, в 13:07 часа, през
ГКПП Капъкуле като на 24.02.2020 г., в 13:05 ч., през същия ГКПП, е напуснал
територията на Република Турция и на същата дата, в 12:32 часа, през ГКПП
Капитан Андреево, е влязъл на територията на страната. Съдът констатира, че има
разминаване в часовете на излизане от Турция и влизане в България (13:05 ч.,
съответно 12:32 ч.), но това вероятно се дължи на техническа грешка при регистриране
на преминаването от съответните гранични длъжностни лица. Безспорен факт е
обаче, че следващото регистрирано влизане на жалбоподателя на територията на
Република България е именно на 24.02.2020 г. Като техническа грешка, която не
се отразява на законосъобразността на оспорения акт, следва да бъде
квалифицирано и посочването в същия на началния период на отсъствието на
жалбоподателя от страната – 27.08.2020 г., вместо правилното 24.08.2020 г., още
повече, че така определеният в заповедта период на отсъствие е по-кратък, т.е.
допуснатата грешка е в полза на жалбоподателя.
В
хода на административното производство са извършени и справки в АИС „Български документи за самоличност“ по
отношение на съпругата на жалбоподателя – М.И. Ю. и неговите деца – дъщеря му Ш.
Х.Ю. и сина му Енес Х.Ю., които са български граждани. От извършените справки е
видно, че и тримата имат регистриран постоянен адрес в страната – с.Каран
Върбовка, общ.Две могили, обл.Русе, ул.“Паисий Хилендарски“ № 11, считано от
11.05.2010 г. и настоящ адрес в Турция. Изготвена е и справка в НАП, от която е
видно, че жалбоподателят е с прекъснати здравноосигурителни права като липсват
данни за здравно осигуряване в периода от юли 2016 г. до юни 2021 г.
Въз
основа на така събраните данни полицейският инспектор, на когото е възложено
извършването на проверката, е изготвил предложение с рег.№
5373р-1409/12.08.2021 г. до началника на група „Миграция“ при ОД на МВР – Русе,
за отнемане правото на пребиваване в Република България на жалбоподателя. След
запознаване с направеното предложение и материалите по преписката посоченият
административен орган е издал оспорения административен акт.
Тук
следва да се отбележи, че в административното производство не са допуснати
твърдените процесуални нарушения на чл.35 и чл.36, ал.1 от АПК, респ. на специалния
текст на чл.63 от ППЗЧРБ, изразяващи се в неизясняване на относимите към
производството факти и обстоятелства и неизпълнение на служебното задължение за
събиране на доказателства за тях.
В
предложението, въз основа на което е издадена оспорената заповед, е посочено,
че от изготвената справка за влизания и излизания от страната се установява, че
жалбоподателят фактически не е пребивавал за продължителен период на
територията на страната като за периода от 2011 г. до 2018 г. престоят му е не
повече от 30 – 35 дни годишно. От представените в съдебното производство
доказателства – извлечение от търговския регистър и регистъра на ЮЛНЦ е видно,
че жалбоподателят е управител и едноличен собственик на капитала на „Музо
пласт“ ЕООД, с ЕИК *********. За посоченото дружество обаче се установява, че,
макар и незаличено от търговския регистър, то отдавна не развива търговска
дейност като след представените доказателства за развиваната такава (фактури и
трудова книжка на нает работник) датират от 2008 г. и 2009 г. (л.41 – л.46 и л.49 от делото).
Макар административният орган да има задължението служебно да събира
доказателства, съгласно чл.36, ал.1 от АПК и чл.63 от ППЗЧРБ, то жалбоподателят
също е бил длъжен да съдейства при събирането им, съгласно чл.36, ал.2 от АПК.
В конкретния случай, в представеното на 19.07.2021 г. обяснение, въпреки изрично
указаната му възможност за това съгласно чл.34, ал.3 от АПК, жалбоподателят не
е посочил, че е управител и едноличен собственик на капитала на това търговско
дружество, не е представил доказателства за развиваната чрез него търговска
дейност и не е посочил други лица, от които органът да снеме писмени сведения
за твърдяната трайна връзка с Република България. С оглед липсата на оказано
съдействие при събиране на посочените доказателства, неприобщаването им по
преписката не може да се вмени в нарушение на административния орган.
Оспорената
заповед е издадена при правилно приложение на материалния закон.
Според
чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, на което правно основание е издадена тя, отнемане на
правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага и когато се установи,
че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, е
отсъствал от територията на държавите - членки на Европейския съюз, за период
от 12 последователни месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение
или на разрешено постоянно пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и
чл. 25г, както и по отношение на членове на семейство на лице по чл. 25, ал. 1,
т. 6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно положение не се счита за
отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или
постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки на Европейския
съюз, за период от 12 последователни месеца.
