Решение по дело №2294/2024 на Административен съд - Пловдив

Производство е по реда на чл.156–161 във връзка с чл.144 ал.1 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.

Жалбоподателят „*****“ АД, в несъстоятелност, ЕИК *****, чрез А. И. Т., синдик по т. д. № 912/2008 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с адрес за съобщения и призовки: [населено място], [улица], ет.2, оспорва Решение № 196/24.07.2024 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение жалба вх. № 70-00-11215/14.11.2023 г. по регистъра на ТД на НАП-Пловдив, подадена от ****АД, в несъстоятелност, срещу отказ за извършване на корекция № 70-00-8813/31.10.2023 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – Пловдив.

В жалбата се излагат доводи, че неправилно органът по приходите е приел, че е изтекъл законоустановеният тримесечен срок, съгласно чл.126б, ал.8 от ЗДДС, за предявяване на искане за корекция на данъчна основа и начислен ДДС, тъй като синдикът узнава за процесната фактура едва през 2023 г., с връчването на Констативен протокол № 137, том 1 , рег. № 2284/2023 г. от 05.07.2023 г. на нотариус К. А.. Излагат се подробни доводи в тази насока, като се изтъква, че наред с горното следва да се има предвид и един от основните принципи на счетоводството, регламентиран в чл.4, ал.2 от ЗСч, а именно – предимство на съдържанието пред формата, което налага сделките и събитията да се отразяват счетоводно, съобразно тяхното икономическо съдържание, същност и финансова реалност, а не формално, според правната им форма. Иска се отмяна на оспореното решение и постановяване на разрешение за издаване на кредитно известие по фактура № **********/16.01.2013 г. с данъчна основа 4 411 372.17 лв. и ДДС в размер на 882 274.43 лв.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се представлява. От синдика А. Т. е постъпило е становище по хода на делото.

Ответната страна - директор на ТД на НАП – Пловдив, се представлява от процесуалния си представител юриск. М., която оспорва жалбата по доводи, подробно изложени в представената по делото писмена защита. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок и против акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Съдът намира за установено следното от фактическа страна:

Във връзка с подадено от ****АД – в несъстоятелност, уведомление за издаване на разрешение за извършване на корекция по чл.126б ал.8 от ЗДДС с вх. № 70-00-8813/04.09.2023 г., е осъществена проверка за установяване на факти и обстоятелства за наличие или липса на основание за корекция, документирана с Протокол № П-16001623168947-073-001/31.10.2023 г. (л.43).

Към искането за извършване на корекция са представени: - фактура № 00000007377/16.01.2013 г., констативен протокол от 05.07.2023 г. по Акт № 137, том1, рег. № 2284/2023 г., издаден от В. Т., помощник нотариус на К. А. – нотариус с рег. № 472 на Нотариалната камара на РБ, с район на действие – Пловдивски районен съд.

При проверката за установяване на факти и обстоятелства е изготвено ИПДПОЗЛ № П-16001623168947-040-001/12.09.2023 г.

В отговор на искането, с опис вх. № 70-00-9078/25.09.2023 г. са представени: - писмени обяснения; констативен протокол № 137, том1, рег. № 2284/2023 г. от 05.07.2023 г.; копия на фактура № **********/16.01.2013 г.; уведомително писмо изх. № 13 Ф 2140/15.02.2013 г.; уведомително писмо изх. № 12 Ф 8462/25.09.2012 г.; уведомително писмо изх. № 13 Ф 1896/25.01.2013 г., издадени от общ. Пловдив; разписка за получаване на нотариална покана № 51/1; обяснения по нотариално производство за връчване на нотариална покана от 24.04.2013 г.

Допълнително с опис вх. № 70-00-9078/04.10.2023 г. са представени: - договор за превоз на пътници по утвърдена общинска транспортна схема от 12.04.2010г.; декларация и разпечатка на заключение на генералния адвокат J. K. от 07.09.2023 г. по дело С -314/22.

В отговор на връчено ИПДПОТЛ № 11-16001623168947-032-001/12.09.2023 г. до общ. Пловдив, са получени следните документи с вх. № 06-00-560/19.10.2023 г.: - Договор № 10 ДГ 365/12.04.2010 г. с приложени допълнителни споразумения; справка за изплатените средства по Договор № 10 ДГ 365/12.04.2010 г. ; уведомление за прекратяване на договора с приложения; писмо изх. № 13 Ф 2140(1) от 15.02.2013 г.; искова молба и влязло в сила решение по гр. д. № 11364/2012 г. по описа на РС - Пловдив; копие на решение на въззивната инстанция и писмени обяснения.

Съгласно писмените обяснения, Договор № 10 ДГ 365/12.04.2010 г. за превоз на пътници по утвърдена общинска транспортна схема на общ. Пловдив по линии №№ 9, 11, 17, 21, 25, 26, 36 и 113, сключен между общ. Пловдив, възложител, и ****АД, изпълнител, е прекратен на база уговорени между страните прекратителни основания, свързани с изпълнението на основни задължения на изпълнителя, а именно: - три последователни неизпълнение на месечния пробег по дадена линия с повече от 20% и неизпълнение на задължението за подмяна на автобусите – категория двигател „Евро – 2“, с които същият е участвал в конкурса за възлагане на обществен превоз, с автобуси „Евро – 3“ или по-висока такава, в срок до края на 2012 г.; издадено е уведомление за едностранно прекратяване на Договор № 10 ДГ 365/12.04.2010 г. за превоз на пътници по утвърдена общинска транспортна схема на общ. Пловдив и договорът е прекратен на 01.02.2013 г.

