Определение по дело №66/2016 на Окръжен съд - Благоевград

В закрито заседание в следния състав:

Производството е по реда на чл.274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба, подадена от адв. К. Д., в качеството й на пълномощник на С. М., със съдебен адрес: [населено място], ул.”С.” №1, партер, против Определение №967 от 04.11.2014 г., постановено по гр.д.№750/2014 г. по описа на РС – Петрич.

В частната жалба се сочи, че изводът на районната инстанция, че спорът по чл.127а, ал.2 от СК попада в приложното поле на Регламент (ЕО) №2201/2003 на Съвета от 27.11.2013 г. относно компетентността, признанието и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, е неправилен.

Твърди се, че спорът относно пътуването на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това не може да се определи като спор относно правото на упражняване на родителските права по смисъла на ал.2 на параграф 9 на посочения по – горе регламент на ЕС.

Изтъква се, че в процесния случай се касае за специално производство, представляващо спорна съдебна администрация на гражданските правоотношения, което има за цел да замести липсващото съгласие на родителя за пътуване на дете в чужбина и за издаване на необходимите за това документи съгласно изискванията на българското законодателство, като в този случай именно българският съд е този, който следва да прецени налице ли са предпоставките да се замести съгласието на бащата, за да може да се извърши и административната процедура пред компетентните български длъжностни лица от МВР по издаване на български документ за самоличност и разрешаване напускането на пределите на страната от малолетно дете.

Излагат се и съображения, че изброените в чл.15, параграф 3, буква „а” – „д” на регламента критерии са алтернативно посочени и е достатъчно да е налице един от тях и българският съд е компетентен да разгледа делото при наличие на някоя от посочените предпоставки, в която насока се допълва, че в случая е налице хипотезата на чл.15, параграф 3, буква ‘в” – детето е български гражданин, поради което българският съд е компетентен да се произнесе по искането по чл.127а, ал.2 от СК.

В заключение на горните оплаквания се иска от настоящата въззивна инстанция да отмени Определение №967/04.11.2014 г., постановено по гр.д.№750/2014 г. по описа на РС – Петрич, както и да върне делото за продължаване на съдопроизводствените действия.

По реда на чл.276, ал.1 от ГПК не е депозиран писмен отговор на частната жалба от другата страна по делото – Х. А. Р., с адрес: [населено място], ул.”С. К.” №17.

Съдът намира за установена по делото следната фактическа обстановка:

Производството по гр.д.№750/2014 г. по описа на РС – Петрич е образувано по молба от С. А. М., с ЕГН: [ЕГН], от [населено място], ул.”М.” № 13, [община], със съдебен адресат: адвокат К. Д., [населено място], ул.”С.” № 1 /партер/ против Х. А. Р., ЕГН: [ЕГН], от [населено място], ул.”С. К.” № 17, с която се иска от съда да постанови решение, с което: 1) да бъде заместено съгласието на ответника за пътувания на детето А. Х. И., ЕГН [ЕГН], с майката С. А. М., ЕГН [ЕГН] извън пределите на Република България до Испания до навършване на пълнолетието му или до 30.09.2017 г. – 14 годишна възраст на детето; 2) да бъде заместено съгласието на ответника за издаване на лична карта и паспорт на детето А. Х. И., ЕГН [ЕГН].

От представеното с исковата молба Удостоверение за постоянен адрес с изх.№15/25.08.2014 г. се установява, че А. Х. И., с ЕГН: [ЕГН], е с последен постоянен адрес: обл. Б., [населено място], [населено място], ул.”М.” №13.

Видно е от Удостоверение за постоянен адрес с изх.№1421/22.08.2014 г., че А. Х. И., с ЕГН: [ЕГН], е с настоящ адрес: обл. Б., [населено място], [населено място], ул.”М.” №13.

В изпълнение на разпореждане от 19.09.2014 година на РС – Петрич препис от исковата молба и приложенията към нея са изпратени за връчване на другата страна. Книжата са редовно връчени – на 02.10.2014 година лично на адресата, видно от съобщение за връчен препис, намиращо се на л.35 от първоинстанционното дело.

На 31.10.2014 година, т.е. в законоустановения срок по делото е постъпил отговор от Х. Р., с който заявява становище за недопустимост, алтернативно за неоснователност на предявения иск. В отговора на исковата молба ответникът Х. Р. е направил възражение, че искът е предявен пред ненадлежна юрисдикция. В тази връзка е посочил, че детето е с месторождение и местопребиваване в Кралство Испания. Посочил е, че Испания е обичайното местопребиваване на детето, което обстоятелство предопределя наличието на международен елемент в спора, с който е сезиран Районен съд-Петрич. Изложил е и съображения, че следва да бъде приложен Регламент № 2201/2003година, който с разпоредбата на чл.8 установява правилото, че компетентен да разгледа иск за родителска отговорност е съда на държавата, в която детето има обичайно местопребиваване към момента на сезиране на съда.

