Определение по дело №567/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 97/15.01.2015 г., постановено по Г. д. № 120/2014 г. по описа на районен съд Г. К., са отхвърлени предявените от Й. А.А. от Г. С. З., против З. Ж. Б. и М.Ж. М., двамата от Г. С. З., искове по чл. 41 от ЗС за осъждане на всеки от тях да му заплати сумата в размер на 3460.60 лв., представляваща разлика между присъдена със съдебно решение по частичен иск сума от 400 лв. и сумата от 3860.60 лв., представляваща цялата дължима сума, изчислена съобразно с дела на всеки от ответниците в общите части на сградата, за направени разходи за извършен в периода 2006 г.- 2007 г. ремонт на покрива на сграда, находяща се в Г. С. З., ул. „Г. М. № *. като погасени по давност. С решението Й. А.А. от Г. С. З. е осъден да заплати на З. Ж. Б. и М.Ж. М., двамата от Г. С. З., сумата в размер на 1000 лв. за направените от тях разноски по делото за заплатено адвокатско възнаграждение. Решението е постановено при участието на трето лице- помагач М. С. З. от Г. С. З..

Недоволен от така постановеното решение е останал жалбодателят Й. А.А., който го атакува като незаконосъобразно и необосновано. Излага подробни съображения. Твърди в жалбата, че погасителната давност по отношение на претенцията не била изтекла, тъй като не бил изтекъл петгодишния давностен срок от момента, в който вземанията са станали изискуеми, съобразно разпоредбата на чл. 114 ал. 1 от ЗЗД. Счита, че началото на давностния срок за процесното вземане било 22.12.2009 г. и изтичал след 5 години- на 22.12.2014 г., а исковата молба била депозирана преди това. Становището на първоинстанционния съд, че началото на давностния срок били датите на плащане на извършените СМР или датата на въвеждането им в експлоатация, било незаконосъобразно, тъй като към тези дати вземането на ищеца все още не било изискуемо. Счита, че вземанията на съсобственика спрямо останалите съсобственици за извършените подобрения в съсобствен имот, ставали изискуеми от момента на поканата и това бил началния момент, от който започвала да тече давността. Сочи, че съгласно разясненията, дадени в ППВС № 6/1974 г., ако останалите съсобственици са се противопоставили на извършването на подобренията, какъвто бил случая, следвало да намерят приложение правилата на чл. 59 от ЗЗД. В този смисъл било решение № 295/01.07.2010 г. на ВКС по Г. д. № 172/2009 г. ІV г. о. Поддържа още, че с предявяване на частичния иск, се спирал давностния срок за цялото вземане като твърди, че за периода от 03.10.2011 г. до 22.05.2013 г.- датата, на която влязло в сила решение № 191/22.05.2013 г. по в. Г. д. № 220/2013г. по описа на ОС- Х., давността била спряна. В този смисъл било решение № 22/14.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 428/2009 г., I т. о., ТК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Искането е да се отмени атакуваното решение и се постанови друго, с което да се уважат предявените искове. Претендира разноски за двете съдебни инстанции.

В писмен отговор ответниците по въззивната жалба М. Ж. М. и З. Ж. Б., двамата от Г. С. З., чрез А. Ал. Н. от САК, я оспорват и молят да бъде потвърдено атакуваното решение като законосъобразно. Изложени са подробни съображения. Поддържат, че началната дата, от която започвала да тече давността за погасяване на задълженията на съсобствениците, била датата на заплащане на разходите за извършени СМР- 28.06.2007 г. и 29.06.2007 г., и 5- годишният давностен срок бил изтекъл на 28.06.2012 и 29.06.2012 г. Твърдят, че обжалването на Инвестиционния проект и Разрешението за строеж и произнасянето на административните и съдебни органи, нямали връзка с предмета на спора. Поддържат и това, че в случая не била налице хипотезата на неоснователното обогатяване, а направените подобрения били изцяло за задоволяването на личните интереси на Й. А.. Освен това, предявяването на частичен иск, не прекъсвало давността за предявяване на иск по отношение на остатъчната сума. В тази връзка била задължителната съдебна практика т. 18 на ТР № 1/2000 г. на ОСГК, съгласно която, със СПН се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска, като предмет на делото. Т. 1 на ТР № 1/2002 г. ОСГК указвало, че в предмета на частичния иск не се включва тази част от твърдяното вземане, което надвишава размера, за който се отнася петитума на иска. Искането е да се потвърди първоинстанционното решение и да се присъдят разноски. Отговора се поддържа в съдебно заседание. Представен е списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