Във връзка с фактура № **********/16.01.2013 г. е посочено, че същата е издадена без основание, не е отразявана и няма извършени плащания, както и, че от страна на издателя на документ – ****АД, е образувано гражданско дело № 11364/2012 г. в РС – Пловдив с твърдения за неизплатени субсидии и компенсации. С влязло в сила решение по гр. д. № 11364/2012 г. искът е отхвърлен.

При извършена проверка в информационните масиви на НАП е установено, че дневник за продажби и СД по ЗДДС за м.01.2013 г., от ****АД е включена фактура № **********/16.01.2013 г. с предмет „субсидии и компенсации на стойност 4 411 372.00 лв. и начислен ДДС в размер на 882 274.40 лв.“. При тази проверка е установено също така, че от Община Пловдив не е приспаднат данъчен кредит по процесната фактура от 16.01.2013 г.

От органите по приходите е извършен анализ на събраните доказателства и е формиран извод, че във връзка с подаденото уведомление с вх. № 70-00-8813/04.09.2023 г. не са налице обстоятелства за прилагане на разпоредбите на чл.126а ал.1 и чл.126б ал.1 от ЗДДС, за което е издаден отказ за извършване на корекция № 70-00-8813/31.10.2023 г.

За да направят процесния отказ, органите по приходите са се мотивирали, че разпоредбите на чл.126а и чл.126б от ЗДДС са в сила от 01.10.2023 г. и тъй като създават права на данъчнозадължените лица, същите имат характер на материалноправни норми, на които не е придадено изрично обратно действие, поради което се прилагат единствено занапред, т. е. след 01.01.2023 г. и не следва да намерят приложение в конкретния случай.

В отказа за извършване на корекция е разгледано и позоваването, от страна на ****АД, на чл.90 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност и на заключението на генералния адвокат по дело С-314/22 на СЕС. Без да е отречена възможността за пряко позоваване на директивата в случаите, когато държавата-членка се възползва от възможността за дерогация по чл.90 параграф 2 от тази директива по такъв начин, че изобщо изключва възможността за намаляване на данъчната основа, органите по приходите са посочили, че чл.90 от директивата за ДДС допуска в разумен преклузивен срок за извършване на намалението, като при липса на законова уредба, преклузивният срок може да започне тече едва от момента, в който вземането е станало несъбираемо с вероятност, граничеща със сигурност.

В конкретния случай от представените от Община Пловдив и от синдика на проверяваното лице документи, е констатирано, че с уведомление изх. № 13 Ф 1896/25.01.2013 г. Община Пловдив уведомява ****АД, че на основание чл.12 ал.1 т.3 и чл.12 ал.1 т.6 от Договор № 10 ДГ 365/12.04.2010 г. за превоз на пътници по утвърдена транспортна схема, прекратява последния поради неизпълнение, считано от датата на получаване на уведомлението.

С уведомление изх. № 13 Ф 2140(1)/15.02.2013 г. Община Пловдив уведомява ****АД, че фактура № **********/16.01.2013 г.е издадена в разрез със законите на Република България и действащите между страните договори, тъй като през периода, през който е издадена фактурата, са изплащани периодично всички дължими суми от възложителя и това е удостоверено с издаването на съответните фактури, по които общината не е имала забележки. Поради това се посочва, че според Община Пловдив, фактура № **********/16.01.2013 г. е издадена без основание и е направен отказ същата да бъде приета.

Във връзка с връчване на уведомление изх. № 13 Ф 2140(1)/15.02.2013 г. и уведомление изх. № 13 Ф 1896/20.01.2013 г. е приложено обяснение от помощник-нотариус В. Т., видно от което, уведомленията са връчени по реда на чл.47 от ГПК на 23.04.2013 г.

По-нататък, в отказа за извършване на корекция се сочи, че към уведомление вх. № 70-00-8813/04.09.2023 г. е приложен документ от синдика на ****АД до заместник кмета на Община Пловдив, заведен в общината с вх. № 23-П7837/04.02023 г., с който, на основание чл.126а ал.1 т.5 от ЗДДС, синдикът уведомява Община Пловдив, че вземането по фактура № **********/16.01.2013 г. е несъбираемо, тъй като съгласно чл.126а ал.2 т.1 от ЗДДС са изтекли пет години от датата на издаване на фактурата, с която вземането е станало изискуемо.

Както от Община Пловдив, така и от ****АД не са представени доказателства относно предприети последващи действия във връзка със събиране на вземането по фактура № **********/16.01.2013 г., нито с отказа сумата по нея да се заплати, поради което е прието, че датата 23.04.2013 г. е тази, от която започва да тече срокът, в който ****АД би могло да предяви искане за издаване на разрешение за намаляване на данъчната основа и начисления данък, в случай на пряко приложение по чл.90 от Директива 2006/112/ЕО от 28. ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност. В този смисъл се посочва, че този срок следва да е разумен, поради което не може да се счете, че това условие е спазено, като се има предвид, че от 23.04.2013 г. до момента на подаване на Уведомление вх. № 70-00-8813/04.09.2023 г. са изминали повече от 10 години.