С обжалваното Определение №967 от 04.11.2014 г., постановено по гр.д.№750/2014 г. по описа на РС – Петрич, предвид основателността на горепосоченото възражение, районната инстанция е прогласила, че Районен съд – [населено място] не е международно компетентен да разгледа спора и е прекратила производството по дело.

Въз основа на установеното от фактическа страна и като съобрази разпоредбите на закона, съдът намира за установено следното от правна страна:

По допустимостта на частната жалба:

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 от ГПК, от надлежна страна и против подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт. Отговаря на изискванията за редовност, установени от чл.275, ал.2 във вр. с чл.260 и чл.261 от ГПК. Ето защо е процесуално допустима.

По валидността и допустимостта на първоинстанционния акт:

При служебна проверка на атакувания първоинстанционния съдебен акт, извършена на база чл.278, ал.4 във вр. с чл.269 от ГПК въззивната инстанция констатира, че същият е валиден/постановен е от компетентен съд, съобразно правилата на родовата и местната подсъдност, в рамките на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма и е подписан/, поради което не са налице основания за прогласяване на нищожността му по реда на чл.278, ал.4 във вр. с чл.270, ал.3 от ГПК. Той е и допустим – не са налице основания за обезсилване на обжалвания съдебния акт при хипотезите на чл.278, ал.4 във вр. с чл.270, ал.3 от ГПК.

По правилността на атакуваното с частната жалба определение, настоящият съдебен състав съобразно с правомощията си по чл.278, ал.4 във вр. с чл.269 от ГПК, излага следните съображения:

Съгласно чл.1, параграф 1 Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност регламентът се прилага по граждански дела, отнасящи се до: а) развод, законна раздяла или обявяването на нищожността на брака; б) определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителската отговорност. Според параграф 2 на чл.1 делата по параграф 1 обхващат исковете за правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения; б) настойничество, попечителство и други сходни институти; в) определянето и действието на всяко лице или орган, който отговаря за личността на детето или неговото имущество, представляващо или подпомагащо детето; г) поставянето на детето в семейство за отглеждане или по институционална грижа; д) мерки за закрила на детето, свързани с управлението, запазването и разпореждането с неговото имуществото. Според параграф 7 на чл.2 на обсъждания регламент терминът „родителска отговорност“ означава всички права и задължения, отнасящи се до лицето или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или по силата на споразумение, имащо еднакъв правен ефект. Терминът включва правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето. Чл.8 от Регламента, озаглавен „Родителска отговорност”, сочи, че съдилищата на държава-членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава – членка по времето, когато съдът е сезиран. От друга страна, според чл.17 от Регламента когато пред съд в държава – членка е заведено дело, по което той, по силата на настоящия регламент не е компетентен, а компетентността принадлежи на съда на друга държава-членка по силата на настоящия регламент, той служебно прогласява, че не е компетентен.

За да постанови обжалваното определение районната инстанция е приела, че по смисъла на Регламента терминът “родителска отговорност” включва и правото на лични отношения с детето и по – специално правото да се води детето на място, различно от неговото обичайно местопребиваване за ограничен период от време. Ето защо и съдебният състав е приел, че предявените в случая претенции от С. М. срещу Х. Р., с правно основание чл.127а, ал.2 СК попадат в обхвата на Регламент /ЕО/ № 2201/003 година. Посочила е също, че съгласно чл.8 от на Регламент /ЕО/ № 2201/003 година по делата, свързани с родителската отговорност за детето са компетентни съдилищата на държавата –членка, в която детето има обичайно местопребиваване по времето, в което съдът е сезиран. В тази връзка първата инстанция е приела, че в настоящия казус страните не спорят, а и видно от материалите по делото е, че детето е родено и живее със своята майка в Кралство Испания, където учи. С оглед на посоченото обстоятелство е счел, че несъмнено е в казуса, че ищцата и детето имат обичайно местопребиваване на територията на Кралство Испания по смисъла на чл.48 КМЧП. Първоинстанционният съд е посочил за пълнота на изложението, че за своята международна компетентност съдът следи служебно, независимо от това дали тази компетентност се урежда от регламент на ЕС, от двустранен договор със страна – нечленка на ЕС, от международна конвенция, приета от Република България, или от КМЧП, който намира приложение само ако не са приложими други международни актове, като в случая международната компетентност на българския съд се урежда от Регламент 2201/2003, тъй като последното общо обичайно местопребиваване на детето е в Испания – държава – членка на ЕС.

