Р Е
Ш Е Н
И Е
№ /26.08.2019г.
гр.Търговище
в името на народа
ТЪРГОВИЩКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД първи състав
На деветнадесети август
2019 година
В публично съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТИХОМИР
ПЕТКОВ
ЧЛЕНОВЕ:БИСЕРА МАКСИМОВА
ЙОРДАН ИВАНОВ
Секретар:Жоржета Христова
като разгледа докладваното от председателя в.гр.д.№209 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл.258 от ГПК.
Производството
по делото е образувано по ЖАЛБА на ищеца „МИКРО КРЕДИТ”АД, ЕИК202073629
седалище и адрес на управление:*** ЧРЕЗ адвокат Д.Р.П. *** , съдебен адрес ***
офис 4, тел.0898 583218 СРЕЩУ Решение №234/10.04.2019г.
постановена по гр.дело № 1640/2018г. но описа на ТРС, с което са били
отхвърлени предявените против Д.Й.Л. с ЕГН ********** с пост. адрес ***,
установителни искове за съществуване на вземания за сумата от 3 000лв.
главница, ведно със законната лихва от 30.05.2018год., до изплащане на
задължението, и договорна лихва в размер на 610,08лв. за периода от
02.11.2017г. до 21.12.2017г., претедирани по Договор за заем CrediHome №
1182-00027155 от 20.10.2017г., както и за застрахователна премия в размер на 2 376лв.
за периода от 08.11.2017г. до 21.12.2018г. и такса услуги в размер на 864лв. за
периода от 08.11.2017г. до 21.12.2017г., претендирани по Договор за
допълнителни услуги към заем CrediHome № 1182-00027155 от 20.10.2017г., за
които суми ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № №
506/30.05.2018г., постановена по ч.гр.д.№ 923/2018г. по описа на РСТ, като
неоснователни, на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415,ал.1
от ГПК във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК.
Счита
постановеното решение за неправилно и противоречащо на материалният закон, тъй
като съдът е приел, че съществуващото вземане не е изискуемо.
В съдебно заседание за въззивника се явява адвокат Д.Р.П. ***, който
поддържа подадената жалба. Моли съда да отмени постановеното решение и уважи
предявените искове.
Позовава се на
ТР № 8 от 02.04.2019 г., постановено по ТД №8/17 г. на ОСГТК на ВКС, а именнно,
че : “ 1. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск
за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
2.
Разграничението на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в
исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК, не е условие за редовност на исковата
молба и за уважаване на иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост,
когато тя не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението.“
В срока и по
реда на чл.263 от ГПК е постъпил отговор от особения представител на
въззиваемата Д.Й.Л. -адв. О.Н. от ТАК, с който счита решението за правилно и
законосъобразно.
В съдебно заседание се явява, поддържа отговора. Счита ТР за неотносимо,
а решението за правилно, тъй като в производството пред първоинстанционния съд
са констатирани и други нарушения на закона при сключване на договора.
След проверка по реда на чл. 269-273 от ГПК, въззивният съдът констатира
следното:
Въззивната жалба е допустима и частично основателна.
Предявените искове на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с
чл. 415,ал.1 от ГПК във вр. с 79,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл.
99 от ЗЗД са обосновани с обстоятелството, че по Договор за кредит CrediHome № 1182-00027155 от 20.10.2017г., ответницата не
изпълнявала задълженията си за внасяне на дължимите суми, поради което кредитът
е обявен за предсрочно изискуем, считано от 21.12.2017г., като останали
неизплатени суми, а именно- 3 000лв. главница, ведно със законната лихва от
30.05.2018год., до изплащане на задължението, договорна лихва в размер на
610,08лв. за периода от 02.11.2017г. до 21.12.2017г., застраховка в размер на
2 376лв. за периода от 08.11.2017г. до 21.12.2018г. и такса услуги в размер
на 864лв. за периода от 08.11.2017г. до 21.12.2017г., за които суми ищецът се
снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 506/30.05.2018г.,
постановена по ч.гр.д.№ 923/2018г. по описа на РСТ
В срока и по реда на чл. 131, ал.1 от ГПК, в
писмен отговор от назначения от съда особен процесуален представител на
ответника адв. О.Н.-ТАК предявените искове се оспорват изцяло, като
неоснователни и недоказани.Оспорва се както реалното предаване на сумата, така
и размера на възнаградителната лихва, като прекомерен, както и дължимостта на
сумите за допълнителни услуги, като договорът за допълнителни услуги се счита
недействителен, като прикриващ допълнителни лихви по основния заемен договор;
оспорва се и валидността на застрахователната полица по договора за доп.
услуги, по изложени подробни съображения.В съдебно заседание възраженията се
поддържат от особения процесуален представител на ответницата адв.О.Н.-ТАК,
който пледира за отхвърлянето на исковете.
След преценка на събраните по делото
доказателства, окръжният съд прие за установено следното:
Първоинстанционният съд е приел, че „изискването
за форма по чл. 10,ал.1 от ЗПК не е налице, тъй като макар договорът да е
сключен в надлежна писмена форма и на хартиен носител, видно от съдържанието
му, същият е с различен шрифт, което е установимо и без нужда от специални
знания, обстоятелство, обуславящо
недействителността му само на това основание, на осн. чл. 22 от ЗПК. На
следващо място, съдът приема, че не са налице изискванията по чл. 11,ал.1,т.9
от ЗПК-макар да е посочен фиксиран лихвен процент, не са посочени условията за
прилагането му; липсват и изискванията по чл. 11,ал.1,т.10 от ЗПК, като макар
да е посочен годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, не са посочени взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 от ЗПК начин, обстоятелства, също обуславящи
недействителност на договора, на осн. чл. 22 от ЗПК. Не на последно място,
липсва и изискуемият се погасителен план, съобр. чл. 11,ал.1,т.11 от ЗПК(посочен и в договора), обуславящо
недействителност на договора изцяло, на осн. чл. 22 от ЗПК.“
При тези
изводи за недействителност на процесния договор съдът е приел, че същият не е
породил права и задължения за страните по него, обуславящо отхвърлянето на
предявените установителни искове за съществуването на вземания по процесния
договор.
Настоящият състав на съда намира следното: процесният
договор отговоря на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно
изискванията на чл. 22 от ЗПК. Изискването за форма по чл. 10,ал.1 от ЗПК е-“Договорът за потребителски
кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора.“ Първоинстанционният съд е приел,че „макар
договорът да е сключен в надлежна писмена форма и на хартиен носител, видно от
съдържанието му, същият е с различен шрифт, което е установимо и без нужда от
специални знания.“ Настоящият състав на въззивния съд намира тези изводи за
неправилни. Видно от представения по делото на стр.6 и 7 договор, текстът на
договора е разбираем и четлив, което не създава затруднения за потребителя да
се запознае с неговото съдържание, каквато е и целта на
разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК.
На следващо място-Посочен е общият размер на
кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 7 от ЗПК, лихвеният процент на кредита
съгласно чл. 11, ал. 1, т. 8 от ЗПК определен на годишна основа съгласно § 1,
т. 4 от ДР към ЗПК, годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, както и
останалите изискуеми от разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 20 ЗПК
реквизити. В случая е налице погасителен план. Той е посочен в договора, с
точни дати за погасяване и с фиксирана точна сума. За да е действителен
договорът, за който няма променяща се лихва, а тя е договорена точно, не е
необходимо погасителният план да съдържа
разбивка на това вноската каква части от лихвата и главницата погасява. Чл. 11,
т. 11 посочва, че договорът трябва да съдържа „ информация
за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски….“.
Това е изискването на закона, а второто предложение касае случаи при вноски,
дължими при различни лихвени проценти, какъвто не е настоящият случай.
От правна гледна точка съдът съобрази следното:
Ищецът и ответницата са били в облигационни отношения, възникнали по силата на договор за потребителски кредит. Спрямо
този договор се прилагат разпоредбите на ЗПК и ЗЗП. Ответницата е получила в
заем сумата от 3000 лева за срок от 48 седмици и се е задължила да върне сумата
от 3610.08 лв., като е рефинансирала предходен заем в размер на 1193.13 лв. Заемодателят
е изпълнил договорното си задълже-ние и е предоставил на заемополучателя
заемната сума/след приспадане на сумата по рефинансирания заем/, поради което в
тежест на ответника-заемополучател е да докаже, че е изпълнил насрещното си
задължение по договора да върне предоставеният му заем, ведно с договорените
лихви в сроковете уговорени в договора. В случая е установено, че ответницата не
е платила нито една вноска, видно от заключението на назначената по делото СЧЕ.
Съгласно ТР №8/2017 година от 02.04.2019 година на
ОСГТК исковият процес по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК е фаза на заповедното
производство, инициирано със заявление за издаване на заповед за изпълнение, с
приложенията към което заявителят - ищец следва да установи не само ликвидност,
но и изискуемост на вземането си. Недоказаното настъпване на предсрочна
изискуемост за част от кредита не препятства уважаването на иска за
изискуемите, съобразно падежите в договора, вноски по кредита и други акцесорни
вземания, след като са включени в представеното извлечение от счетоводните
книги. Не е необходимо обаче в исковата молба, съответно в заявлението, тези
вноски да бъдат посочени самостоятелно, отделно от сумата, за която се
претендира предсрочна изискуемост, за да бъде уважен искът, в съответствие с
основанието, на което е била издадена заповедта за изпълнение. Поради това няма
пречка в заявлението, съответно в исковата молба да бъде посочено като
основание неизпълнението на сключен договор за кредит и да бъде посочен общият
размер на претендираната главница, като само възнаградителните лихви и лихвите за
забава бъдат конкретизирани по период и размер. В случая е приложим общият
принцип, че при поискано присъждане на сума в по-голям размер от дължимата,
съдът може да уважи частично иска за доказания размер на вземането.