В отказа са изложени и мотиви защо не могат да бъдат приложени разпоредбите на чл.126а и чл.126б от ЗДДС, а имено: - защото са материалноправни и се прилагат единствено за бъдещи случаи. Според органите по приходите, последното се потвърждава и от факта, че на практика е невъзможно да бъдат спазени сроковете по чл.126б ал.8 от ЗДДС за извършване на намалението на данъчната основа – тримесечен срок от възникване на обстоятелството по чл.126а ал.2 т.1 - 6 от ЗДДС, когато основанията за корекция са възникнали преди 01.01.2023 г., както е в настоящия случай, което отново е аргумент за приложението на цитираните разпоредби единствено занапред.

В отказа за извършване на корекция е отбелязано също, че в уведомление вх. № 70-00-8813/04.09.2023 г., подадено от името на ****АД, не са посочени конкретни основания по чл.126а ал.2 от ЗДДС, но от уведомлението, заведено в общината с вх. № 23-П-7837/04.09.2023 г. се установява, че дружеството се позовава на основанието по чл.126а ал.2 т.1 от ЗДДС – изтичане на пет години за вземане от момента, в който вземането е станало изискуемо, като за този момент е посочена датата на издаване на фактура № **********/16.01.2013 г.

В тази връзка се изтъква, че относно основанието по чл.126а ал.2 т.1 от ЗДДС е необходимо да се има предвид, че според отразеното във фактура № **********/16.01.2013 г. се касае за претендирани компенсации за 2010, 2011 и 2012 г. по Договор № 10 ДГ 365/12.04.2010 г. за превоз на пътници по утвърдена транспортна схема. Тези компенсации, съгласно чл.2 от договор, се отнасят за текущата година /без да са представени доказателства за определен падеж на заплащане/, поради което е прието, че вземането за компенсации за съответната година е станало изискуемо през годината, за която се отнася компенсацията, и оттогава е започнала да тече давността по чл.110 от ЗЗД. Посочено е, че дори да се счете, че претендираното вземане е станало изискуемо с издаването на фактура № **********/16.01.2013 г., 5-годишният давностен срок по чл.110 от ЗЗД е изтекъл далеч преди подаването на уведомлението, като не са представени доказателства за прекъсване и спиране на сроковете по чл.110 от ЗЗД, нито за наличието на определен друг срок между страните за изпълнение на задължението на общ. Пловдив, нито пък се твърди от страна на дружеството подобно обстоятелство.

Според органа по приходите, не е доказано и наличието на някоя от другите предпоставки по чл.126б ал.2 от ЗДДС, за да се приеме, че срокът по чл.126б ал.8 от ЗДДС започва да тече от по-късен момент. Във връзка с последното, в отказа е отбелязано, че в преписката от Община Пловдив е приложено Решение № 1785/24.04.2014 г. на РС. Пловдив по гр. д. № 11354/2012 г., оставено в сила с Решение № 741/23.04.2015 г. по въззивно гр. д. № 450/2015 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е отхвърлена, като неоснователна исковата претенция на ****АД за заплащане на компенсации за периода 2009, 2010 и 2011 г. При сравнение на описаните в решението на съда суми с тези във фактура № **********/16-.01.2013 г. е установено, че между тях няма тъждественост, т.е. не може да се установи дали се касае за същите компенсации и поради това да се приеме, че са налице действия по спиране на давността по чл.115 от ЗЗД или по наличието на основанието на чл.126а ал.2 т.1 от ЗДДС. Посочено е също така, че от датата на влизане в сила на съдебното решение до момента на подаване на уведомление вх. № 70-008813/04.09.2023 г. отново са изминали повече от три месеца.

Отделно от горното, е констатирано, че по процесната фактура, Община Пловдив не е ползвала право на данъчен кредит, както и, че общината отрича фактурата да е била издадена правомерно.

С оглед изложеното е отказано издаването на разрешение по чл.126б ал.8 от ЗДДС по уведомление вх. № 70-00-8813/04.09.2023 г.

За да потвърди отказа за корекция по уведомление вх. № 70-00-8813/04.09.2023 г., решаващият орган е обследвал отново събраните в хода на проверката доказателства и като е анализирал подробно европейската и национална нормативна уредба, е приел, че органите по приходите са постановили законосъобразен административен акт, по следните съображения:

При тълкуване на чл.90 §1 и §2 от Директивата за ДДС практиката на СЕС е последователна и е в смисъл, че "държавите - членки не могат да изключат намаляване на данъчната основа при неплащане, а в случай, че се възползват от възможността, предвидена в параграф 2 на чл.90, да дерогират от параграф 1, то тази дерогация трябва задължително да се основава на несигурността, "относно окончателния характер на неплащането". В тази насока са цитирани решения на СЕС по дело С-314/22, С-127/18 и С-242/18, като подчертава в решението си, че за да се допусне намаляването на данъчната основа и начисления ДДС по доставки, по които основанието за третиране на вземането като несъбираемо е настъпило преди 01.01.2023 г., лицето, претендиращо намалението, следва безспорно да е доказало, че преди тази дата е настъпила окончателна несъбираемост или е възникнало обосновано, с разумна степен на вероятност, предположение за такова, като при всички случаи следва да се вземе предвид и поведението на кредитора във времето, съответно, полагането на дължимата грижа. Посочено е също така, че за да се счете, че едно вземане е окончателно несъбираемо, то следва длъжникът или дългът вече да не съществуват или ако съществуват, имуществото, от което кредиторите могат да се удовлетворят, да е изчерпано.