Както
се сочи и в съображение шесто от преамбюла на Директива 2003/109/ЕО на Съвета
от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани
от трети страни, транспонирана в националното ни законодателство с § 40 от ДР
на ЗИДЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 29 от 6.04.2007 г.), основният критерий за получаване
на статут на дългосрочно пребиваващ следва да бъде продължителността на
пребиваване на територията на държавата-членка. Това пребиваване следва да е
било легално и непрекъснато, за да свидетелства за трайното привързване на
лицето с тази страна. Необходимо е да се предвиди известна гъвкавост при
отчитане на обстоятелствата, които биха накарали едно лице временно да се
отдалечи от територията. Аналогично, с разпоредбата на чл.9, § 1, б.“в“ от
Директива
2003/109/ЕО, е регламентирано, че чужденецът губи правото си на статут на
дългосрочно пребиваващ при отсъствие от територията на Общността за период от
дванадесет последователни месеца. В съответствие с предвидената в чл.9, § 2 от Директива
2003/109/ЕО възможност, в нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ са регламентирани
хипотези, при които отсъствия над дванадесет последователни месеца не
представляват причина за отнемане или загуба на статута.
В
конкретния случай такива изключения не са налице. Жалбоподателят е получил
разрешение за постоянно пребиваване в Република България на основание чл.25,
ал.1, т.4 от ЗЧРБ, в качеството на родител (баща) на българските граждани Енес Х.Ю.
и Ш. Х.Ю., което основание е извън изчерпателно посочените в чл.40, ал.1, т.6
от ЗЧРБ случаи, а именно чл.25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13, 16 и чл. 25г от същия
закон. В случая процесният период на отсъствие, станал повод за налагане на
оспорената мярка, а именно от 27.08.2018 г. до 24.02.2020 г., попада извън
обхвата на обявените в страната извънредно положение и извънредна епидемична
обстановка във връзка с разпространението на COVID-19. В
този смисъл в § 32 от ПЗР на ЗИДЗЧРБ (обн., ДВ, бр. 21 от 12.03.2021 г.)
изрично е предвидено, че за периода от 13 март 2020 г. до 31 декември 2021 г.
отсъствието от територията на държавите – членки на Европейския съюз, на
чужденец, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, не е
основание за налагане на принудителна административна мярка по чл.40, ал.1, т.6.
Поради това неоснователно е позоваването от страна на жалбоподателя в писмената
защита на „цялостната пандемична обстановка в света“ като причина за
отсъствието му от страната, тъй като такава в процесния период - от 27.08.2018
г. до 24.02.2020 г. обективно не е била налице.
На
следващо място, разпоредбата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ предвижда, че при налагане
на принудителните административни мерки компетентните органи са длъжни да
отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на
Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по
Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение
за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване,
семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки
с държавата по произход на лицето.
С
оглед изричната регламентация в посочената норма на редица обстоятелства, които
административният орган е длъжен да съобразява при произнасянето си, съдът не
споделя виждането в писмената защита на ответника, според което органът действа
при обвързана компетентност и при наличието на предпоставките по чл.40, ал.1,
т.6 от ЗЧРБ той е длъжен да наложи процесната мярка. Това виждане е
аргументирано със съдебна практика, изгубила своята актуалност, тъй като е
формирана преди изменението на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ (ДВ, бр. 36 от 2009 г.), в
резултат на което в задължение на органа е вменено извършването на проверка на
посочените обстоятелства (продължителността на пребиваване на чужденеца на
територията на Република България, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход
на лицето).
По
делото не се установява жалбоподателят да е уязвимо лице по смисъла на § 1, т.4б
от ДР на ЗЧРБ, нито пък да е налице инициирано производство по Закона за
убежището и бежанците. Относими към него обаче се явяват останалите
обстоятелства по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, които трябва да бъдат изследвани, а
именно продължителността на пребиваването му на територията на страната,
обстоятелството на вече издавано му разрешение на продължително пребиваване
като родител на лица – български граждани, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата му по
произход. В този контекст следва да бъдат изследвани и причините, поради което
през процесния период жалбоподателят е отсъствал от страната, както и дали в
резултат на изпълнението на оспорения административен акт няма да бъде нарушено
правото му на личен и семеен живот, гарантирано от чл.8 от ЕКПЧ.
От разпита на свидетелите Р. К., Е.Б. и
В.Б. се установява, че жалбоподателят, заедно със семейството си, живее
постоянно в Турция, както твърди и административният орган. Посещенията на жалбоподателя
и семейството му обаче, видно и от справката за влизанията му в страната, са
спорадични и се ограничават до гостуване на роднините на неговата съпруга и на
близки в страната като не разкриват „трайно привързване“ на лицето с Република
България, каквото изисква съображение шесто от преамбюла на Директива
2003/109/ЕО. Обратен извод не следва и от доказателствата за опитите на
жалбоподателя да развива търговска дейност чрез притежаваното от него търговско
дружество – „Музо пласт“ ЕООД, които доказателства датират от 2008 – 2009 г. Посещаваните
от жалбоподателя курсове по български език също не са достатъчно доказателство
за наличие на подобна връзка със страната, доколкото е нормално той да проявява
интерес към езика, говорен от роднините на неговата съпруга, както и предвид
обстоятелството, че тя и двете им деца са български граждани.