Въззивният съд като прецени събраните по делото доказателства при и по повод подадената жалба, констатира:

Жалбата е подадена в срок от лице, имащо интерес от обжалването и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съображенията на съда са следните:

Пред първоинстанционния съд е предявен иск на основание чл. 41 от ЗС.

Производството по делото се развива с участието на трето лице- помагач М. С. З. от Г. С. З..

Предявени са субективно съединени искове по чл. 41 от ЗС срещу ответниците З. Ж. Б. и М.Ж. М. за разликата между присъдена сума със съдебно решение по частичен иск от 400 лв. и сумата 3860.60 лв., представляваща разноски съразмерно с дела им в общите части за извършения ремонт на покрива на сграда, находяща се в Г. С. З., ул. „Г. М. *в периода 2006 г.- 2007 г. по решение на ОС на съсобствениците от 21.08.2006 г. Искането е да сÕ постанови решение, с което да бъдат осъдени всеки от ответниците З. Ж. Б. и М.Ж. М. да заплатят на ищеца сума в размер от по 3460.60 лв., представляваща разликата между присъдената със съдебното решение по частичния иск сума от 400 лв. и сумата 3860.60 лв., дължима съразмерно с дела им в общите части за извършен ремонт на покрива на сграда в Г. С. З. в периода 2006 г.- 2007 г. Ищецът претендира законна лихва върху главниците за периода от завеждане на исковата молба до окончателното изплащане на сумите, както и направените по делото разноски.

От фактическа страна се установява следното:

От приложеното Г. д. № 1619/2012 г. по описа на РС- Х., се установява, че с влязло в сила решение № 94/01.02.2013 г., З. Ж. Б. и М.Ж. М. били осъдени всеки от тях да заплати на Й. А.А. на основание чл. 41 от ЗС сумата от по 400 лв., представляваща частичен иск от сумата 3860.60 лв., съразмерно с дела им в общите части, за извършен ремонт на покрива на сграда, находяща се в Г. С. З., ул. „Г. М. * в периода 2006 г.- 2007 г. по решение на ОС на съсобствениците от 21.08.2006 г.

По делото не се спори, че процесната сграда, е етажна собственост, като двамата ответници заедно с третото лице- помагач М. С. З., са собственици на първия етаж, а ищецът и неговият баща А.Х. А.- на втория етаж и подпокривното пространство на сградата. Не се спори и за това, че покрива е обща част на процесната сграда.

От протокол за проведено на 21.08.2006 г. Общо събрание на собствениците на процесната двуетажната жилищна сграда, се установява, че било взето решение да се извърши „...пълен и цялостен ремонт на покрива, като се подменят всички материали на цялата покривна конструкция- греди, дъсчена обшивка, ребра, столици, попове и керемиди”, като изпълнението на новата покривна конструкция следвало да бъде съобразено с изискванията за строителните правила и норми съгласно ЗУТ и Наредба № 3/2003 г. С решението било възложено на собственика А.Х. А. да организира извършването на подмяната на покривната конструкция с нова, да наеме строителна фирма, както и да закупи необходимите строителни материали по вид и цени, каквито намери за добре.