В тази връзка, в решението се отбелязва, че вземанията с изтекла давност също следва да се причислят към окончателно несъбираемите вземания, независимо че изтичането на давността юридически не преклудира възможността да бъде платено доброволно и такова плащане да е валидно извършено. Това, според решаващия орган е така, тъй като не могат да се считат за оправдани правни очаквания един дълг да бъде заплатен след изтичане на давността, когато вече кредиторът не разполага в своя защита със средствата на държавната принуда, ако преди това, въпреки упражнената негова активност, т. е. полагане на дължимата грижа за събиране на вземането, същото не бъде заплатено. От момента на погасяването на вземането по давност е налице основание за корекцията на начисления по доставката данък въз основа на пряко приложение на чл.90 §1 от Директивата за ДДС във връзка с цитираната практиката на СЕС и практиката на ВАС. Прието е от директора на дирекцията, че по аналогичен начин следва да се приеме, че окончателно несъбираеми са и вземанията, за които категорично се отрича от страна на длъжника, че същите се дължат и се отказва да бъдат платени поради това обстоятелство, при условие, че кредиторът не е потърсил правата си по съдебен ред в предвидените процесуални срокове или е упражнил правото си на иск, но съдът е отхвърлил исковата претенция.

Решаващият орган е изложил мотиви и относно срока, в който може да бъде извършена корекцията, като отново е цитирал в тази насока практика на СЕС – определение по дело С-507/20, С-472/08 и С-8/17, като изрично е отбелязал, че в редакцията на ЗДДС преди 01.01.2023 г., такъв срок, за целите на корекция при несъбираемост на вземането не е регламентиран, предвид което, следва да се приложи общият преклузивен срок за предявяване на искане за прихващане и възстановяване на суми, подлежащи на възстановяване, съгласно данъчното и осигурително законодателство, регламентиран в чл.129 ал.1 от ДОПК и приложим към всички права в данъчната област. Изрично е посочил също така, че този срок е в съответствие с принципите на неутралитет, пропорционалност и ефективност, което е потвърдено и от СЕС.

Горното е наложило и крайният му извод, а именно, направените фактически констатации и правни изводи обуславят заключение, че като са отказали на ****АД правото да извърши корекция по уведомление за издаване на разрешение за извършване на корекция по чл.126б ал.8 от ЗДДС с вх. № 70-00-8813/04.09.2023 г., органите по приходите са постановили законосъобразен административен акт, поради което и е оставил жалбата без уважение.

В хода на съдебното производство към делото са приобщени представени от ответника в с.з. от 13.02.2025 г. доказателства, вкл. заповеди за оправомощаване на длъжностни лица от ТД на НАП – Пловдив.

Други доказателства не се представят.

При така установеното от фактическа страна, съдът формира следните правни изводи:

Решение № 196/24.07.2024 г. е издадено от компетентен орган – директор на Териториална дирекция на НАП - Пловдив.

При постановяване на оспореното решение за отказ не се откриват визираните тежки пороци на индивидуалния административен акт, поради което същият не е нищожен.

Оспореният административен акт е издаден в предвидената от закона форма. Не са налице нарушения на административнопроизводствените правила.

Спорът е по приложението на материалния закон – налице ли са основанията за извършване корекция на данъчната основа и начисления ДДС или не.

По силата на чл.90 §1 от Директива 2006/112, в случаите на анулиране, разваляне, отказ или пълно или частично неплащане, или когато цената е намалена след извършването на доставката, основата се намалява, съответно, съгласно условия, които се определят от държавите-членки могат да дерогират от §1, което предполага, че не е необходимо дадена държава-членка да намалява данъчната основа в случай на неплащане. Дерогацията от това правило обикновено би означавала, че дадена държава-членка изобщо не трябва да намалява данъчната основа. Тълкуването на СЕС обаче води до извод, че възможността за възстановяването на ДДС, в случай на неплащане на цената, не може да бъде изключена напълно, въпреки дерогацията по чл.90 § 2 от Директива 2006/112 (т.21 – т.27 от Решение от 27 ноември 2017 г. по дело С-246/16, Enzo Di Maura, и от Решение от 03 юли 2019 г. на СЕС по дело С-242/18, „Уникредит лизинг“ ЕАД, т.62 и т.65).

Въз основа на разпоредбата на чл.90 от Директива 2006/112 и практиката на СЕС са направени измененията и допълнение в ЗДДС, въвеждащи правила за извършване на корекция на данъчната основа, в случаите, когато е налице пълно или частично неплащане.

С разпоредбите на глава тринадесета "а" ЗДДС (в сила от 01.01.2023 г.) са предвидени хипотези и възможности за намаляване на данъчна основа и начислен данък при несъбираемо вземане. Според ал.8 на чл.126б, "за прилагане на ал.1 ("Когато получателят по доставката е бил регистрирано лице към момента на доставката и са изпълнени условията, посочени в чл.126а ал.1, намалението на данъчната основа и на начисления данък се извършва от доставчика чрез издаване на кредитно известие по чл.115 до размера на пълното или частично неплащане по доставката") доставчикът, регистрирано по закона лице, писмено уведомява компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите в тримесечен срок от възникване на обстоятелството по чл.126а ал.2 т.1 – 6 за пълно или частично неплащане по облагаема доставка с данъчна основа в размер над 51 130 евро, която издава разрешение за издаване на кредитното известие към издадена фактура с начислен данък само в случаите, в които получателят по доставката е упражнил право на приспадане на данъчен кредит по тази фактура. В 60-дневен срок от подаване на уведомлението органите по приходите издават разрешение или отказ по реда на глава дванадесета от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс. Непроизнасянето в срок се смята за разрешение за издаване на кредитно известие. В тримесечен срок от получаване на разрешението лицето издава кредитно известие и подава декларация по чл.125 ал.1 и отчетни регистри по чл.124 за периода, през който е издадено кредитното известие". Изискванията, които трябва да изпълнят данъчнозадължените лица пред данъчните органи, за да упражнят правото си на намаляване данъчната основа на ДДС се ограничават до такива, които позволяват да се докаже, че след сключването на сделката в крайна сметка насрещната престация окончателно няма да бъде получена отчасти или изцяло. В това отношение националните юрисдикции трябва да преценят дали случаят с изискваните от съответната държава членка формалности е такъв (в този смисъл решение от 06.10.2021 г. на СЕС, по дело С-717/2019 и цитираната в него съдебна практика).

Във връзка с изложеното следва да се разгледат няколко основни момента, а именно: - на първо място е необходимо да се посочат условията за намаляване на данъчната основа и начисления данък – чл.126а ал.1 от ЗДДС. Намаляване на данъчната основа и начисления данък при пълно или частично неплащане на доставка се допуска, когато са налице едновременно следните условия:

- Вземането по доставката е несъбираемо;

- издадена е фактура за доставката и са спазени изискванията на чл.86 – има се предвид ДДС да е начислен, т. е. да е посочен на отделен ред в съставения данъчен документ, той да е включен в дневника за продажбите, данъкът – в подадена СД по ЗДДС;

- получателят и доставчикът по доставката не са свързани лица към момента на доставката и/или към момента, в който вземането по доставката вече се счита за несъбираемо. Дефиницията за свързани лица за целите на ДДС се съдържа в § 1т.3 от ДР на ДОПК. Що се отнася до понятието „момент на доставката“, същото не е прецизно и не е сред категориите, с които борави нормативната уредба на ДДС, като за по-прецизен следва да се приеме терминът „дата на възникване на данъчното събитие“;

- не е извършено възмездно прехвърляне на вземането – условието има своята логика – щом вземането е продадено, не може да се говори за неполучено плащане по сделката и за несъбрано вземане по нея – поне не и в отношенията между доставчика и получателя.

-доставчикът може да докаже, че е предприел действия за събиране на вземанията по доставката. Т. действие може да бъде изготвена и връчена чрез нотариус нотариална покана за извършване на дължимото плащане, заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 и следв. от ГПК, както и иск за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ – чл.417 и следв. от ГПК;

-доставчикът е уведомил писмено получателя, който е бил регистрирано по този закон лице към момента на доставка, че счита съответното вземане за несъбираемо на основание чл.126а ал.2 от ЗДДС и разполага с доказателства, че уведомлението му е било изпратено до адреса на управление на получателя.

На второ място, по силата на чл.126а ал.2 от ЗДДС вземането по доставката се смята за несъбираемо, когато настъпи едно от следните обстоятелства:

- изтичане на три години за вземане с тригодишен давностен срок или на пет години за вземане с петгодишен давностен срок от момента, в който вземането е станало изискуемо; Съгласно чл.110 от ЗЗД всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок. Тригодишна е давността по граждански договори, за наем, лизинг и други периодични плащания (чл.111 от ЗЗД). Тези правила на гражданския закон се прилагат и за търговските сделки; с влязло в сила съдебно решение е постановено, че вземането или част от него не е дължимо; вземането се счита за несъбираемо само по отношение на недължимата част;

- вземането е погасено по силата на закон;

- след приключване на изпълнителното производство вземането е останало изцяло или частично несъбираемо;

- производство по несъстоятелност на длъжника-получател по доставката е прекратено с утвърден оздравителен план, в който се предвижда непълно удовлетворяване на вземането на доставчика, като вземането се счита за несъбираемо до размера на неудовлетворената част;

- изтичане на 365 дни за вземане в размер до 600 лева от момента, в който вземането е станало изискуемо;

- длъжникът, получател по доставката, е заличен след приключило производство по несъстоятелност или ликвидация, като при частично неудовлетворено вземане, вземането се счита за окончателно несъбираемо до размера на неудовлетворената част.

Което и да е от посочените обстоятелства да е налице, вземането по доставката следва да се приеме за несъбаремо за целите на чл.126а ал.1 от ЗДДС. Последно сочената правна норма, поне формално, има императивен характер. Не би било логично да се мисли, че тя въвежда задължения за доставчик, който изцяло или частично не е получил дължимите му суми по договора с клиента, непременно да прибегне до корекцията по чл.126а ал.1 от закона. Това е една възможност той да намали данъчната основа и подлежащия на начисляване данък по сделката, понеже не е получил стойността им от клиента,отколкото да се смята, че доставчикът е длъжен да го направи.

Може да се каже, че в по-голямата си част, посочените по-горе случаи се припокриват със случаите, посочени в чл.37 ал.1 от ЗКПО относно това, кога може да бъде признат разход от отписване на вземане. В тази връзка, миродавна би била, както данъчната, така и съдебната практика във връзка с прилагането на чл.37 ал.1 от ЗКПО относно доказване на несъбираемостта на вземането, което за целите на ЗДДС би довело до намаляване на данъчната основа на доставката и начисления данък.

Въз основа на изложеното по-горе и анализа на събраните по делото доказателства, съдът намира, че по отношение на ****АД не са налице условията за намаляване на данъчната основа и начисления ДДС при несъбираемо вземане. Това е така, тъй като последно соченото дружество не отговаря на условията за това. Първо, не са представени доказателства, че вземането е несъбираемо. При посочените по-горе ситуации, при които вземането се приема за несъбираемо съгласно чл.126а ал.2 от ЗДДС, се установява, че не са налице ситуации, при които по категоричен начин да се установи, че вземането е несъбираемо.

Според жалбоподателя, по отношение на това вземане, безспорно се установява, че при всички случаи е изтекъл петгодишният давностен срок по чл.110 от ЗЗД, предвид факта, че по делото са представени доказателства от помощник – нотариус В. Т., че на ****АД е връчена нотариална покана, с която дружеството е уведомено, че считано от датата на получаване на уведомление изх. № 13 Ф 1896/25.01.2013 г. договор № 10 ДГ 365/12.04.2010 г. е прекратен. Уведомяването е извършено по реда на чл.50, ал.4 във връзка с чл.47, ал.5 от ГПК. Видно от приложените по делото доказателства, на адреса, посочен от молителя, а именно: - [населено място], район „Северен“, [улица], който е и адрес на дружеството, посочен в ТР на АВ, е било залепено уведомление по реда на 50, ал.4 във връзка с чл.47 от ГПК, с което дружеството е уведомено, че следва да се яви в нотариалната кантора, за да получи препис от нотариалната покана. Представляващ ****АД не се явил в двуседмичния срок, поради което на основание чл.50 във връзка чл.47, ал.5 ГПК, е прието, че поканата е връчена на 24.04.2013 г. Т. е. именно това е моментът, от който започва да тече погасителната давност.

Тук е мястото да се посочи, че погасителната давност при безсрочните задължения, при които кредиторът определя падежа, започва да тече от възникване на задължението (чл.114, ал.2 от ЗЗД), а погасителната давност при срочното задължение със срок, уговорен в полза на кредитора, започва да тече от деня на падежа (чл.114, ал.1 от ЗЗД). Или иначе казано, предвид последно сочената разпоредба на ЗЗД, вземането е станало изискуемо още със възникването му и давността започва да тече от деня, в който е възникнало.

Съдът намира за правилен и законосъобразен извода на органа по приходите, че в случая са изтекли всякакви погасителни срокове, независимо от спирането или прекратяването.

В този смисъл, неоснователно е възражението на жалбоподателя, че към 05.07.2023 г. е изтекла петгодишната давност, с оглед връчения констативен протокол № 137, том 1 , рег. № 2284/05.07.2023 г. , тъй като едва към този момент дружеството е узнало за прекратяването на договора. В подкрепа на съждението, че ****АД а бил наясно с прекратяването на договор и недължимостта на сумите по процесната фактура, са приложените по делото: - Решение № 1785/24.04.2014 г., постановено по гр д. 11364/2012 г. по описа на РС - и Решение № 741/–23.04.2015 г., постановено по въззивно гражданско дело № 450/2015 г. по описа на ОС – Пловдив, в които изрично се посочва, че уведомление изх. № 13 Ф 8462/25.09.2012 г. не се оспорва от ищеца.

Отделно от това, в подкрепа на горния извод е и самият факт на водените от ****АД съдебни производства, с които съдът е отхвърлил искът срещу Община Пловдив да заплати на дружеството суми, представляващи компенсации за периода 2009 – 2012 г., предвид липсата на основание в договора, сключен между тези две страни относно изплащане на субсидии в сочените размери. Т. е. безспорно се установява и че е налице нетъждественост между исканите от дружеството компенсации по гражданските дела и тези, описани във фактура № *********/16.01.2013 г.

Безспорно се установява също така, че се касае до издаване на фактура без основание, която наред с това, не е отчетена от Община Пловдив, ДДС не е ползвано. Т. е. не е налице несъбираемо вземане.

По отношение и на останалите изисквания в чл.126 ал.2 от ЗДДС, се установява, че за ****АД не е налице и нито едно друго от тях.

Част до останалите условия, обуславящи възможността за намаляване на данъчната основа и начисления ДДС, посочени по-горе, са налице, а именно: фактура е издадена и тя отговаря на изискванията на чл.86; Община Пловдив и „Градски транспорт - Пловдив“ АД не са свързани лица към момента на доставката; не е извършено безвъзмездно прехвърляне на вземането.

Не са представени обаче доказателства, че доставчикът е предприел действия за събиране на вземането по процесната доставка – липсва изготвена нотариална покана от ****АД до Община Пловдив за покана за извършване на плащане; липсват доказателства за заявления за издаване на заповед за изпълнение по чл.410, както и иск за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ – чл.417 от ГПК.

От жалбоподателя не се представят и доказателства, същият да е уведомил писмено получателя – Община Пловдив, че счита съответното вземане за несъбираемо на основание чл.126а, ал.2 от ЗДДС, както и че това уведомление е връчено на получателя по доставката на адреса на управление.

На следващо място, настоящият състав на съда не споделя доводите на органите по приходите за изцяло материалноправния характер на нормите от глава 13а от ЗДДС. Част от нормите (чл.126б, ал.5, ал.6, ал.7, ал.8 и ал.9 от ЗДДС) регламентират начините/реда, процедурата за упражняване правото на намаляване данъчната основа и начисления данък при несъбираемо вземане, поради което характерът им е процесуален. Поради това не съществува пречка предвиденият ред да бъде приложен и за правоотношения, които не са приключили към момента на влизането в сила нормите на глава тринадесет "а" ЗДДС. Редът следва да е приложим и за доставки преди 01.01.2023 г., а преценката, дали и кога е настъпила окончателната им несъбираемост или такава със значителна степен на вероятност, е въпрос по същество, след изследване на всички, релевантни за конкретния случай факти и обстоятелства.