В случая всички незаплатени вноски по
обсъждания договор за кредит са изискуеми, тъй като е изтекъл срокът на
сключения договор. Искът се явява основателен с оглед основанието, на което
е предявен като съдът следва да обсъди съобразно събраните по делото
доказателства в какъв размер се явява основателен този иск.
Според
настоящия въззивен състав част от клаузите на процесния договор са нищожни.
Съдът изследва клаузата за заплащане на пакет на допълнителни услуги. Видно от
характера на услугите, които се предоставят от кредитора на потребителя при
този т. нар. пакет, става дума за действия от страна на кредитора, които са
вменени като негово задължение по силата на изискването за добросъвестност във
взаимоотношения между страните по един договор. С тях се създават права на
потребителя, които той има по силата на закона като страна по един договор, и е
абсурдно той да заплаща парични вноски, за да може да ползва тези права. Този пакет услуги
противоречи и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това следва от
обстоятелството, че с начисляването и събирането на посочените суми по
"Пакет допълнителни услуги" не представлява плащане за услуга, а
реално представлява прикрити разходи по кредита и с които разходи се надхвърлят
ограниченията на закона за максимален размер на ГПР. Тези клаузи, регламентиращи
заплащането на цената на услугата по т.нар. "Допълнителен пакет
услуги" са неравноправни по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. Посочената
разпоредбата дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя като в 18 точки визираната правна норма дава неизчерпателно изброяване
на различни хипотези на неравноправие.
В случая, от страна на кредитополучателя при
подписването на процесните клаузи тя плаща пълната цена на тези услуги, но на
практика получаването им зависи единствено от волята на кредитора. Реално,
независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани, т.е да не бъдат
предоставени, това в нито един момент няма да бъде обвързано с неплащане или
намаляване на цената на този пакет услуги.След като, заемополучателят плаща
цена за получаване на услуга, която е изцяло във волята на търговеца, то това
води до неравновесие между правата и задълженията между последния и потребителя
и оттам следва извод за неосъществяване хипотезата на чл. 143, ал. 1, т. 3 от ЗПК. В резултата следва да се приемат за нищожни, по смисъла на чл. 146, ал. 1
от ЗЗП.
Ето защо
въззивния съд приема, че клаузите на договора, регламентиращи закупен
пакет от допълнителни услуги с
параметри: срок : 48 седмици; вноска: 18
лв./ общ размер 864 лв./ се явяват нищожни и не следва да се прилагат. При това
по делото липсват доказателства, не се твърди и не се установява такива услуги
да са предоставяни на ответницата.
Що се
отнася до претенцията за незаплатена застрахователна премия, видно от
представения договор за застраховка „Защита”, същият е сключен между
застрахователя „Уника Живот“ АД и застрахованото лице
– ответницата. В случая „Микро Кредит” АД не договаря за себе си, а от името и
за сметка на застрахователя, съгласно чл. 313 от КЗ. Тоест, по договора за
застраховка правата и задълженията на застрахователя, вкл. да получи
застрахователната премия, възникват направо в патримониума на ЗК „Уника Живот”
АД. Правата на „Микро Кредит” АД като
трето правоимащо лице по договора за
застраховка /но не и като
застрахователен агент/ са ограничени само до възможността да получи
застрахователното обезщетение при настъпил риск, но не и да търси реално
изпълнение на вноските по премията. По делото липсват данни за плащане на
премията в пълен размер от страна на „Микро Кредит” АД в полза на
застрахователя. Както в договора за застраховка, така и в искането за
сключването на такъв, липсва изрична уговорка за плащане на вноските в полза на
третото правоимащо лице. С оглед тези съображения съдът приема, че исковата
претенция, касаеща заплащане на застрахователната премия в размер на 2376 лв.,
се явява неосно-вателна.
Съгласно
погасителния план длъжницата следва да погаси заетата сума в размер на 3000
лева на 48 равни седмични вноски вноски, всяка от които в размер на 75.21 лева,
в която вноска се включва и уговорената възнаградителна лихва, или тя следва да върне сумата от 3610.08
лв.; в която сума се включва главница от
3000 лева и възнаградителна лихва общо в размер на 610.08 лева. Договорът е с
определен срок, който вече е изтекъл, а именно – на 27.09.2018 година с
изтичане на деня, в който е следвало да бъде заплатена последната погасителна
вноска. Към настоящия момент всички вноски по договора за кредит са падежирали
т.е. вноски с настъпил падеж към датата
на формиране на силата на пресъдено нещо.