Настоящият съдебен състав, обаче, не споделя изводите на районната инстанция, че спорът относно пътуването на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, попада в обхвата на Регламент №2201/2003 г. на СЕ от 27.11.2003 г. Съобразно разпоредбата на чл.127а, ал.1 от Семейния кодекс СК/ въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, се решават по общо съгласие на родителите. Ал. 2 на коментираната разпоредба казва, че когато родителите не постигнат съгласие по ал.1, спорът между тях се решава от районния съд по настоящия адрес надетето. Производството, което се развива е специално производство, представляващо спорна съдебна администрация на гражданските правоотношения, имащо за цел да замести липсващото съгласие на родителя за пътуване на дете в чужбина и за издаване на необходимите за това документи съгласно изискванията на българското законодателство. Според Определение №689 от 01.12.2010 г. на ВКС, постановено по гр. д. №660/2010 г. IV г.о., ГК, докладчик съдията В. Р. /постановено по реда на чл.274, ал.3 от ГПК/ разпоредбата на чл.8 и чл.17 от Регламетнт №2201/2003 г. на СЕ от 27.11.2003 г. следва да се има предвид при преценка наличието на условия за допускане изпълнение на решение постановено от съд на държава – членка на ЕС, когато чуждестранният съд е определил местоживеене на детето и е предоставил упражняване на родителските права на единия родител, когато същият и детето имат обичайно местопребиваване в държава – членка на ЕС. В цитирания съдебен акт се приема изрично, че тогава, когато спорът между родители е за това, дали на малолетното дете следва да бъде издаден български документ за самоличност – международен паспорт /с оглед разпоредбата на чл.45 ЗБЛД изискваща искането да се направи и от двамата родители/ и да му се разреши напускане от страната от българските власти /с оглед разпоредбата на чл.76, ал.1, т.9 ЗБЛД изискваща нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина на родителите на детето при напускане на РБ/ именно българският съд е този, който следва да прецени налице ли са предпоставките да се замести със съдебното решение съгласието на бащата, за да може да се извърши и административната процедура пред компетентните български длъжностни лица от МВР по издаване на български документ за самоличност и разрешаване напускането на пределите от малолетното дете. Ако се възприеме схващането на първостепенния съд, че компетентността се определя от разпоредбата на чл.8 от регламента – по обичайното местопребиваване на детето, в този случай този съд ще разгледа иска по своето материално право, което може да предвижда различни предпоставки за пътуване на дете в чужбина и за издаване на необходимите за това документи от тези, установени в българското законодателство.

В конкретният казус безспорно спорът между родителите е за това, дали на малолетното дете А. Х. И. следва да бъде издаден български документ за самоличност – международен паспорт /с оглед разпоредбата на чл.45 ЗБЛД изискваща искането да се направи и от двамата родители/ и дали да му се разреши напускане от страната от българските власти /с оглед разпоредбата на чл.76, ал.1, т.9 от ЗБЛД изискваща нотариално заверено писмено съгласие за пътуване в чужбина на родителите на детето при напускане на РБ/. Безспорно е още и това, че малолетното дете е с постоянен и настоящ адрес в Република България, по – конкретно в [населено място] /вж. Удостоверения за постоянен и настоящ адрес на л.8 от първоинстанционното дело/. Ето защо и в конкретния случай компетентен да разгледа така посочените въпроси е именно българският съд, в частност РС – Петрич, където е и настоящия адрес на детето, каквото изискване поставя чл.127а, ал.2 от СК.

В контекста на изложеното по – горе атакувания акт се явява незаконосъобразен, което налага цялостната му отмяна и връщане делото на РС – Петрич за продължаване на следващите се съдопроизводствени действия.

Разноски не са претендирани, поради което съдът намира, че такива не следва да се присъждат в полза на частния жалбоподател, въпреки изхода на делото.

Водим от гореизложените съображения и на основание чл.278, ал.2 от ГПК, Благоевградският окръжен съд

О П Р Е Д Е Л И:

ОТМЕНЯ Определение №967 от 04.11.2014 г. по гр.д.№750/2014 г. по описа на РС – Петрич, с което районната инстанция е прогласила, че Районен съд – [населено място], не е международно компетентен да разгледа и реши гр.д. №750/2014 г. по описа на Районен съд – Петрич и е прекратилпроизводството по същото дело, КАТОНЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО.

ВРЪЩА делото на Петричкия районен съд, на същия съдебен състав, за продължаване на съдопроизводствените действия по делото.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: