Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер   1339                         13.04.2020 година                град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

    ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ДЕСЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ

На двадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година

В публично заседание в следния състав:

Председател: ЖИВКО ЖЕЛЕВ

Секретар Величка Грабчева

като разгледа докладваното от съдията Живко Желев

гражданско дело номер 12692 по описа за 2018 година.

 

Предявените искове намират основание в чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

Ищецът „Профи кредит България” ЕООД твърди, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК относно сума в общ размер на 4204,17 лева, представляваща вземане по договор за кредит, сключен на 26.03.2015г. Тъй като ответникът не изпълнявал задълженията си да погасява редовно кредита, същият бил обявен за предсрочно изискуем съобразно т.12.3 в Общите условия към договора. На 31.07.2018г. на длъжника било изпратено уведомително писмо, че договорът е едностранно прекратен и задължението е станало предсрочно изискуемо. Тъй като заповедта за изпълнение издадена по образуваното частно гражданско дело била връчена по реда на чл.47, ал.5  ГПК бил предявен настоящия иск с който се претендира установяване на съществуването на описаните в заповедта главница – 3629,70лв. и неустойка в размер 559,72 лв..

Особеният представител на ответника А.А.М. оспорва, че са настъпили предпоставките за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането. Същевременно поддържа, че договорът за кредит е недействителен поради нарушаване на чл.22 от ЗПК. Също така излага довод, че клаузите, уреждащи възнаградителната лихва и клаузите на чл.15 от Общите условия, предвиждащи възнаграждение за допълнителни услуги, са нищожни, тъй като са неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗПК.

Съдът намери за установено следното:

На 26.03.2015г. между дружеството ищец и ответника М. бил сключен договор за потребителски кредит № .., по силата на който била представена сумата 1950 лв. със срок на погасяване 24 месеца /лист 17-19/. Ответникът се задължил да заплати възнаграждение в размер на 41,17 % годишно, при ГПР от 49,90 %. Така общото задължение по заема възлизало на 2893,20 лв., като следвало да се върне на вноски от по 120,55 лв. всяка /лист 19/. Освен това било договорено, че ответникът се съгласява да закупи пакет допълнителни услуги на стойност 1950 лв., който следвало да бъде заплатен също на вноски в размер на по 81,25 лв. в срока на договора.  Така общата сума на дължими плащания по договора възлизала на 4843,20 лв., а размерът на една обща погасителна вноска на 201,80 лв. месечно. Крайният падеж на задължението, съгласно приложения погасителен план бил определен на 15.04.2017г. /лист 33/. В чл.12.1 от общите условия била предвидено, че при просрочие на една месечна вноска върху задължението се начислявала лихва за забава в размер на основния лихвен процент плюс десет процентни пункта на годишна база, за всеки ден от забавата върху просроченото плащане. Според чл.12.3 в случай на просрочване на една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяването на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на длъжника уведомление, покана, предизвестие или други. В при прекратяване на договора в тази хипотеза се предвиждало начисляване на неустойка в размер на 35% върху остатъчния размер на главницата по погасителния план / лист 27/. Сумата по кредита  - 1950 лв. е била изплатена на ответника, видно от представеното кредитно нареждане /лист 39/.

Установява се, от приложеното дело №7597/18г. на Пловдивския районен съд, че ищецът подал заявление по чл.410 ГПК. По него била издадена заповед за изпълнение за сумата 4204,17лв., от които: 3629,70 лв. главница, 559,72 лв. неустойка и 14,75 лв. лихва за забава за периода от 16.05.2015г. до 26.01.2016г. С определение на съда от 10.08.2018г. заповедта за изпълнение била обезсилена в частта ѝ относно присъдената сума за обезщетение за забава в размер на 14,75 лв. / лист 29 от приложеното дело/.

Установява се от заключението на съдебно-икономическата експертиза, че по така сключения договор ответникът е извършил шест погасителни плащания на обща стойност 1242,80 лв. С тях са били погасени 350,80 лв. главница, 372,50 лв. договорна лихва, 490,20 лв. главница по пакет допълнителни услуги и 29,30 лв. лихва за забавено плащане / лист 143/. Според изчисленията на вещото лице, уговореният размер на възнаградителната лихва – 41,17 %  надвишава размера на законната лихва за периода с 3,42 пъти.

            При така установените факти се налагат следните правни изводи:

            Безспорно е, че между ответника и дружеството ищец е сключен договор за паричен заем, по който М. е заемополучател. Видно е от представените доказателства, че той е получил уговорената сума от 1950 лева, като се  е съгласил да заплати, за срока на ползването, възнаградителна лихва както и такса за ползване на допълнителни услуги.

            Неоснователно е възражението на особения представител относно това, че договорът е недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК. Това е така, защото всички визирани в тази норма изисквания относно съдържанието на договора / чл.11, ал.1 т.7-12 и 20, ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1 т.7 -9 ЗПК/ са спазени при сключването. Това се установява от сравняване на съответните норми със съдържанието на договора.