Неоснователно е и позоваването на чл.8
от ЕКПЧ. Според установената съдебна практика на ЕСПЧ,
Конвенцията не гарантира правото на едно лице да влиза или пребивава в държава, на която не е гражданин, или правото
му да не бъде изведен от такава държава, а държавите – страни по Конвенцията имат право да контролират, съгласно добре установения принцип на международното право, влизането, престоя и
отстраняването на лица,
които не са техни граждани. Освен това чл.8 от ЕКПЧ не предоставя право на определен вид разрешение за пребиваване (постоянно, временно и
др.), при условие че предложеното от властите решение им позволява да
упражняват безпрепятствено правото си на зачитане на личния им и семеен живот [1].
В случая с оспорения съдебен акт, противно на поддържаното от жалбоподателя,
семейството на жалбоподателя не се разделя, тъй като всички негови членове
живеят, учат и работят в Република Турция. Жалбоподателят може да поддържа родствените си връзки по сватовство, т.е. с
роднините на неговата съпруга (чл.76 от СК), живущи в България, както и на тези
с приятели и близки в страната, като се снабди с виза по чл.8а от ЗЧРБ, която
се издава без заплащане на такса за това, включително на такава за дългосрочно
пребиваване по чл.15, ал.1 от ЗЧРБ, по реда на Наредбата за условията и реда за
издаване на визи и определяне на визовия режим.
Неоснователно е и позоваването от
страна на жалбоподателя на основанието по чл.40, ал.1, т.13 от ЗЧРБ, която
разпоредба предвижда по-дълъг, двугодишен срок на отсъствие, като основание за
отнемане на правото на пребиваване в страната. Видно от регламентирания в тази
разпоредба фактически състав, същата се явява неприложима спрямо данните по
настоящия случай.
От събраните доказателства се
установява по категоричен начин, че в периода от 27.08.2018 г. до 24.02.2020 г.
жалбоподателят е отсъствал непрекъснато от страната. Същият не твърди и не е
представил доказателства по
чл.59
от ППЗЧРБ за това, че в този период той е пребивавал в друга държава членка на
ЕС (официален документ, издаден от компетентен орган на такава държава – членка
на ЕС, гранични печати за вход и изход, документи за хотелско настаняване или
други документи, които могат да обосноват пребиваването в тази държава – членка
на ЕС), поради което правилен се явява направеният от административния орган
извод, че освен от страната, в посочения период жалбоподателят е отсъствал от
територията на държавите – членки на ЕС. По делото няма ангажирани доказателства
за причините, наложили това продължително отсъствие. Както беше отбелязано,
такова доказателство не съставлява представеното по преписката удостоверение от
кмета на квартал Алтън Чанак, предвид липсата на конкретика в удостоверението,
както и на данни, че подобно удостоверяване въобще е в компетенциите на
посоченото чуждестранно длъжностно лице. По сходни, като факти и приложимо
право, дела е формирана трайна практика на ВАС, която настоящият съдебен състав
изцяло споделя (вж. напр. решение № 12368 от 3.12.2021 г. на ВАС по адм. д. №
7236/2021 г., IV о., решение № 5176 от 28.04.2016 г. на ВАС по адм. д. №
1787/2016 г., VII о., решение № 5014 от 10.04.2014 г. на ВАС по адм. д. №
15811/2013 г., VII о. и мн.други).
По
изложените съображения оспореният административен акт се явява законосъобразен,
а жалбата срещу него неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.
С оглед изхода на делото и на основание чл.143,
ал.3 от АПК вр.чл.37 от ЗПП и чл.24, изр.първо от Наредбата за заплащането на
правната помощ, ответникът по жалбата, съгласно изрично направеното искане, има
право на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в минималния
размер от 100 лева. Както се приема и в Тълкувателно решение № 3 от 13.05.2010
г. по тълк. д. № 5/2009 г. на ВАС, възнаграждението следва да се присъди в
полза на юридическото лице, в чиято структура се намира представляваният от
юрисконсулта едноличен административен орган, т.е. в полза на ОД на МВР – Русе,
която дирекция има качеството на юридическо лице съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР.
Така
мотивиран и на основание чл.172, ал.2 от АПК, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Ю.Х. (Onal Huseyin), с ЕГН **********, турски гражданин,
постоянно пребиваващ в Република България, с адрес гр.Русе, ул.“*“ № 48, вх.1,
ет.2, ап.2, против заповед № 5373ПАМ-32/17.08.2021 г., издадена от началника на
група „Миграция“ при ОД на МВР – Русе, с която, на основание чл.44, ал.1
вр.чл.39а, ал.1, т.1 и и чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, спрямо жалбоподателя е
наложена принудителна административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване
в Република България“.
ОСЪЖДА Ю.Х. (Onal Huseyin),
с ЕГН **********, да заплати на Областна дирекция на МВР – Русе, с адрес
гр.Русе, бул."Генерал Скобелев" № 49, представлявана от директора
Мирослав Йорданов Дамянов, сумата от 100
лева - юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд в 14-дневен
срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ:
[1] Решение от
13.10.2016 г. на ЕСПЧ по дело B.A.C. v. Greece, жалба № 11981/15, § 35 и
цитираната там практика на ЕСПЧ.