В изпълнение на решението, било издадено разрешение за строеж № РС- И999/02.10.2006 г. на Дирекция „ТСУ” при Община Г. С. З. за извършване на „Ремонт на покривна конструкция в УПИ ІІ-1274 от кв. 108 по плана на Г. С. З., находяща се в Г. С. З., ул. „Г. М. № *”. По повод постъпила жалба от М. Ж. М. и З. Ж. Б., със заповед № 19/15.11.2006 г. на Началника на РДНСК- Г. С. З., разрешението за строеж и одобрения проект били оставени в сила. След обжалване по съдебен ред, заповедта била потвърдена с решение от 15.05.2008 г. на ОС- Х.по адм. д. № 2/2008 г., оставено в сила с решение № 15770/21.12.2009 г. по адм. д. № 10017/2009 г. на ВАС.

От протокол за откриване на строителна площадка се установява, че строежа започнал на 03.10.2006 г. На 05.06.2007 г. бил издаден констативен акт за установяване на годността за приемане на строежа, който бил въведен в експлоатация с Удостоверение № Уве- И 310/09.10.2007 г. на гл. архитект на Община С. З..

Към делото са приложени фактури за суми, които били заплатени от ищеца като аванс за извършени СМР, всяка за 5200 лв. с № 68/28.06.2007 г., № 69/28.06.2007 г., № 70/28.06.2007 г., № 71/28.06.2007 г., както и фактура № 72/29.06.2007 г. на стойност 5527.29 лв. за СМР, съгласно акт обр. 19, или общо в размер на 21127.29 лв. Що се касае обаче до това кога и в какъв размер разходи са били извършени до размера на претендираната сума от 20000 лв.- платени от ищеца за изработването на проект и за закупуването на материали- греди, валки, керемиди, метални ферми и др., доказателства по делото не са представени.

При така установеното от фактическа страна, съдът приема следното:

Отношенията между етажните собственици във връзка с поддържането, възстановяването и подобряването, както и ползването на общите части на сградата, се уреждат от правилото на чл. 41 от ЗС, касаещо задълженията на всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, да участва в разноските, необходими за поддържането или възстановяването им и в полезните разноски, за извършването на които е взето решение на общото събрание на ЕС. Съдът приема, че в случая са налице необходимите преõпоставки за предявяване на иска- наличие на сграда, представляваща етажна собственост, извършени необходими разноски за запазване на вещта и решение на ОС. Предмет на настоящите искове е горницата над присъдената сума по предявените частични искове, която следва да бъде доказана чрез способите предвидени в ГПК, тъй като формираната сила на присъдено нещо на решението по частичния иск се разпростира само върху основанието и предявения частичен размер от целия иск.

Предявените искове са неоснователни и следва да се отхвърлят поради следното:

Тази инстанция счита, че само и единствено от представените по делото фактури за платени СМР не може да се приеме, че предявените искове са основателни и доказани. В тази връзка следва да се посочи, че макар съдът да е допуснал извършването на съдебно- техническа експертиза, поискана от ищеца за установяване на обстоятелствата в исковата молба, такава не е била извършена поради поведението на същия, който не е внесъл депозит за вещото лице. Но тъй като първоинстанционният съд е прел, че предявените искове за направени от ищеца разходи за ремонт на покрива на процесната сграда, са доказани до размера на сумите по представените по делото фактури, а положението на жалбодателя не може да се влошава при липса на жалба от противната страна, то този извод следва да се сподели. Независимо от това, съдът приема, че претенциите на ищцовата страна следва да се отхвърлят като погасени по давност. Възражението за настъпила погасителна давност, направено в отговора на ответниците и в писмената им защита, е основателно по следните съображения: Относно вземанията по чл. 41 от ЗС приложение намира нормата на чл. 110 от ЗЗД, уреждаща общата петгодишна давност. Според разпоредбата на чл. 114 ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а съгласно ал. 2, ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Съобразно твърденията на ищеца, претендираните разходи за ремонт върху общата част на сградата етажна собственост- покрива, били извършени през 2006- 2007 г. И тъй като вземанията по чл. 41 от ЗС имат облигационен характер, същите възникват към момента на извършването на разхода, за което в случая от ищеца са представени фактури от 28.06.2007 г. и от 29.06.2007 г. Или, от датата на всяко отделно плащане, за ищеца е възникнало изискуемо вземане към ответниците за връщане на съответна част от платеното, съразмерно на притежавания от него дял. Така, вземането за тези разноски се е погасило на 28.06.2012 г. и 29.06.2012 г. Исковата молба е депозирана в съда на 20.06.2013 г., респ. след изтичане на общата петгодишна погасителна давност, поради което предявените искове се явяват погасени по давност. Като е приел това, първоинстанционният съд се е съобразил с установените по делото обстоятелства и с Постановление № 6/27.ХІІ.1974 г. по Г. д. № 9/1974 г. на Пленума на ВС, т.І.1 и т.VІІ., което запазва действието на ТР № 85/68 г. ОСГК. Цитираното във въззивната жалба решение № 295/1.07.2010 г. на ВКС по Г. д. № 172/2009 г. е неотносимо в случая поради изложеното, а и касае вземания на съсобственик спрямо останалите съсобственици за извършени подобрения в съсобствен имот, които имат различна уредба от тази на последиците на необходимите разноски. Изхождайки от разрешенията в ТР № 85/1968 г. и ППВС № 6/1974 г., необходимите разноски са тези за поддържане на общите части, когато ремонтът е неотложен и нужен, за да се предпази сградата от увреждане, а полезните разноски- са за подобряване на общите части /подобрения/. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК Решение № 85/24.06.2014 г. на ВКС по Г. д. № 1157/2014 г., II г. о., ГК, в което е посочено, че необходимите разноски са свързаните с неотложни /аварийни/ ремонтни дейности за поддържането и/или възстановяването на общите части, предизвикани от непредвидено, неочаквано събитие /наводнение, пожар и др./ или се свързват с необходимостта от текущи или основни ремонтни дейности, наложени от износване и овехтяване на сградата, като чрез тях се цели привеждане на общите части в състояние годно за тяхното предназначение. Полезните разноски са тези, които увеличават стойността на сградата и имат характера на подобрения.

Относно предявените против ответниците частични искове от по 400 лв., като част от цялата сума от по 3860.60 лв., въз основа на които било образувано Г. д. № 5135/2011 г. по описа на РС- С. З., следва да се посочи, че с тях не се прекъсва давностния срок за предявяване на иск по отношение на остатъчната сума. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, съгласно която предявяването на частичен иск нито спира, нито прекъсва погасителната давност за останалата част от цялото вземане. Съгласно Решение № 610/9.12.2008 г. на ВКС по т. д. № 391/2008 г. на І т. о., нормата на чл. 116 б. „б” от ЗЗД следва да се тълкува стеснително, защото въвежда изключения от правилото за непрекъснато течене на давността и има изчерпателно изброяване. Поради това, предявяването на частичен иск и неговото уважаване не спира и не прекъсва давността за останалата част от вземането, която не е предмет на делото. Така и Решение № 89/11.07.2011 г. на ВКС по т. д. № 716/2010 г., постановени по реда на чл. 290 от ГПК.

Като е направил същите изводи и е отхвърлил предявените искове, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се потвърди.

При този изход на делото следва жалбодателят да запати на ответниците по жалбата направените разноски пред тази инстанция на всеки в размер от по 500 лв. за адвокатско възнаграждение, или общо- 1000 лв.

Водим от изложеното въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 97/15.01.2015 г., постановено по Г. д. № 120/2014 г. по описа на районен съд Г. К..

ОСЪЖДА Й. А.А., с ЕГН * от Г. С. З., ул. „Г. М. № *, със съдебен адрес Г. С. З., ул. „З. К.” № * чрез А. Р. Р. дазаплати на З. Ж. Б., с ЕГН * от Г. С. З., ул. „Б. № *ап. *и М.Ж. М., с ЕГН * от Г. С. З., ул. „Б. № *ап. *, сумата в размер от по 500 лв. на всеки за направени разноски по делото за адвокатско възнаграждение за тази инстанция, или общо 1000 лв.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Председател: Членове: 1/ 2/