Предявеният
иск се явява основателен за сумата от 3 000 лева главница и за сумата от 619.08
лева възнаградителна лихва.
Решението на ТРС следва да се отмени частично с оглед така приетия
размер на иска, който въззивният съд приема за доказан.
По
разноските: исковете са предявени за сумата от общо 6 850.08 лева, а съдът
приема, че е основателен за сумата от общо 3 619.08 лева – т.е. на 52%. Следва
да се преизчислят разноските в заповедното производство, както и в полза на
ищеца да се присъдят разноски за двете съдебни инстанци съобразно уважената
част на иска. В заповедното производство ищецът има присъдени разноски в размер
на 137.01 лева държавна такса и 469.75 лева възнаграждение за адвокат. Следва
да му се присъдят разноски общо в размер на 72.37 лева държавна такса и 248.18
лева адвокатско възнаграждение или в общ размер на 320.53 лв. Пред районния съд
ищецът е направил разноски както следва: 137.01лева за внесена държавна такса,
350 лева за възнаграждение за особен представител, 180 лева депозит за експертиза
и 300 лева адвокатско възнаграждение или общо разноски пред районния съд в
размер на 967.01 лева. С оглед частичната основателност на иска за първа
инстанция ищецът има право на разноски в размер на 510.88 лева. Във въззивната инстанция ищецът е
направил разноски както следва: държавна
такса в размер на 154.52 лева и възнаграждение за особен представител в размер
на 350 лева или общо 659.04 лв. С оглед
частичната основателност на иска за втора инстанция ищецът има право на
разноски в размер на 348.19 лева. Общо разноски в исковото производство – 859.07
лева.
Предвид
горното, обжалваното решение на районния съд в частта му, с която предявените
искове по чл.422 от ГПК за сумите 3 000 лв.-главница и мораторна лихва в размер на 610,08лв. е
неправилно и следва да бъде отменено, като се постанови друго решение по
същество, с което посочените претенции да бъдат уважени, ведно с дължимите по
съразмерност разноски за заповедното производство в размер на 320.53 лв. и за
исковото производство разноски в общ размер на 859.07лв. В останалата му
обжалвана част решението е постановено в съответствие със закона и на осн.
чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.
Въз основа на изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение
№ 234/10.04.2019 г.
на ТРС, постановено по гр. дело № 1640/18
год., В ЧАСТТА, в която са били
отхвърлени предявените от „Микро кредит” АД, ЕИК
*********, гр. София, бул.“Цариградско шосе“, № 137,ет.3, представлявано от
Валери Вълчев и Георги Атанасов,
действащи чрез адв.Д.П.-***, , против Д.Й.Л. с ЕГН ********** с пост.
адрес ***, установителни искове за съществуване на вземания за сумата от 3
000лв. главница, ведно със законната лихва от 30.05.2018год., до изплащане на
задължението, и договорна лихва в размер на 610,08лв. за периода от
02.11.2017г. до 21.12.2017г., претедирани по Договор за заем CrediHome № 1182-00027155 от 20.10.2017г., за които суми ищецът се
снабдил със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № № 506/30.05.2018г.,
постановена по ч.гр.д.№ 923/2018г. по описа на РСТ, като неоснователни, на осн.чл.271, ал.1 от ГПК, като
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО съществуването
на взземания на ищеца „Микро кредит” АД, ЕИК *********, гр. София, бул.“Цариградско
шосе“, № 137,ет.3, представлявано от Валери Вълчев и Георги Атанасов, действащи чрез адв.Д.П.-***, , против Д.Й.Л.
с ЕГН ********** с пост. адрес ***, ПРОТИВ Д.Й.Л. с ЕГН ********** с пост.
адрес *** за сумата от 3 000лв. главница, ведно със законната лихва от
30.05.2018год., до изплащане на задължението, и договорна лихва в размер на
610,08лв. за периода от 02.11.2017г. до 21.12.2017г., претедирани по Договор за
заем CrediHome № 1182-00027155 от
20.10.2017г., за които суми ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК № № 506/30.05.2018г., постановена по ч.гр.д.№ 923/2018г. по описа на
РСТ, на осн. чл. 422, ал.1 във вр. с чл. 415,ал.1 от ГПК във вр. с 79,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК и чл. 99 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА решението
в останалата му обжалвана отхвърлителна част, на осн. чл.271, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Д.Й.Л.
с ЕГН ********** да заплати на ищеца „Микро кредит” АД, ЕИК ********* направените
в заповедното производство разноски в общ размер на 320.53 лв. и направените в
исковото производство разноски в общ размер на 859.07лв., определени съразмерно
на уважената част от претенцията.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на касационно обжалване-чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
1.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
2.