Съдът счита, че е неоснователен и доводът за нищожност на клаузата уреждаща размера на договорната лихва. Размерът на възниградителната лихва по договорите за заем не е нормативно ограничен, поради което следва спрямо него да се прилага принципът на свобода на договарянето уреден в чл.9 ЗЗД. Ето защо доводите за противоречие на тази клауза с добрите нрави са неоснователни. Заемополучателят е бил предварително наясно с цената, която трябва да заплати за ползване на сумата. Освен това размерът на годишния процент на разходите / 49,50% / не превишава пет пъти законната лихва, поради което тази клауза от договора е в съответствие с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

            Последната вноска по кредита е била дължима от заемополучателя на 15.04.2017г. от което следва, че към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК  - 10.05.2018г. падежът на цялото задължение е бил настъпил и сумите по погасителния план се дължат.

            Съдът намира, че са неоснователни доводите на особения представител относно нищожност и недължимост на уговореното възнаграждение за предоставени допълнителни услуги. Видно е от представения договор за кредит, че ответникът е дал съгласие за заплати допълнителните услуги, като е знаел, че не е задължен да приема този пакет, за да получи кредита. Последното е удостоверено с подписа на кредитополучателя / лист 21-22/ . Той е бил уведомен, че това е свързано с допълнителни разходи по връщането на кредита. Следва да се има предвид и това, че правилата относно защита на потребителите, са установени за да не встъпват те в обременителни правоотношения при липса на достатъчно опит и познания относно характера и условията по кредитните финансови инструменти. В конкретния случай не може да се приеме, че ответникът е бил лице с ниска информираност и липса на практически познания в тази област. Това следва от обстоятелството че, съгласно декларираното от него в искането за отпускане на кредит, М. е бил к. к. в институция със същия предмет на дейност като ищеца. Съгласно декларираното от него, към датата на сключване на договора той е работел за „Изи Кредит“ ЕООД, като стажът му е бил 75 месеца / лист 8/. Ето защо съдът намира, че клаузата относно възнаграждението за допълнителни услуги не може да бъде определена като неравноправна, а оттам и нищожна. Следователно възнаграждението за допълнителни услуги по договора е дължимо.

            Съдът намира, че уговорената по договора неустойка не е дължима.

Според чл.92 ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи, като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно да се доказват. Кредиторът може да иска обезщетение за по-големите вреди.

В общите условия към договора неустойката е определена като дължима при предсрочно прекратяване поради неизпълнение по смисъла на чл.12.3. В случая не е доказано осъществяването на фактическия състав на предсрочна изискуемост, тъй като кредиторът не е уведомил длъжника за настъпването ѝ. Няма доказателства приложеното по делото съобщение /лист 41/ да е било връчено. Предсрочната изискуемост е възможност за кредитора, при която той едностранно отменя предоставената на длъжника привилегия да изпълнява на части. Променят се падежите на задължението, при което в резултат на едностранно изявление на кредитора, длъжникът губи привилегията на срока и дължи всичко сякаш не е налице уговорка дерогираща правилото на чл.66 ЗЗД. Поради това изявлението на кредитора, с което се предизвиква правна промяна в сферата на длъжника, следва да достигне до него за да прояви действието си. След като това не е сторено, не е настъпило и предвиденото в договора основание за начисляване на дължимата неустойка. Ето защо съдът счита, че следва да отхвърли иска в частта му с която се иска установяване на вземането за неустойка в размер на 559,72 лв.

Предвид изложеното искът следва да бъде уважен общо за сумата 3629,70 лв., като се отхвърли за разликата до претендираните 4189,42 лв.

По разноските:

Страната ищец е била представлявана от юрисконсулт, като размерът на възнаграждението му за двете производства следва да се определи съобразно разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК, както следва 50 лв. за заповедното и 100 лева за настоящото производство. Така съобразно направените разноски за държавна такса и пропорционално уважената част от исковете ищецът ще следва да получи от ответника 116,65 лв. за заповедното и 726,52 лв. за исковото производство.            Възражението на ищеца относно определеното възнаграждение за особения представител, съдът намира за неоснователно. Това е така, защото в хипотезите на чл.47, ал.6 ГПК размерът на възнаграждението се определя съобразно минимума по наредбата на Висшия адвокатски съвет.

            Водим от горното, съдът

 

Р  Е  Ш  И  :

 

ПРИЗНАВА за установено, на осн чл. 422 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, съществуването на вземането на „Профи Кредит България” ЕООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „България“№ 49, бл.53Е вх.В против А.А.М. ЕГН ********** с адрес *** за сумите: 3629,70лв. /три хиляди шестстотин двадесет и девет лева и 70ст./ главница по договор за паричен заем № .. от 02.01.2013г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от  10.05.2018г. до окончателното заплащане, относно което е издадена заповед за изпълнение № 4224 от 11.05.2018г. по ч.гр.д.№7597/2018г. на Пловдивския районен съд, като ОТХВЪРЛЯ иска в частта му относно сумата 559,72 лв. – неустойка, като неоснователни.

 

ОСЪЖДА А.А.М. да заплати на „Профи Кредит България” ЕООД, на осн. чл.78, ал.1 и 8 ГПК, сумата 726,52 лв. /седемстотин двадесет и шест лева и 52ст./, представляваща деловодни разноски в исковото производство, както и 116,65 лв./сто и единадесет лева и 65 ст./ - деловодни разноски в заповедното производство по ч.гр.д.№ 7597/2018г. на Пловдивския районен съд.

 

Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването пред Пловдивския окръжен съд.

           

РАЙОНЕН СЪДИЯ :п

ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!

МП