При призната липса на специална национална правна уредба (преди 01.01.2023 г.) даденото в решението тълкуване на член 90, параграф 1 и член 273 от Директивата за ДДС е, че тези разпоредби не допускат изискване на данъчната администрация, с което намаляването на данъчната основа на ДДС при пълно или частично неплащане на фактура, издадена от данъчнозадължено лице, се поставя в зависимост от условието, това лице предварително да коригира първоначалната фактура и предварително да съобщи на длъжника си, доколкото той е данъчнозадължено лице, своето намерение да анулира ДДС.

Настоящият съд намира даденото тълкуване за относимо, доколкото претендираното право е отречено именно поради липса на "документиране, отчитане и предявяване по специалния ред на ЗДДС". Според решението на СЕС, ако възстановяването на ДДС стане невъзможно или изключително трудно поради условията, при които може да се подаде искане за възстановяване на данък, посоченият принцип на неутралност на ДДС, както и принципът на пропорционалност могат да изискват от държавите членки да предвидят необходимите инструменти и процесуален ред и условия, за да може данъчнозадълженото лице да си възстанови фактурирания данък, който не е следвало да бъде начислен (вж. в този смисъл решение от 26 януари 2012 г., Kraft F. P., C-588/10, EU: C: 2012: 40, т. 29 и цитираната съдебна практика). Следователно, формалностите, които трябва да изпълнят данъчнозадължените лица пред данъчните органи, за да упражнят правото си на намаляване на данъчната основа на ДДС, следва да бъдат ограничени до такива, които позволяват да се докаже, че след сключването на сделката, в крайна сметка, насрещната престация окончателно няма да бъде получена отчасти или изцяло. В това отношение националните юрисдикции трябва да преценят дали случаят с изискваните от съответната държава членка формалности е такъв (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2021 г., Boehringer Ingelheim, C-717/19, EU: C: 2021: 818, т. 61 и цитираната съдебна практика).

Същевременно изрично е отбелязано в решението по дело С-314/22, че тъй като в практиката на българската данъчна администрация коригирането на фактура е условие sine qua non, за да бъде намалена данъчната основа, неутралността на ДДС се накърнява, когато за данъчнозадълженото лице е невъзможно или прекомерно трудно да коригира такава фактура. Следователно, в хипотеза като разглежданата в главното производство, при която за данъчнозадълженото лице е невъзможно да издаде коригиращ документ по отношение на неплатени фактури, принципите на неутралност на ДДС и на пропорционалност изискват съответната държава членка да му позволи да докаже с други средства пред националните данъчни органи неплащането на тези фактури, което е в основата на правото му на намаляване на данъчната основа.

В тези случаи приложение намира разпоредба с директен ефект на съюзното право - чл. 90 параграф 1 от Директива 2006/112/ЕО, според която, в случай на анулиране, разваляне, отказ или пълно или частично неплащане, или когато цената е намалена след извършването на доставката, данъчната основа следва да се намали съответно, съгласно условия, които се определят от държавите членки. Параграф 2 от горепосочената разпоредба гласи, че в случай на пълно или частично неплащане държавите членки могат да дерогират от параграф 1. Директният ефект на чл. 90 параграф 1 от Директивата следва от практиката на СЕС (в този смисъл, решения на СЕС по дела C-246/16, Di Maura, C-404/2016, Lombard, C-242/18, У. Лизинг, C-146/19, SCT d. d., определение на съда по дело C-507/20). Прието е, че данъчнозадължените лица имат правото директно да се позовават на разпоредбата на чл.90 §1 от Директивата, защото тя е безусловна и ясна и позволява намаляване на данъчната основа в случаите, посочени от тази разпоредба (вкл. в случай на неплащане), стига да са доказани фактите от хипотезата й. Както е посочено в Определение на СЕС по дело С-507/20 "следва също да се припомни, че от една страна, член 90 параграф 1 от Директивата за ДДС отговаря на условията, за да породи директен ефект, и от друга страна, че принципът на предимство на правото на Съюза означава, че всеки сезиран в рамките на своята компетентност национален съд в качеството си на орган на държава членка е длъжен да не прилага всяка национална разпоредба, противоречаща на разпоредба от правото на Съюза с директен ефект, в разглеждания от него спор. " (пар. 31 от Определение на СЕС по дело С-507/20).

Въз основа на задължителното тълкуване на общностните норми, във връзка с приложението на общата система на ДДС в ЕС, посочени по-горе, настоящият съд намира, че една дерогация би противоречала на разпоредба от правото на ЕС, която има директен ефект. Следователно, националният съд следва да се съобрази с чл.90 § 1 от ДДС Директивата и да съобрази, че такива корекции биха били допустими само при изменение на данъчната основа на доставката или при развалянето на доставката, но не и при неплащане от страна на получателя по същата.

Съгласно решението на СЕС по дело C-242/18, т. 62 и 63 тази дерогация не е абсолютна, а само до момента, в който вземането стане окончателно несъбираемо, или когато лицето изтъкне и докаже, че съществува обоснована вероятност вземането да остане несъбрано.

Предвид горепосоченото, подобно право на дерогация не може да се разпростира отвъд тази несигурност и, в частност, не може да уреди въпроса дали в случай на окончателно неплащане може да не се намали данъчната основа за ДДС (в този смисъл, решения на СЕС по дела C-246/16, Di Maura, C-242/18, У. Лизинг, C-146/19, SCT d. d., определение на съда по дело C-507/20). Всъщност допускането на възможността държавите членки да изключат в такъв случай всякакво намаляване на данъчната основа за ДДС, би било в противоречие с принципа на неутралност на ДДС, от който по-специално произтича, че предприятието, което събира данъка за сметка на държавата, трябва изцяло да бъде освободено от тежестта на дължимия или платен данък в рамките на неговата облагаема с ДДС икономическа дейност (пар. 25 от решение на СЕС по дело C-146/19, SCT d. d.).

Тълкуването на СЕС е напълно възприето и от ВАС в решение № 17148/16.12.2019 г. на ВАС, 8-мо отделение, постановено по адм. дело № 11672/2016. Това решение е базирано на решение по преюдициално запитване до СЕС по дело C-242/18, /У. Лизинг/. В решението си СЕС, посочва, че доколкото данъчната основа се състои от действително получената насрещна престация, не може да се събира ДДС, в размер, надвишаващ получения от доставчика. СЕС потвърждава, че липсата на изрична уредба относно намаляването на данъчната основа при неплащане на цената, представлява дерогация от страна на Република България от предвиденото в ДДС Директивата правило. Дерогацията, обаче, е възможна единствено, доколкото в определени случаи, неплащането на насрещната престация трудно може да бъде проверено или може да бъде само временно. В решението на СЕС е посочено също, че националните власти следва да определят какви доказателства да се съберат, за да се намали данъчната основа при пълно или частично неплащане.

По отношение определяне на условията, при които ДДС може да бъде приспаднат, съгласно решението на СЕС по дело C-242/18 /У. Л./, на българските данъчнозадължени лица следва да се предостави възможност да възстановят ДДС, когато вземането стане "окончателно несъбираемо", но също и когато "данъчнозадълженото лице изтъкне, че с оглед на обстоятелствата има вероятност задължението да не бъде изпълнено". Съгласно т.64 от цитираното решение подобна вероятност съществува, например, когато данъчнозадълженото лице не успее да събере сумите, които му се дължат през продължителен период от време. Нещо повече, имайки предвид, че ДДС следва да е в тежест само на крайния потребител, размерът на данъчната основа на ДДС, подлежащ на събиране от данъчните органи, не може да е по-висок от размера на насрещната престация, която крайният потребител действително е платил и въз основа на която е изчислен понесеният в крайна сметка от него ДДС (в този смисъл, решение на СЕС по дело C-295/17, пар. 53-56, решение по дело C 317/94, пар. 19).

В контекста на изложеното, безспорно се установи по делото, че липсва действително получена насрещна престация, в подкрепа на който извод са както доказателствата представени от Общин Пловдив, относно едностранното прекратяване на договора за превоз на пътници по утвърдена схема на Община Пловдив, така и по представените по делото решения на РС и ОС – Пловдив.

В този смисъл е необходимо да се посочи, в решението по дело С-482/21 СЕС приема, че упражняването на възможността по член 90 параграф 2 от Директивата за ДДС не може да позволи на държавите членки чисто и просто да изключат намаляването на данъчната основа за ДДС в случай на неплащане. Всъщност, посочената възможност за дерогиране е предоставена единствено с цел държавите членки да отстранят несигурността, свързана с неплащането на дадена фактура или с окончателния му характер и не урежда въпроса дали е възможно данъчната основа да не се намалява при неплащане. В този смисъл допускането на възможността при пълно или частично неплащане държавите членки да изключат всякакво намаляване на данъчната основа по ДДС би било в противоречие с принципа на неутралност на ДДС, от който по-специално произтича, че предприятието, което събира данъка за сметка на държавата, трябва изцяло да бъде освободено от тежестта на дължимия или платен данък в неговата облагаема с ДДС икономическа дейност.

Изложеното налага извод, че по отношение на ****АД не са налице изискванията на чл.126 ал.1 от ЗДС, които следва да бъдат едновременно изпълнени, за да е налице основанието на чл.126б ал.8 от ЗДДС.

Като са отказали на ****АД правото да извърши корекция по уведомление за издаване на разрешение за извършване на корекция по чл.126б, ал.8 от ЗДДС, органите по приходите са постановили правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде оставен в сила, а жалбата, като неоснователна – без уважение.

При този изход на спора и предвид претенциите на ответната страна за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съдът намира, че такова се следва и същото се констатира в размер на 1 000 (хиляда) лева, съобразно разпоредбата на чл.8, ал.3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.

Воден от горното, Административен съд – Пловдив, XVI състав,

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на ****АД, в несъстоятелност, ЕИК *****, подадена чрез А. И. Т., синдик по т. д. № 912/2008 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с адрес за съобщения и призовки: [населено място], [улица], ет.2, срещу Решение № 196/24.07.2024 г. на директора на ТД на НАП – Пловдив, с което е оставена без уважение жалба вх. № 70-00-11215/14.11.2023 г. по регистъра на ТД на НАП – Пловдив, подадена от ****АД, в несъстоятелност, срещу отказ за извършване на корекция № 70-00-8813/31.10.2023 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – Пловдив.

ОСЪЖДА ****АД, в несъстоятелност, ЕИК *****, представлявано чрез А. И. Т., синдик по т. д. № 912/2008 г. по описа на Пловдивски окръжен съд, с адрес за съобщения и призовки: [населено място], [улица], ет.2, да заплати на Национална агенция за приходите - София сумата от 1 000 (хиляда) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.